Серия
Пръстенов свят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ringworld, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Глава четвърта
ГОВОРЕЩИЯ С ЖИВОТНИ

— Искам да участвам в експедицията — каза Тила пред видеофона. Кукловодът изпя нещо като дълга музикална нота.

— Моля?

— Извинявай — рече кукловодът. — Утре в осем нула нула часа бъди в Аутбек Фийлд в Австралия. Вземи си и личен багаж, но да не надвишава петдесет фунта. Луис, това важи и за тебе. А-ах… — кукловодът повдигна двете си глави и изстена.

— Болен ли си? — попита го Луис с тревога в гласа.

— Не, Луис. Просто предвиждам собствената си смърт. Жалко, че имаш способността да убеждаваш. Сбогом. Ще се видим в Аутбек Фийлд.

Екранът потъмня.

— Видя ли? — каза Тила. — Видя ли как се оценява способността ти да убеждаваш?

— Знам, че имам златен език. Демонстрирах най-доброто си ораторско умение. Не ми се сърди, ако умреш от ужасна смърт.

Тази нощ, потопени в мрака, си казаха нови неща.

— Обичам те. Тръгвам с теб, защото те обичам — чу Луис.

— И аз те обичам — отвърна й възпитано и сънливо. След това обаче думите й стигнаха до мозъка му. — Това ли беше решила да ми кажеш?

— М-м.

— Значи, ще ме придружаваш на двеста светлинни години разстояние, защото не искаш да се отделяш от мен?

— Ъхъ.

— Спалня на полуосветление — каза Луис и стаята се изпълни с бледа синкава светлина.

Двамата плуваха на един фут разстояние от спалните плоскости. В подготовката си за предстоящото пътешествие се бяха освободили от всички оцветители и пигментатори на кожата и косата. Плитката на Луис сега беше черна, а косата му — посребряла. Кожата, придобила жълтокафяв цвят, и кафявите му очи, които вече не бяха дръпнати, чувствително променяха облика му.

Не по-малко значителни бяха промените във външността на Тила. Косата й бе станала тъмна и вълниста. Имаше бледата кожа на севернячка. На овалното й лице се виждаха големи кафяви очи и малка сериозна уста. Носът й бе почти незабележим. Обхваната от спалното поле, плуваше като масло върху вода и имаше отпочинал вид.

— Но ти никога не си пътувала по-далеч от Луната.

Тя кимна утвърдително.

— А и аз не съм най-големият любовник на света. Самата ти ми го каза.

Тя отново кимна. В Тила Браун нямаше нищо скрито. Два дни и две нощи тя не бе излъгала, не бе казвала полуистини и не бе премълчала отговора на нито един въпрос. Луис щеше да усети това. Разказа му за мъжете, в които е била влюбена: за първия, изгубил интерес към нея половин година след запознанството им, за втория, братовчед, който бе емигрирал в Маунт Лукитдет. Луис не й бе говорил много за собствения си опит, а и тя прояви разбиране към въздържаността му. За себе си обаче нямаше задръжки. И задаваше най-странни въпроси.

— Защо се спря на мен тогава? — запита я.

— Не знам — призна си тя. — Може пък да е заради чара ти. Нали си герой?

Той беше единственият жив човек, установил първоначален контакт с извънземна раса. Щеше ли някога епизодът с триноците да изчезне от живота му?

Направи още един опит.

— Виж какво, познавам най-големия любовник на света. Приятел ми е. Това го има за хоби. Пише книги на тази тема. Доктор е по физиология и психология. Последните сто и тридесет години е бил с…

Тила запуши ушите си с ръце.

— Не ме занимавай с тези работи. Недей.

— Просто не искам да намериш смъртта си някъде. Много си млада.

В очите й имаше удивление. Удивление, от което той разбра че е използвал думи на интерезик, за да ги сглоби в едно безсмислено изречение. Трепет на сърцето? Да намери смъртта си някъде? Луис въздъхна.

— Спални плоскости, слейте се — каза и нещо се случи със спалното поле. Двете му аномалии, които не позволяваха на Луис и Тила да паднат от него, се сляха.

— Наистина ми се спеше, Луис, но щом си решил…

— Преди да се отправиш в страната на сънищата, помисли си за уединението. В космическия кораб можем да са почувстваме притеснени.

— Искаш да кажеш, че не бихме могли да се любим? Тандж да го вземе, Луис, все едно ми е дали ще ме гледат. Нали са извънземни.

— На мен не ми е все едно.

Тя отново го стрелна с удивление.

— Ами ако не бяха извънземни, щеше ли да имаш нещо против?

— Разбира се, освен ако не сме много близки с тях. Сигурно ме намираш за старомоден?

— Малко.

— Спомняш ли си за приятеля, който ти споменах? За най-големия любовник на света? Е, той имаше една колежка, която ме научи на някои от нещата, усвоени от него. При безтегловност не се получават. Спалня, изключи полето.

Тежестта се върна.

— Опитваш се да избягаш от темата — каза Тила.

— Да, отказвам се.

— Добре, но не забравяй нещо. На твоя приятел кукловода можеше да му скимне да събере представители не на три, а на четири раси. Можеше да ти се случи да прегръщаш някой тринок, а не мен.

— Тази мисъл ме ужасява. Сега, дай да действаме на три етапа, като започнем от разкрачена позиция…

— Каква е тази поза?

— Ще ти покажа…

 

 

Сутринта Луис изпитваше задоволство от факта, че ще пътуват заедно. После съмненията му се възобновиха, но вече беше късно. Твърде късно.

Аутсайдерите търгуваха с информация. Купуваха скъпо и продаваха скъпо, но това, което купеха, го продаваха неколкократно. Търговската им зона обхващаше цялата галактика. Според човешките критерии възможностите им бяха неограничени.

По всяка вероятност, бяха еволюирали на някоя студена и светла луна, кръжаща около газов гигант; като Нереида, най-голямата луна на Нептун. Сега обитаваха междузвездното пространство в кораби, големи като градове, вариращи по сложност в огромен диапазон — от подобни на фотонови платна до приличащи на машини, теоретично недостъпни за земната наука. Откриеха ли планетна система с потенциални клиенти и с подходящ за обитаване свят, Аутсайдерите наемаха територия, която използваха за построяването на търговски центрове, средища за отдих и развлечения и складове. Преди половин хилядолетие бяха наели Нереида.

— Това навярно е най-големият им търговски център — каза Луис Ву и посочи надолу с едната си ръка. Другата държеше върху контролния панел на транспортния кораб.

Нереида бе опърпан заледен свят, осветен от звездите. Слънцето се виждаше като голяма бяла точка, която не излъчваше повече светлина, отколкото луната при пълнолуние. На тази светлина се забелязваше плетеница от ниски стени. Имаше и сгради с формата на полукълба, както и множество малки орбитални кораби с пътнически секции за посещения на близкото пространство. Повече от половината долина обаче бе покрита от стените.

Говорешия с животни, надвесил огромното си туловище над Луис, промърмори:

— Май се сещам какво е предназначението на тези стени. Не са ли за отбрана?

— Не, това са райони за зареждане — отвърна Луис. — Аутсайдерите поддържат жизнеността си с термоелектричество. Излягат се така, че главите им да са на слънце, а опашките — на сянка. Температурната разлика предизвиква електрическо течение. Построили са стените, за да разполагат с повече сенчести места.

По време на десетчасовия полет Несус се бе успокоил. Разхождаше се в тръс из жизнеохранителната част на кораба, проверяваше различни възли, надничайки с едната или с двете си глави към ъглите и от време на време подхвърляше реплики или отговори на въпроси, зададени зад гърба му. Скафандърът му, торбест балон, укрепен с подплата над гърбицата, защищаваща неговия мозък, изглеждаше лек и удобен. Блоковете за възстановяване на въздуха и храната бяха невероятно малки.

Непосредствено преди излитането кукловодът ги беше изненадал. Внезапно бе включил в кабината музика, сложна и приятна, богата на миньорни тонове, наподобяващи тъжния любовен призив на подлуден от сексуални желания компютър. При това си подсвиркваше. С двете си усти, богати на нервна и мускулна тъкан — нали освен усти бяха и ръце — кукловодът бе цял подвижен оркестър.

Беше настоял Луис да пилотира и изрази такава вяра в неговото пилотско умение, че не си постави предпазния колан. Луис предположи, че в кораба има някакви особени, тайни устройства, които осигуряват защитата на пътниците.

Говорещия с животни се бе появил с двадесетфунтов куфар, чието съдържание се оказа единствено сгъваема микровълнова печка за затопляне на месо. Носеше и някакви сурови продукти, които на вид изглеждаха да са по-скоро от кзинтски, отколкото от земен произход. Без сам да знае защо, Луис бе очаквал скафандърът на кзинта да наподобява средновековна рицарска броня. Оказа се, че не е. Представляваше многослоест прозрачен балон с чудовищно тежка жизнеохранителна система и шлем, приличащ на аквариум за рибки, комплектован с екзотични на вид копчета, задействащи се от допир на езика. Макар и в системата да нямаше нищо, издаващо непосредствена прилика с оръжие, като цяло тя напомняше бойно снаряжение и Несус настоя да я прибере някъде.

Кзинтът прекара по-голямата част от пътуването в дрямка.

Сега всички надничаха през рамото на Луис.

— Ще се приземя до кораба на Аутсайдерите — каза той.

— Не. Отиди на изток. „Далечният изстрел“ е закотвен в безлюден район.

— Защо? Страх те е да не те шпионират Аутсайдерите?

— Не. Двигателите на „Далечният изстрел“ работят на принципа на синтеза. Топлината, която отделят при излитане и кацане, би смутила Аутсайдерите.

— Защо корабът е кръстен „Далечният изстрел“?

— Това име му бе дадено от Биовулф Шафър, единственото разумно същество, което е летяло с него. Именно той направи снимките на взрива в граничния слой. „Далечен изстрел“ не е ли термин от хазарта?

— Може би не е бил сигурен дали ще успее да се върне. Най-добре е да ти кажа още отсега, че никога не съм управлявал кораб с двигател на принципа на синтеза. Моят е със стандартни двигатели, също като ей този.

— В такъв случай, ще трябва да се научиш — рече Несус.

— Почакай — каза Говорещия с животни, — имам известен опит с кораби с такива двигатели. Аз ще управлявам „Далечният изстрел“.

— Невъзможно е. Креслото на пилота е проектирано за човешко тяло. Също и контролното табло.

Кзинтът издаде сърдит гърлен звук.

— Ей там, Луис, точно пред нас е.

„Далечният изстрел“ бе прозрачен мехур с диаметър над хиляда фута. Докато кръжеше над това огромно туловище, Луис не можа да забележи в него нито един кубически инч, който да не е запълнен с бронзово-зелените детайли на хиперпространствените двигатели. Всеки, що-годе разбиращ от космически кораби, можеше да забележи, че корпусът беше четвърти размер. Кораби с такива размери обикновено превозваха в разглобен вид елементи и детайли за космическите колонии. Нямаше вид на звездолет. Наподобяваше по-скоро примитивен орбитален спътник, построен от раса, която поради скромните си технологически възможности бе решила да оползотвори и най-малките късчета свободно пространство.

— Къде да кацнем? — попита Луис — Върху него ли?

— Пътническата кабина е разположена в долната част. Кацни точно под кривата на корпуса.

Луис приземи кораба си върху тъмния лед и след това внимателно го приплъзна така, че да застане под изпъкналия корпус на „Далечният изстрел“.

Светлините на жизнеохраняващата система бяха включени. Луис успя да види две малки стаички. В долната едва се бяха побрали противоударно кресло, индикатор на масата и подковообразен пулт. Горната не беше по-голяма. Усети как кзинтът се доближава до него.

— Любопитно — каза кзинтът. — Предполагам, че Луис ще бъде в долния отсек, а ние тримата — в горния.

— Да. Вместването на три противоударни кресла в такова малко пространство ни причини значителни затруднения. Всяко от тях е оборудвано със стазисово поле с цел постигането на максимална сигурност. След като пътуваме в състояние на стазис, малкият обем на пространството няма да бъде от значение.

Кзинтът изръмжа и Луис усети неговото отдалечаване. Остави кораба да измине последните сантиметри и след това натисна последователно няколко бутона.

— Искам да се разберем за нещо — каза той. — Защо двамата с Тила ще бъдем възнаградени със същия хонорар, който Говорещия с животни ще получи сам?

— Желаеш допълнително заплащане? Ще обмисля молбата ти.

— Искам нещо, от което ти повече не се нуждаеш. — поясни Луис на кукловода. Бе избрал подходящ момент за пазарлък. Не беше сигурен дали ще успее, но си заслужаваше да опита. — Искам нещо, което твоята раса изостави. Да ми посочиш разположението на планетата на кукловодите.

Главите на Несус подскочиха върху раменете му и след това се спогледаха. Той помълча малко, преди да попита:

— Защо?

— Разположението на планетата на кукловодите дълго време беше най-строго охраняваната тайна в познатото пространство. Твоите събратя са заплащали състояния, за да се запази тайната. Именно заради това тя бе ценна. Търсачите на приключения обикаляха всички звезди от класове Г и К с надеждата да открият света на кукловодите. Даже и сега ние с Тила бихме могли да продадем информацията на някоя агенция. И то за добри пари.

— А ако се окаже, че този свят се намира извън известното пространство?

— И учителят ми по история се чудеше дали не е така — възкликна Луис. — Но дори да е, информацията пак ще е ценна.

— Преди да се отправим към нашата крайна цел — каза предпазливо Несус, — ти ще бъдеш известен за координатите на света на кукловодите. Мисля, че тази информация ще се окаже за теб повече изненадваща, отколкото полезна — двете му глави отново се спогледаха.

Несус измени позата си.

— Искам да ти обърна внимание на тия конусообразни израстъци…

— Виждам ги — Луис вече бе забелязал четирите изпъкналости, разположени встрани и под двойната кабина. — Това ли са синтезните двигатели?

— Да. Ще видиш, че в управлението корабът наподобява звездолет със стандартни двигатели, само дето отсъства вътрешна гравитация. Конструкторите ни не разполагаха с много свободно пространство. Като вземам предвид обаче някои особености на квантовия хипердвигател, искам да те предупредя за…

— Имам променлива сабя — каза внезапно Говорещия с животни. — Всички да запазят спокойствие.

Смисълът на думите му не стигна веднага до тях. Сетне Луис бавно се обърна, като се стараеше да не прави резки движения.

Кзинтът бе застанал в близост до някаква извита стена. В един от остроноктестите си юмруци стискаше нещо, наподобяващо по-голяма от нормалното дръжка на въже за скачане. На десет фута от дръжката, прихваната умело на равнището на очите му, се виждаше малка светеща червена топчица. Връзката между топчицата и дръжката бе твърде тънка, за да е видима, но Луис не се съмняваше в нейното съществуване. Защитена и втвърдена от стазисово поле, тя беше в състояние да пререже почти всеки метал. Можеше да пререже и противошоковото кресло на Луис, ако той случайно решеше да се скрие зад него. Кзинтът бе заел такава позиция, че цялата кабина бе в неговия обсег.

В краката му се валяше бутът от извънземно месо. Беше разкъсан и си личеше че отвътре е бил кух.

— Щеше да е по-добре да си бях избрал някое не така жестоко оръжие — каза Говорещия с животни, — например един замайващ пистолет. Щеше да свърши идеална работа, Луис, но не ми остана време за това. Сега махни ръцете си от командния пулт и ги постави върху облегалката на креслото.

Луис изпълни заповедта. За миг допусна възможността да използва гравитационното поле на кабината, но кзинтът щеше да го разреже на две, ако се опиташе да го направи.

— Така. Ако сега всички запазите спокойствие, ще ви кажа какво ще се случи след малко.

— Няма да е зле да ни обясниш — потвърди Луис, Опитваше се да разбере дали има някакъв шанс. Смисълът на червената топчица бе Говорещия с животни да вижда къде точно свършва невидимото острие на неговата сабя. Ако Луис успееше да хване топчицата, без да му отрежат пръстите…

Нямаше да се получи нищо. Топчицата бе прекалено малка.

— Мотивите ми би трябвало да са ви ясни — каза Говорещия. Черните резки около очите му бяха заприличали на карикатурна бандитска маска. Кзинтът не беше нито напрегнат, нито отпуснат. Бе застанал на място, където е невъзможно да бъде нападнат.

— Възнамерявам да предоставя „Далечният изстрел“ на моя свят. По негов образец ще построим други подобни кораби. С тях ще имаме унищожително превъзходство в следващата война с човечеството. Нали хората не разполагат с конструкторските чертежи на „Далечният изстрел“? Мисля, че всичко е ясно.

Луис вложи сарказъм в гласа си:

— Да не би да те е страх от пътуването?

— Не — каза кзинтът. Въобще не пролича да се е засегнал. Разбира ли ти кзинт от сарказъм! — А сега всички се съблечете, за да се уверя, че не сте въоръжени. След като направите това, ще помоля кукловода да дойде с мен. Двамата ще се качим на борда на „Далечният изстрел“. Вие, Луис и Тила, ще останете тук, но преди това ще трябва да ми дадете своите дрехи, скафандри и багаж. Ще повредя кораба ви. Без съмнение, Аутсайдерите, любопитни да разберат защо не сте се върнали на Земята, ще ви се притекат на помощ много преди да е престанала да функционира жизнеопазващата ви система. Нали ме разбрахте?

Луис Ву бе спокоен и готов да се възползва и от най-малкия пропуск на кзинта. С крайчеца на окото си той погледна към Тила Браун и съзря нещо ужасно — тя се готвеше да скочи върху чудовището.

Говорещия щеше да я разреже на две.

Трябваше да действа бързо.

— Не бъди глупак, Луис. Стани и отиди до стената. Ти ще бъдеш първият, който…

Последната дума на кзинта премина в своеобразно писукане.

Луис спря, изненадан от нещо, което не разбираше.

Говорещия с животни отметна назад голямата си оранжева глава и започна да мяучи почти в ултразвуковия диапазон. Бе разперил широко ръце, сякаш се готвеше да прегърне цялата вселена. Невидимото острие на сабята му премина през резервоар с вода, без да забави хода си. От резервоара започна да се стича вода във всички посоки. Кзинтът не забелязваше това. Очите му не виждаха нищо, ушите му не чуваха нищо.

— Вземете му оръжието — каза Несус.

Луис направи крачка напред. Предпазливо, готов да отскочи, ако сабята се изпречеше на пътя му. Говорещия я движеше с изящен размах, сякаш бе диригентска палка. Луис внимателно извади дръжката от омекналата ръка на кзинта. Натисна едно копче и червената топчица се прибра до самата дръжка.

— Вземете я — каза Несус. Стисна с челюстите си ръката на кзинта и го отведе до едно противошоково кресло. Говорещия с животни не оказа никаква съпротива. Бе престанал да издава звуци, погледът му бе втренчен в безкрая, а огромното му космато лице излъчваше невъобразимо спокойствие.

— Какво стана? Какво му направи?

— Наблюдавайте — каза Несус и внимателно се отдалечи от креслото на кзинта. Двете му глави бяха изправени и насочени, или по-скоро прицелени, към кзинта. В нито един миг не го изпускаха от очи.

Съзнанието изведнъж се върна в очите на другия. Погледът му се плъзна върху Луис, Тила и Несус. Чу се жаловито мяучене, след което кзинтът се изправи и премина на интерезик.

— Това беше много, много мило. Бих искал… — Спря по средата на изречението и после отново проговори: — Това, дето го стори, не го прави втори път, каквото и да е то.

— Реших, че си развит — каза Несус — и отгатнах. Само едно развито създание може да се страхува от тасп.

— Какво? — попита Тила.

— Какво значи „тасп“? — допълни Луис.

Кукловодът продължи разговора си с Говорещия.

— Вече си разбрал, че ще използвам тасп всеки път, когато ме принудиш да го направя. Ще го използвам ако ме разсейваш. Ако зачестят проявите ти на насилие или започнеш да ме плашиш прекалено често, ще се пристрастиш към таспа. Тъй като таспът е вграден в мен по хирургически път, ще трябва да ме убиеш, за да се сдобиеш с него. При това, зависимостта ти от тасп ще стане напълно деградираща.

— Хитро измислено — рече Говорещия с животни, — Съвсем нестандартна тактика. Няма да ти причинявам повече неприятности.

— Тандж да го вземе! Някой ще ми каже ли какво представлява таспът?

Невежеството на Луис изглежда изненада всички.

Отговорът дойде от Тила.

— Чрез него се възбужда центърът за удоволствие в мозъка.

— Как така? От разстояние ли? — Луис не знаеше дали това дори теоретически е възможно.

— Разбира се. При това не трябва да ти се вграждат електроди. Толкова са миниатюрни, че можеш да се прицелиш с една ръка.

— А ти изпитала ли си въздействието му върху себе си? Впрочем, не би трябвало да ти задавам такъв въпрос.

Тила отвърна с пренебрежителна усмивка на неговата деликатност.

— Да, познавам усещането. Само за миг… всъщност, това е неописуемо. Никой обаче не въздейства с тасп върху себе си. Насочваш го срещу някой друг, който въобще не го очаква, и именно това е забавното. Вече не минава ден полицията да не прибере някой и друг таспер из парковете.

— Вашите таспове — каза Несус — действат по-малко от секунда. Моят има импулс от около десет секунди.

Ефектът от таспа навярно се бе сторил чудесен на Говорещия с животни, но Луис погледна на случилото се от друг ъгъл.

— Добре, това е чудесно, това е много мила шега. За какво обаче им трябват на кукловодите оръжия, които доставят удоволствие на врага?

— Само високоразвитите и изпълнени с достойнство същества се боят от прекомерните удоволствия — каза кзинтът. — Кукловодът е прав. Не бих искал това да ми се случи повторно. Още няколко импулса биха ме превърнали в роб. Представете си, аз, един кзинт да бъда поробен от някакво си тревопасно!

— Да се качваме на кораба — рече величествено Несус. — Изгубихме твърде много време за дреболии.

Луис пръв стъпи на кораба.

Не се бе изненадал, когато почувства краката си да танцуват сами върху скалистата повърхност на Нереида. Знаеше как да се движи при слаба гравитация. С малкия си мозък обаче глупашки бе очаквал тази гравитация да се промени при влизането му в „Далечния изстрел“. Подготвил се за промяната, насмалко не се спъна и не падна, когато тя не настъпи.

— Знам, че им е известна изкуствената гравитация. — промърмори той на себе си, влизайки в каютата. — Ох!

Каютата бе примитивно обзаведена. Навсякъде се виждаха остри ъгли и стърчащи ръбове, в които нямаше как да не си удариш коленете и лактите. Всички уреди бяха по-масивни, отколкото е необходимо. Индикаторите не бяха разположени там, където трябва…

Каютата, освен примитивна, беше и тясна. Разбира се, конструкторите на „Далечният изстрел“ бяха запознати с изкуствената гравитация. Не им беше останало обаче място за оборудването, макар корабът да бе цяла миля широк. Едва бяха отделили място за пилота. Команден пулт и индикатори, кухненска секция, противошоково кресло и малко пространство зад него, където човек можеше да се поизправи, но с наведена глава — това беше всичко.

Луис отиде зад креслото и настрои променливата сабя на кзинта на дължина три фута.

Говорещия с животни мина покрай него със забавени движения, насочи се право към каютата на горния етаж и се вмъкна в нея.

Каютата, някога използвана като помещение за почивка на пилота, бе преустроена. На мястото на устройствата за физически занимания и екрана за четене бяха поставени три противошокови кресла. Говорещия с животни веднага се намести в едно от тях. Луис го последва, държейки сабята така, че да бие на очи. Спусна капака върху креслото на кзинта и натисна един превключвател.

Креслото се превърна в яйце с огледална повърхност. Вътре в него времето щеше да престане да тече, докато Луис не изключеше стазисовото поле. Дори и корабът да имаше нещастието да се сблъска с астероид от антиматерия, дори и корпусът му да се превърнеше в йонизирана пара, огледалната лъскавина на креслото на кзинта щеше да остане неизменна. Луис се отпусна. Всичките му действия може би наподобяваха ритуален танц, но съвсем не бяха лишени от смисъл. Кзинтът имаше достатъчно големи основания да открадне кораба и таспът едва ли бе променил намеренията му. Не трябваше да предоставя каквато и да е възможност на Говорещия да стори това.

Луис се завърна в кабината на пилота и включи радиостанцията.

— Влизайте.

Около сто часа по-късно вече се намираха извън Слънчевата система.