Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

37.

Хокънбери отива в навигационния балон, за да се изправи пред Одисей, може би даже да се бие с него, обаче остава, за да се напият заедно.

На бившия схоластик му трябва повече от седмица, за да събере кураж да разговаря с единствения друг човек на кораба, и докато се накани, „Кралица Маб“ достига точката на завъртане. Моравеките го предупреждават, че в продължение на двайсет и четири часа ще се намират в безтегловност, преди корабът да се насочи към Земята, бомбите пак да започнат да се взривяват и да възстановят земната гравитация от 1,28 g, за да намалят скоростта. Манмът и премиер интегратор Астейг/Че идват да се уверят, че неговата каюта е обезопасена, тоест че всички остри ъгли са тапицирани, подвижните предмети са прибрани, за да не летят във въздуха, и че са му осигурени пантофи със залепващи се подметки, но никой не го предупреждава, че обичайният резултат от безтегловността е морска болест.

Хокънбери го научава от собствен опит. Вътрешното му ухо постоянно му съобщава, че пада, и няма хоризонт, по който да се ориентира — каютата му няма прозорец или илюминатор, през който да гледа навън — и понеже всичко в банята е предвидено за нормална гравитационна среда, той скоро се научава да използва специалните торбички, дето му ги носи Манмът.

Ала шест часа гадене стигат и схоластикът вече се чувства по-добре, даже започва да подскача из тапицираната каюта и да прелита от завинтеното за пода легло до здраво закрепеното писалище. След това иска разрешение да напусне каютата си, моментално го получава и си прекарва страхотно по дългите коридори и широките корабни стълбища, които изглеждат адски тъпо в тоя истински триизмерен свят — лети към машинното отделение. Манмът през цялото време остава негов верен помощник и внимава Хокънбери да не се хване за някой важен лост в машинното или да забрави, че нещата все още имат маса, въпреки че привидно нямат тежест.

Когато бившият схоластик заявява, че иска да отиде при Одисей, Манмът му отговаря, че гъркът е в предния навигационен балон, и го отвежда там. Хокънбери знае, че е по-добре да отпрати дребния моравек, че разговорът ще е личен и че с Одисей сигурно ще се сбият, ала малодушието му си казва думата и той оставя спътника си да дойде с него. Моравекът със сигурност няма да позволи Одисей да го разкъса на парчета, въпреки че отвлеченият грък навярно има право да го стори.

Навигационният балон представлява кръгла маса сред океан от звезди. Към масата са прикрепени три стола, но Одисей използва един от тях, само за да не отлети — проврял е босия си крак между пречките. Когато „Кралица Маб“ се върти или обръща, а през тия двайсет и четири часа корабът го прави почти непрекъснато, звездите летят наоколо и само допреди няколко часа на Хокънбери би му призляло, но сега това не го смущава. Все едно цял живот е бил в безтегловност. Одисей явно се чувства по същия начин, мисли си Хокънбери, защото ахеецът е изпразнил три от десетте кратунки с вино, завързани на дълги въжета за масата. Той подава една от тях на схоластика, като я перва с пръсти и кратунката полита във въздуха. Въпреки че стомахът на Хокънбери е празен, той не може да откаже виното, предложено му като жест на помирение. Пък и вкусът му е превъзходен.

— Машините го правят някъде на тоя безбожен кораб — казва Одисей. — Ела, машинке, пий с нас, моравеко. — Последните думи са отправени към Манмът, който се е настанил на един от столовете, но той отклонява предложението с поклащане на металната си глава.

Хокънбери се извинява, че е излъгал Одисей и го е завел при стършела, за да могат моравеките да го отвлекат. Гъркът маха с ръка.

— Мислех да те убия, сине Дуейнов, обаче защо? Явно боговете са предопределили да се отправя на тоя дълъг път и не съм аз тоя, дето ще оспорва волята на безсмъртните.

— Още ли вярваш в боговете? — пита схоластикът и отпива голяма глътка от силното вино. — Даже след като воювахте с тях?

При тия думи брадатият стратег се намръщва, после се усмихва и се почесва по бузата.

— Понякога може да е трудно да вярваш в приятелите си, Хокънбери, сине Дуейнов, ала винаги трябва да вярваш на враговете си. Особено ако имаш честта сред враговете ти да има богове.

Известно време пият мълчаливо. Корабът пак се завърта. Ярка слънчева светлина кара звездите да залязат за миг, след това „Кралица Маб“ отново се обръща и звездите се появяват.

Силното вино залива Хокънбери с топла вълна. Доволен е, че е жив — вдига ръка към гърдите си и докосва не само телепортаторния медальон, но и тънката линия на изчезващия белег под туниката си — и разбира, че след десет години живот сред гърци и троянци за пръв път е седнал да кърка вино и да си лафи с един от сериозните герои и главни действащи лица в „Илиада“. Колко странно, след като дълги години е преподавал епоса на студентите.

Известно време двамата си приказват за събитията, на които са станали свидетели точно преди да напуснат Земята и подножието на Олимп — за затворилата се Дупка между световете, за неравната битка между амазонките и хората на Ахил. Одисей е изненадан, че Хокънбери знае толкова много за Пентезилея и нейните другарки, и схоластикът не намира за нужно да го светне, че е чел за тях във Вергилий. Двамата обсъждат дали истинската война ще започне веднага и дали ахейците и аргивците под командването на Агамемнон в крайна сметка пак ще съборят стените на Троя.

— Агамемнон може и да притежава грубата сила да унищожи Илион, обаче ако силата и броят на хората не са на негова страна, съмнявам се, че притежава умението — вторачен във въртящите се звезди, казва Одисей.

— Умението ли? — повтаря Хокънбери. Толкова дълго е мислил и разговарял на старогръцки, че рядко му се налага да се замисля за думите, само че сега се запъва. Ахеецът е използвал думата „долос“, която значи „хитрост“ и може да се употреби и като похвала, и като обида.

Одисей кимва.

— Агамемнон си е Агамемнон — всички го виждат на какво е способен, щото той не е способен на нищо повече. Обаче аз съм Одисей, известен на цял свят с всевъзможните си хитрости.

Хокънбери пак чува тая дума „долос“ и разбира, че събеседникът му се хвали със същата оная особеност на характера, с хитроумието и коварството си, които са накарали Ахил да каже за него — схоластикът със собствените си уши го е чул по време на пратеничеството им при мъжеубиеца преди няколко месеца — „Той ме измами веднъж и коварно постъпи със мене“.

Оная вечер Одисей явно е загрял оскърбителния намек на Ахил, ала е решил да не се обижда. И сега, след четири кратунки вино, Лаертовият син демонстрира гордостта си от своето хитроумие. Хокънбери не за пръв път се пита ще могат ли да победят Троя без Одисеевия дървен кон. Замисля се за многопластовостта на тая дума, „долос“, и неволно се усмихва.

— Защо се хилиш, сине Дуейнов? Нещо смешно ли рекох?

— Не, не, почтени Одисее — бърза да отвърне схоластикът. — Просто си мислех за Ахил… — И спира, за да не каже нещо, което да ядоса събеседника му.

— Нощес сънувах Ахил. — Ахеецът с лекота се завърта във въздуха, за да плъзне поглед по звездите наоколо. Навигационният балон гледа и към двете страни на корпуса на „Кралица Маб“, ала металът и пластмасата почти изцяло отразяват звездната светлина. — Сънувах, че разговарям с Ахил в Хадес.

— Нима Пелеевият син е мъртъв? — пита Хокънбери и отваря нова кратунка.

Одисей свива рамене.

— Това беше насън. Сънищата не приемат времето за граница. Нямам представа дали Ахил още диша, или вече витае сред мъртвите, обаче е сигурно, че някой ден Хадес ще стане негов дом — както и на всички нас.

— Аха. И какво ти каза в съня Ахил?

Одисей насочва тъмните си очи към схоластика.

— Питаше за сина си Неоптолем, дали момчето е станало герой при Троя.

— И ти каза ли му?

— Казах му, че не знам, че съдбата ме е отвела далеч от стените на Илион, преди Неоптолем да има възможност да влезе в битка. Тоя отговор не задоволи сина Пелеев.

Хокънбери кима. Наясно е със сприхавостта на Ахил.

— Опитах се да го утеша — продължава ахеецът. — Казах му, че аргивците го почитат като бог, след като е мъртъв, че живите винаги ще възпяват подвизите и храбростта му, обаче Ахил не щеше и да чуе.

— Наистина ли? — Виното не само бе добро. Беше разкошно. От стомаха на Хокънбери се разливаше течна топлина и го караше да се чувства още по-свободно, отколкото позволяваше безтегловността.

— Да. Каза ми да си натикам тия възхвали в гъза.

Хокънбери прихва. Във въздуха политат мехурчета и капки червено вино. Схоластикът се опитва да ги разгони, но червените сфери се пръскат и пръстите му стават лепкави.

Одисей продължава да зяпа звездите.

— Ахил ми каза, че предпочитал да е селски педал и ръцете му да са покрити с мазоли не от меча, а от ралото, и по десет часа дневно да зяпа волския гъз, отколкото да е най-великият герой в Хадес или даже цар, властващ над бездиханните мъртъвци. Не му харесва да е мъртъв.

— Явно — съгласява се Хокънбери.

Ахеецът прави пирует в безтегловното пространство, хваща се за облегалката на стола и поглежда събеседника си.

— Никога не съм те виждал да се сражаваш, Хокънбери. Сражаваш ли се?

— Не.

Одисей кимва.

— Разумно. Мъдро. Сигурно произлизаш от дълъг род философи.

— Баща ми се е сражавал — осведомява го Хокънбери, изненадан от придошлите спомени. Доколкото може да прецени, през последните десет години от втория си живот не е мислил за баща си.

— Къде? — пита гъркът. — Разкажи ми за битката. Може да съм участвал.

— На Окинава.

— Не съм чувал за такава битка.

— Баща ми останал жив. — Гърлото на Хокънбери се свива. — Бил много млад. Деветнайсетгодишен. Служил в морската пехота. Върнал се у дома същата година и аз съм се родил три години по-късно. Той никога не говореше за това.

— И не се хвалеше с храбростта си, не описваше битката на синчето си!? — смайва се Одисей. — Нищо чудно, че си станал философ, вместо воин.

— Изобщо не споменаваше за това сражение — продължава схоластикът. — Знаех, че е воювал, обаче едва след години научих как се е представил на Окинава, когато прочетох едни стари похвали от неговия командир, лейтенант, не много по-възрастен от баща ми. Намерих писмата и медалите в стария военен куфар на татко след смъртта му. По онова време почти приключвах доктората си по класическа филология и използвах научните си умения, за да потърся нещо за битката, в която баща ми беше получил Пурпурно сърце и Сребърна звезда[1].

Одисей не се учудва от странните имена на наградите, а пита:

— Добре ли се е представил баща ти в битката, сине Дуейнов?

— Да, струва ми се. На двайсети май хиляда деветстотин четирийсет и пета го ранили два пъти в сраженията за някакво място на име Конусовидния хълм. На остров Окинава.

— Тоя остров не ми е известен.

— Естествено. Много е далеч от Итака.

— Много мъже ли са участвали в битката?

— От страната на баща ми имало сто осемдесет и три хиляди души, готови да се хвърлят в боя. — Хокънбери също се е втренчил в звездите. — Армията му била пренесена на остров Окинава с флот от над хиляда и шестстотин кораба. Врагът ги очаквал със сто и десет хилядна войска, окопана в скали, коралови рифове и пещери.

— И не е имало град, който да обсаждат, така ли? — Одисей заинтригувано поглежда схоластика за пръв път от началото на разговора им.

— Не — потвърждава Хокънбери. — Това била просто поредната битка от една голяма война. Другата страна искала да унищожи народа ни, за да предотврати нашествие на родния си остров. Накрая нашата страна започнала да ги избива по всевъзможни начини — изсипвала огън в пещерите им, погребвала ги живи. Бащините ми другари убили над сто хиляди от сто и десет хилядите японци на острова. — Той отпива глътка вино. — Тогава японците ни били врагове.

— Славна победа — отбелязва Одисей.

Схоластикът тихо изсумтява.

— Броят на хората и корабите ми напомня за нашата война при Троя.

— Да, нещо подобно — съгласява се Хокънбери. — Също и по жестокостта на сраженията. В дъжд и кал, ден и нощ.

— Баща ти с много плячка ли се е завърнал? Донесъл ли е робини и злато?

— Донесъл самурайски меч, меча на вражески офицер, обаче го беше прибрал в един куфар и като бях малък не ми го е показвал.

— Много ли от другарите му са били пратени в Дома на смъртта?

— Като броим жертвите по суша и море, общо загинали дванайсет хиляди петстотин и двайсет американци — отвръща Хокънбери. Отлично помни числото — с разума си на учен и синовното си сърце. — Както казах, врагът изгубил над сто хиляди души, изгорени или живи погребани в пещери и дупки, където се окопали по време на сраженията.

— Ние ахейците изгубихме повече от двайсет и пет хиляди другари пред стените на Илион. Троянците са палили погребални клади поне на също толкова от своите.

— Да, обаче това се отнася за период от десет години — с лека усмивка възразява схоластикът. — Битката на баща ми на остров Окинава продължила само деветдесет дни.

Следва мълчание. „Кралица Маб“ пак се завърта, плавно и величествено като исполински морски бозайник, претъркалящ се във водата. За кратко ги облива ярка слънчева светлина и ги кара да вдигнат длани, за да заслонят очите си, после звездите се завръщат.

— Изненадан съм, че не съм чувал за тая война — казва Одисей и подава пълна кратунка вино на Хокънбери. — Но пък ти трябва да се гордееш с баща си, сине Дуейнов. Твоят народ сигурно е посрещнал победителите в оная битка като богове. Край огнищата ви векове наред ще се пее за нея. Имената на мъжете, които са воювали и загинали там, ще се помнят от внуците на внуците на героите, а еди и поети подробно ще възпяват всяко отделно единоборство.

— Всъщност почти всички в родината ми вече са забравили оная битка — след като отпива голяма глътка, отвръща схоластикът.

 

 

„Чуваш ли?“ — праща по теснолъчевия канал Манмът.

„Да“. Орфу от Йо е навън, върху корпуса на „Кралица Маб“, обикаля заедно с другите вакуумни моравеки през двайсет и четирите часа без ускорение или намаляване на скоростта, оглежда и поправя дребни повреди от микрометеоритни удари, слънчеви изригвания или от въздействието на ядрените бомби. Върху корпуса може да се работи и в движение — през последните две седмици е излизал няколко пъти по специално приспособената система от коридори и стълби, ала огромният йониец и по-рано е казвал, че предпочита безтегловността, отколкото напълно реалната представа, че кърмата и тласкателната платформа са долу, в подножието на структура с размерите на стоетажна сграда.

„Хокънбери май е съвсем пиян“ — излъчва Орфу.

„Струва ми се, че си прав — потвърждава Манмът. — Виното, което Астейг/Че поръча в камбуза, е доста силно — възпроизведено е по амфора мидийско вино, взета «назаем» от избата на Хектор. Хокънбери години наред е пил по-слаби варианти на това червено мидийско с гърците и троянците, но почти със сигурност в умерени количества — гърците наливат в чашите си повече вода, отколкото вино. Понякога прибавят солена вода или благоухания като миро“.

„Виж, това вече си е живо варварство“ — отвръща приятелят му.

„Във всеки случай, схоластикът не е ял нищо, откакто му беше зле, и празният му стомах не му помага да остане трезвен“ — продължава Манмът.

„Май пак ще му призлее“.

„В такъв случай е твой ред да му носиш торбички за повръщане. Достатъчно му държах главата над тях за един двайсет и четиричасов цикъл“.

„Проклятие — праща Орфу от Йо. — С удоволствие бих те сменил, обаче се опасявам, че коридорите между човешките каюти няма да са достатъчно широки за мен“.

„Почакай — прекъсва го Манмът. — Слушай“.

— Обичаш ли да играеш игри, сине Дуейнов?

— Игри ли? Какви игри?

— Каквито се играят на празник или погребение — пояснява Одисей. — Игрите, които щяхме да играем на погребението на Патрокъл, ако Ахил беше приел смъртта на своя другар и ни беше позволил да му направим погребение след неговото изчезване.

Хокънбери замълчава за миг, после пита:

— Искаш да кажеш, хвърляне на диск, копие… такива неща ли?

— Да. И надбягване с колесници. Бягане. Борба и юмручен бой.

— Гледал съм вашите юмручни боеве в становете ви край черните кораби. — Хокънбери едва доловимо фъфли. — Мъжете се бият само с жилави кожени ремъци, увити на ръцете.

Ахеецът се засмива.

— Какво друго да носят на ръцете си, сине Дуейнов? Големи меки възглавници ли?

Хокънбери оставя въпроса без отговор.

— Миналото лято във вашия стан гледах как Епей преби десетина души — направо им натроши ребрата и ченетата. Излизаше срещу всички кандидати и се би от ранния следобед до след изгрева на луната.

Одисей се ухилва.

— Спомням си. Никой не успя да надвие Панопеевия син, въпреки че мнозина опитаха.

— Двама мъже умряха.

Гъркът свива рамене и отпива от кратунката си.

— Диомед подготвяше и поддържаше Евриал, Мекистеевия син, трети вожд на арголидските воини. Всяка сутрин призори го пращаше да тича, заякчаваше юмруците му, като го караше да бие току-що заклан вол, разсечен надве. Обаче оная вечер Епей го свали и Диомед трябваше да извлече своя човек от кръга, и пръстите на краката на клетия Евриал оставяха десет бразди в пясъка. Обаче остана жив и продължи да се бие — няма да се откаже той.

— Юмручният бой е мръсно занимание и ако се занимаваш с него достатъчно дълго, мозъкът ти става на концертна зала, в която постоянно свири китайска музика — заявява Хокънбери.

Одисей се засмива.

— Смешно. Кой го е казал?

— Един мъдрец, Джими Кенън[2].

— А какво е „китайска музика“? — все още се подсмихва ахеецът. — И какво точно е „концертна зала“?

— Няма значение. Знаеш ли, през всички години, докато наблюдавах войната, не помня вашият шампион по бокс Епей да се е отличил в аристея, единоборство за слава.

— Вярно е — съгласява се Одисей. — Самият Епей признава, че не го бива за война. Понякога е нужна различна смелост да се изправиш пред друг мъж с голи ръце, отколкото да пронижеш врага в корема с копие и после да измъкнеш острието с рязко завъртане, за да изсипеш вътрешностите му като боклук в праха.

— Но теб те бива за това — спокойно отбелязва Хокънбери.

— О, да — засмива се гъркът. — Обаче така са повелили боговете. Аз съм от онова поколение ахейци, което е предопределено от Зевс от младост до преклонна възраст да води жестоки войни, докато самите ние не паднем и не загинем. До крак.

„Одисей е голям оптимист“ — излъчва Орфу.

„Реалист“ — поправя го Манмът по теснолъчевия канал.

— Но ти говореше за игрите — казва бившият схоластик. — Виждал съм те да се бориш. И да печелиш. Печелил си и състезания по тичане.

— Да, неведнъж съм отнасял купата на състезание по тичане, докато Аякс трябваше да се задоволи с вола — признава Одисей. — В това ми помагаше Атина — препъваше едрия глупак, за да ми даде възможност пръв да пресека финиша. Надвивал съм Аякс и в борба — прегъвах крака му в коляното, повалях го по гръб и го приковавах, преди тоя тъпоумен великан да забележи, че съм го проснал на земята.

— Това прави ли те по-добър човек? — пита Хокънбери.

— Естествено — възкликва ахеецът. — Какъв щеше да е светът без „агон“, състезание между двама мъже, чиято цел е да покаже на всички реда на старшинството при хората, също както никои две неща на земята не си приличат? Как бихме могли ние живите да определяме качествата, ако състезанието и единоборството не показват на целия свят кой въплъщава превъзходството и кой — посредствеността? В какви игри те бива, сине Дуейнов?

— През първата година в колежа се записах за трек. Не успях да вляза в отбора.

— Е, трябва да призная, че съм доста добър в света на игрите, в които се състезават мъжете — казва Одисей. — Бива ме да стрелям с майсторски издялан, хубаво полиран лък и пръв сред другарите си улучвам своя човек сред движеща се група противници, даже ако всичките ми приятели се блъскат в мен в опит едновременно да се прицелят. Една от причините, поради които с радост последвах Ахил и Хектор във войната с боговете, беше желанието ми да изпитам ловкостта си на стрелец срещу уменията на Аполон — макар в душата си да знаех, че това е безумие. Винаги, когато смъртен се изправи срещу боговете, за да премери сили в стрелба с лък — виж само нещастния Еврит ехалийски — човекът умира от внезапна смърт, а не от дълбока старост в дома си. И се съмнявам, че щях да тръгна срещу сребърнолъкия бог Аполон, освен ако не носех със себе си най-хубавия си лък, а аз никога не го нося на война, когато отплавам с черните кораби. Тоя лък и сега виси на стената в голямата ми зала. Ифит ми го подари в знак на приятелство, когато се запознахме — бил на баща му, прочутия Еврит. Много харесвах Ифит и съжалявам, че му дадох само меч и едно грубо издялано копие в замяна на най-чудесния лък на земята. Херакъл уби Ифит, преди да го опозная както трябва.

— Виж, копие хвърлям дотам, докъдето всеки друг може да изстреля стрела с лък — продължава Одисей. — И си ме виждал да се бия с юмруци и да се боря. Що се отнася до тичането, да, виждал си ме да побеждавам Аякс и мога да тичам часове наред, без да си повърна закуската, обаче на къси разстояния мнозина бегачи ще ме оставят да им дишам праха, освен ако Атина не се намеси на моя страна.

— Можех да се справя с трека — измърморва почти на себе си Хокънбери. — Бях силен в дългите разстояния. Обаче имаше един Брад Мълдорф, викахме му Патока, та той ме изпревари за последното място в отбора.

— Липса на чувствителност към вкуса на жлъчка и кучешко повръщано — изсумтява Одисей. — Срам за всеки мъж, който свикне с тоя вкус. — Той отпива голяма глътка вино, отмята глава да преглътне и избърсва капчиците от кестенявата си брада. — Сънувах, че разговарям с мъртвия Ахил в мрачните зали на Хадес, ала всъщност ме интересува съдбата на син ми Телемах. Щом боговете ще ми пращат сънища, защо да не са за сина ми? Когато заминах, той беше момченце, плахо и неизпитано, и искам да знам дали е станал мъж, или е от ония страхливци, дето само се мотаят из хубави къщи, търсят си богати жени, лекета, дето по цял ден свирят на лира.

— Ние нямахме деца — казва Хокънбери и разтрива челото си. — Поне така ми се струва. Спомените за истинския ми живот са объркани и неясни. Аз съм като потънал кораб, който някой, кой знае защо, е вдигнал от дъното, обаче не си е направил труда да изпомпи всичката вода, а само колкото да не потъне пак. Все още са наводнени прекалено много каюти.

Одисей поглежда схоластика, явно без да го разбира, но и без да проявява достатъчно интерес, за да го попита.

Хокънбери среща очите на гръцкия цар и вожд и погледът му изведнъж става съсредоточен и напрегнат.

— Искам да кажа, отговори ми, ако можеш… искам да кажа, какво е да си мъж?

— Да си мъж ли? — повтаря Одисей, отваря последните две кратунки вино и му подава едната.

— Дааа… извинявай, да. Да си мъж. Да станеш мъж. В моята родина единственият обред на посвещаване е да ти дадат ключа за колата… или да спиш с жена за пръв път.

Ахеецът кимва.

— Важно е да спиш с жена за пръв път.

— Обаче това не е най-важното, сине Лаертов! Какво е нужно, за да си мъж — пък и изобщо човек?

„Върхът — праща Манмът на Орфу по теснолъчевия кацал. — И аз неведнъж съм си задавал тоя въпрос — при това не само когато съм се опитвал да разбера Шекспировите сонети“.

„Всички сме си го задавали — отвръща йониецът. — Всички ние, обсебени от нещата човешки. С други думи, всички ние моравеките, тъй като програмите ни и проектираната ни ДНК все ни карат да изучаваме и да се опитваме да разберем своите създатели“.

— Да си мъж ли? — сериозно, почти разсеяно повтаря Одисей. — В момента ми се пикае. На теб пикае ли ти се, Хокънбери?

— Искам да кажа, това може да е свързано с постоянството — продължава схоластикът. Налага се повторно да се опита да изговори думата, за да я произнесе вярно. — Постоянство. Искам да кажа, сравни вашите Олимпийски игри с нашите. Само ги сравни!

— Оня другият моравек ме научи да пикая в нужника — там има някакъв вакуум, дето всмуква течността даже при безтегловност, обаче ми е адски трудно да не опикая въздуха наоколо. Ами на теб, Хокънбери?

— Вие древните гърци сте съхранили Игрите си цели хиляда и двеста години. По пет дни игри на всеки четири години в продължение на хиляда и двеста години, докато някакъв си християнски император на Рим не ги забранил. Хиляда и двеста години! В суша и глад, мор и чума. Веднъж на всеки четири години войните били прекратявани и вашите спортисти се отправяли от целия тогавашен свят към Олимпия, за да отдадат почит на боговете и да се състезават с колесници, в бягане, борба, хвърляне на диск и копие и панкратион, оная странна смесица от борба и кик-бокс, която никога не съм гледал, а се басирам, че и ти не си. Хиляда и двеста години, сине Лаертов! Когато моят народ ги възстанови, Игрите не продължиха и сто години, без на три пъти да ги отменят заради войни. Разни страни отказваха да участват, защото са се разсърдили от една или друга обида, даже се стигна дотам, че терористи убиха еврейски спортисти…

— Пикае ми се. — Одисей пуска завързаната за масата кратунка и се завърта, готов да се отблъсне с крака към каютата си. — Веднага се връщам.

— Може би единствено последователни са думите на Омир: „Свидни за нас преди всичко са пирове, песни и танци, свежи одежди, горещи басейни и ложета меки“[3].

— Кой е Омир? — Гъркът спира насред въздуха при люка на навигационния балон.

— Не го познаваш — отвръща Хокънбери и отпива глътка вино. — Обаче знаеш ли…

И млъква. Одисей го няма.

 

 

Манмът излиза през шлюза на медицинската палуба, привързва се, въпреки че в раницата си носи реактивно гориво, и поема по коридорите и стълбите около и по корпуса на „Кралица Маб“. Заварва Орфу от Йо да заварява кръпка върху люковете на товарния отсек, където се намира „Смуглата дама“, сгушена под сгъваемите криле на атмосферната совалка.

— Можеше и да е по-ясно — казва по личната им радиочестота Манмът.

— Повечето разговори се отличават с тая особеност — отвръща Орфу. — Даже нашите.

— Обаче ние обикновено не сме пияни, когато разговаряме.

— Моравеките не приемат алкохол за стимулиращи или потискащи цели, следователно формално си прав. — Дъждът искри ярко осветява корубата, краката и сензорите на йониеца. — Но сме обсъждали разни неща, докато си бил в хипоксия, упоен с токсини и както биха казали хората, когато си умирал от шубе, така че несвързаният разговор на Одисей и Хокънбери не ми звучеше чак толкова чуждо.

— Какво би казал Пруст по въпроса какво е нужно, за да си човек… или пък мъж? — пита Манмът.

— А, Пруст ли, онзи досадник — отговаря Орфу. — Тъкмо тая сутрин го препрочитах.

— Веднъж се опита да ми обясниш неговите пътища към истината. Но първо каза, че имало три пътя, после четири, след това три и накрая пак четири. Така и не ми ги описа. Всъщност, струва ми се, че изгуби нишката на обяснението си.

— Само те изпитвах — избуботва приятелят му. — За да видя дали слушаш.

— Аз пък си мисля, че беше изпаднал в моравекско състояние.

— Няма да съм първият — отвръща Орфу от Йо. Информационното претоварване на органичните мозъци и кибернетичните база данни на моравеките ставаше все по-сериозен проблем, когато навлезеха във второто и третото си столетие.

— Съмнявам се, че идеите на Пруст за същината на човечността имат особено голяма връзка с Одисей — казва Манмът.

Четири от силно разчленените ръце на йониеца са заети със заваряването, ала той свива други две рамене.

— Нали си спомняш, че той анализира приятелството — даже като любовник, — като един от тия пътища — започва едрият моравек. — Това го свързва с Одисей и нашия схоластик. Обаче разказвачът на Пруст открива, че неговото призвание към истината е писането, изследването на нюанси, скрити в другите нюанси на живота му.

— Но нали по-рано беше отхвърлил изкуството като път към най-съкровената човечност — отбелязва Манмът. — Нали в крайна сметка решил, че изкуството изобщо не е път към истината.

— Той открива, че истинското изкуство е форма на творчество — пояснява Орфу. — Чуй този откъс от една ранна част на „Обществото на Германт“:

„Днес познавачите твърдят, че Рьоноар е велик художник на XVIII век. Ала като го твърдят, те забравят Времето, както и това, че трябваше да изтече много от него, дори в разгара на XIX век, за да бъде признат Рьоноар за велик майстор. В ламтежа си за подобно признание самобитният художник, самобитният творец постъпват по примера на окулистите. Лечението посредством тяхната живопис или проза не винаги е приятно. Когато то бива завършено, лечителят казва: «Сега погледнете». И ето че светът (който не е сътворен еднократно, а толкова пъти, колкото се е пръквал някой самобитен творец) ни се разкрива напълно различен от стария, но съвършено достъпен. Жени минават по улицата, различни от едновремешните, защото това са творби на Рьоноар, онези творби на Рьоноар, в които навремето сме се противили да зърнем жените. Колите също са творби на Рьоноар, както и водата, и небето: изпитваме желание да се поразходим в гора, подобна на онази, която първия ден ни е приличала на всичко друго, само не на гора, а примерно на гоблен с разнообразни нюанси, където обаче липсват тъкмо специфично горските нюанси. Такава е новата и уязвима вселена, която току-що е била сътворена. Тя ще трае до следващата геологична катастрофа, която ще предизвикат някой нов самобитен художник или писател“[4]. И по-нататък обяснява, че писателите правят същото, Манмът, творят нови вселени.

— Явно не може да говори буквално. Не и за създаване на истински вселени.

— Струва ми се, че говори буквално — настоява Орфу. Манмът никога не го е чувал толкова сериозен. — Следиш ли данните за квантовия поток, които Астейг/Че пуска по общия канал?

— Не, квантовата теория ми е досадна.

— Това не е теория — посочва йонийският му приятел. — С всеки следващ ден, докато осъществяваме този преход от Марс до Земята, квантовата нестабилност между двата свята и в цялата ни слънчева система се задълбочава. Земята е в центъра на този поток. Сякаш всичките й пространственовремеви вероятностни матрици са попаднали в някакъв въртоп, някакъв участък на самоналожен хаос.

— Какво общо има това с Пруст?

Орфу спира горелката. Голямата кръпка върху люка на товарния отсек е идеално заварена.

— Някой си играе със светове и сигурно даже с цели вселени. Анализирай математически квантовия поток и ще видиш, че сякаш различни квантови пространства на Калаби-Яу някак си се опитват да съществуват едновременно в една брана. Все едно че се мъчат да се появят нови светове — все едно появата им е наложена от някакъв гений, също както предполага Пруст.

Някъде в „Кралица Маб“ се задействат невидими дюзи и дългият, тромав, ала красив космически съд от черен бъкивъглерод и стомана се завърта и преобръща. Манмът се хваща за един лост и краката му се отделят от корпуса, докато тристаметровият атомен кораб изпълнява цирковите си акробатични номера. Слънцето осветява двамата моравеки и залязва зад тласкателните платформи на кърмата. Европеецът настройва поляризиращите си филтри, отново различава звездите и разбира, че макар да не ги вижда във видимия спектър, приятелят му слуша тяхното радиопиукане. „Този термоядрен хор“, както веднъж ги беше нарекъл Орфу.

— Орфу, приятелю, да не си станал набожен?

Йониецът избуботва в субзвуковия диапазон.

— Ако е така — и ако Пруст е прав и се сътворяват истински вселени, когато онези рядко срещани, почти уникални гениални умове се съсредоточават върху тяхното сътворяване — струва ми се, че не ми се ще да се срещна с Творците в сегашната действителност. Тук действа нещо зло.

— Не виждам защо това… — започва Манмът и млъква, заслушан в общия канал. — Какво означава „тревога дванайсет-нула-едно“?

— Масата на „Маб“ току-що е намаляла с шейсет и четири килограма — пояснява Орфу.

— От отпадъци и изхвърлена урина ли?

— Не точно. Нашият приятел Хокънбери току-що се е телепортирал.

Първата мисъл на Манмът е „Хокънбери не е в състояние да се телепортира никъде… трябваше да го спрем — приятели не се пускат да се телепортират пияни“, ала решава да не я споделя с Орфу.

— Чуваш ли? — след миг пита йониецът.

— Не, какво?

— Следя радиочестотите. Току-що насочихме голямата антена към Земята или по-точно, към полярния орбитален пръстен на Земята и тя регистрира модулирано радиоизлъчване, чийто адресат сме ние.

— Какво се казва в него? — Органичното сърце на Манмът се разтуптява по-бързо. Той не блокира адреналина, а го оставя да тече в системата си.

— Определено е от полярния пръстен на около трийсет и пет хиляди километра над Земята — отвръща Орфу. — Съобщението е произнесено от женски глас, който безспирно повтаря: „Доведете ми Одисей“.

Бележки

[1] Американски медали, съответно за раняване или гибел в сражение и за храброст. — Б.пр.

[2] Джими Кенън (1810–1078) — американски спортен журналист. — Б.пр.

[3] Тук и нататък преводът на „Одисея“ е цитиран по Т. Батаклиев. — Б.пр.

[4] Пр. М. Георгиева. — Б.пр.