Включено в книгата
Оригинално заглавие
Our Children’s Children, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителни корекции
moosehead (2011)

Издание:

Клифърд Саймък. Децата на нашите деца

Оформление на корица: Петър Христов, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998


1.

Бентли Прайс, фоторепортер в „Глобъл Нюз Сървиз“, тъкмо беше сложил пържола на скарата и седеше на градинския стол с кутия бира в ръка, когато под стария дъб се отвори врата и отвътре започнаха да излизат хора.

Бяха изминали много години, откакто нещо го беше изумявало. Горчивият му опит го бе научил да очаква необичайното и да не мисли за него. Той снимаше необикновеното, странното, насилственото, после се обръщаше и си тръгваше, понякога с пълна скорост, защото се надпреварваше с конкуренти като „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтед Прес Интърнешънъл“, а добрият фоторепортер не може да си позволи да закъснее. И макар че човек нямаше защо да се страхува от редакторите, никак не беше благоразумно да ги ядосва.

Но сега Бентли бе изумен, защото картината пред очите му не беше нещо, което можеше лесно да си представи, нито дори да свърже с опита си. Седеше вцепенен на стола с кутията бира в ръка и с изцъклен поглед наблюдаваше хората, които се появяваха от вратата. Всъщност вече виждаше, че това не е никаква врата, а просто неравна дупка мрак, която трептеше по краищата, и че е малко по-голяма от всяка обикновена врата, защото хората излизаха от нея едновременно по четирима-петима.

Изглеждаха съвсем обикновени, въпреки че бяха облечени малко странно, сякаш се връщаха от маскарад, но не бяха маскирани. Ако всички бяха млади, би си помислил, че са от някой университет, младежки център или нещо подобно и носят идиотски дрехи, като повечето колежани, но макар някои от тях наистина да бяха млади, възрастта на мнозина беше доста напреднала.

Един от първите, които излязоха на моравата, бе извънредно висок и мършав мъж, но с необичайно грациозна походка. Имаше буйна и рошава стоманеносива коса и шията му приличаше на пуешка. Носеше къса сива пола, завършваща точно над възлестите му колене, и червен шал, прехвърлен през едното му рамо и прихванат на кръста с колан, който в същото време придържаше и полата. Приличаше на шотландец, само че без наметало.

До него вървеше млада жена, облечена в дълга бяла роба, която се спускаше до обутите й в сандали крака. Дрехата беше пристегната с колан, прибраната й на конска опашка гарвановочерна коса стигаше до кръста й. Беше красива — с онази красота, която рядко може да се види, и кожата й, колкото и малко от нея да бе открита, беше бяла и чиста като тъканта на робата.

Двамата се приближиха към Бентли и спряха пред него.

— Допускам — каза мъжът, — че вие сте притежателят.

Нещо не бе наред в начина, по който говореше. Сливаше думите, но въпреки това всичко му се разбираше.

— Вероятно искате да попитате дали съм собственик на тази къща — отвърна Бентли.

— Навярно да — потвърди мъжът. — Речта ми може да не е от днешния ден, но очевидно ме разбирате правилно.

— Естествено — каза Бентли. — Но защо казвате „от днешния ден“? Да не би всеки ден да говорите различно?

— В никакъв случай — възрази мъжът. — Трябва да ни извините за нашето натрапване. Сигурно ви изглежда неблагоприлично. Ще се стремим да не нанесем щети на имота ви.

— Хм, знаете ли какво, приятелю — рече Бентли, — аз не притежавам това място. Просто го наглеждам, докато се върне собственикът. Ще помолите ли онези хора да не тъпчат цветните лехи? Жената на Джо ужасно ще се ядоса, като се върне и види цветята изпомачкани. Много си ги обича.

През цялото време, докато разговаряха, през вратата продължаваха да се появяват хора. Вече бяха препълнили моравата и се изсипваха в съседния двор. Съседите започваха да излизат навън, за да видят какво става.

Момичето широко се усмихна на Бентли и каза:

— Мисля, че можете да сте спокоен за цветята. Това са прилични, добронамерени хора и знаят как да се държат.

— И разчитат на вашата търпимост — прибави мъжът. — Те са бегълци.

Бентли внимателно ги разгледа. Не приличаха на такива. Навремето беше снимал много бегълци из различни краища на света. Бегълците бяха мръсни и обикновено мъкнеха много вързопи, а тези хора бяха спретнати, чисти и не носеха почти нищо, може би малко багаж или дипломатически куфарчета, като онова, което стискаше мъжът пред него под мишница.

— Не ми приличат на бегълци — рече той. — Откъде бягат?

— От бъдещето — отвърна мъжът. — Молим ви за крайно снизхождение. Това, което правим, уверявам ви, е въпрос на живот и смърт.

Това разтревожи Бентли. Той понечи да отпие от бирата, но се отказа, остави кутията на тревата, бавно се надигна от стола и каза:

— Знаете ли какво, господине. Ако това е някакъв рекламен трик, дори няма да се докосна до фотоапарата си. Няма да направя нито една снимка.

— Рекламен трик ли? — попита мъжът. Нямаше съмнение, че е съвсем озадачен. — Извинете ме. Смисълът на думите ви ми убягва.

Бентли внимателно разгледа вратата. От нея продължаваха да излизат хора, все още по четирима-петима наведнъж, и върволицата им като че ли нямаше край. Вратата просто си висеше там, както я беше видял отначало, леко назъбено петно мрак, което трептеше по краищата и замъгляваше малък участък от моравата, но зад нея можеха да се видят дърветата, храстите и детските люлки в задния двор на съседната къща.

Ако това бе рекламен трик, реши той, авторите му бяха свършили страхотна работа. Много кретени от връзки с обществеността трябва да бяха напъвали мозъците си, за да измислят този номер. Как ли бяха направили тази дупка и откъде се бяха взели всички тези хора?

— Ние идваме — продължи мъжът, — от петстотин години напред в бъдещето. Бягаме от края на човешката раса. Молим за вашата помощ и разбиране.

— Господине — попита Бентли, — не си правите майтап с мен, нали? Ако ви се хвана на въдицата, мога да си загубя работата.

— Естествено ние очаквахме да се сблъскаме с недоверие — отвърна мъжът. — Разбирам, че няма начин да докажем произхода си. И ви молим да ни приемете за такива, каквито казваме, че сме.

— Знаете ли какво — рече Бентли, — ще ви повярвам. Ще направя няколко снимки, но ако разбера, че е някакъв рекламен трик…

— Допускам, че говорите за фотографии.

— Разбира се — отвърна Бентли. — Това е моята професия.

— Не сме дошли за фотографии. Ако изпитвате някакви угризения в това отношение, моля, не се колебайте. Ние няма да имаме нищо против.

— Значи не искате да ви правят снимки — разпалено каза Бентли. — И вие сте като всички. Попадате в бъркотия и после вдигате вой до небесата, че някой ви бил снимал.

— Нямаме никакви възражения — отвърна мъжът. Направете колкото желаете снимки.

— Нямате нищо против, така ли? — малко объркан попита Бентли.

— Ни най-малко.

Докато се обръщаше, за да влезе в къщата, Бентли неволно ритна кутията бира и тя полетя, като разпръскваше пръски във въздуха.

Трите фотоапарата бяха на кухненската маса. Беше ги заредил преди да излезе, за да си опече пържолата. Взе един, обърна се към вратата и изведнъж се сети за Моли. Може би трябваше да й съобщи за това. Онзи тип бе казал, че всички тези хора идвали от бъдещето и ако се окажеше вярно, нямаше да е зле Моли да е тук още от самото начало. Не че вярваше във всичко това, разбира се, но можеше да се окаже забавно, независимо какво ставаше.

Той взе телефона, и набра номера, като си мърмореше под нос. Губеше ценно време за снимки. Моли можеше да е излязла. Беше прекрасен неделен ден и нямаше основание да предполага, че ще я открие вкъщи.

Тя отговори.

— Моли, аз съм. Бентли. Знаеш ли къде живея?

— Във Вирджиния. Натресъл си се на аванта в къщата на Джо, докато го няма.

— Изобщо не е така. Грижа се за дома му, докато отсъства. Една, нали знаеш, има толкова много цветя…

— Ха! — прекъсна го Моли.

— Всъщност исках да те попитам — продължи Бентли, — дали би дошла тук.

— Не — отвърна тя. — Ако имаш намерение да ме сваляш, направо се откажи.

— Не искам да свалям никого — възрази той. — Просто целият заден двор е пълен с хора, които излизат от някаква врата. Казват, че идвали от петстотин години в бъдещето.

— Това не е възможно — отсече Моли.

— И аз така мисля. Но тогава откъде идват? Хиляди са. Даже да не са от бъдещето, събитието сигурно си струва да се отрази. Най-добре да си домъкнеш задника тук и да поговориш с някои от тях. И да пуснеш материала в сутрешните вестници.

— Бентли, сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно — отвърна той. — Не съм пиян, нито пък се опитвам да те примамя тук и…

— Добре — каза тя. — Идвам веднага. Най-добре се свържи със службата. Тази неделя е дежурен Манинг и това не го радва особено, затова внимавай как ще се държиш. Но той сигурно ще иска да прати там други хора. Ако не ме будалкаш…

— Не те будалкам — прекъсна я Бентли. — Да не съм луд, че да си загубя работата?

— До скоро тогава — каза Моли и затвори.

Бентли започна да набира номера на офиса, но в този момент вратата на кухнята се отвори. Той се обърна и видя високия мършав мъж.

— Простете ми — каза мъжът, — но очевидно въпросът е неотложен. Някои от малчуганите трябва да използват тоалетната. Дали бихте имали нещо против, ако…

— Не се притеснявайте — отвърна Бентли и посочи с палец към тоалетната. — Ако се наложи, на втория етаж има още една.

Манинг отговори едва на шестото иззвъняване.

— Тук има нещо за теб — каза му Бентли.

— Къде е това тук?

— Къщата на Джо. В която живея аз.

— Добре. Разказвай.

— Аз не съм репортер — отвърна Бентли. — И не съм длъжен да ти осигурявам материали. Моята работа е само да правя снимки. Материалът е важен и може да допусна някоя грешка, а не ми плащат, за да поемам отговорността.

— Добре — предпазливо каза Манинг. — Ще пратя някого. Но днес е неделя и на никого не му се разкарва, така че най-добре наистина да е нещо важно.

— От някаква странна врата в задния двор излизат хиляди хора. Твърдят, че били от бъдещето…

— Откъде твърдят, че били? — изрева Манинг.

— От бъдещето. От петстотин години в бъдещето.

— Бентли, ти си пиян…

— За мен няма значение. Това просто не ми е работа. Казах ти. Прави каквото искаш.

Той затвори и взе фотоапарата си. През вратата на кухнята се точеше дълга върволица деца, придружени от неколцина възрастни.

— Госпожо — каза на една от жените той, — на втория етаж има още една тоалетна. Най-добре да направите две опашки.