Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

59.

Яйцето на Сетебос се излюпи през първата им нощ сред руините на Ардис Хол.

Ада бе шокирана, като видя опустошението на някогашния си дом. Бе изпаднала в безсъзнание, когато я откараха оттук с аероскутера в нощта на атаката, и поради сътресението и останалите наранявания имаше само частични спомени за ужасните часове преди това. Сега видя руините на своя живот, дом и спомени на ярката светлина на деня. Искаше да падне на колене и да плаче, докато не заспи, но все пак водеше групата от четиридесет и четиримата други оцелели, която тъкмо стигаше последния хълм при Ардис, а аероскутерът се носеше над тях, натоварен с осмината най-тежко ранени и болни, затова си наложи да държи главата си изправена и очите сухи; вървеше покрай овъглените руини и хвърляше поглед наляво и надясно само колкото да посочи предмети и останки, които можеха да им послужат за новия им лагер.

Домът й, голямото имение Ардис Хол, две хиляди години родова гордост, бе напълно изчезнал. Бяха оцелели само почернели от саждите греди и множеството каменни камини, но затова пък навсякъде бяха останали изненадващо много неща за събиране.

Освен тях по полетата бяха останали и гниещите трупове на техните приятели — или поне части от тях.

Ада направи кратко съвещание с Деймън и още няколко души. Решиха, че първата им задача е да се погрижат за огън и подслон — отначало грубо и топло леговище за всички болни и ранени, където да може да им се помогне, преди късият зимен ден да отмине, достатъчно голям подслон, за да побере всички и да прекарат нощта, без да измръзнат. От самия Ардис Хол не бе останало нищо, но части от няколко бараки, навеси и други издигнати през последните девет месеца, преди да падне небето, допълнителни постройки бяха оцелели. Освен обаче че щеше да им е тесничко в някоя от тях, бараките бяха обезпокояващо близко до гората, прекалено трудни за отбрана и твърде далеч от кладенеца, намиращ се непосредствено до Ардис Хол.

Намериха сухи дърва и използваха кибритите — прекалено много клечки с оглед на бързо намаляващите им запаси, както смяташе Ада, — за да запалят голям огън. Греоги приземи аероскутера, разтовариха ранените и ги нагласиха колкото се може по-удобно на импровизираните койки и постелки до огъня. Работният наряд продължи да носи дърва от развалините — никой не искаше да приближава притъмнелите гори и поне за днес Ада бе забранила подобни приключения. Изтощеният Греоги и Боуман с пушката издигнаха отново аероскутера и започнаха да патрулират в широк километър и половина кръг — оглеждаха се за войникси. В бараката, построена от Одисей за последователите му преди месеци, попаднаха на същинско съкровище от одеяла и топове плат. Миришеха на пушек, но можеха да се използват. В друга разнебитена, но само частично изгоряла постройка недалеч от овъглената кула на Хана Кол откри лопати, кирки, лостове, мотики, чукове, пирони, клинове, въжета и други инструменти на слугите, които сега можеха да им спасят живота. От останалите здрави дъски и трупи от бараките и от палисадата започнаха да изграждат нещо, което бе отчасти палатка, отчасти колиба, около дълбокия кладенец до все още димящите развалини на Ардис — временен заслон, който щеше да им свърши добра работа за тази и вероятно за още няколко нощи. Боуман имаше по-сложни планове за постоянна постройка с кула, бойници и палисада, но Ада го посъветва да помогне първо за построяването на временното убежище и да остави замъка за по-нататък.

Все още нямаше и следа от войникси, но бе едва следобед. Нощта щеше да настъпи скоро, затова Ада и Деймън поръчаха на Кейман и десетима от най-добрите му стрелци да организират защитния периметър. Други мъже и жени с иглени пушки — разполагаха с двадесет и четири годни оръжия и едно, което изглеждаше дефектно, както и с почти сто и двадесет пълнителя с кристални игли — трябваше да пазят по-близо до огъня и убежището.

Отне им повече от три часа да издигнат заслона — стени с височина само метър и осемдесет, направени от трупи от палисадата, и грубо скован скосен покрив от дъски от бараките, покрит с платно. Трябваше да има нещо между ранените и студената земя, но нямаше време за изработка на под и затова настлаха няколко ката платно върху сламата, която намериха в някогашния обор до северната стена. Самият добитък бе изчезнал — избит от войниксите или просто избягал. Точно сега обаче никой нямаше да иде в гората на лов, а аероскутерът си имаше други задачи.

Късно следобед временният заслон бе готов. Ада, която ръководеше погребването на труповете в изкопаните в замръзналата земя плитки гробове, се върна да огледа постройката. Беше достатъчно голяма, за да могат всички да пропълзят вътре и да поспят, но щеше да е претъпкано. Е, нали някои щяха да останат на стража отвън. Лейман и Едид бяха домъкнали метал и керамични плочи от Ардис Хол, за да направят груб димоотвод, но това подобрение трябваше да почака до утре. Нямаше стъкла за прозорците — по-точно просто малки отвори на различна височина на всяка от стените, които се запушваха с дъски и се покриваха отвътре с плат. Деймън каза, че можели да водят унищожителен огън през тези процепи, но дори един поглед към покрива и платнената четвърта стена бе достатъчен, та всеки да разбере, че войниксите едва ли ще бъдат задържани прекалено дълго, ако решат да нападнат.

Яйцето на Сетебос обаче засега като че ли ги държеше настрана.

По здрач Деймън отведе Ада, Том и Лейман до пепелищата на кулата на Хана, отвори раницата си и им показа излюпващото се яйце. То бе започнало да блести още по-ярко и хвърляше неприятна млечнобяла светлина. По цялата черупка се виждаха малки пукнатини, но засега яйцето бе цяло.

— Колко време остава до излюпването? — попита Ада.

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Деймън. — Ясно е само, че малкият сетебос е вътре и се опитва да се измъкне. Ако доближите ухо до черупката, ще чуете писъците и мляскането му.

— Не, благодаря — каза Ада.

— Какво ще стане, като се излюпи? — попита Лейман, който още от самото начало бе за унищожаването на яйцето.

Деймън сви рамене.

— Какво всъщност бе намислил, когато открадна това чудо от гнездото на Сетебос в ледената катедрала на кратера Париж? — попита медикът Том, който бе чул цялата история.

— Не знам — каза Деймън. — Просто така реших. Поне можехме да открием що за създание е този Сетебос.

— Ами ако мамчето дойде да си търси детето? — обади се Лейман.

Деймън не за пръв път чуваше този въпрос. Отново сви рамене.

— Ако се наложи, можем да го убием веднага щом се излюпи — спокойно каза той. Гледаше към притъмняващата гора оттатък останките на старата палисада.

Можем ли наистина? — обади се Лейман, пипна напуканата черупка и рязко отдръпна ръка, сякаш тя бе нажежена. Всеки, който докоснеше яйцето, изпитваше неприятното усещане, сякаш нещо отвътре изсмуква енергията му през дланта.

— Деймън — каза Ада, — ако не беше донесъл това нещо, може би почти всички вече щяхме да сме мъртви. Досега то държеше войниксите настрана. Може би ще го прави и след като се излюпи.

— Стига то или родителят му да не ни излапат, докато спим — измърмори Лейман, докато разтриваше ръката си.

Малко преди да се стъмни дойде Сайрис и прошепна на Ада, че Шърман, един от най-тежко ранените, е умрял. Ада кимна, повика Едид и един едър мъж, казваше се Ралъм, и тримата тихо изнесоха тялото. Щяха да го погребат на сутринта. Вятърът бе станал още по-студен.

Ада стоя четири часа на стража, далеч от топлия огън и на петдесет метра от другия пазач. От сътресението главата я болеше толкова жестоко, че не би могла да види не само войникс, но дори Сетебос, даже ако седнеха в скута й, а заради счупената си китка трябваше да държи оръжието преметнато през лакътя си. Когато Кол я смени, се върна в претъпканото с хъркащи хора убежище и заспа дълбок сън, нарушаван единствено от ужасните кошмари.

Деймън я събуди малко преди изгрев слънце. Беше се навел над нея.

— Яйцето се излюпи — прошепна в ухото й.

Ада седна в тъмното; усещаше присъствието, чуваше дишането навсякъде около себе си. За момент си помисли, че все още сънува поредния кошмар. Искаше Харман да я докосне по рамото и да я събуди, а навън да грее слънце. Искаше топлата му ръка около себе си, а не тази смразяваща тъмнина, допира на непознати тела и слабите потрепващи пламъци на огъня през платното.

— Излюпи се — повтори Деймън. Говореше много тихо. — Не исках да те будя, но трябва да решим какво да правим.

— Да — прошепна му Ада. Беше спала с дрехите и се изхлузи от гнездото влажни одеяла и внимателно се запромъква сред спящите.

— Реших да спя там, отделно от останалите — каза Деймън с по-нормален тон, щом се отдалечиха от убежището. Гласът му бе все още тих, но всеки звук отекваше болезнено в главата й. Високо над главите им е– и п-пръстенът както винаги обикаляха пред звездите и приличащия на нокът полумесец. Ада видя нещо да се движи във въздуха и за миг сърцето й заби бясно, преди да се сети, че гледа тихо патрулиращия аероскутер.

— Кой е в аероскутера? — отпаднало попита тя.

— Око.

— Не знаех, че може да го управлява.

— Греоги я научи вчера — каза Деймън. Приближиха малкия огън и Ада видя силуета на друг мъж.

— Добро утро, Ада ур — поздрави Том.

Ада се усмихна на официалното обръщение. Не се използваше често през последните месеци.

— Добро утро, Том — прошепна тя. — Къде е онова нещо?

Деймън измъкна една главня от огъня и я протегна в тъмното.

Ада отстъпи назад.

С дървета от палисадата Деймън и Том бяха направили триъгълна клетка за… нещото. То търчеше из ограденото пространство, очевидно готово при първа възможност да се покатери по неустойчивата шейсетсантиметрова ограда. А тази възможност скоро щеше да стане реална.

Ада взе главнята и се наведе, за да разгледа сетебоса.

Многобройните му очи примигнаха и се затвориха от трептящата светлина. Малкият сетебос — ако можеха да го нарекат така — бе дълъг трийсетина сантиметра — по-голям по тегло и размери от обикновен човешки мозък, помисли си Ада, но въпреки това с отвратителните розови гънки и бръчки, придаващи му вид на жив, но лишен от тяло мозък. Различи сивата ивица между двете полукълба, слузестата мембрана върху тях и лекото пулсиране, сякаш цялото същество дишаше. Но този розов мозък имаше и пулсиращи уста или някакъв вид отвори, както и безброй малки розови бебешки ръчички — и под него, и подаващи се от отворите. Нещото се придвижваше върху дундестите си малки пръстчета, които приличаха по-скоро на маса виещи се червеи.

Жълтите очи се отвориха и се втренчиха в лицето на Ада. Един от отворите се разшири и от него се разнесоха скърцащи дрезгави звуци.

— Да не би да се опитва да говори? — прошепна Ада.

— Нямам представа — каза Деймън. — Само на няколко минути е. Не бих се учудил обаче, ако ни заговори, когато стане на един час.

— Не бива да го оставяме да порасне толкова — тихо, но твърдо каза Том. — Трябва да го убием още сега. Да го разкъсаме на парчета с иглите, да изгорим трупа му и да разпръснем пепелта.

Ада го погледна изненадано. Самообразовалият се медик винаги бе най-малко склонният към насилие и най-големият защитник на живота, когото бе познавала.

— Най-малкото му трябва каишка — промълви Деймън, докато гледаше как нещото почти успешно се опитва да се покатери по ниската ограда.

Деймън се наведе и заби един остър тънък клин, който бе огънал като кука, в твърдата ивица тъкани — Ада си спомни, че се наричаше corpus callosum, — свързваща двете полукълба на мозъка на малкия сетебос. Бързо провери дали куката е закрепена здраво, закачи за нея една карабинка и завърза за нея шест метра найлоново въже.

Малкото създание запищя и зави толкова силно, че Ада погледна през рамо към основния лагер, сигурна, че всички ще наизскачат от заслона. Никой не се размърда с изключение на един от часовите до огъня — погледна сънливо към тях и отново започна да съзерцава пламъците.

Малкият сетебос се мяташе и търкаляше, хвърляше се срещу дървената ограда и най-сетне успя да се покатери по нея като рак. Деймън го държеше изкъсо с повода.

От отворите в розовия мозък се подадоха още малки еластични ръце и се разгънаха на цял метър и повече. Сграбчиха найлоновото въже и го дръпнаха силно, докато други изучаваха куката и карабинката, мъчеха се да ги махнат. Куката издържа. Деймън за миг изгуби равновесие, но успя да смъкне създанието обратно върху замръзналата трева в клетката и прошепна:

— Силна гадинка.

— Остави го — каза Ада. — Да видим накъде ще тръгне. Какво ще направи.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Не го пускай далеч, нека просто видим какво иска.

Том срита ниската ограда и бебето сетебос изскочи навън — малките му пръсти мърдаха като краката на някаква противна стоножка.

Деймън тръгна след сетебоса, като го държеше изкъсо. Ада и Том вървяха до него, готови да реагират, ако съществото се обърне към тях: то се движеше прекалено бързо и прекалено целенасочено, за да не усетят заплахата в него. Иглената пушка на Том бе в готовност за стрелба; оръжието на Деймън бе преметнато през рамото му.

Нещото не тръгна към лагерния огън и заслона, а ги поведе в тъмнината към поляната на запад. Спусна се в един от някогашните защитни окопи — огнения ров, за чието изкопаване бе помагала Ада — и сякаш приклекна върху присвитите си ръце.

В двата края на малкото същество се появиха два нови отвора. От тях се показаха пулсиращи пипала без ръце, заизвиваха се и внезапно се забиха в пръстта. Разнесе се звук, наподобяващ смесица между свинско грухтене и сучене.

Ада се разтрепери. Към постоянната туптяща болка в главата й се прибави непреодолимото желание да повърне.

— Ох! — прошепна тя. — Тук при нападението на войниксите умряха Реман и Ем… изгоряха.

Изчадието на Сетебос продължаваше да рови и суче.

— Значи то… — започна Деймън и млъкна.

— Яде — довърши Ада.

Том постави пръст върху спусъка.

— Нека го убия, Ада_ ур_. Моля ви.

— Да — каза Ада. — Но не още. Не се съмнявам, че войниксите ще се върнат веднага щом това нещо умре. А още не сме готови. Да се връщаме в лагера.

Тръгнаха към огъня. Деймън влачеше дърпащия се и драскащ земята с пръсти сетебос.