Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

64.

Да знаеш, че всички неща във вселената — всичко в историята, в науката, в поезията, изкуствата и музиката, всички хора, всички места, предмети, идеи — са свързани помежду си, е едно. Да изпиташ тази връзка, пък било и повърхностно — съвсем друго.

Харман остана в безсъзнание през по-голямата част от следващите девет дни. Идваше на себе си само за кратко и крещеше от ужасното главоболие, което далеч надхвърляше издръжливостта на черепа и мозъка му. Повръщаше много, след което отново изпадаше в кома.

Събуди се на деветия ден. Главоболието беше смазващо, най-ужасното, което бе изпитвал, но вече не го караше да крещи, както през деветдневния кошмар. Гаденето бе изчезнало и стомахът му бе празен. По-късно разбра, че е свалил повече от единадесет килограма. Лежеше гол в леглото на втория етаж на кабината на айфелбана.

„Кабината е проектирана и украсена предимно в стил ар нуво“ — помисли си той, докато ставаше с мъка и надяваше копринената дреха, която намери метната върху облегалката на претрупаното кресло стил ампир до леглото. Разсеяно се запита къде ли по света отглеждат копринени буби — дали това е било едно от задълженията на слугите през дългите векове на бездействие на хората? Дали е била изработена изкуствено в някаква индустриална цистерна, по същия начин, по който постчовеците бяха създали — всъщност възродили — неговата нанопроменена раса човешки добитък? Точно в момента обаче главата го болеше прекалено силно, за да се замисля сериозно над подобни въпроси.

Спря в коридора, затвори очи и се съсредоточи. Нищо. Остана си в кабината. Опита отново. Пак нищо.

Леко залитащ и замаян, слезе по стълбата от ковано желязо на първия етаж и рухна в стола до масата. Масата бе застлана с бяла ленена покривка.

Не каза нищо, когато Мойра му донесе чаша портокалов сок, черно кафе в бяла порцеланова кана и яйца на очи с парче сьомга. Наля кафе в чашата му. Харман леко наклони глава, за да усети парата на кафето върху лицето си.

— Дълго ли го приготвя? — попита я той.

Влезе Просперо и застана в непоносимо ярките утринни лъчи, влизащи през стъклените врати.

— А… Харман… или по-добре да те наричаме Преродения? За мен е удоволствие да те видя буден и способен да се движиш.

— Млъквай — каза му Харман, не обърна внимание на храната и предпазливо отпи от кафето.

Вече знаеше, че Просперо е физическа холограма — аватар на логосферата, формиращ се всяка милисекунда от материята, изстрелвана от един от факс акумулаторите на орбита. Знаеше също, че ако се опита да удари или нападне стария маг, материята ще се превърне в неуловима проекция по-бързо и от най-бързите човешки рефлекси.

— Знаеше, че шансът да оцелея в кристалния шкаф беше около едно на сто — каза Харман, без дори да поглежда към Просперо. Светлината беше прекалено ярка.

— Малко по-благоприятен всъщност — отвърна магът и милостиво дръпна тежките завеси.

Мойра придърпа един стол и седна на масата при Харман. Беше облечена в червена туника, но иначе имаше същото дръзко изражение, което бе видял в Тадж.

Харман я погледна право в очите.

— Познавала си младата Сави. Присъствала си на празненството за Последния факс на архипелага Ню Йорк в потопения Емпайър Стейт Билдинг и си казала на приятелите й, че не си я виждала, а всъщност си я посетила в дома й в Антарктида само два дни преди това.

— Откъде знаеш всичко това? — изненада се Мойра.

— Приятелката на Сави Петра е написала очерк за опитите им — предимно на нея и на любовника й Пинкас — да намерят Сави. Очеркът е отпечатан и донесен тук непосредствено преди Последния факс. Някак си е успял да стигне до библиотеката на приятеля ти Фердинанд Марк Алонсо.

— Но как Петра е разбрала, че съм посещавала Сави преди партито в Ню Йорк?

— Мисля, че с Пинкас са намерили нещо написано от Сави в апартамента й в Маунт Еребус — каза Харман. От кафето не му се доповръща, но пък горчивата течност не допринесе и за отслабване на ужасното главоболие.

— Значи сега знаеш всичко за всички неща, така ли? — попита Мойра.

Харман се разсмя и почти незабавно съжали. Остави чашата и притисна дясното си слепоочие.

— Не — отвърна после. — Зная достатъчно, за да мога да кажа, че знам, че нищо не знам. Освен това на Земята има още четиридесет и една библиотеки, чиито кристални шкафове все още не са посетени.

— Това наистина би те убило — обади се Просперо.

Точно в момента Харман не би имал нищо против някой да го убие. Главоболието образуваше пулсиращ ореол около всичко, към което погледнеше. Отпи още малко от кафето с надеждата, че гаденето няма да се появи отново. Кабината изскърца — Харман знаеше, че се движи с над триста и двайсет километра в час. Лекото й полюшване не допринасяше особено за спокойствието на стомаха му.

— Да ви разкажа ли за Александър-Гюстав Айфел? Родил се в Дижон на 15 декември 1832 година. Завършил Централната академия по изкуства и занаяти през 1855 година. Преди да му хрумне идеята за кулата за изложението по случай стогодишнината от Френската революция през 1889-а, вече проектирал подвижния купол на обсерваторията в Ница и скелета на Статуята на свободата в Ню Йорк. Айфел…

— Стига — рязко го прекъсна Мойра. — Никой не обича фукльовци.

— Къде сме, по дяволите? — попита Харман. Успя да се изправи и дръпна завесите. Минаваха над прекрасна гориста долина, кабината-вагон се движеше успоредно на виеща се река на височина над двеста метра. На хребета едва се различаваха някакви древни руини — замък или нещо подобно.

— Току-що минахме Каор — каза Просперо. — Би трябвало да продължим на юг към Лурд на следващата кръстопътна кула.

Харман разтърка очи, но отвори стъклената врата и излезе навън. Силовото поле около кабината го задържаше да не бъде издухан от балкона.

— Какъв е проблемът? — попита той през отворената врата. — Не ви ли се искаше да продължите на север и да посетите синята ледена катедрала на приятеля си?

Мойра го погледна стреснато.

— Как е възможно да знаеш това? Няма го в нито една книга в Тадж…

— Така е — съгласи се Харман, — но приятелят ми Деймън е видял началото на всичко това — пристигането на Сетебос. От книгите зная какво ще направи многоръкият, след като пристигне в кратера Париж. Значи е все още тук… имам предвид на Земята?

— Да — отвърна Просперо. — И не ни е приятел.

— Вие двамата сте го довели тук. Него и останалите.

— Нямахме намерение да го правим — каза Мойра.

Въпреки жестокото си главоболие Харман не можа да не се разсмее.

— Да бе. Отваряте сляпо врата между различните измерения, оставяте я зееща и после казвате: „Нямахме намерение“, когато през нея мине нещо наистина отвратително.

— Научил си прекалено много, но все още не разбираш всичко, което ще ти трябва, ако… — започна Просперо.

— Да, да — прекъсна го Харман. — Бих те слушал по-внимателно, Просперо, ако не знаех, че ти си преди всичко едно от нещата, появили се през тази врата. Постчовеците в продължение на хиляда години са се опитвали да сключат контакт с Другите, променяйки квантовото състояние на цялата Слънчева система, а вместо това са се сдобили с многорък мозък и регенериран кибервирус от Шекспирова пиеса.

Старият маг се усмихна на думите му. Мойра раздразнено поклати глава, наля си кафе и го изпи, без да каже нищо.

— Дори и да искахме да се отбием и да кажем здрасти на Сетебос, не бихме могли да го сторим — каза Просперо. — Кратерът Париж няма кула. Не е имал от времето на рубиконовия вирус насам.

— Да бе — каза Харман.

Влезе в кабината, но продължи да гледа навън, докато отпиваше кафе от чашата си. После рязко попита:

— Защо не мога да се прехвърлям свободно?

— Какво? — обади се Мойра.

— Защо не мога да се прехвърлям свободно? Зная как да извиквам функцията без насочващите символи, но не работи. Искам да се върна в Ардис.

— Сетебос е изключил планетарната факс система — каза Просперо. — Това включва както факс павилионите, така и свободното прехвърляне.

Харман кимна и потърка бузата и брадичката си. Усети под пръстите си стърнище на седмица и половина, почти истинска брада.

— Значи вие двамата, а вероятно и Ариел, можете да се телепортирате квантово, а аз съм вързан за тази тъпа кабина, докато не достигнем Атлантическия пролом? Сериозно ли очаквате да извървя разстоянието по океанското дъно до Северна Америка? Ада ще умре от старост, докато се добера до Ардис.

— Нанотехнологията, която ви осигурява функциите, не ви прави готови за квантово телепортиране. — Гласът на Просперо звучеше тъжно.

— Да, но ти можеш да ме телепортираш — каза Харман и се надвеси над седящия в канапето старец. — Докосваш ме и ме телепортираш. Проста работа.

— Не, не е толкова проста — каза Просперо. — И вече си достатъчно образован, за да знаеш, че не можеш да заставиш нито Мойра, нито мен да се подчиним на заплахите ти.

Когато дойде на себе си, Харман се бе свързал с орбиталните часовници и знаеше, че е бил в безсъзнание почти девет дни. Това го караше да иска да строши с юмрук кафеника, чашите и цялата маса.

— Движим се по единадесето трасе на айфелбана — каза той. — След като сме напуснали Еверест, би трябвало да сме продължили по трасе Ха Дзил Шан през мехура Тарим Пенди. Там бих могъл да открия аероскутери, оръжия, трактори, левитатори, броня — всичко, което би помогнало на хората на Ада да оцелеят.

— Наложиха се… отклонения — каза Просперо. — Нямаше да бъдеш в безопасност, ако беше слязъл в Тарим Пенди.

— В безопасност! — изсумтя Харман. — Да, трябва да живеем в безопасен свят, нали?

— Преди кристалния шкаф бе доста по-зрял — с презрение каза Мойра.

Харман не отговори. Остави чашата си, опря се с ръце на масата и я погледна право в очите.

— Зная, че войниксите са били пратени напред във времето от Световния халифат да избиват евреи, но защо вие, постчовеците, сте запазили онези девет хиляди сто и четиринадесет и сте ги изстреляли в космоса? Защо просто не сте ги взели със себе си на пръстените или на някое друго сигурно място? Имам предвид, вече сте били открили онзи Марс от другото измерение и сте го тераформирали. Защо сте превърнали хората в неутрино?

— Девет хиляди сто и тринадесет — поправи го Мойра. — Сави остана.

Харман чакаше отговор на въпроса си.

Мойра остави чашата си. Очите й, също като очите на Сави, показваха всеки изблик на гняв, който чувстваше.

— Казахме на народа на Сави, че ще ги запазим в неутринна затворена верига за няколко хиляди години, докато не оправим безредието на Земята — тихо каза тя. — Те сметнаха, че това означава РНК конструкциите от Безумното време — динозаврите, форусракоидите и горите от сагови палми, но ние имахме предвид и такива дреболии като войниксите, Сетебос, вещицата в орбиталния си град…

— Но не сте премахнали войниксите — прекъсна я Харман. — И те са се активирали и са построили третия си храм на Купола на скалата…

— Не можехме да ги елиминираме, но ги препрограмирахме — каза Мойра. — Твоят народ ги познаваше като слуги в продължение на четиринадесет столетия.

— Докато не започнаха да ни избиват — отбеляза Харман и погледна Просперо. — Което пък започна, след като ни накара двамата с Деймън да унищожим орбиталния ти град, където двамата с Калибан бяхте… затворени. И всичко това само за да си върнеш една своя холограма, така ли, Просперо?

— По-скоро еквивалента на фронталния лоб — каза магът. — А войниксите щяха да се активират дори и да не бяхте унищожили контролиращите елементи в града ми на е-пръстена.

— Защо?

— Заради Сетебос — каза Просперо. — Неговото хилядолетие и половина на ограничаване или държане на алтернативни Земи и тераформирания Марс свърши. Когато Многоръкият отвори първата брана-дупка и подуши въздуха на тази Земя, войниксите реагираха, както бяха програмирани.

— Програмирани преди три хиляди години — каза Харман. — Не всички старостилни сме потомци на евреите на Сави.

Просперо сви рамене.

— Войниксите не знаят това. По времето на Сави всички хора бяха евреи, ergo — за несъвършените умове на войниксите — всички хора са евреи. Ако A е равно на B, а B е равно на C, тогава A е равно на C. Ако Крит е остров и Англия е остров, тогава…

— Тогава Крит е Англия — довърши Харман. — Но рубиконовият вирус не е тръгнал от някоя израелска лаборатория. Това е просто поредната долна клевета.

— Абсолютно си прав — каза Просперо. — Рубиконът бе наистина един от най-големите научни приноси, дадени от ислямския свят на останалото човечество за двете хилядолетия мрак.

— Единадесет милиарда мъртви. — Гласът на Харман трепереше. — Деветдесет и седем процента от населението на планетата унищожени.

Просперо отново сви рамене.

— Войната беше дълга.

Харман отново се изсмя.

— И вирусът е избил почти всички с изключение на групата, за която е бил предназначен.

— Израелските учени вече имаха дълъг опит в нанотехнологичните генетични манипулации — отговори магът. — Знаеха, че ако не ваксинират бързо ДНК на своето население, не могат да направят нищо.

— Биха могли да споделят знанията си — каза Харман.

— Опитаха се. Нямаше време. Но ДНК на твоя вид бе… запазена.

— Но Световният халифат не е открил пътуването във времето — каза Харман, без да е стопроцентово сигурен дали това е въпрос, или твърдение.

— Така е — съгласи се Просперо. — Един френски учен изобрети първия работещ времеви мехур…

— Анри Рийс Дьолакур — промърмори Харман.

— …за да се върне в 1478 г. и да проучи един странен и интересен ръкопис, купен от императора на Свещената римска империя Рудолф II през 1586 година — продължи Просперо, без да спира. — Всичко изглеждаше едно малко просто пътуване. Сега обаче знаем, че самият ръкопис с неговите странни кодирани знаци и прекрасни рисунки на извънземни растения, звездни системи и голи хора е бил измама. И доктор Дьолакур и родният му град платиха скъпо за пътуването му, когато черната дупка, използвана като енергиен източник, се освободи от задържащото я силово поле.

— Но французите и Новият Европейски съюз са дали плановете на халифата — каза Харман. — Защо?

Просперо вдигна старите си, изпъстрени с вени ръце, сякаш даваше благословия.

— Палестинските учени бяха техни приятели.

— Чудя се дали онзи антиквар от началото на XX век, Уилфред Войнич, си е представял, че ще бъдат създадени толкова много чудовища на негово име — каза Харман.

— Малцина от нас могат да си представят какво ще е истинското ни наследство — каза Просперо; все още държеше ръцете си вдигнати.

Мойра въздъхна.

— Свършихте ли с малкото си пътешествие из спомените?

Харман я погледна.

— А ти, мой кандидат-Прометее… гористият ти дол се клати. Ако това е някакво състезание по надглеждане, печелиш. Аз мигнах първа.

Харман погледна надолу. По време на разговора робата му се беше разтворила. Побърза да се запаше.

— След час ще прекосим Пиренеите — каза Мойра. — Сега, след като Харман има в главата си нещо повече от термометър на удоволствията, имаме някои неща за обсъждане… и за решаване. Дядката може да подремне. Аз ще измия чиниите.