Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

16.

— Може ли да видя кораба? — попита Хокънбери. Стършелът беше излетял от синия балон в кратера Стикни и се издигаше към червения диск на Марс.

— Земния кораб ли? — попита Манмът и Хокънбери кимна. — Естествено.

Моравекът излъчи съответните команди до стършела и той обиколи площадката на земния кораб, после продължи да се издига, докато не се изравни с един люк в горната част на продълговатия многосъставен корпус.

„Хокънбери иска да обиколи кораба“ — съобщи Манмът на Орфу от Йо.

Изтече само секунда фонов шум преди отговора: „Ами, защо не? Ние искаме от него да рискува живота си с това пътуване. Защо да не види целия кораб? Астейг/Че и другите сами трябваше да му го предложат“.

— Колко е дълго това нещо? — прошепна бившият схоластик. През холографските илюминатори корабът сякаш пропадна няколко километра под тях.

— Точно колкото е бил висок вашият Емпайър Стейт Билдинг от двайсети век — отвърна Манмът. — Само дето е малко по-кръгъл и по-тромав на места.

„Той определено никога не е бил в безтегловност — излъчи европейският моравек. — Гравитацията на Фобос само ще го обърка“.

„Изместващите полета са готови — съобщи Орфу. — Ще ги настроя на нула цяло и осем g и ще премина към земно вътрешно налягане. Когато влезете през предния шлюз, атмосферата ще е подходяща за него“.

— Не е ли голям за задачата? — попита Хокънбери. — Даже със сто астровекски войници, пак ми се струва прекалено огромен.

— На връщане може да се наложи да вземем със себе си някои неща — отвърна Манмът. „Къде си?“ — попита той Орфу по радиовръзката.

„В долния корпус, но ще ви посрещна в Залата с голямото бутало“.

— Например скали ли? Почвени проби? — полюбопитства схоластикът. Когато хората за пръв път бяха стъпили на луната, той беше младеж. И сега си спомни как седеше в задния двор на бащината си къща и гледаше призрачните черно-бели образи от Морето на спокойствието. Малкият телевизор беше изнесен на сгъваемата маса — кабелът стигаше до беседката, — а самият полумесец на луната се виждаше през листата на дъба.

— Например хора — каза Манмът. — Може би хиляди или десетки хиляди. Приготви се, скачваме се. — Моравекът безшумно нареди на холоилюминаторите да се изключат — скачването под прав ъгъл на височина над триста метра по вертикален корпус на космически кораб представляваше гледка, от която на всеки щеше да му се завие свят.

 

 

По време на обиколката на кораба Хокънбери не разпитваше почти за нищо и разговаряше още по-малко. Беше си представял технология, надхвърляща неговото въображение — виртуални пултове за управление, изчезващи само с една мисъл, седалки от енергийни полета, среда, предназначена за безтегловност, без усещане за горе и долу — ала това, което видя, приличаше на исполински параход от XIX и началото на XX век. Имаше чувството, че го развеждат из „Титаник“.

Повечето пултове бяха напълно материални, направени от метал и пластмаса. Седалките бяха недодялани и изглеждаха достатъчни за екипаж от трийсетина моравеки — размерите им не бяха подходящи за хора. Покрай стените бяха подредени продълговати контейнери с койки от метал и найлон. Цели етажи бяха натъпкани със сложна техника и саркофази за хиляда астровекски войници, обясни Манмът, които щели да прекарат полета в състояние някъде по средата между смърт и съзнание. За разлика от полета им до Марс, каза моравекът, този път щели да бъдат въоръжени и готови за бой.

— Летаргия — отбеляза Хокънбери, който беше гледал някой и друг научнофантастичен филм. Към края с жена си имаха кабелна телевизия.

— Не точно — отвърна Манмът. — Но нещо подобно.

Имаше стълби, широки стълбища, асансьори и всевъзможни анахронични механични устройства. Имаше шлюзове, лаборатории и оръжейни. Мебелите — имаше мебели — бяха обемисти и недодялани, сякаш тежестта не представляваше проблем. Имаше наблюдателни куполи, гледащи към кратера Стикни, нагоре към Марс и надолу към осветената ракетна площадка и суетящите се моравеки. Имаше столови, кухни, спални и бани, всички предназначени за хора, ако се наложело да вземат пътници на връщане, побърза да поясни Манмът.

— Колко пътници? — попита Хокънбери.

— Повече от десет хиляди.

Бившият схоластик подсвирна.

— Значи това е нещо като Ноев ковчег, а?

— Не — възрази дребният моравек. — Корабът на Ной е бил дълъг триста лакти, широк петдесет и висок трийсет. Това означава дължина около сто и четирийсет метра, ширина двайсет и два и височина четиринайсет. Ноевият ковчег имал три палуби с общ обем около трийсет и девет хиляди и шестстотин кубически метра и водоизместимост тринайсет хиляди деветстотин и шейсет тона. Този кораб е над два пъти по-дълъг, диаметърът му е пак два пъти по-голям — но ти видя, че някои сектори като жилищните цилиндри и трюмовете са по-издути — и възлиза на над четирийсет и шест хиляди тона. Ноевият ковчег е бил скромна лодчица в сравнение с този съд.

Хокънбери нямаше какво да отговори на тая информация.

Манмът го качи на малък стоманен асансьор и двамата се спуснаха през множество етажи. На минаване през трюма моравекът обясни, че там щели да пренесат неговата европейска подводница „Смуглата дама“. Минаха и през помещения, които дребният европеец нарече „енергийни складове“. Терминът се стори малко военен на Хокънбери, но той се успокои с мисълта, че това не може да е вярно, и запази въпросите си за по-късно.

Срещнаха се с Орфу от Йо в машинното отделение, което по-едрият моравек наричаше „Залата с голямото бутало“. Хокънбери изрази радостта си, че го вижда с пълен комплект крака и сензори — без истински очи, разбра той — и двамата няколко минути поговориха за Пруст и скръбта, преди да продължат обиколката.

— Не знам — накрая каза схоластикът. — Веднъж ти ми описа кораба, с който сте пристигнали от Юпитер, и тогава ми прозвуча напълно непонятно в техническо отношение. Всичко, което виждам тук, ми изглежда… прилича на… не знам.

Орфу отново забуботи. Хокънбери не за пръв път си помисли, че в гласа на грамадния моравек има нещо от Фалстаф.

— Сигурно ти прилича на машинно отделение на „Титаник“.

— Ами, да. Трябва ли? — попита Хокънбери, като се опитваше да не изглежда по-невеж за тия неща, отколкото беше. — Искам да кажа, вашата моравекска технология трябва да е три хиляди години след „Титаник“. Даже три хиляди години след моето време в началото на двайсет и първи век. Тогава защо…

— Защото до голяма степен се основава на планове от средата на двайсети век — избуботи Орфу от Йо. — Нашите инженери искаха нещо бързо и мръсно, което да ни закара на Земята за възможно най-кратко време. В този случай, около пет седмици.

— Но с Манмът ми казахте, че сте пристигнали от космоса на Юпитер за няколко дни — възрази Хокънбери. — И помня, че говорехте за борови слънчеви платна, ядрени двигатели… и още много неща, които не разбрах. Използвате ли такива неща в тоя кораб?

— Не — отговори Манмът. — Тогава имахме предимството, че влизаме в системата, използвайки енергията от Юпитеровата енергийна тръба и линеен ускорител в Юпитерова орбита — устройство, върху което нашите инженери бяха работили повече от два века. Сега не разполагаме с тези неща в марсианска орбита. Трябваше да построим този кораб от нулата.

— Но защо технологията е точно от двайсети век? — Хокънбери заоглежда грамадните бутала и валове, които проблясваха към високия петнайсетина-двайсет метра таван. Наистина приличаше на машинното отделение на „Титаник“ от оня филм, даже много повече — беше по-голямо, имаше повече бутала, повече лъскав бронз, стомана и желязо. Повече лостове. Повече клапи. Имаше и неща, които приличаха на гигантски амортисьори. И измервателните уреди навсякъде като че ли бяха за налягане на пара, а не ядрени реактори или нещо подобно. Миришеше на масло и стомана.

— Имахме плановете — поясни Орфу. — Имахме суровините: и от астероидите в Пояса, и добити на Фобос и Деймос. Имахме импулсните елементи… — Той млъкна.

— Какви са тия импулсни елементи? — попита Хокънбери.

„Много дрънкаш“ — излъчи Манмът.

„Ти какво искаш, да ги крия от него ли?“ — сопна се йониецът.

„Ами, да… поне докато не се бяхме отдалечили на няколко милиона километра към Земята, за предпочитане с Хокънбери на борда“.

„Той можеше да забележи действието на импулсните елементи по време на отлитането и да полюбопитства“ — възрази Орфу от Йо.

— Импулсните елементи са… малки ядрени устройства — обясни на Хокънбери европейският моравек. — Атомни бомби.

— Атомни бомби ли? Атомни бомби? На тоя кораб? Колко?

— Двайсет и девет хиляди и седемстотин в енергийните складове, през които сте минали на идване към машинното отделение — обади се Орфу. — И още три хиляди и осем резервни под самото машинно.

— Трийсет и две хиляди атомни бомби — промълви схоластикът. — Очаквате да водите боеве, когато стигнете на Земята, така ли?

Манмът поклати червено-черната си глава.

— Импулсните елементи имат двигателна функция. Те ще ни закарат на Земята.

Хокънбери разпери ръце в знак, че нищо не разбира.

— Тези грамадни буталоподобни неща са… ами… бутала — рече Орфу. — През първите няколко часа от полета до Земята ще изхвърляме по една бомба в секунда през отвор в центъра на тласкателната платформа под нас, а после по бомба в час, през по-голямата част от останалото време.

— През всеки импулсен цикъл изхвърляме по бомба — прибави Манмът. — Ти ще виждаш само облаче дим в космоса. Напръскваме тласкателната платформа със смазочна течност, после бомбата избухва и изхвърля плазма, която оказва натиск върху платформата.

— Това няма ли да унищожи платформата? — попита Хокънбери. — И кораба?

— Ни най-малко — успокои го европейският моравек. — Вашите учени са изчислили всичко това още през петдесетте години на двайсети век. Плазмата изтласква платформата напред и движи тези огромни възвратно-постъпателни бутала назад-напред. Корабът ще започне да набира истинска скорост едва след неколкостотин експлозии.

— А тия датчици? — Схоластикът постави длан върху един от измервателните уреди, който наглед отчиташе налягането на парата.

— Това е уред за измерване налягането на парата — отвърна Орфу от Йо. — Съседният е за налягането на смазката. Онзи над теб е регулатор на волтажа. Имаш право, доктор Хокънбери… всичко тук би било по-ясно и понятно за инженер от „Титаник“ през хиляда деветстотин и дванайсета година, отколкото за инженер от НАСА от твое време.

— Колко мощни са бомбите?

„Да му кажем ли?“ — излъчи Манмът.

„Естествено — отговори Орфу. — Вече е малко късно да лъжем нашия гост“.

— Мощността на всеки тласкателен импулс е малко над четирийсет и пет килотона — съобщи европейският моравек.

— По четирийсет и пет килотона всеки, около двайсет и четири хиляди бомби — промълви Хокънбери. — Ще оставят ли радиоктивна следа между Марс и Земята?

— Това са сравнително чисти бомби — заяви Орфу. — Доколкото могат да са чисти ядрените бомби.

— Колко са големи? — Бившият схоластик си помисли, че в машинното отделение май е по-горещо, отколкото в останалата част от кораба. По брадичката, горната му устна и челото бяха избили капки пот.

— Ела на горния етаж. — Манмът се заизкачва по едно вито стълбище, достатъчно широко и за тримата. — Ще ти покажем.

Хокънбери изчисли, че помещението е с диаметър около четирийсет и пет метра и наполовина толкова високо. Пространството беше почти запълнено с рафтове, конвейерни ленти, метални стелажи, храпови механизми и шахти. Манмът натисна един огромен червен бутон и конвейерните ленти, веригите и подреждащите устройства забръмчаха и се раздвижиха, заразместваха стотици и хиляди малки сребърни контейнери, които приличаха на кутии кола без етикети.

— Прилича на вътрешност на автомат за кока-кола — отбеляза Хокънбери в опит да се избави от усещането за обреченост, което изпитваше.

— И наистина е от компанията „Кока-кола“, някъде към хиляда деветстотин петдесет и девета — избуботи Орфу от Йо. — Плановете и схемите са от завода им за бутилиране в Атланта, щата Джорджия.

— Пускаш двайсет и пет цента и отвътре пада кола — успя да каже схоластикът. — Само че не е кола, а четирийсет и пет килотонна бомба, която трябва да гръмне точно зад опашката на кораба. Хиляди такива бомби.

— Точно така — потвърди Манмът.

— Не съвсем — възрази Орфу от Йо. — Не забравяй, че това е модел хиляда деветстотин петдесет и девета. Трябва да пуснеш само десет цента.

Йониецът продължи да буботи. Сребристите кутии върху движещата се конвейерна лента подрънкваха в металните пръстени.

 

 

— Забравих нещо… той има ли си име? Корабът? — попита Хокънбери, когато двамата с Манмът се върнаха на стършела и полетяха към разширяващия се диск на Марс.

— Да. Някои от нас решихме, че трябва да му дадем име. Първо мислехме за „Орион“…

— Защо „Орион“? — попита схоластикът. Наблюдаваше задния илюминатор, където бързо изчезваха Фобос, кратерът Стикни и грамадният кораб.

— Така учените от средата на твоя двайсети век кръстили кораба и целия проект за използване двигателната сила на бомбите — поясни дребният моравек. — Обаче накрая премиер интеграторите, които отговарят за полета до Земята, приеха името, което предложихме ние с Орфу.

— Кое име? — Хокънбери се настани по-удобно на седалката си от силово поле. Вече навлизаха в атмосферата на Марс, която ревеше и пращеше около тях.

— „Кралица Маб“.

— От „Ромео и Жулиета“ — рече схоластикът. — Сигурно си го предложил ти. Нали си почитател на Шекспир.

— Колкото и да е странно, предложението беше на Орфу — поправи го Манмът. Окончателно навлязоха в атмосферата и полетяха над вулканите на Тарзис към Монс Олимпус и Дупката към Илион.

— Каква е връзката с вашия кораб?

Моравекът поклати глава.

— Орфу така и не отговори на този въпрос, но цитира част от трагедията на Астейг/Че и другите.

— Коя част?

— Меркуцио:

Разбрах — при теб била е през нощта

Кралица Маб. Това е таз, която

бабува на останалите феи.

На ръст е като фигурката дребна,

изрязана в ахатовия пръстен

на някой член на общински съвет;

понесена от впряг прашинки, тя

препуска всяка нощ по носовете

на хъркащите. Нейната каляска

е лешник, издълбан от чичо Червей

и майстор Катеричко, открай време

доставчици придворни на коли

за феите; отгоре вместо сенник

тя има две крилца на водно конче,

за спици служат й крака на паяк,

а паяжинни нишки — за юзди;

хамутите й са от лунен блясък,

а пък камшикът й — от кост на бръмбар

с привързан звезден лъч; едно комарче

на капрата седи, в ливрея сива,

по-дребничко от кръглите живинки,

които между пръстите се въдят на мързеланите.

Тъй всяка нощ

Кралица Маб препуска, без да спира,

през мозъци на влюбени — и те

сънуват нежности; по колена

на царедворци — и насън те виждат

отличия; по пръсти на юристи —

и те броят в съня си хонорари;

по устни на моми — и те бълнуват

целувки всяка нощ (и туй не стига,

но пришки им издува Маб…)[1]

— И така нататък, и така нататък — завърши Манмът.

— И така нататък, и така нататък — повтори доктор Томас Хокънбери. Монс Олимпус, божественият Олимп, изпълваше всички предни илюминатори. Според Манмът вулканът се издигаше само на двайсет и една хиляди двеста осемдесет и седем метра над морското равнище на Марс — с над четири хиляди и петстотин метра по-малко, отколкото бяха смятали хората по времето на Хокънбери, ала си беше достатъчно висок. „Ще ми свърши работа“ — помисли си Хокънбери.

А горе, на върха, на обраслия с трева връх, под сияещата егида, която отразяваше предобедната светлина, имаше живи същества. И то не просто живи същества, а богове. Боговете. Воюващи, дишащи, биещи се, заговорничещи, чифтосващи се същества, не много по-различни от хората, които Хокънбери беше познавал в предишния си живот.

В тоя момент се разкъсаха всички облаци на гнета, които месеци наред се бяха сгъстявали около него — като белия облак, който виждаше на юг от самия Олимп, разкъсан от ветровете, вдигнали се от северния океан, наречен морето Тетида — и в тоя момент Томас Ч. Хокънбери, доктор по класическа филология, бе чисто и просто щастлив, че е жив. Независимо дали щеше да реши да замине на тая експедиция до Земята, разбра той, не би разменил мястото си с никой друг през никое друго време и на никое друго място.

Манмът насочи стършела на изток от Монс Олимпус и пое към Дупката и Илион.

Бележки

[1] Тук и нататък преводът на произведенията на Шекспир е цитиран по В. Петров. — Б.пр.