Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

36.

Когато се прехвърли по факса в кратера Париж, Деймън очакваше да е студено, но не и чак толкова.

Въздухът във факс павилиона на „Предпазливия лъв“ беше леден. Самият павилион бе увит със застъпващи се дебели въжета от син лед, закрепени за кръглия възел като сухожилия, усукани около кост.

Беше му отнело повече от тринайсет часа, за да се прехвърли до другите двайсет и девет възела и да предупреди за идването на Сетебос и синия лед. Слуховете го бяха изпреварили — обзети от паника хора от други, вече предупредени възли се бяха прехвърлили преди него — и всички имаха въпроси. След като им разказваше каквото знае, той продължаваше по маршрута си колкото можеше по-бързо, ала винаги имаше още въпроси — на първо място къде е най-безопасно? Войниксите във всички възелни общности се събираха. На някои места бяха извършили набези, но никъде толкова сериозни, колкото атаката, която бяха отбили обитателите на Ардис в навечерието на заминаването му. „Къде да идем? — питаха всички. — Къде е най-безопасно?“ Деймън им разказваше каквото знаеше за синия лед и за Сетебос, многоръкия бог на Калибан, и се прехвърляше — макар че на два пъти се наложи да размаха арбалета си, за да го пуснат.

Гледан от хълма на факс павилиона, на около осемстотин метра разстояние, Чом представляваше мъртъв син балон от лед. Кръговете в Уланбат вече бяха изцяло обгърнати от странните сини нишки и за да не попадне в капан, Деймън незабавно въведе кода на кратера Париж, без да знае какво го очаква.

Вече знаеше. Син студ. „Предпазливият лъв“ бе погребан в странния лед на Сетебос. Деймън припряно нахлузи качулката на термокожата си и вдигна осмозната маска — дори и така въздухът бе толкова студен, че пареше белите му дробове. Преметна арбалета на рамото си до тежката раница и обмисли възможностите.

Никой нямаше да го обвини, че се е върнал, че се е прехвърлил в Ардис, за да съобщи какво е видял и чул. Беше си изпълнил задачата. Синият лед покриваше и тоя факс павилион. Най-големият отвор от десетината, които се забелязваха, нямаше и седемдесетина сантиметра и водеше към леден тунел, който спокойно можеше да не стига доникъде. И ако все пак влезеше в тоя леден лабиринт, създаден от Сетебос върху костите на мъртвия град, имаше голяма вероятност никога да не излезе. А в Ардис можеше да имат нужда от него. Определено се нуждаеха от сведенията, които бе събрал през последните тринайсет часа.

Въздъхна, свали раницата и арбалета, приклекна до най-големия отвор, разположен ниско до самия под, натика раницата и заредения арбалет пред себе си и запълзя по леда; усещаше космическия студ дори през защитените си от термокожата длани и колене.

Пълзенето беше уморително, после стана мъчително. След по-малко от сто метра тунелът се раздвои. Той зави наляво, защото в това разклонение като че ли проникваше повече слънчева светлина. Петдесетина метра по-нататък коридорът леко се наклоняваше надолу, значително се разширяваше и после продължаваше нагоре почти отвесно.

Деймън седна и извади бутилката вода от раницата си. Беше замръзнала. Той я пъхна под туниката си, притисна я към молекулярната термокожа и се загледа в ледената стена.

Не беше идеално гладка. Както и навсякъде другаде, синият лед бе набразден и тук някои бразди минаваха хоризонтално или диагонално така, че можеше да се катери по тях. Но тунелът се издигаше на поне трийсет метра, после завиваше и изчезваше от поглед. Горе обаче определено беше много по-светло.

Той извади от раницата двата пикела — предишния ден му ги бе изковал Реман. Преди да сиглира думата „пикел“ в една от старите книги на Харман, Деймън не я беше чувал никога. Ако някой му я бе казал преди Падането, идеята за такъв инструмент щеше да му се стори глупава. Хората не използваха инструменти. Сега животът му зависеше от такива неща.

Пикелите бяха дълги по трийсет и пет сантиметра. Единият им край бе прав и остър, а другият — извит и назъбен. Реман му беше помогнал да увие дръжките с кръстосани кожени ремъчета, за да може да ги държи здраво даже с ръкавиците на термокожата. Върховете бяха наточени, доколкото позволяваше точилото на Хана в Ардис.

Изправен, с отметната назад глава, стегнал осмозната маска върху устата и носа си, Деймън отново нарами раницата, увери се, че ремъкът на арбалета е здраво стегнат на лявото му рамо — тежкото оръжие лежеше диагонално върху раницата на гърба му — и вдигна единия пикел, заби го в леда, удари повторно и се изтегли на метър и половина нагоре по стената. Тунелът не беше много по-широк от главния комин в Ардис и той се задържа, опрял лявото си коляно в леда, за да си почине. След това вдигна втория пикел колкото можеше по-нависоко, заби го в леда, изтегли се и увисна на него, отпускайки тежестта си върху другия. „Следващия път ще си направя шипове за обувките“ — помисли си.

Усмихна се при мисълта, че изобщо може да мисли за следващ път. Дъхът му замръзваше във въздуха дори през осмозната маска. Раницата заплашваше да го повлече надолу. Деймън изсече плитко стъпало, изтегли се нагоре, опря върховете на обувките си, заби десния пикел нависоко, набра се и изсече нова опора с левия. След още шест метра изкачване увисна на двата пикела и вдигна поглед нагоре по ледения комин. „Дотук добре. Само още десетина-петнайсет такива набирания и ще стигна до завоя.“ — Някакъв глас в главата му прошепна: „И ще стигнеш до задънен край“. — Друг, още по-мрачен гласец прибави: „Или ще паднеш и ще умреш“. Деймън се отърси от песимистичните мисли. Ръцете и краката му започваха да треперят от напрежение и умора. При следващото спиране щеше да изсече по-дълбоко стъпало, за да си почине по-добре. Ако се наложеше да се спусне обратно по ледения комин, щеше да използва въжето в раницата си. Скоро щеше да разбере дали е достатъчно дълго.

 

 

Тунелът над ледения комин се изравни за двайсетина метра, раздвои се още два пъти и после стигна до широка пукнатина в синия лед. Деймън с треперещи ръце свали арбалета и прибра пикелите. Когато стигна до отвора, водещ до пропастта, погледна нагоре и видя ярко следобедно слънце и синьо небе. Цепнатината продължаваше в двете посоки, набразденият бряг беше на десетина-дванайсет метра, дъното бе свързано само с ледени мостове, стените бяха осеяни със сталактити и сталагмити и тук-там над него имаше други мостове от дебел лед. От синята ледена маса се подаваха части от сгради — виждаха се стърчащи зидове, строшени прозорци и заскрежени щори, бамбукови кули и бъкифиброви пристройки към по-стари структури от Изгубената ера, вече всички равни в прегръдките на синия лед. Намираше се на Рю дьо Рамбуйе, близо до факс възела на „Предпазливия лъв“, но шест етажа над улицата, по която цял живот се беше разхождал пеш или с дрошки и едноколки, теглени от войникси.

На северозапад дъното на цепнатината постепенно се спускаше и почти стигаше до равнището на улицата. Деймън падна на два пъти по хлъзгавия наклон, после извади единия пикел от раницата, за да спира пързалянето с извитото желязно острие.

На дъното на шейсетметровата пропаст, където светлината беше синя и въздухът продължаваше да пари дробовете му, а ледените стени бяха изградени от безброй нишки — Деймън все повече започваше да мисли за тях като за някаква жива тъкан, — видя друг тунел, диагонално пресичащ неговия. Изобщо не се съмняваше какво е това. „Авеню Домеснел“. Отлично познаваше тоя квартал — като малък бе играл тук, като тийнейджър беше свалял момичета и като голям често бе водил майка си тук на разходка.

Ако тръгнеше надясно по другата цепнатина, с други думи на югоизток, тя щеше да го отведе в посока, противоположна на кратера и центъра на града, към Венсенския лес. Но Деймън не искаше да се отдалечава от центъра на кратера Париж — беше видял Дупката да се появява на северозапад, съвсем близо до небостъргача на майка му, точно до Кратера. За да отиде там, трябваше да тръгне по авеню Домеснел към бамбуковия пазар Опербастел, разположен срещу купчина обрасли древни останки, наричани Бастилията. С още няколко деца от неговия небостъргач някога там бяха замеряли с камъни и буци пръст момчетата от западния край на града, които в неговия квартал, по никому неизвестна причина, винаги обидно бяха наричали „радиоактивните“.

Синият лед изглеждаше по-дебел и зловещ в посоката на Опербастел, ала Деймън разбираше, че няма друг избор. Беше зърнал Сетебос някъде там, към кратера.

Каналът, по който се движеше, пак завиваше на изток, преди да пресече авеню Домеснел. Тая по-голяма цепнатина бе прекалено дълбока, за да влезе направо в нея, затова я прекоси по един от ледените мостове. Когато погледна надолу, видя бамбуковите и вечнопластови развалини, които беше познавал цял живот, ала тунелът продължаваше по-ниско, разкривайки пластове руини от някакъв стар град от стомана и зидове под неговия кратер Париж. Представи си ужасяващия сиво-розов мозък Сетебос, който рови в земята с безбройните си ръце и вади на бял свят костите на скрития град. „Какво е търсил? — После му хрумна още по-страшна мисъл. — Какво е заравял?“

Сините въжета и сталагмити на равнището на самата улица бяха прекалено нагъсто, за да му позволят да продължи на северозапад по авеню Домеснел, но колкото и да беше чудно, успоредно на пътя минаваше зелена алея. Той заби една огъната стрела в синия лед, за да обезопаси десетметровото си спускане, провря въже през нея и предпазливо запълзя надолу — знаеше, че един счупен крак означава сигурна смърт. Ниско долу имаше леден навес и трябваше да се залюлее и да се плъзне по въжето през последните три метра до абсурдната трева на дъното.

В мрака под навеса чакаха дванайсет войникса.

Деймън толкова се изненада, че пусна въжето и понечи да смъкне арбалета от гърба си. Тупна на четири крака, подхлъзна се на тревата, претърколи се, без да успее да смъкне тежкото оръжие, и се просна по гръб с голи ръце, вторачен в протегнатите към него стоманени остриета. Войниксите обаче стояха като замръзнали…

Наистина бяха замръзнали. И дванайсетте същества почти изцяло бяха потънали в синия лед и от него стърчаха само върхове на остриета, ръце, крака и части от коруби. Краката им не стъпваха твърдо на земята и беше ясно, че ледът ги е настигнал, докато са тичали и скачали. А войниксите се движеха светкавично. „Как е възможно тоя син лед да се е образувал толкова бързо, че да ги настигне?“

Нямаше представа, ала изпитваше огромна благодарност, че се е случило така. Изправи се, опипа ребрата и гърба си и издърпа въжето. Можеше да го остави — имаше още над трийсет метра, а на връщане можеше да се наложи бързо да се изкатери по ледената стена, вместо мъчително бавно да дълбае стъпала с пикелите — но имаше също толкова голяма вероятност да му потрябва цялото въже.

Тръгна на северозапад, успоредно на авеню Домеснел под Променад Планте, познатата бамбукова естакада, замръзнала в лед на осемнайсет метра над него. Спря да се увери, че тежкият арбалет е зареден, и отново пое по невероятната пътека, покрита със зелена трева, към сърцето на кратера Париж.

„Променад Планте“, така наричаха естакадата, едно от ония редки стари имена, явно останали отпреди сегашния език. Никой от познатите на Деймън не бе питал за значението му. Докато крачеше по зелената лента на дъното на смрачаващия се каньон сред син лед и новоразкрити руини, той се зачуди дали новата улица не е наречена на тая по-древна, забравена алея, заровена, докато Сетебос не беше сметнал за нужно да я изкопае с многобройните си ръце.

Напредваше предпазливо и с растяща тревога. Не знаеше какво си е мислил, че ще завари. Главната му цел беше хубаво да разгледа Сетебос, ако онова същество изобщо бе Сетебос, и да разкаже на всички в Ардис Хол как изглежда тоя леден град след нашествието на чудовището. Ала докато забелязваше и други неща, замръзнали в органичния син лед от двете страни на естакадата — още шест войникса, купчини човешки черепи, руини, които от векове не бяха виждали светлина — дланите му все повече се потяха и устата му пресъхваше.

Искаше му се да бе взел един от иглените пистолети, които Петър беше донесъл от Моста. Съвсем ясно си спомни подземната пещера на орбиталния остров на Просперо, където Сави почти от упор бе изстреляла цял облак игли в гърдите на Калибан. Не бе успяла да убие чудовището — надавайки вой и пръскайки кръв, Калибан я вдигна в дългите си ръце и й прехапа гърлото с едно-единствено, ужасяващо шумно изщракване със зъби. После се гмурна в блатото и замъкна тялото й в системата от отходни тръби и канали.

„Дойдох да открия Калибан“ — помисли си Деймън. За пръв път го признаваше пред себе си. Калибан беше неговият най-голям враг. А след опита му да го убие на острова на Просперо, след като го бе оставил да умре там и бе насочил орбитиращата черна дупка към острова, Калибан най-вероятно също го смяташе за своя най-голям враг.

Поне се надяваше да е така, въпреки че при мисълта пак да се бие с него устата му пресъхваше още повече и дланите му още повече се потяха. После обаче си спомняше черепа на майка си, спомняше си тежката обида с пирамидата от черепи, обида, която можеше да му е нанесена само от Калибан, рожбата на Сикоракса, създанието на Просперо, поклонника на оня бог на произволното насилие, Сетебос, и продължаваше да върви напред, понесъл арбалета, зареден с две съвсем недостатъчни, ала добре наточени стрели.

В дълбоката сянка на друг, по-голям навес видя фигури, изплуващи от синия лед. Тоя път не бяха замръзнали войникси — приличаха на хора, великани, мускулести и сгърчени, със синьо-сива плът и празни бели очи.

Моментално вдигна арбалета и замръзна. Трябваха му цели трийсет секунди, за да разбере какво е това.

„Статуи“. Бе научил значението на тази дума от Хана — камък или друг материал, изваян в човешка форма. В кратера Париж и факссвета на неговата младост нямаше „статуи“ — за пръв път бе видял такава фигура в Голдън Гейт при Мачу Пикчу само преди десет месеца. Онова място или поне зелените жилищни глобуси, увити около него като бръшлян, беше по-скоро музей, отколкото мост, но се наложи Хана, която винаги се бе интересувала от леене на метал в различни форми, да обясни, че „хората“, които виждат, са „статуи“, произведения на изкуството, също странна идея. За съществуването на тия статуи явно нямаше друга причина, освен да радват окото. Деймън дори сега се усмихна, когато си спомни нещо, случило се на Моста — отначало бяха помислили Одисей, вече Никой, за една от музейните статуи, докато не се беше раздвижил и не ги бе заговорил.

Тия статуи не помръдваха. Деймън се приближи и отпусна арбалета.

Фигурите бяха грамадни, над два пъти по-големи от естествен ръст, и се подаваха от леда, защото древната сграда, от която бяха част, се беше килнала напред. Всички тия сиви тела от камък или бетон бяха абсолютно еднакви — мъж, голобрад, с къдрици около сивата маса, която представляваше косата му, гол, само по риза без ръкави, запретната над корема му, с вдигната и свита лява ръка и с длан върху темето. Дясната ръка бе масивна, мускулеста, свита в лакътя и китката, с длан върху голия корем — всъщност с нея мъжът повдигаше сивите бетонни гънки на ризата си. Виждаше се само десният крак, който излизаше от фасадата, някакъв навес над прозорчета, минаващи през редицата от еднакви мъжки статуи като нещо, пронизващо хълбоците им.

Деймън се приближи още повече. Очите му се приспособиха към здрача под навеса от син лед. Главата на мъжа — на „статуята“ — бе наклонена надясно, сивата буза почти докосваше сивото рамо и изражението на лицето трудно се поддаваше на описание: затворени очи, извити нагоре устни. Мъка ли изпитваше? Или някакво оргазмично удоволствие? Можеше да са и двете — или някаква по-сложна емоция, позната само на тогавашните хора и изгубена през епохата на Деймън. Дългата редица еднакви фигури, излизащи от фасадата на древната руина и стената от син лед, му приличаше на глуповато усмихнати танцьори, събличащи се пред невидимата публика. „Каква е била тая сграда? За какво са я използвали древните? Защо са я украсили така?“

Наблизо на фасадата видя букви — досети се какво представляват след дългите месеци с Харман, през които беше усвоил сиглиращата функция.

САГИ
М ЮНЕС
ЯНОВСКИ
1991

Така и не се бе научил да чете, но по навик постави защитената си с термокожа длан върху студения камък и си представи пет сини триъгълника в редица. Нищо. Сам се присмя на себе си — камъкът не можеше да се сиглира, само книгите, при това само някои. Освен това дали сиглиращата функция действаше през молекулярна термокожа? Нямаше откъде да знае.

Обаче можеше да чете цифри. Едно, девет, девет, едно. Нямаше толкова голям номер на факс възел. Дали това по някакъв начин не обясняваше статуите? Или така древните се опитваха да разположат фигурите по-здраво във времето, също както човешките изображения бяха вградени в камъка? „Как се брои времето?“ — зачуди се той. За миг опита да си представи какво означава „едно, девет, девет, едно“ в години… годините от царуването на някой древен цар като Агамемнон или Приам от торинската драма? Или по тоя начин творецът на тия смущаващи статуи обявяваше кой е? Дали хората от Изгубената ера се бяха обозначавали с числа, вместо с имена?

Поклати глава и излезе от пещерата от син лед. Губеше си времето и тия неща — тия сгради и „статуи“, които трябваше да си останат погребани, тия мисли за хора, различни от неговите познати, за човешки същества, които си придават числова стойност — бяха също толкова чужди и смущаващи, колкото и споменът за влизащия през Дупката Сетебос, издут безтелесен мозък, носен от плъхове.

 

 

Ако искаше да открие Калибан и Сетебос, или да им позволи да открият него, това трябваше да се случи в тоя купол-катедрала.

Не беше истинска катедрала, естествено — знаеше тая дума само от няколко месеца, след като я сиглира в една от книгите на Харман, от която научи много думи и не разбра почти нищо, ала отвътре тоя грамаден купол много приличаше на катедрала, както си я представяше. Само че в града, днес наричан кратера Париж, със сигурност никога не се бе издигала такава сграда.

Вече се мръкваше. Той продължи по зелената Променад Планте успоредно на авеню Домеснел и накрая стигна до ледена маса, която взе за Опербастел. Цепнатината над него се затвори и Деймън пое по тунел, който явно минаваше по Рю де Лион до Бастилията. Оттам други тунели и отворени тесни пукнатини — в една от тях можеше да разпери ръце и едновременно да докосне двете ледени стени — го отведоха наляво към Сена.

През целия му живот и в продължение на стотици петдвайсетилетни животи преди него дъното на пресъхналата Сена беше покрито с човешки черепи. Никой не знаеше защо са там, а само, че винаги са били там — от многобройните мостове, които човек можеше да прекоси с дрошка, файтон или едноколка, те приличаха на бели и кафяви павета и никой от познатите му никога не се бе питал къде е отишла водата от самата река, тъй като широкият километър и половина кратер разполовяваше старото речно корито. Сега други черепи — съвсем наскоро отделени от живи човешки тела — облицоваха стените на цепнатината, по която Деймън вървеше към Ил дьо ла Сите и източния край на кратера.

Според оскъдните легенди, съхранени в култура, почти напълно лишена от история, даже устна, кратерът Париж се сдобил със своя кратер преди повече от две хилядолетия, когато постчовеците изгубили контрола над малка черна дупка, създадена по време на демонстрация в нещо, наричано Институт дьо Франс. Дупката няколко пъти минала през центъра на Земята, но оставила на повърхността на планетата само един кратер, между факс възлите на Хотела на инвалидите и „Предпазливия лъв“. Преданията твърдяха, че там, където сега е северният край на кратера, някога се издигала грамадна сграда, наричана „Лув“, която била всмукана до центъра на земята с дупката беглец, отнасяйки със себе си безброй старостилни „произведения на «изкуството»“. Тъй като не беше виждал други „произведения на изкуството“ освен ония няколко „статуи“, Деймън се съмняваше, че са загубили чак толкова много с изчезването на Лува, ако всичко в него бе толкова глупаво, колкото танцуващите голи мъже в цепнатината на авеню Домеснел.

От отворения тунел, водещ към Ил Сен Луи и Ил дьо ла Сите, не се виждаше нищо, затова той отдели почти цял час, за да се покатери по ледената стена — дълбаеше стъпала и забиваше тежки халки, през които прокарваше въжето, като често увисваше на единия или двата пикела, за да остави потта да се оттече от очите му и да поуспокои дишането си. От това невероятно катераческо упражнение имаше поне една полза — престана да трепери от студ.

Излезе върху синята ледена обвивка на града близо до мястото, където по-рано се беше намирал западният край на Ил дьо ла Сите. Ледът тук бе дебел най-малко трийсет метра и той очакваше да види върховете на небостъргачите зад самия кратер, както и тристаметровата La putain enormé, великанската гола жена от желязо и полимер. „Статуя, просто голяма статуя, само че преди не знаех думата“ — помисли си.

Не видя нищо подобно. Право пред него на запад се издигаше грамаден купол от органичен син лед, висок поне шестстотин метра над равнището на стария град. Само някои ъгли, ръбове, сенки и подаващите се тук-там тераси показваха къде е бил пръстенът от някога гордите небостъргачи около кратера. Блокът на майка му не се виждаше. Нито La putain още по на запад. Освен самия огромен син купол, едновременно спиращ и поглъщащ привечерната светлина, районът около кратера представляваше грамада от ледени кули, контрафорси, сложни мозайки и сини сталагмити, издигащи се на шеметна височина. Всички тия небостъргачи и издатини около купола бяха свързани по въздуха с паяжини от син лед, които изглеждаха деликатни, но бяха по-широки и от най-широките градски булеварди. Всичко искреше в помръкващата светлина и сред небостъргачите и паяжините и по самия купол проблясваха отражения.

— Господи! — промълви Деймън.

Въпреки шеметната внушителност на сияещите ледени кули, извисяващи се на шейсет, осемдесет и даже сто етажа над леда, който покриваше стария град, най-внушителен беше куполът.

Висок поне двеста етажа — височината и изумителната му масивност можеха да се преценят само чрез сравнение със старите жилищни небостъргачи, сгушени в подножието му — той имаше радиус от над километър и половина: от Ил дьо ла Сите на юг до грамадното сметище, което майка му наричаше Люксембургска градина, на север покрай моравата, наречена Булвар Хаусман, обгръщаща жилищния небостъргач при Гар Сен Лазар, където живееше последният любовник на майка му, и после на запад почти до Марсови поля, където винаги се бе виждала разкрачената La putain. Ала не и днес. Куполът скриваше дори тристаметровата жена.

„Ако се бях прехвърлил във възела на Хотела на инвалидите, щях да попадна в купола“ — помисли Деймън.

Сърцето му се разтуптя по-бясно, отколкото от катеренето по ледената стена, но после непосредствено една след друга му хрумнаха две още по-ужасяващи мисли.

Първата: „Сетебос е построил това нещо над кратера“. Това му се струваше невъзможно, но трябваше да е истина. Всъщност оранжевият блясък на залеза постепенно отслабваше и Деймън виждаше, че през леда се процежда червено сияние, пулсираща светлина, която можеше да идва единствено от кратера.

Втората му мисъл беше: „Трябва да ида там“.

 

 

Ако още се намираше в кратера Париж, Сетебос щеше да чака тъкмо там. Ако Калибан се намираше в кратера Париж, нямаше къде другаде да е, освен в купола.

С треперещи от студ ръце — „От студ“, каза си — Деймън се върна при ледената стена, завърза въжето за един бамбуков трегер, стърчащ от синия лед, и се спусна в очакващата го цепнатина.

На дъното на тесния леден каньон вече цареше мрак — когато вдигнеше поглед към помръкващото небе, Деймън виждаше звездите — и единственият път от Ил дьо ла Сите водеше по някой от множеството малки тунели, отварящи се като очи в леда, тунели, в които щеше да е още по-тъмно.

Той избра един от входовете на височината на гърдите си и пропълзя в него. Само термокожата го спасяваше от ледена смърт. Само осмозната маска не позволяваше на дъха му да замръзне в гърлото му.

Като се тътреше на колене, когато можеше, и стържеше с раницата ниския леден таван, протегнал арбалета напред, Деймън пълзеше към червеното сияние в купола-катедрала.