Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

ЧЕРВЕЙ ПОД ЕСЕНЕН ВЯТЪР. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.37. Научно-фантастична повест. Послеслов: Отговорността на твореца — Асен МИЛЧЕВ — с.185–188. Художник: Стоян СТОЯНОВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 12. Страници: 192. Тираж: 62 117 бр. Цена: 0.65 лв.


На Евгения — за всичко

Пеперуда той вече

никога няма да стане. Напразно трепери

червей под есенен вятър.

(старо японско тристишие)

ОТ АВТОРА

Отначало беше чудесното японско тристишие. После от него се роди заглавие — без тема, без съдържание зад него, просто заглавие, което носех със себе си и търсех към какво да го прикрепя. И накрая дойде идеята, дотолкова пълно слята със заглавието и тристишието, сякаш се бе появила не последна, а първа.

Но преди да напиша първия ред на тази книга, трябваше да реша една стара и сложна задача: как да съчетая две различни действия? Да ги редувам в последователни глави? Това изглеждаше логично, но в такъв случай второто действие бързо щеше да изтрие цялата загадъчност на първото. Да ги отделя в две различни части? Тогава втората част би станала по-суха и скучни, малцина биха я прочели с интерес.

След дълги колебания и преработки реших все пак да разделя двете действия в отделни части, като събера финала им в една последна, кратка трета част. Не бих се сърдил на любителите на приключенско четиво, ако прескочат втората част — напрегнатият сюжет не губи от това. Но втората част е нужна, за да бъде тази книга истинска научна фантастика — както е писал някога Жюл Верн и както пишат днес авторите от школата на братя Стругацки и Артър Кларк.

Знам, че решението няма да задоволи всички — както всяко решение. Но мисля, че то е най-доброто. И се надявам, че въпреки всичко книгата ще ви хареса.

I. Ходът на пешката

1

…и самотен. В старата къща беше топло, с онази особена уютна топлота, която придобиват дървените сгради в лошо време. Из въздуха плуваше мирис на прах — не задушаващ, а едва доловим, носещ със себе си спомена за отдавна отминали мигове на също такова спокойствие. Дъждът се стичаше по стъклата, сребърно проблясваше на фона на нощния мрак и барабанеше горе, по покрива, сякаш акомпанираше на воя на вятъра сред редките дървета навън. От време на време единични светкавици озаряваха хоризонта, но това беше толкова далече, че грохотът на гръмотевиците напълно се изгубваше по пътя дотук.

Мекото, монотонно трополене на дъждовните капки се сливаше с тихия пукот на отслабващия огън в камината. Отделни сипкавочервени пламъчета подскачаха нагоре и хвърляха отблясъци по дървените стени на стаята, сетне сенките отново се връщаха по местата си.

В такива вечери усамотението се усещаше особено отчетливо. То беше тук, в полумрака, поклащаше се лениво като старо вино в потъмняла чаша и сякаш беше достатъчно да разтвориш устни, за да отпиеш от него. Никой нямаше да почука на вратата, никой нямаше да притисне лице към прозореца, за да наруши спокойствието. Единственият човек на този свят беше тук, в стаята и се наслаждаваше на разтегнатия, безвременен миг.

От кухнята долиташе острият, горчиво-сладък мирис на треви и това беше ново удоволствие — да седи, отпуснат в креслото, и да предвкусва първата чаша чай за тази вечер, да усеща предварително върху устните си нащърбения край на порцелана, опарвапето на горещата течност, дълбоката, изгаряща глътка… Вратата се отвори и веднага ароматът на чай се втурна в стаята, изпълни всички ъгълчета, обви креслото и седящия в него огромен мъж.

— Дебора… — ласкаво промърмори мъжът.

Беше притворил очи и чувствуваше само аромата на чая, който ставаше все по-силен, горещ и влажен. Дъските на пода скърцаха. Това не беше Дебора. Нейните стъпки не се чуваха никога.

Някой се отпусна върху коленете му с жилаво, гъвкаво тяло. Меки лапи притиснаха ръката му, отпуснаха за миг остри нокти и отново ги прибраха в кадифените възглавнички.

Грем Троол отвори очи и погледна надолу. В полумрака тялото на пантерата върху коленете му изглеждаше неясна черна сянка и само зелените й очи фосфоресциращо святкаха като търкалящи се изумруди. Дъските на пода продължаваха да скърцат под колелата на дребния кухненски робот, който се приближаваше с поднос в металическите си ръце.

Като се освободи малко от тежестта на Дебора, Грем пое чашата. За миг я задържа пред лицето си, вдъхна с наслаждение, после шумно отпи първата глътка — беше сам и нямаше от кого да се смущава. Блестящите очи на пантерата проследиха жеста му и гърлено мъркаме възвести, че Дебора е напълно щастлива, след като с помощта на робота бе доставила на приятеля си едно малко удоволствие. Здравите нокти се свиваха и разпущаха върху бедрото на Грем внимателно, със сдържана сила.

Ако наистина има щастливи мигове, то тази вечер ги имаше. Без сам да знае защо, Грем чувствуваше, че покоят е твърде ценен за него. Твърде ценен… и твърде рядък. Не трябваше да изпуска нито една от тези тихи секунди, тук, далече от хората и от напрежението на мисиите…

Да, мисиите… Тази дума беше като спусък, като сигнал, като ключ към неговото минало. Грем Троол, ръководител и единствен член (ако не се брои Дебора, а тя заслужаваше да се брои) на Изследователски екип номер 7. Спомените му лениво се изясняваха… Единадесет трудни мисии по далечни планети… Непознати цивилизации… срещи с хуманоиди и нехуманоиди… смъртни опасности… напрежение…

Дебора се отблъсна от коленете му и меко скочи пред камината. Отпусна се, облегна глава на предните си лапи и замря, втренчила загадъчен поглед в пепелта, под която просветваше червеникава жарава. Грем машинално отпи, но удоволствието вече беше изчезнало. Остави чашата върху подноса. Роботът бавно се затъркаля към вратата. Дъските отново скърцаха под колелата му.

Опашката на Дебора ритмично се надигаше и меко тупаше по пода. Загледан в сиянието, пробягващо по гладката козина, Грем се мъчеше да върне спокойствието на вечерта, но нещо бе прекъснало това спокойствие и без още да знае защо, той вече се чувствуваше напрегнат. Какво му пречеше да се отпусне? Опита се да потърси източника на тревожното чувство, възникнало преди минута. Не беше роботът… нито последната глътка… нито скокът на пантерата…

Да! Спомените!

Странно… Човек живее с миналото си, без да го усеща, и дори когато се опитва да си припомня, това е по-скоро прелистване на стари етикети. Истинските спомени са скрити зад етикетите, ярки или вече полуизтрити, или дори напълно изчезнали, оставили зад себе си само празното наименование. Човек знае, че освен първия училищен ден е имал и втори, но ако цветята, усмихнатата учителка, традиционното медно звънче са останали в съзнанието му завинаги, то едва ли някой може да възстанови картината на следващия ден, вече превърнал се в делник. Останал е само етикет със сухото название „моят втори училищен ден“. Така е с много неща в живота… В края на краищата човешкият мозък не е бездънен и способността да се забравя е по-скоро полезна, отколкото вредна.

Грем се изправи и изпъна мускулите на двуметровото си тяло. Трябваше да се освежи. Тази отпуснатост като че започваше да влияе върху паметта му. Изпитваше странното чувство, че единствено тази стая е реална, а всичките му спомени не са нищо друго, освен етикети без съдържание под тях. Необикновена… и без съмнение безвредна илюзия, породена от самотата и полумрака, но тя започваше да го дразни. Удоволствието от почивката бе изчезнало.

Приближи се до прозореца и широко разтвори двете крила. Отвън нахлу свеж, влажен въздух, напоен с миризмата на мокра земя и листа. Дъждовни капки хладно парнаха разгорещената кожа на лицето му. Това беше реалност — плътната реалност на един свят, в който, макар и закрити от тъмнината, се усещаха сенчестите силуети на дърветата, плясъкът на дъжда в локвите и по разкаляната пръст, бълбукането на новородените поточета. Натрапчивото чувство бе изчезнало, като отрязано от прохладата.

— Студено е, Грем… — лениво и кокетно произнесе зад гърба му мекият глас на Дебора.

Без да се обръща, той се усмихна. Паметта, събудена от раздвижването, сякаш искаше да се извини и кротко му предлагаше една забавна картина. Дебора, още малко черно дяволче с къса опашка, се върти из ръцете му и се мъчи с неловките си предни лапи да хване здраво биберона. От тъпата й муцунка се отделят бели топчета мляко и бавно плуват в безтегловността на кабината. Оплескан до лактите, Грем се мъчи да помогне на пантерчето, но това само влошава нещата. Млякото не иска да излиза през биберона. Здраво стиснало очи, животинчето се мръщи и недоволно бъбри: „Маааа… бббб… гъллл…“.

— О, дявол! — отново се обади пантерата. — На всяка цена ли искаш да ме простудиш?

Грем не отговори и тя плавно се изправи на крака. Приближи се с гъвкава походка на хищник, надигна се на задни лапи и затвори прозореца. Не можеше да завърти дръжката и Грем направи това вместо нея. После се облегна на стената и с удоволствие загледа как Дебора се връща на старото място край камината. Сега това грациозно същество със стоманени мускули под лъскавата козина с нищо не напомняше малкото, неловко и дълбоко нещастно пантерче, което бе взел от Института по сапиенсология. Дъщеря на Великия Треф, един от първите разумни леопарди и на обикновена черна пантера. От бащата бе наследила разум, а от майката — великолепното антрацитно тяло. Но майката бе подушила какво се крие под привидно обикновената външност и вече от една седмица отказваше да кърми малкото, когато Грем случайно видя животинчето. Интересът към наследниците на мислещите леопарди вече бе понамалял и сътрудниците на института дори бяха доволни да се отърват от грижите около отглеждането на безпомощното същество. Така Дебора от малка попадна в космоса, свикна с безтегловността и претоварванията, научи се да облича специално изработения за нея скафандър и тайно бе убедена, че Грем е неин баща, а може би в същото време (на какво ли не са способни тия хора!) и брат.

Грем я остави да лежи край изгасващия огън и излезе от стаята. В коридора беше тъмно, но той познаваше всеки сантиметър на старата къща, построена още от баща му. Под краката му дъските скърцаха, всяка със своя неповторим тон и свиреха своята тъжна мелодия. В слънчеви дни песента им напомняше свиренето на самотни, но весели щурци — скрин, скрип, скрип… Сега, когато валеше дъжд, звукът се променяше, ставаше по-глух и по-протяжен, като че коридорът тъжно, по приятелски се оплакваше от влагата, но тук-там някоя по-здрава дъска се обаждаше с оптимистичното скрип-скрип.

Вратата също изскърца с бавен, средновековен звук. Грем никога не я смазваше, обичаше мелодията на ръждясалите панти. Те първи го посрещаха, когато се връщаше от мисия, последни го изпращаха, преди да се отдалечи от дома. Усмихвайки се в тъмнината, Грем погали грапавото дърво и седна на прага.

„Старо родово имение — помисли той. — Една планета само за последния представител на рода Троол. Почти аристократична история.“

Но знаеше, че няма нищо аристократично. Просто планетата беше твърде далече от обичайните космически маршрути и не разполагаше с никакви богатства, които да оправдаят заселването й. Удивително напомняше Земята, такава, каквато е била в детството на човечеството, но това не беше особено предимство, галактиката съдържа хиляди подобни светове. Единственото богатство на планетата беше самотата, а любителите на усамотението не са чак толкова много…

Стар, спокоен и добре познат свят… Всичко не може да се обходи, но Грем се бе постарал да опознае колкото може повече. Беше му приятно да седи тук в дъждовната нощ и да си спомня походите, отначало сам, по-късно с Дебора… В тялото му отново се плъзваше умората на дългите преходи, непознатите поляни отново изникваха пред погледа му, огрени от слънце, или обвити с утринна мъгла.

„Странна вечер“ — помисли Грем.

Наистина паметта му правеше тази вечер странна. Почти без усилие той въртеше калейдоскопа на спомените и те се появяваха все по-ярки, все по-живи… Огромният водопад в планините далече на запад с рев изсипваше водите си, слънчевите лъчи блестяха върху облака от воден прах, между скалите сияеше дъга, наоколо тревите бяха мокри като след дъжд, а Грем стоеше, вдигнал глава, вдишваше въздух и вода, раницата тежеше върху плещите му, долу в клисурата клокочеше бяла пенеста река… Малко по-назад, между скалите, царуваше тежка, влажна сянка и мъхът обличаше всичко с разкошен, зелен килим. Цветовете тук губеха своята яркост, придобиваха някакъв тайнствен оттенък. Вече оставил водопада зад гърба си, Грем стоеше пред единственото ярко петно — дребните червени плодове на ниско дърво с възловати клони. Под всяко алено топче висеше кристална капка вода, събрала в себе си обърнат и смален до неузнаваемост, образа на клисурата. Сетне, без преход, Грем виждаше един от безбройните си биваци — поляна във вековна гора, короните на дърветата, осветени от първите утринни лъчи, кръгът от снощна пепел, сред който вече бе разпалил нов огън за закуската, димящият кафеник…

Това приличаше на опиянение. Той наистина преживяваше отново почти забравените мигове. За части от секундата прескачаше от спомен на спомен. Лято край голямата река. Грем лежи гол, почернял от слънцето, на парещия пясък. Пред лицето му по една самотна тревичка лази някакво червено насекомо. Внезапен хлад върху гърба го кара да подскочи настръхнал и той вижда Дебора, още съвсем млада, доволно да се смее, показвайки острите си зъби и розовото, набраздено небце. Мократа й опашка издава всичко и Грем със смях се хвърля върху пантерата. Помъква я към реката, а тя отчаяно барабани по гърдите му с меките си лапи, но усилието да не отпусне нокти я прави неловка… Безкрайните степи. Двамата крачат през високата трева. Дебора също носи раница, равенството си е равенство, макар че пантерата е още почти дете и не обича задълженията. Зад зеления хоризонт залязва слънцето. Тревата става синкава и скоро ще дойде времето да спрат и да починат, преди да вечерят… Завръщат се в къщата и слънцето грее в лицата им, така че трябва пипнешком да търсят верандата, а сетне сянката замъглява погледите им, но домът е добре познат, той мирише на дърво и прах, и ето че вече са вътре и Дебора командува кухненския робот да направи гигантски омлет, а Грем прибира раниците в килера, където всичко е толкова добре разхвърляно, че веднага можеш да намериш каквото ти трябва, а сега вече са обядвали и Дебора спи не по котешки, а вирнала лапи нагоре, и ето това е следващата година, Дебора си счупи предната лапа и Грем я носи, в очите му се стичат солени капки пот, примитивната шина убива на гърдите му, а Дебора е забравила да говори и само скимти, но това е вече минало и лапата е заздравяла, разхождат се около къщата, вечерта е мека, есенна, всичко наоколо е покрито с червеникави, жълти, кафяви, сиви листа, първите звезди бледо се показват на все още светлото небе…

За пръв път му се случваше да освободи паметта си в такъв непрекъснат, стремителен поток, но това не беше неприятно. Напротив, в шеметната смяна на картините имаше някакво особено очарование и Грем усещаше, че може да си спомня още по-бързо, още по-бързо. Стига само да помисли за нещо. И той седеше в тъмнината на прага, отпуснал крака на влажните дъски на верандата, докато потокът на спо…