Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

58.

Мойра поведе Харман по мраморния балкон без парапети и нагоре по движещите се открити метални стъпала, после пак по балкон, отново нагоре и така, докато подът на Тадж Мойра не заприлича на кръг на километри под тях. Сърцето на Харман биеше бясно.

В покритите с книги стени на безкрайно издигащия се и затварящ се купол имаше малки кръгли прозорци. Харман не ги бе забелязвал отдолу или отвън, но те пропускаха светлина и му даваха извинение да поспира, за да си поеме дъх и да събере кураж. Взираше се към далечните планински върхове, хвърлящи ледени отблясъци в късната утрин. Облаци бяха покрили долините на север и изток и скриваха от поглед напуканите ледници. Харман се запита на какво ли разстояние стига погледът му зад върховете и облаците, до мъгливия и леко заоблен хоризонт — сто и петдесет километра? Триста? Или повече?

— Всичко е наред — меко каза Мойра.

Харман се обърна.

— Имам предвид онова, което направи, за да ме събудиш — каза тя. — Всичко е наред. Съжаляваме. Наистина си нямал никакъв избор. Механизмите, които са те подбудили да дойдеш тук, са били задействани още преди да е бил роден прапрадядото на дядо ти.

— Но какви са шансовете да съм потомък на онзи твой Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп? — запита Харман. Не можеше да скрие съжалението в гласа си. Нито пък искаше.

За негова изненада, Мойра се разсмя. Това бе смехът на Сави — бърз и спонтанен, — но му липсваше жилката горчивина, която бе долавял у старицата.

— Шансовете са стопроцентови — отвърна Мойра.

Харман можеше само да замълчи объркано.

— Фердинанд Марк Алонсо се погрижи, когато следващото поколение старостилни човеци бъде… подготвено и осъществено, някои от хромозомите му да присъстват у всички мъже и жени — обясни Мойра.

— Нищо чудно, че сме кекави, тъпи и неспособни — каза Харман. — Всички сме куп братовчеди.

Преди по-малко от три седмици — макар сега да му се струваха години — бе сиглирал книга по общи основи на генетиката. Ада спеше до него, докато бе гледал как златните думи потичат от книгата по дланта, китката и ръката му.

Мойра отново се разсмя.

— Готов ли си за остатъка от пътуването към кристалния шкаф?

 

 

Прозрачният малък купол на върха на Тадж Мойра бе много по-голям, отколкото изглеждаше отдолу — Харман прецени, че диаметърът му е поне двайсетина метра. Тук нямаше мраморни пътеки и железни ескалатори — всички те свършваха тук, в центъра на купола, всичко блестеше под слънчевите лъчи от прозрачните прозорци на върха.

Харман никога не Се бе озовавал толкова високо — дори когато бе в кулата над Голдън Гейт при Мачу Пикчу, на повече от двеста метра над висящия мост — и никога не бе изпитвал по-голям ужас от падане. Тази платформа бе толкова високо, че можеше, като погледне надолу, да закрие с дланта на изпънатата си ръка целия мраморен кръг на пода на Тадж. Лабиринтът и входът на криптата бяха толкова далеч долу, че приличаха на избродирана върху торински саван микросхема. Харман се насили да не гледа надолу, докато следваше Мойра към кованата желязна платформа на самия връх.

— Това ли е? — кимна той към високото десетина-дванадесет стъпки съоръжение в центъра.

— Да.

Харман очакваше така нареченият кристален шкаф да е някаква версия на саркофага на Мойра, но това пред него изобщо не приличаше на ковчег. Придържаше се от стъклени и метални подпори с цвят на стар калай. В ума му изникна думата „додекаедър“, но Харман я бе научил от сиглиране и не бе сигурен доколко е точна. Кристалният шкаф представляваше дванадесетстенен обект, който би наподобявал грубо сфера, ако не бяха плоските му страни; бе направен от плочи от прозрачно стъкло или кристал, обрамчени от тънки ленти лъскав метал. От стените на купола към черната метална основа на нещото се спускаха множество разноцветни кабели. По платформата около шкафа бяха пръснати столове от метална мрежа, странни уреди с тъмни екрани и клавиатури, както и тънки като косъм плочи с височина пет-шест стъпки.

— Що за място е това? — попита Харман.

— Връзката на Тадж. — Мойра активира няколко от уредите с екрани и докосна един вертикален панел. Пластмасата изчезна и се смени с холографски виртуален контролен панел. Ръцете й затанцуваха върху виртуалните изображения, от стените на Тадж се разнесе дълбок звук и в основата на кристалния шкаф започна да се излива златна течност — не жълта, а златна, очевидно не по-плътна от водата.

Харман приближи додекаедъра.

— Пълни се с течност.

— Да.

— Това е лудост. Не мога да вляза вътре. Ще се удавя.

— Няма — каза Мойра.

Харман поклати глава, заотстъпва и спря на два метра от ръба на металната платформа.

— Не, не и не. Това е пълна лудост.

— Както желаеш, но това е единственият начин да познаеш всички тези книги — каза Мойра. — Течността е медията, която позволява предаването на съдържанието на тези томове. Знание, което ще ти е нужно, ако ще бъдеш нашият Прометей в борбата против Сетебос и такива като него. Знание, което ще ти е нужно, ако искаш да образоваш собствения си народ. Знание, което ще ти е нужно, мой Прометее, ако желаеш да спасиш любимата си Ада.

— Да, но ако водата… или каквото и да е тази течност… го напълни, ще е дълбоко три метра или повече. Не съм добър плувец… — започна Харман.

Внезапно на платформата до тях се появи Ариел. Носеше нещо обемисто, увито в на пръв поглед червен торински саван.

— Ариел! — извика Мойра. В гласа й се долавяше удоволствие и вълнение, каквито Харман не бе чувал досега — нито дори в гласа на истинската Сави от времето, когато я бе познавал.

— Поздрави на Миранда — каза духът, докато сваляше червената тъкан и подаваше на Мойра някакъв древен инструмент със струни. Народът на Харман свиреше и пееше, но познаваше малко инструменти и не създаваше никакви нови.

— Китара! — възкликна постчовешката жена, взе странно оформения инструмент от светещия в зеленикаво дух и докосна струните с дългите си пръсти. Разнеслите се ноти напомниха на Харман за гласа на Ариел.

Ариел ниско се поклони и заговори тържествено:

— Вземи

тоз роб на музиката в името

на онзи, що на тебе роб е.

И научи го на цялата хармония,

в която пееш ти и само ти,

накарай ти духът възвишен да блести,

докато радостта не върне се отново

с такава сила, че да се превърне в болка.

Че с позволение и под команда

на принца твой, на Фердинанда,

Ариел изпраща ти безмълвен знак;

от думи няма нужда пак.

Мойра се поклони на духа, остави все още резониращия инструмент на масата и целуна Ариел по блестящото зелено чело.

— Благодаря ти, приятелю — понякога служител, но никога роб. Как я караше моят Ариел, докато спях?

— Ти щом умря, луната мълчалива

бе не по-тъжна в свойта клетка

от изоставения Ариел.

Когато раждаш се отново,

подобно на звезда в небето,

Ариел те води през морето

на живота от самото му начало.

Мойра докосна бузата му, погледна Харман, после отново духа-аватар на биосферата.

— Срещали ли сте се вече?

— Да — отвърна Харман.

— Ариел, какво стана със света, откакто го напуснах? — Мойра отново загърби Харман.

— Промени много станаха, откак

започнахте със Фердинанд

любовния си път. И Ариел

ви следваше навред

и служеше ви предано.

— А как си ти, господарке моя, след като се роди отново в този свят сред нас? — с не толкова официален тон попита духът на биосферата, сякаш бе приключил някаква официална церемония.

Сега явно бе ред на Мойра да заговори с тържествен и напевен глас:

— Този храм, тъжен и запуснат,

спасен бе от бурята на войната,

от древни времена между титаничната йерархия

срещу въстанието — тоз образ стар пред теб,

със сбръчкани от падане черти

е на Просперо; аз, Миранда, останах

единствената жрица в тази пустош…

За свой ужас Харман забеляза, че постчовешката жена и нечовешката същност на биосферата плачат.

Ариел отстъпи крачка назад, поклони се отново, вдигна ръка към Харман и попита:

— Нима тоз смъртен, който не е сторил зло никому въпреки очакваното, е дошъл при шкафа да бъде екзекутиран?

— Не — отвърна Мойра. — Да бъде образован.