Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Split Second, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 54 гласа)
Сканиране и разпознаване
bambo (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Обсидиан, София, 2003

ISBN 954–769–058–2

Худ. оформление: Николай Пекарев


На баща ми —

най-голямото вдъхновение,

което може да има един син

Пролог
Септември 1996

Всичко отне само част от секундата. Но за агента от тайните служби Шон Кинг това сякаш бе най-дългата част от секундата в неговия живот.

Маршрутът на предизборната кампания ги бе довел до тази сбирка в хотела на някакво тъй затънтено градче, че за всеки разговор трябваше да разполагаш едва ли не със сателитна връзка. Застанал зад поверения му обект, Кинг оглеждаше тълпата, от време на време микрофонът в ухото му оживяваше с бръмчене, за да съобщи поредната незначителна информация. Задух тегнеше в голямата зала, претъпкана с развълнувани хора, които размахваха флагчета с надписи „Изберете Клайд Ритър“. От всички страни протягаха бебета към усмихнатия кандидат. Кинг мразеше тия моменти, защото зад всяко дете можеше да се крие пистолет — до мига, когато вече ще бъде късно. Но бебетата продължаваха да пристигат и Клайд ги целуваше едно по едно, а стомахът на Кинг изгаряше от киселини, докато наблюдаваше тази потенциално опасна сцена.

Прииждащата тълпа опря плътно в опънатите кадифени въжета. Кинг пристъпи по-близо до Ритър. Дланта на изпънатата му ръка леко докосваше потната риза върху гърба на кандидат-президента, за да може да го повали мигновено, ако се случи нещо. Нямаше как да застане пред него, защото кандидатът принадлежеше на народа. Ритър се придържаше към неизменен ритуал: ръкостискания, енергично помахване, усмивка, крилато послание тъкмо навреме за новините в шест вечерта, после сочна целувка на някое пухкаво бебе. А Кинг през цялото време наблюдаваше тълпата, държеше ръка върху потната риза на Ритър и се озърташе за заплахи.

Някой подвикна от дъното на залата. Ритър отвърна на шегата с шега и хората се разсмяха добродушно, поне повечето от тях. Имаше и такива, които мразеха Ритър и каузата му. Лицата не лъжат, ако човек е обучен да ги разгадава, а Кинг владееше това изкуство не по-зле от стрелбата с пистолет. Така си изкарваше хляба — отгатваше какво се таи в сърцата и душите на мъже и жени по очите, по неосъзнатите движения на тялото.

Той си набеляза конкретно двама души на около три метра отдясно. Изглеждаха опасни, макар че и двамата бяха по ризи с къси ръкави и тесни панталони, където нямаше как да прикрият оръжие, което ги сваляше няколко нива по-надолу в скалата на потенциалните заплахи. Обикновено убийците предпочитаха торбести дрехи и малки пистолети. Въпреки това Кинг промърмори няколко думи в микрофона, за да сподели тревогата си с останалите. После погледът му падна върху часовника на стената в дъното. Беше 10:32 сутринта. Още пет минути и щяха да потеглят към следващото градче, където да продължат с ръкостисканията, посланията, целувките и взирането в непознати лица.

Погледът на Кинг се отмести по посока на някакъв нов звук и сетне към нова, напълно неочаквана гледка. Застанал срещу тълпата, зад увлечения в риториката на въображаем спор Ритър, той единствен я виждаше. Вниманието му остана приковано натам за миг, два, три — твърде дълго. И все пак кой би го упрекнал, че не успя да откъсне очи? Както се оказа по-късно — всички, включително и самият той.

Кинг чу глух удар като от изтървана книга. Усети влажната си длан върху гърба на Ритър. Но сега влагата не бе само пот. Парна го остра болка там, където куршумът бе изхвръкнал от тялото, откъсвайки част от средния му пръст, преди да се забие в стената. Докато Ритър падаше на пода, Кинг се почувства като комета, летяща с безумна скорост и все пак застрашена да не достигне целта си дори за безброй светлинни години.

От тълпата избликнаха писъци, сетне сякаш се сляха в един протяжен, безжизнен вопъл. Обтегнатите лица заприличаха на карнавални маски. После шеметът връхлетя върху Кинг като вълна от взрив на граната — тропот на нозе, въртящи се тела и крясъци от всички посоки. Хората натискаха, блъскаха се, приклякаха и залягаха. Помнеше как си помисли: най-големият хаос настава, когато пред неподозираща тълпа се разиграе внезапна насилствена смърт.

А бившият кандидат-президент Клайд Ритър вече лежеше с простреляно сърце до краката му върху паркета. Кинг откъсна очи от покойника и се завъртя към стрелеца — висок симпатичен мъж с очила и сако от туид. Револверът на убиеца, „Смит&Уесън“ четирийсет и четвърти калибър, все още сочеше към мястото, където преди миг стоеше Ритър, сякаш очакваше жертвата да се изправи, за да бъде отново простреляна. Обезумялата човешка маса пречеше на хората от охраната, които се бореха да си проправят път, тъй че Кинг и убиецът останаха единствени участници в драмата.

Кинг насочи пистолета си към гърдите на нападателя. Не го предупреди, не обяви нито едно от правата, които му гарантираше Американската конституция. Дългът му вече бе ясен. Стреля веднъж, после още веднъж, макар че стигаше и един куршум. Първият изстрел повали човека на място. Убиецът не изрече нито дума, сякаш бе очаквал да умре за стореното и приемаше условията стоически, като примерен мъченик. А всички мъченици оставяха зад себе си хора като Кинг — хора, които да бъдат упреквани, че са позволили да стане най-лошото. Всъщност през онзи ден загинаха не двама, а трима души и третият бе той.

Шон Игнейшъс Кинг. Роден на 1 август 1960 година. Умрял на 21 септември 1996 в едно градче, за което не бе чувал до последния ден от живота си. И съдбата му се оказа далеч по-тежка от тази на другите двама. Те легнаха мирно и тихо в ковчезите си, оплаквани навеки от ония, които ги обичаха — като хора или поне като символи. Бившият агент от тайните служби Кинг нямаше този късмет. След гибелта го чакаше непосилен товар — да продължи да живее.