Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

83.

Не зная дали се телепортирах сам чрез собствената си вградена способност, или просто защото държах Хефест за ръкава, докато той се телепортираше. Няма значение. Тук съм.

Тук, в дома на Одисей. Някакво куче лае като полудяло, докато заедно с Хефест и Ахил изникваме от нищото, но само един поглед на нахлупилия кървавия си шлем мъжеубиец е достатъчен и песът с вой побягва през двора, подвил опашка.

Намираме се в преддверието на голямата зала за пиршества в Одисеевия дом на остров Итака. Над постройката и двора бръмчи някакво силово поле. Край дългата маса в залата не се излежават нахални кандидати, няма тръпнеща Пенелопа, няма го безсилния Телемах с неговите заговори, слуги не сноват напред-назад и не пилеят храната и виното на отсъстващия Одисей за мързеливите нехранимайковци. Помещението обаче изглежда така, сякаш Избиването на женихите вече се е случило — столовете са преобърнати, огромният гоблен на стената е скъсан и лежи върху масата и пода, напоен с разляно червено вино, и дори огромният лък на Одисей — онзи, който според легендата може да бъде опънат единствено от него и който е толкова прекрасен и уникален, че героят е решил да не го взима със себе си в похода срещу Троя — сега лежи на каменния под насред купчина от прочутите Одисееви назъбени стрели за лов.

Зевс рязко се извърта. Облечен е в същите меки одежди, които носеше на олимпийския трон, но сега не е толкова огромен. Но макар и да се е свил, за да се побере в помещението, си остава два пъти по-висок от Ахил.

Бързоногият мъжеубиец ни прави знак да останем назад, вдига щита, вади меча си и пристъпва в залата.

— Сине мой — прогърмява Гръмовержецът, — спести ми детския си гняв. Нима искаш с един ужасен удар да извършиш богоубийство, тираноубийство и отцеубийство едновременно?

Ахил продължава напред, докато не застава срещу Зевс от другата страна на широката маса.

— Бий се, старче.

Зевс продължава да се усмихва — изобщо не изглежда разтревожен.

— Помисли, бързоноги Ахиле. Поне веднъж използвай мозъка си вместо мускулите или хуя си. Да не би да искаш този безполезен инвалид да седне на златния олимпийски трон? — Зевс кима към Хефест, който стои безмълвно на входа до мен.

Ахил не обръща глава.

— Поне веднъж помисли — повтаря Зевс и дълбокият му глас кара керамичните съдове в съседната кухня да задрънчат. — Ела при мен, синко мой Ахиле. Стани едно с всепроникващото присъствие на Зевс, бащата на всички богове. Обединени, баща и син, безсмъртен и безсмъртен, двата могъщи духа ще се смесят и ще породят трети, по-могъщ от всеки от тях поотделно — ще се съберат в триединство Баща, Син и света воля, ще властваме над света и над Троя и ще пратим завинаги титаните в ямата им.

— Бий се, дърти свиноебецо — казва Ахил.

Широкото лице на Зевс сменя няколко нюанса на червеното.

— Отвратително създание! Дори и лишен от властта си над стихиите, пак ще те смажа!

Гръмовержецът сграбчва дългата маса за ръба и я преобръща във въздуха. Четири и половина метра тежки дъски и греди политат към главата на Ахил. Човекът се навежда ниско и масата се разбива в стената зад него, унищожава стенописа и хвърля трески навсякъде.

Ахил прави две крачки напред.

Зевс разперва ръце.

— Ще ме убиеш ли в това състояние, човеко? Невъоръжен? Или ще се вкопчим в ръкопашен двубой като герои на арената, докато единият не успее да стане и другият не вземе наградата?

Ахил се колебае само секунда. След това сваля златния си шлем и го оставя настрани. Смъква кръглия щит от ръката си, полага в него сложения вече в ножницата меч, прибавя бронзовия си нагръдник и наколенниците и изритва всичко това към изхода и към нас. Сега е само по риза, къса поличка, сандали и широкия си кожен пояс.

На два и половина метра от Зевс Ахил разперва ръце като борец, прикляка и заема позиция.

Зевс се усмихва, навежда се толкова бързо, че едва успявам да го видя, и се изправя с лъка на Одисей и поставена на тетивата чернопера отровна стрела.

„Бягай!“ — крещя мислено на Ахил, но русокосият мускулест герой не помръдва.

Зевс опъва докрай, като с лекота огъва лъка, който не би трябвало да може да огъне никой на Земята с изключение на Одисей, насочва широкото отровно острие право в намиращото се на два и половина метра сърце на Ахил и стреля.

Стрелата не улучва.

Не може да не улучи — не и на такова разстояние, — изглежда права и съвсем истинска, черните пера са безукорно поставени, но въпреки това острието прелетява на половин метър настрани и се забива в останките на разбитата в стената маса. Почти усещам как ужасната отрова, събрана според слуховете от Херкулес от най-смъртоносните змии, попива в дървото.

Зевс зяпва. Ахил не помръдва.

Зевс се навежда с мълниеносна бързина, изправя се с нова стрела, пристъпва напред, прицелва се, опъва, стреля.

Не улучва. Отровната стрела не улучва от метър и половина разстояние.

Ахил отново не помръдва. Отвръща с омраза на вече паникьосания поглед на бащата на всички богове.

Зевс отново се навежда, поставя стрела върху тетивата с най-голяма прецизност и отново опъва докрай. Огромните му мускули са изпотени от видимото напрежение, могъщият лък почти бръмчи от насъбралата се в него енергия. Царят на боговете пристъпва напред, докато върхът на стрелата се оказва на не повече от една стъпка от широката гръд на Ахил.

Стреля.

Стрелата не улучва.

Това е невъзможно, но виждам с очите си как стрелата се забива дълбоко в стената зад Ахил. Не е преминала през него, не го е заобиколила, но въпреки това по някакъв невъзможен начин е пропуснала.

Тогава Ахил скача, отбива с един удар лъка настрани и сграбчва два пъти по-високия бог за гърлото.

Зевс се понася със залитане из залата, мъчи се да се освободи от могъщата хватка на героя, налага го с божествения си юмрук, широк колкото половината гръб на Ахил. Бързоногият мъжеубиец се държи здраво, докато Зевс се мята наоколо, разпердушинва греди, масата, портала и самата стена. Прилича на човек с държащо се за него дете, но Ахил не пуска.

Тогава много по-едрият бог пъха силните си пръсти под много по-малките пръсти на Ахил и откъсва от гърлото си първо лявата ръка на смъртния, след това дясната. Хвърля се напред, блъска се във всичко наоколо и разбива покъщнината с цел да смаже Ахил, сграбчил го е здраво за китките с грамадните си ръце, смъртният се мята на всички страни, Зевс го блъска с глава — звукът отеква като звук от две сблъскващи се канари, — след което притиска божествените си гърди към смъртните ребра и накрая двамата се удрят в стената и портала срещу нас и Гръмовержецът извива тялото на Ахил към каменната каса на входа.

Пет секунди в това положение и ще прекърши гръбнака му.

Ахил не чака пет секунди. Нито пък три.

По някакъв начин бързоногият мъжеубиец е успял да освободи дясната си ръка в мига, когато Зевс го притиска назад и назад, опрял гръбнака му на вертикалния камък.

Виждам последвалите събития като ехо в ретината, толкова бързо става всичко.

Ръката на Ахил се издига от собствения му корем, стиснала късо острие.

Той забива острието под брадата на Зевс, извива ножа, забива го още по-дълбоко, завърта го с вик, който заглушава дори рева на обезумелия от ужас и болка Гръмовержец.

Зевс залита назад към вратата и с трясък се срутва в съседното помещение. Двамата с Хефест се втурваме натам.

Сега двамата са в спалнята на Одисей и Пенелопа. Ахил измъква ножа и бащата на всички богове вдига ръце към собственото си гърло, към собственото си лице. Златна божествена и обикновена червена кръв пръска във въздуха, тече от ноздрите на Зевс и от отворената му уста, боядисва бялата му брада в златно и червено.

Зевс пада по гръб на леглото. Ахил замахва силно с ножа, забива го дълбоко в корема на бога и го разпорва нагоре и надясно, докато магическото острие не застъргва по гръдния кош.

Зевс изкрещява отново, но преди да успее да се свие, Ахил вече е измъкнал цял метър сиво черво — блестяща божествена вътрешност — и го увива няколко пъти около един от четирите стълба на огромното Одисеево ложе, след което го завързва на здрав възел.

„Този стълб е живата маслина, около която Одисей е изградил спалнята и леглото“ — замаян си мисля аз. Запомнените още от детство стихове от „Одисея“, в които Одисей говори на съмняващата се Пенелопа, нахлуват в главата ми:

„В двора израснала бе дълголиста огромна маслина,

пищно разперила клони, със ствол като мощна колона.

Около него съзидах сам спалнята и я въздигнах

с каменни плътни стени, над стените й покрив положих,

яки двукрили врати приковах със страни прилепени,

после отсякох венеца и раззеленелите клони,

ствола над корен отрязах и дънера ловко, грижливо

с брадва открая пригладих, с връвта по отвес изравних и

вещо подпора издялах, навсякъде дупки просвердлих.

Ето от нея започнал, сковах сам леглото, покрих го

с пълна украса от слонова кост, от сребро и от злато,

с пурпурен ремък от кожа на вол след това го пронизах“.

Сега ремъкът от волска кожа е станал още по-пурпурен — Зевс се мъчи да се освободи от въжето от собственото му черво. Златен ихор и съвсем човешка червена кръв се леят от гърлото му, по лицето и от корема. Ослепен от собствената си болка и кръв, могъщият Зевс размахва ръце и се мъчи опипом да открие мъчителя си. Всяко движение и напън изважда още от блестящите му сиви вътрешности. Писъците му карат дори невъзмутимия Хефест да запуши уши.

Ахил пъргаво отскача извън обсега му и приближава с танцови стъпки само колкото да съсича и отрязва ръцете, краката, бедрата, пениса и ахилесовите сухожилия на слепия бог.

Зевс рухва по гръб, все още завързан за маслинения стълб на леглото с десетина метра сиво черво, но нали е безсмъртно същество, все още продължава да се мята и да вие, да разпръсква ихор по тавана и да рисува сложни фигури с божествената си артериална струя.

Ахил излиза от помещението и се връща с бойния си меч. Приковава мятащата се лява ръка на Зевс с обутия си в боен сандал крак, вдига високо оръжието и замахва надолу с такава сила, че острието минава през врата на Гръмовержеца и изкарва искри от каменния под.

Главата на бащата на всички богове се отделя от тялото и се търкулва под леглото.

Героят се отпуска на окървавеното си коляно и сякаш натиква лицето си в огромната отворена рана, която доскоро бе бронзовият мускулест корем на Зевс. В продължение на една ужасяваща секунда съм сигурен, че Ахил яде вътрешностите на сразения си противник — лицето му е скрито в коремната кухина, от човек се е превърнал в същински хищник, в побеснял вълк.

— Аха! — крещи бързоногият мъжеубиец и измъква някаква огромна, все още пулсираща маса от блестящата сива бъркотия.

Зевсовият черен дроб.

— Къде е проклетото куче на Одисей? — пита сам себе си Ахил с блеснали очи. Оставя ни, за да изнесе черния дроб и да го хвърли на кучето Аргус, скрило се някъде из двора.

Двамата с Хефест бързо отстъпваме, за да му направим път.

Когато звукът от стъпките на мъжеубиеца — богоубиеца — заглъхва, двамата с бога на огъня оглеждаме стаята.

Като че ли няма нито един квадратен сантиметър от леглото, пода, тавана или стените, който да не е омазан с кръв.

Огромното обезглавено тяло на каменния под, все още завързано за маслинения стълб, продължава да трепери и да се мята, окървавените пръсти се свиват и отпускат.

— Мама му стара! — възкликва Хефест.

Искам да извърна очи, но не мога. Искам да изляза навън и да повърна тихомълком някъде, но не съм в състояние.

— Какво… как… той още ли е… отчасти… жив? — задавено успявам да изрека.

Хефест се обръща към мен с най-безумната си възможна усмивка.

— Зевс е безсмъртен, забрави ли, Хокънбери? Дори и сега агонизира. Ще изгоря парчетата му в Небесния огън. — Навежда се и взема късия нож, който е използвал Ахил. — Ще изгоря и богоубийственото острие на Афродита. Ще го стопя и ще излея нещо ново. Може би паметна плоча в чест на Зевс. Изобщо не трябваше да го изработвам за оная кръвожадна кучка.

Примигвам и поклащам глава, след което сграбчвам приведения бог на огъня за тежкия кожен пояс.

— Какво ще стане сега? — питам го.

Хефест свива рамене.

— Просто каквото се уговорихме, Хокънбери. Нюкта и мойрите, които винаги са управлявали вселената — поне тази вселена, — ще ми позволят да седна на златния трон на Олимп, след като свърши тази безумна втора война срещу титаните.

— Откъде знаеш кой ще победи?

Неравните му бели зъби лъсват на фона на черната му брада.

От двора се дочува глас.

— Ела, куче… ела, Аргус… ела, къци-къци. Добро куче. Виж какво съм ти донесъл… добро куче.

— Не случайно наричат мойрите „Съдби“, Хокънбери — казва Хефест. — Войната ще е дълга и гадна, ще се води повече на Илион-Земя, отколкото на Олимп, но малцината оцелели олимпийци ще победят… отново.

— Но нещото… онзи облак… онзи Глас…

— Демогоргон се върна в Тартара — избуботва Хефест. — Изобщо не му пука какво се случва сега на Земята, на Марс или пък на Олимп.

— Моите хора…

— На твоите хубавки гръцки приятели са им го начукали здравата отзад — казва Хефест и се ухилва на собственото си остроумие. — Но ако ще се почувстваш по-добре, същото се отнася и за троянците. Всеки останал на Илион-Земя ще бъде подложен на кръстосан огън през следващите петдесет до сто години, докато трае войната.

Сграбчвам пояса му по-силно.

— Трябва да ни помогнеш…

Той маха ръката ми с такава лекота, с каквато възрастен би се освободил от вкопчило се в него двегодишно дете.

— Не трябва да правя абсолютно нищо, Хокънбери.

Изтрива уста с опакото на ръката си, поглежда към агонизиращото нещо на пода и добавя:

— Но в този случай ще направя изключение. Телепортирай се до окаяните си ахейци и при онази твоя жена в града и им кажи на всичките да си разкарат задниците от всички кули, стени и сгради. След няколко минути в стария Илион ще има земетресение девета степен. Трябва да изгоря това… нещо… и да закарам нашия герой обратно на Олимп, за да се опита да уговори Лечителя да събуди мъртвата му мацка.

Ахил се връща. Свирка си с уста и чувам драскането на нокти по камък. Аргус го следва предано.

— Върви! — казва Хефест, богът на огъня и занаятите.

Посягам за медальона си, осъзнавам, че не е у мен, давам си сметка, че не ми е нужен, и се телепортирам колкото се може по-надалеч.