Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

85.

Материализирам се и разбирам, че съм се телепортирал дълбоко в двореца, в личната баня на Елена Троянска, която тя често споделяше с мъртвия си съпруг Парис, а сега — с бившия си свекър цар Приам. Зная, че разполагам само с няколко минути, но не зная какво да правя.

Млади робини и възрастни прислужници пищят, докато обикалям от стая на стая и викам Елена. Чувам слугите да викат стражите и си давам сметка, че трябва бързо да се телепортирам, ако не искам да свърша на върха на някое троянско копие. Точно тогава в следващото помещение виждам познато лице. Хипсипила, робинята от Лесбос, която Андромаха използваше като лична гледачка на побърканата Касандра. Може би знае къде е Елена, тъй като Елена и Андромаха бяха много близки последния път, когато ги видях. Пък и освен това робинята не е търтила да бяга или да вика стражата.

— Знаеш ли къде е Елена? — питам, докато наближавам дебелата жена. Тъпото й лице е безизразно като кратуна.

В отговор Хипсипила замахва с крак и ме изритва в ташаците. Политам, хващам се за чатала, падам на застлания с плочи под и надавам писък.

Тя се прицелва за втори ритник, който би ми отнесъл главата, ако не се извъртя, затова се опитвам да избегна удара, поемам го с рамото си и се изтъркулвам в ъгъла, вече без да мога дори да пищя. Лявото ми рамо е безчувствено, цялата ми лява ръка е изтръпнала чак до върховете на пръстите.

С мъка се изправям и се превивам, а огромното женище ме приближава. В очите й се чете делова целеустременост.

„Телепортирай се някъде, идиот такъв“ — съветвам се сам.

„Къде?“

„Където и да е, само не тук!“

Хипсипила ме сграбчва за предницата на туниката, разкъсва я и замахва с тежкия си юмрук към лицето ми. Опитвам се да блокирам и ударът й почти счупва ръцете ми. Блъскам се в стената и отлитам от нея, а Хипсипила ме хваща отново за дрехата и ме удря в корема.

Отново съм на колене, повръща ми се, опитвам се да се хвана едновременно за корема и топките, нямам въздух и не мога да издам нито звук.

Хипсипила ме изритва в ребрата, чупи поне едно и аз се изтъркулвам на една страна. Чувам шляпането на сандалите на втурналите се по главното стълбище стражи.

Сега си спомням. Последния път, когато видях Хипсипила, тя пазеше Елена, а аз я изблъсках и отвлякох Елена.

Робинята ме вдига като парцалена кукла и ме зашлевява — първо с длан, после с опакото на дланта, после отново. Усещам как зъбите ми започват да се клатят и се чувствам едва ли не радостен, че не нося очилата си за четене, които по принцип не слизат от носа ми.

„Божичко, Хокънбери — вилнее част от ума ми. — Току-що видя как Ахил убива Зевс, повелителя на бурите, в двубой, а сега някаква си въшлива крава от Лесбос ти наритва задника!“

Стражите нахълтват в стаята и насочват оръжията си към мен. Хипсипила се обръща към тях, все още сграбчила изпокъсаната ми туника с едно от ръчищата си — краката ми се влачат по пода — и ме предава на копията им.

Телепортирам се заедно с нея на върха на градската стена.

Около нас избухва слънчева светлина. Троянски воини на няколко метра встрани надават изненадани викове и отскачат. Хипсипила е толкова изненадана от моменталната смяна на обстановката, че ме пуска.

Възползвам се от оставащите ми секунди на объркването й и я подкосявам. Тя рухва на четири крака, но аз — все още по гръб — свивам крака, изритвам я с все сили и я блъскам от стената.

„Това да ти е за урок, грамадна мускулеста краво! Ще се месиш на Томас Хокънбери, доктор по класическа литература…“

Изправям се, отърсвам праха и поглеждам надолу. Грамадната мускулеста крава се е стоварила върху платнения покрив на някаква сергия на пазара, пробила го е и е паднала върху купчина ряпа, но в момента тича към стълбите на Скейската порта, за да се добере отново до мен.

Мамка му!

Тичам по стената към мястото, където вече виждам Елена заедно с другите членове на царското семейство — на широката наблюдателна площадка недалеч от храма на Атина. Вниманието на всички е приковано към сражението на брега — последната твърдина на моите обречени ахейци очевидно вече преживява последните си мигове — и никой не ме спира, така че успявам да сграбча Елена за прекрасната й ръка.

— Хок-ън-бе-рииии — учудено казва тя. — Как така? Защо…

— Трябва да изведем всички от града! — задъхано успявам да изрека. — Веднага!

Елена поклаща глава. Стражите са се обърнали и вече посягат към копията и мечовете си, но тя им прави знак да се отдръпнат.

— Хок-ън-бе-рииии… прекрасно е… побеждаваме… аргивците падат като жито под нашата коса… всеки момент благородният Нестор ще…

— Трябва да изведем всички от сградите, от стената, от града! — изкрещявам.

Лошо. Стражите вече са ни наобиколили, готови да защитят Елена, Приам и останалите от царското семейство, като ме убият или ме хвърлят оттук. Нямам шанс да убедя Елена или Приам да предупредят града навреме.

Задъхан — чувам тежките стъпки на тичащата по стената към нас Хипсипила — едва успявам да изпъшкам:

— Сирените. Къде са сирените за въздушна тревога на моравеките?

— Сирените? — повтаря Елена. Вече изглежда разтревожена, сякаш съм полудял и трябва да се вземат бързи мерки.

— Сирените за въздушна тревога. Онези, които виеха преди месеци, когато боговете атакуваха града по въздуха. Къде сложиха оборудването моравеките… хората-машини?

— О, в преддверието на храма на Аполон, но, Хок-ън-бе-рииии, защо…

Без да пускам ръката й, си представям стъпалата на храма на Аполон в Илион и двамата се телепортираме там миг преди да ме сграбчат стражите и огромната разлютена жена от Лесбос.

Елена ахва от изненада, когато се материализираме върху белите стъпала, но аз я завличам в преддверието. Тук няма стражи. Като че ли целият град се е изсипал на стената или на някое друго високо място, за да наблюдава края на войната, разиграван на брега на запад.

Оборудването е тук, в малката съблекалня за жреците до преддверието. Сирените за въздушна тревога са автоматични и се задействат от изчезналите вече противовъздушни ракети и радарни установки на моравеките, разположени извън града. Но доколкото си спомням, инженерите им са оставили микрофон и друга електроника в случай, че цар Приам или Хектор пожелаят да се обърнат към цялото троянско население през тридесетте огромни високоговорителя, разположени на различни места в защитения от крепостната стена град.

Изучавам машинариите само няколко секунди. Направени са така, че и дете да може да се работи с тях, за да могат троянците да се справят сами. А технологията за дебили е единствената, която е по силите на доктор Томас Хокънбери.

— Хок-ън-бе-рииии…

Завъртам ключа, на който пише „СИСТЕМА ЗА ПО ВКЛ“, натискам копчето „ВИСОКОГОВОРИТЕЛИ“, вдигам архаичния на външен вид микрофон и започвам да бърборя — чувам собствения си глас да отеква към мен от стотиците постройки и огромната крепостна стена…

— ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ЖИТЕЛИ НА ИЛИОН… ЦАР ПРИАМ ЗАПОВЯДВА НЕЗАБАВНО ДА НАПУСНЕТЕ ГРАДА ЗАРАДИ ПРЕДСТОЯЩО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!!! НАПУСНЕТЕ ВСИЧКИ СГРАДИ… ВЕДНАГА! СЛЕЗТЕ ОТ КРЕПОСТНАТА СТЕНА… ВЕДНАГА!!! АКО МОЖЕТЕ, БЯГАЙТЕ ОТ ГРАДА НА ОТКРИТО. АКО СЕ НАМИРАТЕ В КУЛА, НАПУСНЕТЕ Я… ВЕДНАГА!!! ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО МОЖЕ ДА ПОРАЗИ ИЛИОН ВСЕКИ МОМЕНТ. ПОВТАРЯМ. ЦАР ПРИАМ ЗАПОВЯДВА НЕЗАБАВНО ДА НАПУСНЕТЕ ГРАДА ЗАРАДИ ПРЕДСТОЯЩО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ… НАПУСНЕТЕ ВСИЧКИ СГРАДИ И ИЗЛЕЗТЕ НА ОТКРИТО. ВЕДНАГА!!!

Продължавам да повтарям всичко това още цяла минута, след което изключвам апаратурата, сграбчвам зяпналата, отворила уста от потрес Елена, и я измъквам от храма на Аполон към централния пазар.

Хората са наизлезли, викат и гледат към разпръснатите навсякъде високоговорители, откъдето е дошло моето гръмовно обръщение, но като че ли никой няма намерение да бяга. Неколцина се отдалечават от големите сгради около централния площад, но почти никой не тича към отворената Скейска порта и околностите, както съм им наредил.

— Мамка му! — изругавам.

— Хок-ън-бе-рииии, много си се преуморил. Ела в покоите ми, ще пийнем медовина и…

Дръпвам я след мен. Макар никой да не е поел към отворената порта и по-далеч от постройките, аз определено смятам да го направя. И да спася Елена, независимо дали ме иска, или не.

Спирам се с пързаляне точно преди да вляза в стесняващата се улица в западния край на огромния площад. Какво правя? Не е нужно да тичам като идиот. Достатъчно е просто да си представя Трънливия хълм оттатък стените и да се телепортираме там…

— Ох, мамка му — изругавам отново.

Над нас бързо се спуска хоризонтален, поръбен с пламъци кръг, широк на пръв поглед километри — нещо като брана-дупката, която съм видял на Олимп. През кръга на фона на черното небе блестят звезди.

— По дяволите! — В последната секунда решавам да не се телепортирам — вероятността да попаднем в квантовото пространство точно когато се спусне брана-дупката, е прекалено висока.

Повличам зяпналата ужасена Елена на десетина метра назад към центъра на огромния площад. С малко късмет ще се окажем извън обсега на срутващите се стени и постройки.

Огненият обръч с диаметър поне три километра се спуска около Илион, околните хълмове, равнини и блата и в момента, когато пада на земята, падаме и ние. Имам чувството, че цялата древна Троя е внезапно откъснал се от въжетата си асансьор. След две секунди се отприщва истински ад.

 

 

Много след това моравекските инженери щяха да ми кажат, че целият Илион е пропаднал на цели метър и шейсет, преди да се стовари върху съвременната Земя. Всички сражаващи се на брега, повече от 150 000 вилнеещи, крещящи, пръскащи пот и кръв мъже, също пропаднали над метър и половина — и се приземили не на мекия пясък на плажа, а върху скалата и трънливите храсти, заели мястото на пясъка, след като бреговата линия се изместила с почти триста метра на запад.

За нас двамата с Елена на централния площад последните минути на Илион за малко щяха да бъдат и наши последни минути.

Откритата кула недалеч от стената оттатък югоизточния ъгъл на площада — същата полуразрушена кула, където Елена ме наръга в сърцето преди цяла вечност — се срути върху по-ниските сгради подобно на огромен заводски комин — падаше направо върху нас, докато треперехме от страх до фонтана.

Именно фонтанът ни спаси. Фонтанът с многото стъпала, басейна и централния обелиск с височина само от три метра, се оказа голям точно колкото да отклони срутващите се останки на кулата и да ни остави кашлящи и полузадушени в облака прах. За щастие големите каменни блокове се затъркаляха из останалата част на пазара.

Стояхме зашеметени. Огромните камъни от настилката на площада също бяха разместени от пропадането. Обелискът на фонтана се бе наклонил на тридесет градуса, а самият фонтан бе спрял да тече. Целият град се губеше в облак прах, който не улегна повече от шест часа. Когато двамата с Елена се изправихме и започнахме да изтупваме праха от себе си — кашляхме и се мъчехме да изчистим носовете и гърлата си от ужасната бяла прах, — останалите вече бягаха: повечето безцелно, от чиста паника, тъй като вече бе късно за бягане — а някои дори бяха започнали да ровят в боклуците и развалините в опит да открият пострадалите и да им помогнат.

Над пет хиляди души загинаха при Падането на града. Краят застигна повечето жители в големите сгради — храмовете на Атина и Аполон се бяха срутили, а многобройните им колони се бяха натрошили и разлетели като счупени съчки. Дворецът на Парис, сега дом на Приам, се бе превърнал в купчина чакъл. Не оцеля никой от обитателите му с изключение на Хипсипила, която продължаваше да ме търси на стената, когато тя се срути. Много от хората се бяха покатерили на западната и югозападната части на стената, които не се срутиха напълно. Мнозина обаче изпопадаха навън и навътре — телата им бяха полетели надолу към скалите над Скамандър или върху развалините на града. Един от загиналите по този начин бе цар Приам, заедно с други членове на царското семейство, сред които и злочестата Касандра. Андромаха, съпругата на Хектор и една от оцелелите — те бяха съвсем малко — се отърва без нито една драскотина.

В древността частта на съвременна Турция, където се е намирал град Троя, е била толкова земетръсна, колкото и по мое време. Хората знаеха как да реагират в такива ситуации, а вероятно и моето обръщение спаси не един живот. Мнозина бяха застанали под солидните каси на вратите или бяха изтичали на открито, по-далеч от срутващите се сгради. По-късно се оказа, че няколко хиляди са успели да избягат в равнината, преди градът да пропадне, кулите да се срутят и стените да се превърнат в купища камъни.

Аз лично бях абсолютно зашеметен и се оглеждах невярващо. Най-великият от всички градове, оцелял десет години под обсадата на ахейците и още месеци война срещу самите богове, сега бе в развалини. Тук-там имаше огньове — не вездесъщите пожари на модерните градове от моята епоха, тъй като тук нямаше скъсани газопроводи, а от мангалите, пещите, кухненските огнища и обикновените факли в помещенията без прозорци, които сега бяха открити към небето. Стотици, хиляди пожари. Димът се смесваше с пълзящия прашен облак и стотиците, които се бяхме насъбрали на площада, кашляхме и търкахме очи.

— Трябва да намеря Приам… Андромаха… — каза Елена между кашлиците. — Трябва да намеря Хектор!

— Трябва да потърсиш хората си тук, Елена — отговорих — и аз кашлях. — Аз ще отида до брега и ще намеря Хектор.

Понечих да тръгна, но Елена ме сграбчи за ръката и ме спря.

— Хок-ън-бе-рииии… кой направи това? Кой?

Казах й истината.

— Боговете.

Има едно древно предсказание, че Троя няма да падне, докато камъкът над огромната Скейска врата си стои на мястото. Докато си проправях път през бягащата тълпа, забелязах, че дървените порти са станали на трески, а гигантската напречна греда е паднала.

Нищо не беше такова, каквото бе преди десет минути. Градът не само бе унищожен за миг и стегнат в огнен обръч, но и районът около него се бе променил, небето се бе променило, климатът също бе станал друг.

Повече от двадесет години бях преподавал „Илиада“ в университета в Индиана и на други места, но никога не бях помислял да отида до самата Троя — до останките й на турското крайбрежие. Въпреки това бях видял достатъчно фотографии в края на XX-и и началото на XXI-ви век. Мястото, на което се бе стоварил Илион, приличаше повече на руините на Троя от XXI век — малкия хълм Хисарлък, — отколкото на кипящ център на империя, какъвто бе Илион.

Докато гледах променената обстановка — промененото небе, тъй като бе ранен следобед, когато гърците се сражаваха на последната си позиция, а сега бе здрач — си спомних „Дон Жуан“ от Байрон, написан след като поетът посетил това място през 1810 година и почувствал връзката си с героичната история и отдалечеността си от нея:

Хълмове без камъни надгробни с имена,

безкрайна равнина със планини по края,

и Ида там далеч, все същата остава,

и старият Скамандър продължава да тече.

Тук всичко още за слава е готово —

сто хиляди мъже във битка люта биха влезли.

Но там, където имало е някога стени могъщи,

пасат стада овце и костенурки лазят.

Не видях никакви овце, но когато се обърнах към разрушения град, хребетът си беше все същият, макар и с метър и шейсет по-нисък на мястото, където градът току-що се бе превърнал в руините, открити от археолога аматьор Шлиман. Спомних си, че римляните бяха изравнили метри от хребета, за да построят своя собствен Илион повече от хилядолетие, след като изчезнал първоначалният град, и си дадох сметка, че всички сме извадили късмет, че сме пропаднали толкова малко. Ако върху гръцките руини нямаше римски останки, последиците щяха да са много по-ужасни.

На север, където на много километри се простираше долината на Симоент, великолепно пасище за прочутите коне на троянците, сега растеше гора. Равнината на Скамандър между града и бреговата линия на запад, където през последните единадесет години бях наблюдавал повечето сражения, сега представляваше набраздена с дерета, обрасла с ниски дъбове и борове земя и мочурище. Тръгнах към брега и се закатерих по така наречения Трънлив хълм, или Хълм на трънените храсти, без изобщо да разбирам къде съм. Когато стигнах до ниския хребет, спрях поразен.

Морето го нямаше.

Бреговата линия не просто се бе оттеглила малко, както смътно си спомнях от предишния си живот през XXI век. Цялото шибано Егейско море бе изчезнало!

Седнах на най-големия камък, който видях наблизо, и се замислих. Питах се не само къде са ни изпратили Нюкта и Хефест, но и кога. В падащия здрач можех само да кажа, че никъде не се вижда електрическа светлина — нито във вътрешността, нито по крайбрежието и по дъното, където трябваше да се намира Егейско море — там растяха стари дървета и храсти.

Вечерното небе бе покрито с облаци, но все още бе достатъчно светло, за да различа хилядите мъже, натикали се в една осемстотинметрова дъга на мястото, където само допреди четвърт час се намираше брегът. Отначало бях сигурен, че продължават да се сражават — виждах хилядите паднали и от двете страни, — но след това видях, че просто се мотаят. От бойните линии, траншеите, отбранителните съоръжения, комуникациите и дисциплината не бе останало нищо. По-късно щях да открия, че почти една трета от воините, както троянци, така и ахейци, са си счупили по нещо — предимно краката — от падането върху скалата и в деретата, които не бяха съществували само допреди секунди. Скоро щях да науча, че на някои места мъжете, опитващи се да се изкормят или обезглавят едни други, сега лежаха и стенеха заедно или се мъчеха да си помогнат да станат.

Побързах да се спусна по склона и да измина оставащия километър и половина алувиална равнина, която се прекосяваше много по-лесно, когато бе отъпкана от множеството сражения. Когато стигнах до задните редици на троянците — доколкото ги имаше, — беше почти тъмно.

Незабавно започнах да търся Хектор, но ми трябваше още половин час, докато го намеря, и дотогава навсякъде бяха запалили факлите.

Хектор и раненият му брат Деифоб преговаряха с временния командващ на аргивците — Идоменей, син на Девкалион и командир на критските герои, както и с Малкия Аякс от Локрида, сина на Ойлей. Малкия Аякс бе донесен на събранието на носилка, тъй като и двата му пищяла бяха разсечени до костта. Тук бе и Тразимед, храбрият син на Нестор, за когото си мислех, че е убит по-рано този ден — беше изчезнал по време на сражението за последния окоп и решиха, че е някъде сред труповете. Както обаче открих, той бил само ранен три пъти, но му трябвали часове, за да се измъкне от пълния с тела ров — и то само за да се озове сред троянците. Взели го в плен — една от малкото прояви на милост за този ден или за който и да било друг от единадесетте години война между двете страни — и сега използваше някакво счупено копие вместо патерица, докато преговаряше с Хектор.

— Хок-ън-бе-рииии — възкликна троянецът, очевидно и необяснимо защо радостен да ме види. — Сине Дуейнов! Радвам се, че си преживял това безумие. Кой направи това? Какво се случи?

— Боговете го направиха — признах. — И за да съм по-точен, богът на огъня Хефест и Нюкта, загадъчната богиня, що живее и работи със Съдбите.

— Зная, че беше близък с боговете, Хок-ън-бе-рииии, сине Дуейнов. Защо ни направиха това? Какво искат от нас?

Поклатих глава. Пламъците на факлите трептяха и играеха в нощта от силния вятър, духащ от запад — от мястото, където някога се намираше Средиземно море и от което сега се носи дъх на растителност.

— Няма значение какво искат боговете — отвърнах. — Никога вече няма да ги видите. Отидоха си завинаги.

Никой от насъбралите се около нас над двеста мъже не каза нито думичка и в продължение на цяла минута в мрака се разнасяше единствено пращенето на огньовете и стоновете на ранените.

— Откъде знаеш? — попита Малкия Аякс.

— Току-що дойдох от Олимп — отвърнах. — Вашият Ахил уби Зевс в ръкопашен бой.

Мърморенето щеше да се превърне в рев, ако не се бе намесил Хектор да въдвори тишина.

— Продължи, сине Дуейнов.

— Ахил уби Зевс и титаните се завърнаха на Олимп. В края на краищата на престола ще се възкачи Хефест — Нощта и Съдбите вече го решиха, — но през следващата година вашата Земя ще бъде бойно поле, на което не би могъл да оцелее никой обикновен смъртен. Затова Хефест ви прати тук — града, оцелелите му жители и вас, ахейски и троянски воини.

— Къде е това тук? — попита Идоменей.

— Нямам представа.

— Кога ще ни позволят да се върнем? — попита Хектор.

— Никога — отвърнах. Бях сигурен в това и гласът ми потвърди убеждението ми. Никога преди — а и след това — не ми се бе случвало да произнасям тези три срички с такава увереност.

В този миг се случи второто от трите невъзможни неща за този ден — първото според класацията ми бе попадането на Илион в друга вселена.

Беше облачно, откакто градът се бе стоварил върху хребета — плътните облаци покриваха небето от източния край до западния и здрачът падаше по-бързо. А сега вятърът, който носеше миризмата на растителност, издуха облаците от запад към изток и изчисти небето точно над главите ни.

И ахейци, и троянци завикаха изумено и почнаха да сочат нагоре.

Усетих странната светлина още преди да вдигна очи към небето. Беше по-ярка от всяка пълна луна, която съм виждал, и бе по-плътна, млечнобяла и по някакъв странен начин — по-лееща се. Осъзнах, че гледам надолу към множеството ни движещи се по скалата сенки, когато Хектор ме сръга, за да ме накара да вдигна глава.

Облаците бяха почти изчезнали. Нощното небе си оставаше нощното небе на Земята — можех да различа Пояса на Орион, Плеядите, Полярната звезда и надвисналия ниско на север черпак на Голямата мечка, но това познато небе от края на зимата и лунният сърп, издигащ се над разрушената Троя на изток, изглеждаха бледи и незначителни, победени от новия източник на светлина.

Над нас се движеха и блестяха две широки ивици звезди — едната южно от нас и движеща се бързо от запад на изток, а другата бе право над главите ни и се въртеше от север на юг. Пръстените бяха ярки, но не и плътни — можех да различа хиляди и хиляди отделни звезди и в двата, макар да имах някакъв смътен спомен от научнопопулярна статия в някакъв вестник, че в най-ясните нощи на Земята в небето могат да се наблюдават само около три хиляди звезди. Сега се виждаха десетки, а може би и стотици хиляди звезди — всички се движеха заедно в два ярки пръстена над нас, осветяваха всичко наоколо и излъчваха нещо като привечерна светлина — онази приглушена светлина, на която винаги си бях представял, че играят софтбол посред нощ в Анкоридж, Аляска. Гледката беше може би най-прекрасната, която бях виждал през двата си живота.

— Сине Дуейнов, какви са тези звезди? — попита Хектор. — Богове ли са? Или нови звезди? Какво са те?

— Не зная — отговорих.

В този момент, когато над сто и петдесет хиляди мъже в броня се взираха като любопитни туристи в небето, зяпнали от ужас и възхищение към новото небе на тази друга Земя, намиращите се най-близко до брега започнаха да крещят за нещо друго. Трябваха ни няколко минути да разберем, че нещо става при намиращите се най-западно воини. Трябваше ни известно време, за да се доберем до скалистото възвишение на запад — може би на някогашния бряг, намирал се тук преди хиляди години, по времето на Илион — и да видим защо крещят ахейците.

Едва сега забелязах, че стотиците изгорени черни кораби са все още тук — бяха преминали през брана-дупката заедно с нас и сега представляваха овъглени останки далеч от всякаква вода, оставени да лежат завинаги по обраслите с храсталаци склонове високо над алувиалното блато на запад. И тогава видях защо крещят хилядите воини.

Нещо черно като мастило, но отразяващо звездната светлина над нас, пълзеше по дъното на липсващото море от запад. Нещо се движеше мълчаливо към нас по пресъхналия басейн, нещо течеше и се плъзгаше на изток — недоловимо, бавно, но сигурно като Смъртта. Пред очите ни изпълни най-ниските части, след това заобиколи покритите с дървета хълмове на хоризонта, ясно видими на светлината от новопоявилите се пръстени, и само след минути те престанаха да са хълмове, а се превърнаха отново в островите Лемнос, Тенедос и Имброс.

Това бе третото странно чудо за този сякаш безкраен ден.

Винотъмното море отново се завръщаше при бреговете на Илион.