Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

80.

Никакви церемонии не съпътстваха заминаването на Никой. В един момент той седеше в реещия се над земята аероскутер и бъбреше със стоящите до него Деймън, Хана и Том, а в следващия машината се наклони почти вертикално, силовото й поле притисна пилота в седалката, аероскутерът се изстреля в небето като иглен залп и след секунди изчезна в ниските сиви облаци.

Ада се почувства измамена. Искаше й се да има решаваща дума относно приятеля си, когото навремето познаваше като Одисей.

Решението за предоставянето на аероскутера на Никой бе взето само с един глас в повече. На всичкото отгоре решаващата дума бе не на някой от обитателите на Ардис, а на Елиън, плешивия водач на шестимата бегълци от Хъджис Таун, които бяха дошли с Хана и Никой на въздушния сал.

Гласувалите против отстъпването на аероскутера обитатели на Ардис побесняха. Имаше настояване за повторно гласуване. В гнева си хората се разкрещяха и дори започнаха да вдигат иглените пушки.

Ада застана насред настръхналата тълпа и обяви с висок и спокоен глас, че въпросът вече е решен. На Никой трябва да му се позволи да заеме аероскутера, но да го върне при първа възможност. Напомни, че разполагат с въздушния сал, сглобен от Никой и Хана на Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Аероскутерът можеше да носи само шестима, докато салът побираше до четиринадесет души при нужда да побягнат към острова. Въпросът бе уреден.

Пушките бяха свалени, но недоволното мърморене продължи. През следващите часове стари приятели избягваха да погледнат Ада в очите и тя знаеше, че е използвала и последните си остатъци авторитет като лидер пред обитателите на Ардис.

Никога не се бе чувствала по-самотна от сега, след като Никой изчезна с аероскутера. Докосна леко издутия си корем. „Малки човече, сине или дъще на Харман, няма да си простя до края на живота си, ако това бе грешка, която те излага на опасност“.

— Ада? — обади се Деймън. — Можем ли да поговорим насаме?

Отидоха оттатък северната палисада до мястото, където навремето се намираше пещта на Хана. Деймън й разказа за срещата си с постчовека, който се бе представил като Мойра. Описа й как изглеждала досущ като Сави на младини и как останала невидима за другите по време на събранието и гласуването.

Ада бавно поклати глава.

— Това е съвсем безсмислено, Деймън. Защо му е на някакъв постчовек да се явява в образа на Сави и да остава невидим за останалите? Как е възможно това? И защо да го прави?

— Не зная — каза Деймън.

— Каза ли нещо друго?

— Обеща да ми каже нещо за Харман след събранието, ако й позволя да присъства.

— И? — Сърцето на Ада заби толкова силно, че отначало й се стори, че детето се е размърдало в утробата й — толкова жадна бе да чуе новините.

— След това каза само: „Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой“ — отвърна Деймън.

Ада го накара да го повтори още два пъти, после каза:

— Това също е съвсем безсмислено.

— Зная — каза Деймън. Беше оклюмал, с отпуснати рамене. — Опитах се да я накарам да обясни, но тя… изчезна. Просто се изпари.

Ада го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че това наистина се е случило, Деймън? Всички работим прекалено много, спим твърде малко и непрекъснато сме под напрежение. Сигурен ли си, че призракът е бил истински?

Деймън също я изгледа. Погледът му бе ядосан и същевременно изпълнен със съмнение. Не каза нищо.

— Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой — промърмори Ада. Огледа се. Хората се бяха заели със следобедните си задачи, но работните екипи се бяха разделили на групички, гласували по един и същи начин. Никой не разговаряше с плешивия Елиън. Ада с мъка потисна напиращите ридания.

 

 

Нито Никой, нито аероскутерът се върнаха този ден. Нито пък на следващия. И на по-следващия.

На третия ден Ада пое на управлявания от Хана несигурен въздушен сал заедно с ловния екип на Деймън отвъд кръга на войниксите и се опита да прецени броя на безглавите корубести убийци. Беше прекрасна утрин — никакви облаци, синьо небе и топли ветрове, миришещи на пролет. Лесно забеляза, че броят на войниксите зад трикилометровия радиус от Ямата се е увеличил.

— Трудно е да се прецени — прошепна тя на Деймън, макар да се намираха на триста метра над чудовищата. — Само на ей онази поляна трябва да са триста-четиристотин. Никога не ни се е налагало да броим толкова много неща. Какво мислиш? Петнайсет хиляди като цяло? Или повече?

— Повече, доколкото мога да преценя — спокойно отвърна Деймън. — Мисля, че сме обградени поне от тридесет-четиридесет хиляди.

— Не се ли уморяват да стоят така? — попита Ада. — Нямат ли нужда да ядат? Да пият?

— Очевидно не — каза Деймън. — Навремето, когато ги смятахме за машини-слуги, никога не съм виждал някой да яде, да пие или да се уморява. А ти?

Ада не отговори. Онези времена й изглеждаха прекалено далечни, за да се замисля за тях, макар да бяха свършили преди по-малко от година.

— Петдесет хиляди — промърмори Деймън. — Вероятно сега са към петдесет хиляди и всеки ден се прехвърлят нови.

Хана насочи сала на запад в търсене на дивеч.

 

 

На четвъртия ден бебето сетебос в Ямата беше пораснало колкото едногодишно теле — колкото някое от техните едногодишни телета, избити от войниксите. Представляваше обаче само пулсиращ сив мозък с множество розови ръце на корема, жълти очи, трептящи отвори и още трипръсти длани върху сиви пипала.

„Мамо, мамо — шепнеше нещото в ума на Ада и в умовете на всички останали. — Вече трябва да изляза. Тази яма е прекалено малка и съм много гладен, не мога вече в нея“.

Беше ранна вечер, по-малко от час преди падането на здрача и на поредната дълга и тъмна зимна нощ. Групата се събра около Ямата. Мъжете и жените все още гледаха да се делят на групи според начина, по който бяха гласували. Вече всички носеха иглени пушки и арбалети.

Кейсман, Кейман, Греоги и Едид стояха на ръба на Ямата и се целеха в съществото долу. Останалите се приближиха още повече.

— Хана, салът напълно ли е зареден? — попита Ада.

— Да — отвърна младата жена. — Първата пратка багаж е на борда, има място и за десет души. След това ще можем да качваме по четиринадесет на всяко пътуване.

— Колко време ти е нужно за достигане до острова и разтоварване?

— Четиридесет и две минути — каза Лейман и потърка чуканчетата на липсващите пръсти на дясната си ръка. — Тридесет и пет, когато са само хора.

— Много е — каза Ада.

Хана пристъпи по-близо до огъня, който бяха запалили до Ямата.

— Ада, пътуването до острова отнема петнадесет минути в едната посока. Машината просто не може да лети по-бързо.

— Аероскутерът щеше да стигне за по-малко от минута — обади се Лоус, един от най-ядосаните от обитателите на Ардис. — Можехме да се прехвърлим всички за по-малко от десет минути.

— Да, но сега аероскутера го няма — каза Ада безизразно. Неволно погледна на югозапад, към реката и острова, но и към гората, в която чакаха петдесет-шестдесет хиляди войникси.

Никой бе прав. Дори и цялата колония да избягаше на острова, войниксите щяха да стигнат дотам след броени часове — а може би и след минути. Макар факс възелът на Ардис все още да не работеше — там имаше денонощно хора, които непрекъснато го изпробваха, — войниксите се прехвърляха. По някакъв начин го умееха. Ада осъзна, че на целия свят няма място, където да са в безопасност от убийците.

— Да приготвим вечеря — високо каза тя. Всички чуваха неприятния глас на изчадието в умовете си.

„Мамо, тате, време е да изляза оттук. Отворете скарата, иначе аз ще го направя. Вече съм по-силен. Гладен съм. Искам при вас, мамо, тате“.

 

 

Греоги, Деймън, Хана, Елиън, Боуман, Едид и Ада разговаряха до късно през нощта. Над тях, както винаги, безмълвно проблясваха и се въртяха екваториалният и полярният пръстен. Големият черпак бе увиснал ниско над хоризонта на север. Лунният сърп приличаше на нокът.

— Мисля да се откажем от идеята за острова и утре по изгрев да започнем да евакуираме колкото се може повече хора до Голдън Гейт при Мачу Пикчу — каза Ада. — Трябваше да го направим още преди седмици.

— На тъпия въздушен сал ще му трябват седмици, за да стигне до Голдън Гейт — каза Хана. — Освен това може да се счупи и така и да не стигне дотам. Никой не е тук да го оправя и хората в сала ще се окажат в безизходица.

— С нас е свършено, ако се счупи и тук — каза Деймън. Докосна Хана по рамото, тъй като младата жена като че ли оклюма. — Ти свърши изумителна работа, като го поддържаш в работно състояние, Хана. Но това е технология, която просто не разбираме.

— От каква ли технология изобщо разбираме? — промърмори Боуман.

— От арбалети — каза Едид. — Станали сме направо майстори в изработването на арбалети.

Никой не се разсмя. Няколко минути всички мълчаха.

— Припомнете ми защо войниксите не могат да се доберат до жилищните райони на онзи мост при Мачу Пикчу — каза Едид.

— Жилищните мехури са като гроздове — каза Хана, която бе прекарала там най-дълго от останалите. — Само дето са свързани помежду си. Прозрачна пластмаса или нещо подобно. Технологията е от Изгубената ера, а може да е и постчовешка — някакъв вид силово поле непосредствено над повърхността на стъклото. Войниксите просто се пързалят по него.

— Нещо такова имаше и по прозорците на трактора, с който Сави ни откара от Ерусалим до Средиземноморския басейн — каза Деймън. — Тя го нарече поле с нулево триене, против дъждовете. Обаче свърши работа и против войниксите и калибаните.

— С удоволствие бих видял някой от онези калибани. И самото същество Калибан, за което споменахте — каза Елиън. Устата и цялото лице на плешивия мъж сякаш винаги изразяваха сила и любопитство.

— Не, и двете гледки не биха ти доставили никакво удоволствие — тихо каза Деймън. — Особено истинският Калибан. Повярвай ми.

Последва тишина. Накрая Греоги каза онова, което мислеха всички.

— Ще трябва да теглим сламки… да хвърляме жребий. Четиринадесет отиват до Моста. Могат да вземат оръжия, вода и амуниции, може би да ловуват по пътя. Другите оставаме.

— Четиринадесет от петдесет и четирима с шанс за оцеляване? — обади се Едид. — Не ми се струва справедливо.

— Хана ще бъде една от заминаващите — каза Греоги. — Ще върне въздушния сал, ако първите четиринадесет се доберат до Моста.

Хана поклати глава.

— Можеш да управляваш машинарията толкова, колкото и аз, Греоги. Можем да научим и всеки друг да го прави не по-зле. Не искам да попадам автоматично на първия курс, а знаеш… знаеш… че няма да има втори. Не и като се има предвид в какво състояние е салът. Не и при продължаващите да се събират войникси. Не и с този сетебос, който с всеки час става все по-силен и по-силен. Четиринадесет души ще имат шанс да останат живи. Останалите ще умрат тук.

— Тогава да решаваме веднага щом се съмне — каза Ада.

— Може да се стигне до сбивания — каза Елиън. — Хората са разгневени, гладни, негодуват. Може и да не пожелаят да теглят сламки, за да се разбере кой ще живее и кой ще умре. Може да се втурнат моментално към сала, или след като се окаже, че не им се е паднало място.

Ада кимна.

— Деймън, вземи десетима от най-добрите си хора и им нареди да заобиколят сала и да го пазят още преди да съм свикала събранието. Едид, ти и приятелите ти се опитайте тихомълком да съберете колкото се може повече от свободните оръжия.

— Повечето хора вече спят с пушките си — каза русокосата жена. — Няма да позволят на никого да им ги отнеме.

— Направи каквото можеш. Ще говоря с всички. Ще им обясня защо това е единствената надежда.

— Изгубилите ще искат да бъдат извозени до острова — каза Греоги. — Най-малкото това.

Боуман кимна.

— Аз лично бих искал. И ще искам, ако не изтегля печеливша сламка.

Ада въздъхна.

— Това няма да ни донесе нищо добро. Убедена съм, че островът е просто друго място за умиране… войниксите ще са там минути след нас, ако бебето сетебос не е там да ни защитава. Но ще го направим. Ще откараме онези, които искат да отидат, а след това четиринадесетимата ще заминат за Моста.

— Ще бъде загуба на време — каза Хана. — И само ще натовари още повече сала.

Ада разпери ръце.

— Но и може да не позволи на хората да се избият помежду си, Хана. Салът дава шанс на четиринадесет души. А останалите трябва да изберат къде да останат и да умрат. Това все пак е нещо — ако не друго, то поне илюзия за възможност за избор.

Никой нямаше какво да добави, така че се разотидоха по палатките и постелките си.

Хана тръгна след Ада и я хвана за ръка.

— Ада — прошепна младата жена, — имам чувството, че Харман е все още жив. Надявам се да си сред четиринадесетте.

Ада се усмихна и белите й зъби проблеснаха на светлината на пръстените.

— Аз също имам чувството, че Харман е жив, мила. Но няма да бъда от четиринадесетимата. Няма да участвам в тегленето на жребия. Оставам в Ардис.

 

 

В края на краищата от целия им план не излезе нищо.

Точно след изгрев Ада се събуди със стряскане от допира на нечии студени ръце в съзнанието и в утробата си.

„Мамо, намерих си едно малко момченце. Ще остане вътре няколко месеца, докато не го науча на някои неща — на чудесни неща. А сега излизам да си играя!“

Ада изкрещя, когато усети умът от Ямата да докосва развиващия се ум на плода в тялото й.

Бебето сетебос беше огънало пръчките на скарата и промушваше сивия си мозък-тяло през отвора. Съществото вече бе разперило пипалата си на четири и половина метра встрани и трипръстите му ръце се бяха впили дълбоко в земята. Три от отворите му за хранене бяха отворени и дългите, подобни на стъбла месести израстъци вече пиеха мъка, ужас и история от почвата на Ардис. Многобройните му жълти очи бяха изключително ярки. Докато излизаше от Ямата, множеството пръсти на големите розови ръце се люлееха като анемонии на силно течение.

„Мамо, всичко е наред — изсъска-помисли нещото, докато се измъкваше от Ямата. — Само смятам да…“

Ада чу Деймън и останалите да тичат след нея, но не се обърна. Спря, смъкна иглената пушка от рамото си и изстреля цял пълнител в бебето сетебос.

То се завъртя, когато хилядите кристални игли направиха на пихтия част от лявото му полукълбо. Пипалата се стрелнаха към нея.

Ада се извъртя, сложи втори пълнител и го изпразни в гърчещия се мозък.

„Мамммммммооооооооооооооооооооо…“

Ада хвърли пушката, вдигна втората, нагласи я на автоматичен огън, пристъпи три крачки напред сред протягащите се към нея пипала и изстреля цял пълнител игли между жълтите очи в предната част на мозъка.

От множеството усти се разнесе писък и изчадието падна в Ямата.

Ада пристъпи към ръба й, зареди нов пълнител и стреля, без да обръща внимание на виковете и писъците зад себе си. Когато пълнителят се изпразни, сложи друг, прицели се в кървящата сива маса долу и продължи да стреля. После пак. И пак. Мозъкът се разцепи на двете си полусфери и тя ги размаза, сякаш размазваше тиква. Розовите ръце и дългите пипала се гърчеха, но изчадието на Сетебос бе мъртво.

Ада го усети как умира. Последният му умствен писък, изразяващ само и единствено болка, отшумя в умовете им с противно гъргорене, подобно на мръсна вода в канал.

Всички с изключение на стражите се насъбраха около Ямата. Взираха се в нея, усещаха отсъствието на съществото, но все още не бяха в състояние да повярват.

— Е, май няма да се стигне до теглене на сламки — прошепна Греоги в настъпилата тишина.

Внезапно от всички посоки се разнесе шум — бръмчене, свирене, бучене. Беше ужасяващ, все още далечен, но приближаваше все повече и бръмченето и драскането отекваше през гората и в хълмовете.

— Какво… — започна Кейсман.

— Войниксите. — Деймън взе пушката на Ада от ръцете й, сложи й нов пълнител и й я върна. — Идват накуп.