Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

40.

По-късно Деймън не беше сигурен кога е решил да открадне едно от яйцата.

Не беше, докато се спускаше по въжето на дъното на кратера-купол, тъй като бе прекалено зает да не падне и да не го забележат.

Не беше и докато тичаше по горещото напукано дъно на кратера, тъй като сърцето му биеше прекалено бързо, за да му позволи да мисли за каквото и да било, освен да стигне до отвора, където бе видял яйцата. На два пъти видя групи калибани зад най-близките димящи дупки и и двата пъти залегна и остана неподвижен, докато го отминат на път към гнездото на Сетебос. Дъното на кратера беше достатъчно горещо, за да опари дланите му, ако не носеше термокожата под обикновените си дрехи. След едноминутно лежане по корем ризата и панталоните му бяха опърлени. Той се затича напред и стигна до отвора, приклекна и задъхано се вторачи в него — стените му бяха високи около три и половина метра, но неравни, изградени от същия син лед като всичко друго. Деймън намери достатъчно опори, за да се покатери, без да използва пикелите.

Вулканичният отвор — съскащ кратер в по-големия кратер, един от десетките в купола-катедрала — беше пълен с човешки черепи. Те бяха толкова силно нагорещени, че някои излъчваха червено сияние. Наоколо шепнеха серни пари и се издигаха в зловонния въздух. Те поне прикриваха Деймън, който легна върху могилата от черепи и погледна яйцата на Сетебос.

Овални, сиво-бели, всяко пулсиращо с някаква вътрешна енергия или живот, те бяха дълги по деветдесетина сантиметра. Деймън преброи двайсет и седем — всичките обгърнати от лепкава синьо-сива слуз. Той пропълзя още по-напред, като се хващаше и стъпваше върху черепите, и се втренчи във високата купчина яйца, колкото можеше, без да вдигне глава над равнището на ръба на вулканичния отвор.

Черупките бяха тънки, топли, почти прозрачни. Някои вече ярко сияеха, докато в центъра на други мъждукаше само бяла светлинка. Той се пресегна и предпазливо докосна едно от тях — мека топлина, странно шеметно усещане, сякаш някаква нестабилност от самото яйце потече по защитения му от термокожата показалец. Вдигна яйцето — тежеше десетина килограма.

„А сега?“

Сега трябваше да бие отбой, да се покатери по въжето, да се измъкне по тунелите обратно в цепнатината на авеню Домеснел и да стигне до факс възела на „Предпазливия лъв“. Трябваше колкото може по-скоро да разкаже за всичко това в Ардис.

„Но защо бих толкова път и рискувах да ме разкрият на дъното на кратера, без да си взема нещо за спомен?“

Деймън изсипа от раницата си всичко освен стрелите и направи място за яйцето. Отначало не влизаше, ала той внимателно, но упорито го натискаше навътре и накрай успя да вкара широкия край на овала през отвора и да провре стрелите отстрани. „Ами ако се счупи?“ Е, раницата му щеше да се омърля, обаче поне щеше да узнае какво има в тия проклети неща.

„Не искам да строша яйцето тук, толкова близо до Сетебос и калибаните. Ще го проучим в Ардис“.

Задъхваше се. Бе смъкнал осмозната маска докрай, но от серните пари и отвратителната жега му се виеше свят. Знаеше, че ако бе влязъл в купола без термокожата и маската, отдавна щеше да е изгубил съзнание. Въздухът тук беше отровен. „Тогава как дишат калибаните?“

„По дяволите калибаните“, помисли си. Изчака, докато парите станат гъсти като димна завеса, плъзна се по стената на вулканичния отвор и накрая скочи от височина около метър и половина. Яйцето тежко се размърда в раницата му и едва не го събори.

„По-спокойно, по-спокойно“.

— Каквото мрази Той, е свято — всички славят Теб и Твоята държава! Каквото мразя аз, е свято в прослава Негова и на онуй що Той яде! — Тук долу Калибановият псалм звучеше много по-високо. Акустиката на грамадният купол-катедрала някак си усилваше и насочваше гласа на чудовището. Или пък Калибан се намираше по-близо.

Като тичаше приклекнал и клякаше при всеки намек за движение сред стелещите се пари, Деймън измина стотината метра до въжето си, което все още висеше от синия леден балкон. Погледна нагоре.

„Какви сметки съм си правил? До балкона има поне двайсет и пет метра. Никога няма да мога да се покатеря — особено с тая тежест на гърба“.

Огледа се за друг тунел. Най-близкият беше на сто — сто и двайсет метра надясно покрай заоблената стена на купола, но бе пълен с грамадната ръка-стебло на една от пълзящите длани на Сетебос.

„Оная ръка е там в ледените тунели и ме очаква… заедно с другите“. Забеляза и други ръце, потъващи в отворите — лъскавата сива плът на пипалата изглеждаше почти неприлична с влажната си материалност. Някои се издигаха на стотина метра по заоблената стена, висяха като месести тръби, някои видимо се гърчеха с перисталтични движения, докато дланите изтегляха стеблата след себе си.

„Колко длани и ръце има тоя отвратителен мозък?“

— Вярвате, че с края на живота болката ще спре? О, не! Той измъчва враговете и приятелите угощава. Той най-лошото от Себе си във този наш живот е дал и отдих ще настъпи едва когато в мъки ний умрем, запазвайки последните страдания за най-накрая!

Или трябваше да се покатери, или да умре. През последните десет месеца беше отслабнал над двайсет килограма и известна част от тая маса се бе превърнала в мускули, ала сега му се искаше да се е включил в курса на Никой за преодоляване на препятствия в гората зад северната стена на Ардис всеки божи ден през последните месеци и през свободното си време да е вдигал тежести.

— Майната му — прошепна Деймън, подскочи, хвана въжето, уви крака около него, протегна лявата си ръка нагоре и започна да се катери.

Напредваше бавно. Мъчително бавно. И това бе най-малката част от мъките. Когато измина една трета от разстоянието, осъзна, че няма да успее — че навярно няма сили даже да се държи, докато се спуска обратно долу. Но ако скочеше, яйцето щеше да се пръсне. Съдържанието му щеше да излезе навън. И Сетебос и Калибан моментално щяха да разберат.

Нещо в тая мисъл го накара да се закикоти без глас, очите му се напълниха със сълзи и замъглиха прозрачните лещи на осмозната маска. Чуваше тежкото си дишане. Усещаше как термокожата се напряга в опит да охлади тялото му. „Хайде, Деймън, почти стигна до средата. Още два-три метра и ще можеш да си починеш“.

Не си почина след три метра. Не си почина и след десет. Знаеше, че ако се опита да увисне на въжето, ако спре, за да го увие около китките си, никога повече няма да продължи нагоре.

Веднъж въжето се преплъзна на клина и той ахна. Сърцето му се качи в гърлото. Беше изминал повече от половината път. Ако паднеше от тая височина, щеше да си счупи крак или ръка и да остане безпомощен на димящото, съскащо дъно на кратера.

Клинът издържа. Деймън остана увиснал неподвижно цяла минута: знаеше, че спокойно могат да го видят всички калибани от отсамната страна на кратера. Сигурно десетки чудовища стояха точно под него и чакаха да им падне в люспестите ръце. Не погледна надолу.

„Още няколко метра“. Вдигна треперещата си ръка, уви въжето около китката си и се изтегли нагоре, търсейки опора с крака. После пак. И пак. Без да си дава почивка. Пак.

Накрая вече не можеше да се катери. Бяха се изчерпали сетните му сили. Увисна на въжето — цялото му тяло трепереше, тежестта на арбалета и великанското яйце в раницата го теглеха назад, нарушаваха равновесието му. Знаеше, че ще падне всеки момент. Диво запремигва и пусна едната си ръка, за да избърше влагата от лещите на термокожата.

Беше на трийсетина сантиметра под ръба на балкона.

Един последен непосилен напън и той го прехвърли, просна се по корем, изтегли се при клина и легна отгоре му, върху въжето, разперил ръце и крака върху синия леден балкон.

„Не повръщай… не повръщай!“ Това или щеше да го удави в собствената му осмозна маска, или щеше да му се наложи да я вдигне и за секунди щеше да изгуби съзнание от парите. Щеше да умре тук и никой нямаше да узнае, че е успял да се покатери по двайсет и пет метрово въже — не, повече, сигурно трийсет — той, топчестият Деймън, дебелото синче на Марина, хлапакът, който не можеше да направи и едно набиране на бъкивъглеродния лост.

Накрая се овладя и си наложи да се раздвижи. Провери яйцето — пулсираше по-ярко отпреди, но още бе цяло. Затъкна пикелите в колана си и нави трийсетметровото въже. Стори му се абсурдно тежко.

Изгуби се в тунелите. Беше влязъл вътре по здрач, когато последните слънчеви лъчи се бяха процеждали през синия лед, ала сега навън цареше дълбока нощ и единствената светлина идваше от жълтите електрически импулси, пробягващи по живата тъкан наоколо — бе убеден, че синият лед е органичен, че някак си е част от Сетебос.

На пресечките беше забивал в леда жълти маркери, но кой знае как, пропусна един от тях и се озова в нови коридори, които не бе виждал досега. Вместо да се върне — тунелът беше прекалено тесен и се боеше да пълзи заднешком — избра прохода, който водеше нагоре, и запълзя по него.

Тунелите на два пъти свършваха или стръмно се спускаха надолу и се налагаше да се връща до първото разклонение. Накрая един коридор едновременно се издигна и разшири и той с безкрайно облекчение се изправи и закрачи нагоре по полегатата ледена рампа, стиснал арбалета в ръце.

После рязко спря.

На по-малко от три метра пред него имаше разклонение, друго след десет метра и от едното или другото, или и от двете се разнасяше дращене.

„Калибани — помисли си. Ужас, леден като космически вакуум, се процеди през термокожата му, ала после му хрумна още по-ледена мисъл. — Някоя от ръцете“.

Наистина се оказа ръка. По-дълга от него, по-дебела в средата, тя пълзеше с помощта на ноктите, стърчащи от сивата плът като двайсет и пет сантиметрова остра стомана, с черни остри косми в краищата на пръстите. Пулсиращата ръка се вмъкна в разклонението на няма и три метра пред Деймън, спря там и започна да се повдига — отворът в средата й се отваряше и затваряше.

„Търси ме — помисли си Деймън. Не смееше да си поеме дъх. — Усеща топлината“.

Не помръдна, даже не вдигна арбалета. Всичко зависеше от оръфаната стара термокожа. Ако излъчваше топлина през нея, дланта щеше да се нахвърли върху него след миг. Той наведе лице към ледения под, не от страх, а за да насочи натам евентуалната топлина, изтичаща през осмозната маска.

Разнесе се диво дращене, Деймън рязко вдигна глава и видя, че ръката е продължила по тунела надясно от него. Месестата ръка-стебло изпълваше прохода и почти задръстваше разклонението.

„Проклет да съм, ако се върна назад“ — каза си той и запълзя напред, като се движеше колкото може по-тихо.

Ръката се провираше през разклонението — бе минал покрай стотина метра от нея, ала тя изглеждаше безкрайна. Вече не се чуваше дращенето на самата длан.

„Сигурно е заобиколила по тунелите и е зад мен“.

— Слушай! Бял блясък — строшава се върхарят — и ето, ето, ето, ето, ето, избухва Неговата гръмотевица! Ето! Лежи мирно и обича Сетебос!

Напевният химн на Калибан беше приглушен от разстоянието и леда, но се лееше по тунела зад него.

Замръзнал на сантиметри от пълзящата ръка-стебло, Деймън прецени възможностите.

Тунелът, през който се провираше ръката, бе широк около метър и осемдесет и също толкова висок. Ръката запълваше разклонението и прохода — най-малко метър и осемдесет, ала беше по-широка, отколкото висока. Между горния край на тая безкрайна плъзгаща се маса и тавана имаше поне деветдесет сантиметра. От отсрещната страна тунелът, по който се движеше Деймън, се разширяваше и постепенно се насочваше към повърхността. Стори му се, че през термокожата долавя движение на въздух отвън. Можеше да е само на неколкостотин метра от целта.

„Как да заобиколя ръката-стебло?“

Замисли се за пикелите — бяха безполезни, не можеше да виси от тавана и да прекоси тия метър и осемдесет. Можеше да се върне в лабиринта, през който беше пълзял сякаш часове — но прогони тая мисъл от главата си.

„Краят на ръката-стъбло може да е близо“. Това вече му показа, че е на ръба на силите си. Ръката стигаше до мозъка, до самия Сетебос, на около километър оттук, в средата на кратера.

„Той ще напълни всички тунели с ръцете и дланите си. Търси ме!“

Чистата паника имаше вкус на кръв. Осъзна, че е ухапал бузата си. Устата му беше пълна с кръв, но нямаше време да вдигне осмозната маска, за да я изплюе, затова я глътна.

„Майната му!“

Увери се, че предпазителят е спуснат, и хвърли тежкия арбалет през пълзящата маса на ръката-стебло. Оръжието прелетя на сантиметри от мазната сива плът и се плъзна по леда в отсрещния тунел. По-трудно беше с раницата и яйцето.

„Ще се счупи. Ще се пукне и млечната светлина вътре — сега е по-ярка, сигурен съм, че е по-ярка — ще се излее и ще се появи една от тия ръце, малка и розова, а не сива, и устата й ще се отвори и ще запищи, и грамадната сива длан ще се върне или ще запуши пътя ми за бягство…“

— Мама му стара — каза Деймън, без да мисли за звука. Мразеше се за страхливостта си — откакто се помнеше, бе такъв. Пухкавото мамино синче на Марина: биваше го да сваля момичета, да лови пеперуди и за нищо друго.

Свали раницата от гърба си, уви я около яйцето, доколкото можеше, и я прехвърли странично през пълзящата мазна ръка.

Тя тупна оттатък и се хлъзна. Яйцето изглеждаше невредимо.

„Мой ред е“.

Чувстваше се лек и свободен без раницата и тежкия арбалет. Отдалечи се на десетина метра по почти хоризонталния тунел, после се затича, преди да има време да размисли.

За малко да се подхлъзне, ала после обувките му намериха опора и когато стигна до ръката, вече тичаше с всички сили. Качулката на термокожата му обърса тавана, когато скочи с протегнати напред ръце и изпънати назад крака — но не достатъчно, защото усети, че върховете на обувките му задират в дебелата пълзяща ръка — „Да не паднеш върху раницата и яйцето!“ — и в следващия миг дланите му опряха в леда, той се претърколи напред и се просна по очи. Синият лед изкара въздуха от гърдите му.

Безкрайната ръка зад него спря да пълзи.

Нямаше време да си поеме дъх. Деймън грабна раницата и арбалета и се затича нагоре по полегатия лед към чистия въздух и мрачния кръг на отвора.

 

 

Излезе в студената нощ на две преки южно от цепнатината на Ил дьо ла Сите, по която беше влязъл в купола. На звездната светлина и електрическото сияние на нервните проблясъци на синия лед не се виждаха нито длани, нито калибани.

Деймън смъкна осмозната маска и жадно задиша чистия въздух.

Още не се бе измъкнал. С раницата на гръб и арбалета в ръце продължи по цепнатината до самия й край някъде близо до мястото, където трябваше да се намира Ил Сен Луи. Надясно се издигаше ледена стена, наляво имаше входове на тунели.

„Повече не влизам в тунел“. Мъчително, с треперещи от изтощение ръце, Деймън измъкна пикелите от колана си, заби единия в искрящата ледена стена и започна да се катери.

След два часа разбра, че е победен. Ориентираше се по звездите и пръстените, както и по сградите, издигащи се от леда, или по формата на постройки, зърнати дълбоко в сенките на цепнатините. Смяташе, че се движи успоредно на цепнатината, минаваща покрай авеню Домеснел, ала вече знаеше, че сигурно е сбъркал — пред него лежеше само широка черна пукнатина, потъваща в абсолютен мрак.

Просна се по корем край ръба. Яйцето се размърда в раницата му като живо, сякаш искаше да се излюпи, и той трябваше да се съсредоточи, за да не заплаче. От отворите на тунелите и цепнатините, които подминаваше, се разнасяше драскане — други търсещи ръце, със сигурност. Не беше видял нито една от тях на светлината на звездите и пръстените върху ледената маса, но куполът зад него сияеше ярко.

„Сетебос усеща липсата на яйцата си“.

„На своите яйца ли?“ — помисли си Деймън и устоя на желанието да се изсмее, защото всяко кискане можеше да доведе до истерия.

Нещо на ръба на бездънната бездна пред него привлече вниманието му и той се надигна на лакти и се вгледа.

Един от неговите клинове с парче жълт плат.

Това беше леденият тунел само на сто и петдесет метра от възела на „Предпазливия лъв“, през който се бе прехвърлил в кратера Париж.

Разплакан, Деймън заби последния клин, завърза въжето — без да си направи труда да направи възела, който беше научил, за да може да го развърже, когато стигне на дъното — прехвърли се през ръба и потъна в мрака.

Остави въжето и извървя със залитане последните стотина метра. Имаше само още едно последно разклонение, обозначено с жълто парче плат, после трябваше да пълзи — и най-после излезе във факс павилиона на „Предпазливия лъв“, където можеше да се изправи на твърдия под. Факс площадката меко сияеше на подиума в центъра на кръглия възел.

Голото тяло го блъсна отстрани и го повали на пода. Арбалетът му се плъзна по плочките.

Съществото — Калибан или калибан, не можеше да определи в синкавия здрач — уви дългите си пръсти около гърлото му и жълтите зъби блеснаха пред лицето му.

Деймън се претърколи, опита се да се отскубне от чудовището, ала голото тяло се беше вкопчило в него с крака, ръце и пръсти — и на ръцете, и на краката.

„Яйцето!“ — помисли си Деймън и направи всичко възможно да не пада по гръб, докато двамата се мятаха назад-напред и се блъскаха в подиума на факс възела.

После за миг се освободи и се хвърли към арбалета до отсрещната стена. Земноводното създание изръмжа и го докопа, блъсна го в леда. Жълтите очи и зъби блестяха в синия сумрак.

Деймън се бе борил с Калибан и знаеше, че това не е той — тоя звяр беше по-дребен, не толкова силен и бърз, но въпреки това бе ужасен. Зъбите се приближаваха към очите му.

Човекът пъхна лявата си ръка под брадичката на калибана и я натисна нагоре. Люспестото лице с плосък нос се вдигна назад, жълтите очи гневно проблясваха. Силите потекоха в мишците на Деймън с притока на последния му адреналин и той се опита да строши шията на противника си, като натисне главата му назад.

Със светкавично движение калибанът отхапа два пръста от лявата ръка на Деймън и той нададе вой и го пусна. Чудовището широко разпери ръце, спря, за да преглътне пръстите, и пак го нападна.

Деймън вдигна арбалета със здравата си дясна ръка и изстреля двете стрели. Калибанът отхвърча назад и бе прикован за ледената стена — едната желязна стрела го беше пронизала в рамото, а другата — в дланта, вдигната до виещото му лице. Голото същество се гърчеше, дърпаше се, ръмжеше — и накрая успя да измъкне едната стрела.

Младият мъж също виеше. Скочи, измъкна ножа от колана си и заби дългото острие под брадичката на калибана. Върхът мина през мекото небце и проникна в мозъка. Деймън се притисна към високото тяло на съществото като любовник и завъртя острието — веднъж, още веднъж и после пак — и продължи да го върти, докато не усети, че отвратителното гърчене спира.

Притиснал осакатената си ръка към себе си, той се отпусна на плочките. Ръкавицата на термокожата бе обгърнала чуканчетата на двата ампутирани пръста, ала от болка му се повръщаше.

Сега вече можеше да повърне. Коленичи и избълва цялото съдържание на стомаха си.

От един или повече тунели на отсрещната стена се разнесе дращене.

Деймън се изправи, измъкна дългия нож от брадичката на калибана — тялото му увисна само на стрелата в рамото му, — след това вдигна другата стрела, взе арбалета и забърза към факс площадката.

Нещо изскочи от осветения отвор на тунела зад него!

Деймън се прехвърли във възела на Ардис Хол, където беше ден, със залитане се отдръпна от площадката, припряно извади още една стрела от раницата, пусна я в жлеба на арбалета и го зареди с крак. После се прицели във факс възела и зачака.

Не се появи нищо.

Накрая Деймън отпусна оръжието и излезе на слънце.

В Ардис бе ранен следобед. Нямаше стражи. Палисадата беше съборена на десетки места. Земята около факс павилиона бе осеяна с трупове на войникси, но освен петна и дири от човешка кръв, водещи към гората, нямаше и следа от хората, оставени да охраняват възела.

Ръката го болеше толкова ужасно, че цялото му тяло се превърна само в ехо на тая пулсираща болка, ала той притисна длан към гърдите си и с олюляване тръгна по пътя. До Ардис Хол имаше два и половина километра.

 

 

Ардис Хол го нямаше.

Деймън бе вървял предпазливо, встрани от пътя, през повечето време през гората; прегази тясната река по-нагоре от моста. Приближи се към палисадата и имението откъм североизток, готов да извика на часовите, за да не го вземат за войникс.

Нямаше часови. Половин час лежа в края на гората и наблюдава. Нищо не помръдваше, освен гарги и свраки, хранещи се с останките от човешки трупове. После бавно тръгна наляво и се приближи колкото можеше повече към казармените помещения и източния вход на палисадата, преди да излезе от прикритието на дърветата.

Палисадата беше пробита на стотици места. Голяма част от стената бе съборена. Красивата вагрянка на Хана беше изгорена и срутена. Всички казарми и палатки, в които бяха живели половината от четиристотинте обитатели на Ардис, бяха опожарени. От самия Ардис Хол, величествената сграда, издържала на повече от две хиляди зими, бяха останали само няколко опушени каменни комина, овъглени греди й купчини камъни.

Миришеше на дим и смърт. В някогашния преден двор на Ада се въргаляха десетки убити войникси, други бяха струпани там, където се беше намирала верандата, ала сред разкъсаните коруби се виждаха останки от стотици мъже, жени и деца. Деймън не можа да разпознае нито един от труповете сред опожарените развалини — мъничък труп, прекалено малък, за да е на възрастен, овъглен до черно, с вдигнати пред лицето ръце, тук-там ребра и череп, почти съвсем изкълвани от птиците, жена, просната, привидно невредима, в осаждената трева, но без лице, установи Деймън, когато я претърколи.

Коленечи в студената окървавена трева и се опита да заплаче. Не можеше да направи нищо, освен да размахва ръце и да гони тежките гарги и подскачащите свраки, които не се отказваха от опитите си да се върнат при труповете.

Слънцето залязваше.

Деймън се изправи и тръгна да огледа другите тела — пръснати като купчини зарязано пране по замръзналата земя, някои под трупове на войникси, други сами, трети паднали на групи, сякаш преди края хората се бяха сгушили един в друг. Трябваше да открие Ада. Да я намери и да я погребе, както и колкото можеше повече от другите, преди да се върне при факс павилиона.

„Къде ще отида? Коя общност ще ме приеме?“

Зърна някакво движение сред дърветата.

Отначало си помисли, че оцелелите от клането в Ардис излизат от гората, ала докато вдигаше здравата си ръка за поздрав, зърна отблясъците на сивите коруби и разбра, че е сбъркал.

Трийсет, шейсет, сто войникса идваха през тревата към него откъм пътя и гората на изток.

Деймън въздъхна. Беше прекалено уморен, за да побегне. Залитна няколко крачки към дърветата на югозапад и видя движение и там. Войниксите излизаха от мрака под дърветата, други скачаха от клоните и на четири крака излизаха на открито. След секунди щяха да се нахвърлят върху него.

Разбра, че няма смисъл да заобикаля тлеещите руини на Ардис Хол от север. И там щяха да го очакват войникси.

Той приклекна на едно коляно — яйцето в раницата му вече сияеше достатъчно ярко, за да очертава сянката му върху замръзналата трева — и извади последните стрели за арбалета.

Шест. Бяха му останали шест стрели. Плюс двете, които вече бяха заредени.

Мрачно усмихнат, обзет от някакво ужасяващо въодушевление, Деймън се изправи и насочи оръжието към най-близката група напредващи войникси. Бяха на двайсетина метра. Щеше да ги остави да се приближат, макар да знаеше, че могат да вземат разстоянието за секунди, ако затичат с пълна скорост. Осакатената му ръка беше достатъчно силна, за да държи арбалета с палец и останалите два пръста.

Нещо изплющя зад гърба му. Той се обърна, готов да посрещне атаката, ала видя аероскутера, който се приближаваше ниско над земята от запад. Двама души стреляха с иглени пушки от задните ниши. Войниксите подскачаха към него, но облаците кристални игли ги отхвърляха назад.

— Скачай! — извика Греоги, щом скутерът увисна до главата на Деймън.

Войниксите прииждаха от всички страни, подскачаха като великански сребърни скакалци. Един мъж, в когото Деймън смътно разпозна Боуман, и една тъмнокоса жена — не Ада, а Едид, която беше тръгнала заедно с другите да предупредят останалите факсвъзелни общности — бяха включили пушките си на автоматична стрелба и изсипваха безброй искрящи игли от двете страни на машината.

— Скачай! — повтори Греоги.

Деймън поклати глава, свали раницата с яйцето от рамото си, метна я върху скутера, хвърли и арбалета си и едва тогава скочи. Аероскутерът вече започваше да се издига.

Не успя съвсем. Със здравата си ръка се хвана за вътрешния ръб, но осакатената му лява се удари в метала, болката го ослепи, той се пусна и започна да се изхлузва надолу към масата безшумни войникси.

Боуман го хвана за ръката и го изтегли на борда.

Деймън не можеше да си поеме дъх от болка. Летяха бързо на североизток над мрачната гора. Накрая завиха към гола скала, издигаща се на шейсетина метра над дърветата. Помнеше тоя гранитен хълм от първото си гостуване при Ада и майка й в Ардис Хол. Тогава цял ден лови пеперуди и привечер Ада му посочи скалистия връх, извисяващ се почти вертикално от къпинака зад гората. „Гладната скала“ — каза му и тийнейджърският й глас прозвуча почти гордо и собственически.

„Защо я наричат така?“ — попита Деймън.

Ада сви рамене.

„Искаш ли да се покатерим на нея?“ — предложи той, като си мислеше, че ако се качат горе, може би ще успее да я съблазни на тревистия връх.

Ада се засмя. „Никой не се катери на Гладната скала“.

Сега, на светлината на последните помръкващи слънчеви лъчи и изгряващите пръстени, Деймън видя какво са направили. Върхът в крайна сметка не беше тревист — голата скала завършваше с трийсетинаметрова равна площадка, осеяна тук-там с камъни. И на тоя връх бяха струпани примитивни навеси, на пет-шест места горяха лагерни огньове. Край тях бяха сгушени тъмни фигури, други стояха във всички краища на гранитния монолит — несъмнено часови.

Полето под Гладната скала сякаш се движеше, потънало в сенки. И наистина се движеше. Там се тътреха и мърдаха войникси, прескачаха стотиците разкъсани трупове на мъртви чудовища.

— Колко души се спасиха от Ардис? — попита Деймън, когато Греоги описа кръг, за да започне спускането.

— Петдесетина — отвърна пилотът. Лицето му бе покрито със сажди и изглеждаше безкрайно уморено на блясъка на виртуалния пулт.

„Петдесет от над четиристотин“ — вцепенено си помисли Деймън. Знаеше, че тялото му е в шок от изгубените пръсти, а умът му изпадаше в нещо като шок след видяното в Ардис. Вцепенението и безразличието всъщност не бяха неприятни.

— Ами Ада? — колебливо попита той.

— Жива е. Обаче от близо денонощие е в безсъзнание. Имението гореше и тя не искаше да си тръгне, преди да откараме всички оцелели… и се съмнявам, че даже тогава щеше да се съгласи, но част от горящия покрив се срути и една греда я удари. Не знаем дали бебето й още е… живо.

— А Петър? Реман? — Деймън мислеше кой ще ги поведе сега, след като Харман го нямаше, Ада беше ранена и бяха изгубили толкова много хора.

— Мъртви са. — Греоги спусна аероскутера към гранитния връх. Няколко тъмни фигури се изправиха и тръгнаха към тях.

— Защо още сте тук? — Деймън хвана Греоги за яката, докато другите скачаха от приземената машина. — Защо още сте тук, след като долу гъмжи от войникси?

Греоги с лекота се освободи от ръката му.

— Опитахме да се доберем до факс възела, обаче войниксите ни нападнаха още преди да успеем да вкараме хората вътре. Изгубихме четирима души. И няма къде другаде да отлетим… Ада е ранена тежко, както и още десетина — не можем да ги евакуираме от Гладната скала навреме, преди ония гадни зверове да се покатерят тук. Имаме нужда от всички, за да ги отблъскваме — ако започнем да превозваме по няколко души, войниксите ще прегазят останалите. И без това сигурно нямаме достатъчно боеприпаси за иглените оръжия, за да издържим още една нощ.

Деймън се огледа. Огньовете бяха жалка работа — за гориво използваха само мъх или лишеи и някоя и друга вейка, нищо повече. Най-светлото нещо на мрачната скала беше яйцето на Сетебос, което продължаваше да излъчва млечното си сияние от раницата му.

— Толкова ли е страшно? — попита сякаш себе си Деймън.

— Явно. — Греоги се плъзна по ръба на аероскутера и се олюля на земята. Очевидно не бе на себе си от изнемога. — Вече е съвсем тъмно. Войниксите всеки момент ще запъплят по склоновете.