Серия
Пръстенов свят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ringworld, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Глава осемнадесета
ПАТИЛАТА НА ТИЛА БРАУН

Когато излязоха от окото на бурята, беше тъмна нощ. Не се виждаха звезди, но бледосинята светлина на дъгата пробиваше тук-там облачната покривка.

— Размислих — каза Говорителя. — Несус, можеш да се присъединиш отново към нас, ако пожелаеш.

— Ще го сторя — отвърна кукловодът.

— Необходима ни е прозорливостта на твоята раса, а ти показа голяма прозорливост. Разбира се, не очаквай да забравя престъплението, което твоята раса е извършила спрямо моята.

— Не бих желал да се бъркам в паметта ти, Говорителю.

Луис Ву не успя да забележи тази победа на практицизма над чувството за чест, на разума над ксенофобията. Там, където облачната покривка се сливаше с безкрайния хоризонт, той потърси следа от велосипеда на Тила. Следа обаче нямаше.

Тя все още беше в безсъзнание и това се виждаше от образа й на интеркома.

— Тила! — изкрещя Луис, но не получи отговор.

— Сгрешихме в оценката си за нея — каза Несус, — макар все още да не мога да разбера защо. Ако късметът й наистина е толкова голям, защо трябваше да катастрофираме?

— Точно това обяснявах на Луис.

— Но — продължи кукловодът, — ако пък няма късмет, как е успяла да задейства аварийната скорост? Струва ми се, че бях прав от самото начало. Тила Браун има психически късмет.

— Защо в такъв случай успя да я включиш в експедицията? Защо „Лъжецът“ катастрофира? Я отговори!

— Престанете — каза Луис.

Не му обърнаха внимание.

— На късмета й определено не може да се разчита — каза Несус.

— Ако той и беше изневерил само един-единствен път, щеше вече да е мъртва.

— Ако беше мъртва или ранена, нямаше да спра избора си на нея. Трябва да отчетем и възможността за съвпадения, Говорителю — каза Несус. — Не можеш да отречеш, че законът за вероятностите допуска такива съвпадения.

— Но не и вълшебства. Не вярвам във възможността да бъде отгледана порода създания с късмет.

— Ще повярваш — обади се отново Луис.

Този път го чуха и той продължи.

— Трябваше да се досетя много по-рано за това, и то не защото се разминаваше с катастрофите. Трябваше да се взра повече в малките неща, които определят личността й. Тя е жена с късмет, Говорителю, слушай, като ти казвам!

— Луис, как можеш да вярваш на такива глупости?

— Никога не е била наранявана през живота си. Никога.

— Откъде знаеш?

— Знам. Тя познава всичко, свързано с удоволствието, и нищо, свързано с болката. Помниш ли какво те попита, когато слънчогледите те обгориха? Дали можеш да виждаш. Ти й отговори, че си ослепял, а тя те попита дали можеш да виждаш. Не ти повярва.

— Помниш ли — добави той след миг — какво стана веднага след катастрофата? Опита се да тръгне едва ли не боса върху склон от нагорещена лава.

— Тя не е много умна, Луис.

— Умна е, тандж да го вземе! Работата е там, че никога не е била наранявана. След като се опари, изтича от склона, стъпи върху повърхност, десет пъти по-хлъзгава от лед, но не падна.

— Не сте забелязали и други подробности — продължи Луис. — Достатъчно е само да погледнете вървежа й. Тромав е. Всеки момент ти се струва, че ще се препъне и ще падне. Но не го прави. Никога не удря предмети с лактите си. Никога не разлива и не изпуска нищо. При това, без да се старае. Вие не го ли забелязахте досега?

— Това е трудно да се забележи от разумни създания, които не са хора — рече Говорителя със съмнение. — Би трябвало да приема думите ти на доверие, Луис. И все пак, трудно ми е да повярвам в този психически късмет.

— А аз вярвам. Трябва да вярвам.

— Ако късметът й бе надежден — каза Несус, — преди всичко не би трябвало да се опитва да върви върху току-що разтопени скали. И все пак, шансът на Тила Браун от време на време закриля и нас. Това действа донякъде успокояващо, нали? И тримата щяхте да сте мъртви, ако не ви бяха защитили облаците, когато преминахте над слънчогледовото поле.

— Така е — каза Луис, но си спомни, че облачната покривка се бе разтворила достатъчно, за да бъде обгорен Говорещия с животни. Спомни си и за асансьорите в летящия замък, които бяха изкачили Тила на цели девет етажа, докато той бе изминал разстоянието пешком. Спомни си и за бинтованата си ръка и за опърлената лапа на Говорителя, докато дисковият преводач на Тила просто бе обгорил седалката на велосипеда й.

— Този дяволски късмет май все пак се грижи за нея малко повече, отколкото за нас — добави той.

— А защо не? Виждаш ми се разтревожен, Луис.

— Може и да съм…

Нейните приятели навярно отдавна бяха престанали да споделят с Тила неприятностите си. Нали самата тя нямаше представа какво точно е това. Да й описваш какво представлява болката, би било все едно да обясняваш на сляп по рождение човек какво представляват цветовете.

Сърдечни смущения? Тила никога на бе изпитвала разочарования от любовта. Пожелаеше ли някой мъж, той сам идваше при нея. И малко преди момента, когато щеше да й омръзне, си тръгваше доброволно.

Това странно качество на Тила, независимо дали се проявяваше постоянно или от време на време, може би я правеше донякъде различна от останалите хора. Не ще и дума, бе жена, но с особени качества и дарби. И с особени недостатъци. Луис бе обикнал тази жена. Колкото и чудно да беше.

— Май и тя ме обичаше — промърмори той. — Странно, не съм нейния тип. А ако пък не е така, то тогава…

— Какво има, Луис? На мен ли говориш?

— Не, Несус. Говоря на себе си…

Нима това бе причината тя да се присъедини към Луис Ву и пъстрата команда? В такъв случай мистерията щеше да бъде още по-загадъчна. Късметът бе накарал Тила да се влюби в един неподходящ за нея човек и я беше подтикнал да се включи в експедиция, която се оказа колкото неприятна, толкова и катастрофална, след като няколко пъти я доближи на косъм до смъртта. Цялата работа изглеждаше нелепа.

Образът на Тила ги гледаше от интеркома. В очите й имаше пустота, която бързо се смени от смразяващ ужас. Широко отворени и побелели от страх, те се втренчиха някъде надолу. Миловидността на овалното й лице бе сменена от гримаса на безумие.

— Спокойно — каза Луис. — Спокойно. Вече си добре.

— Но… — гласът на Тила се беше превърнал в дрезгаво писукане.

— Вече излязохме от него. Далеч зад нас е. Погледни зад себе си. Тандж да го вземе, погледни зад себе си!

Тя се обърна и в един продължителен миг онова, което Луис видя, бе меката й тъмна коса. Когато отново погледна към него, явно вече се контролираше донякъде.

— Несус — каза Луис, — обясни й какво се случи.

— От половин час се движиш със скорост, четири пъти по-голяма от звуковата — поясни кукловодът. — За да върнеш велосипеда към нормален полет, пъхни показалеца си в отвора, обозначен по ръба със зелен цвят…

Макар и все още уплашена, Тила бе в състояние да изпълнява заповеди.

— Така… А сега трябва да дойдеш при нас. Според сигналите, които приех, ти си се движила по крива. Траекторията ти спрямо нашата е в азимут пристан-посока на движението. Тъй като нямаш индикатор, ще трябва да следваш моите указания. Като начало завий в посока, обратна на въртенето.

— Това накъде се пада?

— Завий наляво, докато видиш пред себе си една от основите на дъгата.

— Не мога да видя дъгата. Ще трябва да се кача над облаците. — Тя изглежда вече се бе съвзела почти напълно.

Обаче се беше уплашила, тандж да го вземе! Луис не можеше да си спомни да е виждал тъй силно уплашен човек. Поне Тила съвсем сигурно никога не бе виждал такава.

А беше ли въобще я виждал уплашена?

Луис се извърна. Земята под облаците бе тъмна, но окото на бурята, вече далеч зад тях, продължаваше да сияе в синьо на фона на дъгата. Като че наблюдаваше заминаването им съсредоточено и без никакво съжаление.

Бе потънал в собствените си мисли, когато нечий глас произнесе името му.

— Да — каза той.

— Ти луд ли си?

— Луд?

Замисли се над това. Дойде му наум, че по критериите на нормалния човек тя бе направила нещо невероятно глупаво с това ненадейно пикиране с велосипеда. Опита се да разбере дали може да се ядоса така, както някога — припомняйки си един стар зъбобол. Не успя.

Нормалните критерии не подхождаха за Тила Браун. Нервът на зъба отдавна бе мъртъв.

— Предполагам, че не съм. Все пак, какво видя там долу?

— Можеше да загина! — каза Тила с нарастваща ярост в гласа си. — Не ми клати глава, Луис Ву! Можеше да загина! На теб все едно ли щеше да ти бъде?

— А на теб?

Тя трепна, сякаш я бе зашлевил. Сетне ръката й помръдна и образът изчезна.

След малко се появи отново.

— Долу имаше дупка! — извика тя гневно. — И много мъгла. Само че, какво от това?

— Колко голяма бе дупката?

— Откъде да знам? — отговори и изчезна отново. Естествено, не беше възможно да разбере мащабите на видяното на тази мигаща неонова светлина.

„Първо рискува живота си — помисли Луис, — а сетне се дразни от това, че не се сърдя. Иска да привлече моето внимание върху себе си или що? И откога прави това!“

С такива привички всеки би умрял още в младостта си.

— Но не и тя — каза Луис Ву. — Не и…

Страхувам ли се от Тила Браун!

— Или пък най-сетне съм изкуфял?

Това вече бе ставало с други хора на неговата възраст. Човек на годините на Луис Ву бе виждал привидно невъзможни неща не само да се случват, но и да се повтарят. С течение на времето границата между фантазията и действителността понякога съвсем изчезва. Можеше, например, да стане ултраконсерватор и да отрича наглед невъзможното, дори след като то вече е станало факт. Като Крейгън Пиръл, например, който не искаше да приеме импулсния двигател, защото противоречал на втория закон на движението. Или пък да започне да вярва във всичко, подобно на Зиро Хейл, продължаващ да купува фалшиви антики от Слейвър. И в двата случая го очакваше деградация и лудост.

— Не!

Когато Тила Браун избягва смъртта, като си удря главата в контролния пулт на велосипеда, това е нещо повече от случайност!

Но защо тогава „Лъжецът“ катастрофира?

Една малка сребърна искра се вклини между Луис и още по-малката подобна на нея, летяща откъм посоката на въртене.

— Добре дошъл — каза Луис.

— Благодаря ти — отвърна Несус. Навярно беше използвал аварийното ускорение, след като ги настигна така бързо. Не бяха изминали и десет минути, откакто Говорещия с животни отправи любезната си покана.

Две триъгълни глави, дребни и ясни, го оглеждаха от екрана.

— Сега се чувствам в безопасност. Когато след половин час се върне и Тила Браун, ще се чувствам в още по-голяма безопасност.

— Защо?

— Късметът на Тила Браун закриля и нас, Луис.

— Не мисля така — отвърна Луис Ву.

Говорителя мълчаливо наблюдаваше и двамата в интеркома си. Само Тила Браун още не се бе включила.

— Твоята наглост ме смущава — каза Луис. — Само дяволът може да си позволи да развъжда хора за късмет. Ти чувал ли си за него?

— Чел съм за дявола, разбира се.

— Ти си сноб. Глупостта ти е още по-дразнеща от твоята наглост. Без да мислиш, решаваш, че това, което е добро за Тила Браун, е добро и за теб. Защо смяташ, че е така?

Несус изломоти нещо. След това продължи вече с ясен глас:

— Разбира се, че е нормално да разсъждавам така. Ако се намирам с нея в един и същ космически кораб, пропукването на корпуса му би било еднакво неприятно и за двама ни.

— Добре. Предположи обаче, че преминавате над място, където Тила иска да отиде, а ти не. Ако в такъв момент откажат двигателите, това ще означава късмет за Тила, но не и за теб.

— Що за глупости, Луис! Защо Тила Браун ще иска да попадне в пръстеновия свят? Та тя и не подозираше за съществуването му, преди да й кажа!

— Приемаме обаче, че има късмет. Ако й е било нужно да се озове тук, пак в края на краищата щеше да го направи. В такъв случай, Несус, би ли могъл да кажеш, че късметът й е задействал случайно? Напротив, излиза, че той е работил през цялото време. Имала е късмет, че ти си открил тъкмо нея, че не си успял да се свържеш с нито един от останалите, които също са отговаряли на условията. Нали помниш какво ми разказа за повредата в телефонната мрежа?

— Обаче…

— Имала е късмет, че катастрофирахме. Спомняш ли си как спорехте с Говорителя кой трябва да командва експедицията? Е, вече си наясно.

Защо, обаче?

Не знам.

Луис, изнервен, почеса главата си. Косата му, с изключение на опашката, вече се нуждаеше от подстригване.

— Този въпрос не те ли тревожи, Луис? Мен да! Какво би могло да има тук, на пръстеновия свят, което да привлече Тила Браун? Та това място не е безопасно. Изпълнено е със странни бури, със зле програмирани машини, със слънчогледови полета и с непредсказуеми туземци — все неща, които застрашават живота ни.

— Ха, де! — озъби му се Луис. — Прав си. Ти каза поне част от истината. Не виждаш ли обаче, че за Тила Браун опасностите не съществуват? Както и да оценяваме пръстеновия свят, не можем да не отчетем този факт.

Кукловодът няколко пъти отвори и затвори уста, без да каже нещо.

— Не е лесно да се отговори, нали? — За Луис Ву решаването на такива проблеми само̀ по себе си бе удоволствие. — Ти обаче ми даде половината от отговора. Ако предположим, че…

Кукловодът изкрещя.

Луис се сепна. Не бе очаквал Несус да реагира така на доводите му. Кукловодът изкрещя още веднъж на два гласа и след това, без да бърза, започна да прибира главите си под туловището. Остана да се вижда единствено рошавата грива, покриваща черепната му кутия.

На интеркома се появи Тила.

— Вие двамата говорехте за мен — каза тя със спокоен глас. (Луис отдавна бе забелязал, че не е способна да се сърди някому задълго. Умението да се таи злоба имаше ли отношение към способността за оцеляване?) — Опитах се да разбера какво си говорехте, но не успях. Какво стана с Несус?

— Прекалено много се разприказвах и го уплаших. Как да те открием сега?

— Ти не знаеш ли къде се намирам?

— Единственият локатор е у кукловода. Предполагам, по същата причина, поради която не ни обясни как да достигаме аварийно ускорение.

— И аз си зададох този въпрос — каза Тила.

— Искал е да бъде сигурен, че може да избяга от разярен кзинт, това е причината. Както и да е. Какво успя да разбереш?

— Нищо особено, освен че през цялото време си задавахте въпроса защо искам да дойда тук. Луис, аз не исках да идвам. Дойдох с теб, защото те обичам.

Луис кимна разбиращо. Ако на Тила бе необходимо да се окаже в пръстеновия свят, трябваше й някакъв логичен мотив. Не се почувства особено поласкан. Тя го обичаше заради собствения си късмет. По едно време май бе помислил, че го обича заради самия него.

— Преминавам над град — каза внезапно Тила. — Виждам светлини. Не много. Навярно има мощен и дълготраен източник на енергия. Говорителя би трябвало да го открие на картата си.

— Заслужава ли си да се огледа?

— Казах ти, че има светлини. Може би…

Звукът изчезна внезапно, без предупредително щракане или причукване.

Луис почака, взирайки се в пустия екран, и след това се обади.

— Несус?

Нямаше отговор.

Той включи сирената.

Появилият се образ на кукловода наподобяваше семейство змии, избягали от горяща зоологическа градина. При други обстоятелства гледката щеше да бъде забавна — две трескаво виещи се шии, напомнящи въпросителни знаци. В този момент Несус излая:

— Какво става, Луис?

Говорещия с животни се бе отзовал незабавно. Очевидно дотогава беше се намирал в повишена готовност, изчаквайки указания и разяснения.

— Нещо се случи с Тила.

— Добре — отвърна кукловодът и главите се оттеглиха.

Раздразнен, Луис изключи сирената, почака малко и после отново я включи. Несус реагира както преди. Този път Луис заговори пръв.

— Ако не разберем какво се е случило с Тила, ще те убия.

— Имам тасп — каза Несус. — Така е направен, че въздейства еднакво добре на кзинтски и човешки мозъци. Ти видя какъв бе ефектът върху Говорителя.

— Мислиш, че ако поискам да те убия, ще можеш да ми попречиш?

— Да, Луис. Така мисля.

— Готов ли си да се обзаложиш? — попита внимателно Луис.

Кукловодът помълча няколко секунди.

— Спасяването на Тила ще е по-малко опасно от такъв облог. Бях забравил, че е твоя самка. — Той впери поглед някъде надолу. — Вече не я виждам на локатора си. Не мога да кажа къде се намира.

— Това означава ли, че велосипедът й е повреден?

— Да, и то сериозно. Причинителят е бил на по-малко от една импулсна единица от него. Сигурно е налетяла на действаща машина, подобна на тази, която унищожи нашите комуникационни дискове.

— Добре. Но не може да не си запомнил къде се е намирала в момента, когато връзката с нея бе прекъсната.

— На десет градуса по посоката на въртене при основен курс към пристана. Разстоянието не ми е известно, но лесно ще го изчислим чрез скоростта на велосипеда.

Поеха курс в посока десет градуса спрямо въртенето, като рязко се отклониха от трасето, очертано на картата на Говорителя. Цели два часа не видяха никакви светлини и Луис започна да се пита дали не са се заблудили.

Намираха се на три хиляди и петстотин мили от статичния ураган. В схемата на Говорителя на това място бе начертано пристанище. Отвъд него имаше залив с размерите на Атлантическия океан. Не беше възможно Тила да го е прекосила. Пристанището щеше да бъде последната й възможност…

Изведнъж отвъд хребета на веригата от хълмове се появиха светлини.

— Спираме! — каза с гневен шепот Луис, без сам да разбира защо трябва да шепне.

Говорителя бе спрял още преди да го чуе.

Започнаха да кръжат над светлините и да ги изучават.

Местността представляваше град. Само град и нищо друго. Полуосветени от синьото сияние на дъгата се виждаха къщи, наподобяващи кошери. Отделяха ги криви пътеки, твърде тесни, за да бъдат наречени улици. По-нататък видяха подобни сгради, а още по-нататък — високи здания. Най-сетне цялата панорама бе изпълнена от небостъргачи и плаващи постройки.

— Тук са строели по-иначе — прошепна Луис. — Архитектурата не е като на Зигнамукликлик. Стилът е различен.

— Небостъргачи — каза Говорителя. — След като имат толкова много пространство, защо им е трябвало да строят високи сгради?

— За да докажат, че това им е по силите — отвърна Луис. — Впрочем, не, глупости. Не им е било необходимо да го доказват, щом са построили самия пръстенов свят.

— Може би високите сгради са се появили по-късно, при упадъка на цивилизацията.

Светлините бяха образувани от осветените вериги на прозорци, украсяващи дузина изолирани къщи, които светеха от върха до основата си. Бяха струпани на едно място, за което Луис реши, че е административният квартал на града, тъй като там се намираха и шест от плаващите постройки.

Малка крайградска ивица в посока на въртенето спрямо административния център излъчваше мътна оранжевобяла светлина.

Тримата, устроили се на втория етаж на една от сградите, подобни на кошери, се взираха в картата на Говорителя.

Той бе настоял да влязат вътре заедно с велосипедите си. „Заради сигурността“ — обясни им. Светлината идваше от фаровете на неговия велосипед, отразена и омекотена от закривена стена. Някаква маса със странна дърворезба падна и се превърна в прах, когато Луис неволно я докосна. Прахът на пода имаше дебелина поне един инч. Боята по стените също се бе превърнала в прах и образуваше небесносиня ивица по краищата на пода.

На Луис му се стори, че древността на града се стоварва върху него.

— По времето, когато са били направени записите в картографското помещение — поясняваше Говорещия с животни — този град е бил един от най-големите на пръстеновия свят. — Кривият му нокът се движеше по картата. — Първоначално е бил планиран като полукръг с плоската страна откъм бреговата ивица. Кулата наречена „Небеса“, навярно е била построена много по-късно, когато градът се е разраснал по протежение на крайбрежието.

— Жалко, че не си направил по-подробна карта — каза Луис, който бе различил единствено някакъв замъглен полукръг.

Говорителя взе картата си и я сгъна.

— Такъв един изоставен гигантски град би трябвало да е изпълнен с много тайни. Ще бъдем по-бдителни от всякога. Ако е възможно на тази земя въобще да се възроди някаква цивилизация, то би могло да стане само в местата, където са се запазили някакви следи от изчезналите технологии.

— А какво ще кажеш за изчезналите метали? — възрази Несус. — Сгромоляса ли се тук една цивилизация, вече няма да може да се възроди. Не разполагат нито с руди, нито с подземни горива. Ако изобщо имат някакви сечива, те биха могли да бъдат изработени само от дърво и кост.

— Видяхме светлини.

— Това може да е случайно. Възможно е просто да наблюдаваме как оцелелите самоподдържащи се източници на енергия загиват един по един. Но пък има вероятност и да си прав — каза Несус. — Ако създаването на сечива така или иначе е било възобновено, ще трябва да се срещнем с техните майстори. Условията за срещата обаче ще поставим ние.

— Може вече да са ни засекли по предаванията на интеркома.

— Не, Говорителю. Връзката по интеркома става със затворени лъчи.

Луис не ги слушаше особено внимателно, защото мислите му бяха заети с друго.

Може би е ранена. Може би лежи някъде и не е в състояние да се движи. И очаква да й се притечем на помощ.

Така и не намираше сили да повярва в това.

Предполагаше, че Тила се е натъкнала на някаква стара машина на пръстеновия свят. Може би на сложно автоматично оръжие, ако тукашните обитатели бяха разполагали с такова. Вероятно то бе повредило интеркома й и сигналното устройство за локация, но пощадило двигателната система. Макар да беше малко вероятно…

Защо не можеше да почувства тревога? Защо оставаше хладен като компютър, докато жена му се сблъскваше с неизвестни опасности?

Жена му… Да, така беше. Въпреки че тя представляваше и нещо повече от това. И по-различно.

Колко глупаво бе от страна на Несус да предположи, че човешко създание, отгледано специално за да носи късмет, ще разсъждава подобно на хората, които той бе познавал! Нима един кукловод с късмет щеше да разсъждава като нормалния кукловод Чайрън?

При кукловодите страхът може би бе заложен в гените.

Едно човешко същество обаче трябва да се научи на страх.

— Нека излезем от предпоставката, че късметът на Тила временно е престанал да действа — каза внезапно Несус. — Става дума за временно прекъсване, така че нямаме основания да смятаме, че тя е пострадала.

— Какво? — Луис бе смаян.

Разсъжденията на кукловода повтаряха собствените му мисли.

— При аварията на велосипеда й тя би трябвало да загине. Ако това не е станало моментално, няма начин да не е била спасена веднага, след като късметът й отново е започнал да действа.

— Това е смешно! Не можеш да очакваш една психическа сила да следва такива правила.

— Логиката ми е безупречна, Луис. Искам да кажа, че Тила не се нуждае от незабавно спасяване. Щом е жива, може да почака. А пък ние ще почакаме да настъпи утрото, за да огледаме околността.

— И какво ще правим тогава? Как ще я открием?

— Ако е имала късмет, в добри ръце е. Ще потърсим тези ръце. Ако не съществуват, утре ще узнаем това и ще се надяваме тя да подаде сигнали. Има различни начини да направи това.

— Всичките обаче са свързани с използването на светлина. — В разговора се намеси Говорителя.

— И какво от това?

— Мислил съм по този въпрос. Възможно е фаровете на велосипеда й още да функционират. Ако е така, би трябвало да ги е оставила включени. Ти твърдеше, че е умна, Луис.

— Умна е.

— И в същото време няма представа що е сигурност. В такъв случай не би следвало да се замисля какво би могло да я открие. Важното е ние да можем да го направим. Ако пък фаровете й не работят, вероятно би се сетила да използва лазерното си фенерче, за да сигнализира с лъча му. Или пък да запали огън, който да привлече вниманието ни.

— Искаш да кажеш, че не можем да я открием през деня. Прав си — съгласи се Луис.

— Преди всичко, трябва да изследваме града денем — каза Несус. — Ако открием граждани, много добре. Ако не открием, можем да започнем да търсим Тила утре през нощта.

— Ти си готов да я оставиш да лежи някъде тридесет часа? Ти, студенокръвно… Тандж да го вземе, нали видяхме ивица от светлина? Може и да е тя. Тази светлина не изглеждаше ли предизвикана не от улично осветление, а от горящи сгради?

— Вярно е. Трябва да проверим това — каза Говоля и се изправи.

— Аз съм Най-заден в този екипаж. Заявявам, че спасяването на Тила Браун не може да оправдае риска от нощен полет над непознат град.

Говорещия с животни вече се бе качил на велосипеда си.

— Намираме се на територия, за която има вероятност да е враждебна. Така че аз поемам командването. Отиваме да търсим Тила Браун, член на нашия екипаж.

Кзинтът излезе с велосипеда си през един голям овален прозорец. Отвъд прозореца имаше останки от балкон, а по-нататък се простираше безименният град.

Другите два велосипеда се намираха на партерния етаж. Луис слезе по стълбището бързо, но внимателно, тъй като част от него се бе срутила, а ескалаторите отдавна бяха се превърнали в ръждив прах.

Несус го гледаше от горната стълбищна площадка.

— Аз ще остана тук, Луис. И знайте, че окачествявам действията ви като метеж.

Луис не отговори. Велосипедът му се издигна, премина през овалната врата и потъна в нощта.

Нощта беше хладна. От светлината на дъгата градът бе изпъстрен с морскосини сенки. Луис откри светлинката на велосипеда на Говорителя и го последва в посока към предградието.

Град. Стотици квадратни мили град. Нямаше даже и паркове. Щом разполагаха с цялото пространство на пръстеновия свят, защо бяха строили така нагъсто? На Земята пространството се ценеше много повече.

— Ще летим на малка височина — каза Говорителя по интеркома. — Ако блясъкът от предградието се окаже обикновено улично осветление, ще се върнем при Несус. Не трябва да изключваме възможността велосипедът на Тила да е бил свален.

— Съгласен съм — каза Луис, но се запита защо кзинтът обръщаше толкова голямо внимание на сигурността, след като врагът бе само предполагаем. Един нормално смел кзинт изглеждаше предпазлив като кукловод в сравнение с Тила Браун.

Къде се намираше тя сега? Беше ли ранена или… мъртва?

Търсеха цивилизовани обитатели на пръстеновия свят още веднага след катастрофата. Дали най-сетне ги бяха открили? Навярно именно заради тази възможност Несус не се бе отказал напълно от издирването на Тила. Заплахата на Луис нямаше никакво реално покритие и той не можеше да не е наясно с това.

Ако ли пък първите цивилизовани обитатели на този свят се окажеха врагове, пак нямаше да е съвсем изненадващо…

Велосипедът му започна да се отклонява наляво.

Поправи курса.

— Луис — Говорещия с животни се обади с глас, който сякаш се съпротивяваше на нещо. — Изглежда, има някаква намеса.

После, с типичния си властен тон добави:

— Връщай се обратно. Веднага.

Луис направи опит да завие. Велосипедът му обаче продължаваше да се носи напред.

Натисна с цялата си тежест лоста за управление. Нямаше никаква полза. Продължаваше да се движи право към светлините на административния център.

— Пленени сме! — изкрещя той и малко след това почувства как го обзема ужас. Бяха се превърнали в марионетки. Някакъв огромен, тъмен и явно разумен субект бе започнал да дърпа конците. Луис Ву знаеше името му.

Късметът на Тила Браун.