Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

9.

Докато Найджъл посещаваше езиковия курс, Орсина беше заета да подготвя преместването на Анджела в Англия. Техният чичо изглежда не искаше да предложи нищо друго, освен финансова подкрепа. Орсина усещаше, че по разбираеми причини той не гледа с добро око на това Анджела да напусне дома им, затова тактично се беше заела сама с подготовката. Това се оказа доста трудна работа. Прекарваше по цели часове на телефона в разговори с различни хора от Бристолския университет и събираше документи от разни прашни служби във Венеция.

Когато курсът на Найджъл наближи своя край, той реши да възнагради всички, които го бяха понесли търпеливо, с голям купон. Покани не само съкурсниците си и преподавателите, но и всички останали курсисти.

— Проблемът е — каза той на Орсина, — че има прекадено много жени. Имаме нужда от неколцина мъже. За предпочитане млади. — Той се усмихна внезапно. — Защо да не помолим Анджела? Във вилите, които обикаля, има цели орди младежи.

Орсина изрази лека загриженост. Щеше да каже на Анджела, но и да я помоли да доведе само прилични младежи. Никакви наркомани и съмнителни типове, които да задигнат семейното сребро.

— Ще имаш ли нещо против, ако поканя и Рупърт? — попита Найджъл. Това беше неговият син, единственото дете от първия му брак, което сега учеше в елитен бизнес колеж в Швейцария.

— Как бих могла, Рупърт е толкова сладък — отговори Орсина. Приличаше на джобно издание на Найджъл, сдържан и много учтив, той я беше очаровал при посещенията си в техния лондонски апартамент.

 

 

Италия е прословута с това, че нещата се уреждат винаги в последната минута и в прединфарктно състояние. Вечерта преди купона Орсина, Найджъл, Башкар, Сома и наетите допълнително помощници работиха до късно през нощта. Орсина тъкмо даваше разпореждания в кухнята, когато мобилният й телефон звънна. И продължи да звъни. Тя го беше оставила в салона и не го чуваше. Най-накрая Найджъл го вдигна и бе изненадан да чуе гласа на Лио, скромния американски професор, който звънеше на жена му в един през нощта от Вашингтон. Последваха няколко неловки мига, докато Лио не получи просветление и каза:

— Намерих информацията, която тя търсеше за университета на Анджела. Би ли й казал, че съм се обаждал?

Затвори и удари с юмрук дланта на другата си ръка, чувствайки се много неловко. Беше се развълнувал от напредъка с „Магическият свят“ и не можа да се стърпи да не звънне на Орсина, за да се похвали. Изобщо не му беше хрумнало, че може да попадне на съпруга й.

По-късно, към четири сутринта, Орсина му се обади. Тя нямаше време да изслуша неговите дешифровки, а с толкова тих глас, че едва я чуваше, каза:

— Радвам се да чуя това, но моля те, не ми се обаждай повече. Найджъл не разбира от тези неща и аз не искам да го тревожа. Всъщност той знае много малко за забранената книга. Когато чичо ми я подари на нашата сватба, той реши, че това е поредната семейна чудатост. Както и да е. Обещавам, че ще ти звъня редовно горе-долу по това време. Лека нощ.

Добре, това урежда въпроса, каза си Лио раздразнено и затвори. Аз просто ще трябва да чакам.

В деня на купона пристигна екип, който трябваше да окачи китайски фенери на клоните на големия чинар в градината и на корнизите в балната зала. Гостите започнаха да пристигат по залез-слънце. Групата от езиковата школа дойде с корабче. Поканените допълнително мъже, които си бяха довели гаджета — с водни таксита или с частните си гондоли. Анджела бе накарала Орсина да наемат група, популярна сред обществото, живеещо по вилите: трима немити и полуумрели от глад младежи от Върмонт. Бяха дошли с един от евтините полети до Европа и някак си бяха успели да пробият на частните летни приеми в Северна Италия. Вече свиреха от мястото си в една от стълбищните шахти.

— Оттам се чуват доста добре — отбеляза Найджъл. — Това е напълно достатъчно, а и там няма нужда да ги надзираваме.

Рупърт Макферсън пристигна с влака. Беше идвал само веднъж в двореца за сватбата на своя баща. Петнадесетгодишната Анджела беше направила дълбоко впечатление на седемнадесетгодишния младеж и той с нетърпение очакваше да види каква е станала през изминалите две години.

Найджъл и Орсина го посрещнаха.

— Радвам се да те видя! — нежно каза баща му. — Как мина пътуването?… Чудесно. Вземи си едно питие и върви да се смесиш с хората. Анджела е някъде наоколо.

Рупърт се почувства самотен сред тълпата напълно непознати. Имаше чувството, че всички преценяват подстрижката му, очилата и прозаичния му смокинг.

Боже, какъв декадентски вид имат, помисли си той, докато минаваше покрай дългите дивани в коридора, който се простираше от единия до другия край на сградата.

Наистина бяха облечени като моделите от списанията и всички носеха смокинги. Американците и японците, на които италианците не обръщаха внимание, бяха застанали на малки групички. Хващам се на бас, че не биха оцелели и половин час в лозанското училище по бизнес, помисли си той в опит да се утеши.

Откри Анджела в малкия салон. Тя се беше отпуснала на един диван, облечена, или по-скоро полугола, в къса рокля без презрамки с живи кубистки щампи и модернистични украшения на врата, китките и ушите. От лявата й страна седеше поразително красив млад мъж, с модна еднодневна брада по мъжествените челюсти. А от лявата се беше полуизлегнал дългунест естет с черна копринена риза. Тя се обръщаше ту към единия, ту към другия и ги даряваше с дълги целувки, но отблъскваше хищните им ръце. Рупърт се ужаси. Точно се готвеше да се измъкне, но Анджела го забеляза и изпищя:

— Рупърт! Това ти ли си? Боже, колко си пораснал! Ела тук да участваш в купона!

Той неохотно прекоси помещението.

— Августо — каза тя, обръщайки се към естета, — това е Рупърт, синът на съпруга на сестра ми. Жерардо — обърна се тя към другия младеж, — това е Рупърт. — Младите мъже размениха безразлични погледи и запалиха цигари. Рупърт забеляза колко модно и добре облечени бяха по своя надменен начин. Протегнатата му ръка остана така няколко секунди, без някой да я поеме. Всички малки произшествия досега го караха да се чувства все по-неловко. Анджела вероятно забеляза това, защото попита:

— Е, и какво? Как я караш? Защо се изчервяваш? Рупърт, още ли си девствен?

Дори в частното училище не го бяха унижавали така.

— Не, разбира се, че не съм! — избухна той.

Анджела избухна в смях, Жерардо и Августо я последваха, а лицето на Рупърт се зачерви като домат.

— Може би предпочита английския начин — каза Жерардо на италиански. Тя не обърна внимание на подигравката и каза:

— Хайде, Рупърт, ела с мен. Да видим какво можем да направим по въпроса. Ще се опитаме да ти намерим подходящо момиче. Чао на вас двамата. Приятно прекарване.

Без да удостои двамата красавци с поглед, тя скочи от дивана и изведе Рупърт от помещението.

Спомняше си го като момче с хубава външност, добре възпитано, но ужасно непохватно. Сега раменете му се бяха разширили и отговаряха на ръста му. Забеляза, че когато се изчерви, лицето му заприлича досущ на бащиното плюс косата и очилата, но минус няколко бръчки. Беше го повела заради внезапна прищявка, но в неговата невинност имаше нещо обезоръжаващо. Тя не чувстваше подтик да му се подиграва, докато обхождаха големия дворец, разменяйки си мисли за Венеция, гостите, неговия баща и нейната сестра.

След малко Анджела предложи да потърсят нещо за ядене. Рупърт бе толкова поласкан, че тя остана с него, толкова омаян от нейния външен вид, самоувереност и парфюма й, че в себе си й прости. Двамата напълниха чиниите си и седнаха в едно тихо ъгълче.

— Чух, че ще следваш в Бристол.

— Да. Няколко съученици от Английското училище в Падуа, където учих, вече се записаха. Но нямам представа какво ме очаква.

— В социално отношение там е по-добре, отколкото в Оксфорд или Кеймбридж, а в академично е същото. От гимназията аз продължих направо в лозанското бизнес училище, но познавам доста момчета, които отидоха в Бристол. Ти говориш много добре английски. А какво ще следваш?

— Философия, политика и икономика. — За негово учудване сега тя говореше като ученичка, а не като лекомислената мацка от хайлайфа, която познаваше. — Доста скучни предмети, но моите преподаватели смятат, че ще се справя.

— Разбира се, че ще се справиш — потвърди Рупърт и си помисли, че мъжете направо няма да я оставят на мира. — Предполагам, че ще се връщаш в Италия през ваканциите?

— Да, това е моят дом. Не толкова палацото, колкото вила „Ривиера“.

— Татко ми разказа, че мястото е прекрасно. Надявам се, че ще ме поканиш някой ден, макар да разбрах, че принадлежи на чичо ти.

— Какво още каза баща ти за чичо Емануел?

Рупърт се поколеба и после тихо отговори:

— Каза, че е истински аристократ.

— Обзалагам се, че е казал много повече, но няма да настоявам. Емануел не се интересува дали хората го харесват или не. Аз харесвам баща ти, но те нямат много общи неща.

— Със сигурност.

— Положението и на двама ни е странно, нали? Аз съм сирак, а твоите родители са разведени. Къде е истинският ти дом?

— В момента е в Лозана, а когато завърша, ще е там, където намеря работа. Вероятно в Щатите. Майка ми се премести в Шотландия и се омъжи повторно. А татко, както знаеш, живее на три места едновременно.

Анджела замълча за малко.

— Ще ми се да учеше в Англия. Тогава можехме да се виждаме.

— Бристол не е далеч от Лондон. Можеш да идваш в края на седмицата и да отсядаш в татковия апартамент в Кенсингтън. Тогава аз ще взимам самолета и ще идвам да те видя.

— Да, ще се радвам. Може би ще остана в Англия. Вече ми се гади от… този живот — Тя замълча за известно време, а след това скочи на крака.

— Хайде, ела да ти покажа двореца. Трябва да намерим убежище за първото ти преживяване — усмихна се тя пакостливо. — Има места, където още не съм стъпвала.

Рупърт вече беше готов да я последва до края на света. Тя го поведе надолу по слугинската стълба към преддверието. Кимна на Башкар, който още изпълняваше ролята на пазач, взе фенерче от лавицата и отвори една от вратите.

— Когато нивото на водата се покачи, цялото това място се наводнява — обясни тя, — така че тези помещения са безполезни. Повечето от тях са затворени, но в някои можеш да влезеш. Преди тук е била кухнята.

Те влязоха в подобно на пещера помещение с огромни печки в двата края. Едната още беше с ръждясалите си колела, шишове и сложни украшения от ковано желязо. В единия край на помещението имаше тежка дъбова маса с дълбоки белези от столетия кълцане на месо върху плота.

— Тук са пекли цели волове.

— В училището има подобна кухня — каза Рупърт, — веднъж годишно и там пекат цял вол. Трябва отново да започнете да го правите.

— Във Венеция огньовете са забранени. Когато отида в Англия, ще стана вегетарианка — добави Анджела.

Тя освободи резето на една врата, която водеше към поредица складови помещения, пълни с празни каци, сандъци и бъчви. Когато стигнаха до последното помещение, Анджела насочи лъча на фенерчето в ъгъла, където стоеше огромна бъчва.

— Погледни! Един от слугите някога ми показа, че тази бъчва е фалшива. Можеш да отвориш капака и да влезеш вътре. Слугата не ме пусна да вляза, защото според него покривът можел да се срути върху мен или нещо подобно. Обаче се предполага, че оттам започва проход, който води до градината в задния двор и до цяла поредица други помещения.

— Склонен съм да опитам — каза Рупърт малко надуто, но вероятно беше неволно. Защо не пуска шеги като баща си, помисли си Анджела, когато той отвори крилата на капака навън, любезно ги задържа, за да може тя да влезе, а после се присъедини към нея в тясното пространство. Видяха прохода през дебелата външна стена. След няколко метра той зави рязко наляво и мина през здрава желязна врата, след която настилката от тухли се смени с кал.

— Виж — каза тя, — някой е идвал тук. Това са следи.

След още един завой тя отново се спря.

— Сега трябва да сме под градината. — Проходът се разшири в голямо мазе, изсечено в скалата. Подът беше покрит със строшени бъчви, но не те привлякоха погледите им. Когато Рупърт плъзна лъча на фенерчето из помещението, той им разкри ужасяваща картина.

Анджела изпищя, обърна се към него и го хвана за ръката. За няколко секунди Рупърт изпита истински ужас, но мозъкът му бързо започна отново да действа и определи видяното не като пипала на огромен октопод, а като корените на голямо дърво. Те се спускаха от тавана, простираха се във всички посоки и се забиваха в пода като колони на странна църковна крипта.

— Сигурно това са корените на голямото дърво зад двореца — промълви Рупърт със страхопочитание. — Татко ми каза, че то е най-старото дърво във Венеция. — Той се опита да види какво има по-нататък.

— Достатъчно! — настоя Анджела, която все още беше уплашена. — Искам да се връщаме.

Тя хвана Рупърт за ръката, за да влязат отново в прохода, но когато стигнаха до накованата с едри гвоздеи врата, той се спря.

— Виж — посочи с ръка, — има модерна брава! Няма да е проблем, защото се отваря навътре. Когато си забравя ключа, винаги влизам така в апартамента си. — Той извади кредитната си карта и я напъха в празното пространство до езичето.

— Рупърт, не искам да ходим по-нататък — каза Анджела, а гласът й беше още по-настоятелен.

— Добре — отговори той, но любопитството го надви. Бутна вратата да се отвори и надниква вътре.

Това помещение беше много по-спретнато и изглеждаше, че го използват, за разлика от подземните стаи. Приличаше на квадрат с дължина на стените около пет-шест метра. Стените бяха варосани и по тях висяха избледнели портрети. В центъра стоеше квадратна каменна маса. Или може би олтар? От четирите й ъгъла се издигаха снопове пръчки, от които стърчаха брадви с дълги дръжки. По тях бяха закачени някакви стъклени и сребърни предмети, които Рупърт не можа да разпознае.

Това е доста зловещо, помисли си той. В какво се е забъркал баща ми? Анджела го дърпаше за ръката, но тъй като той не помръдна, тя се протегна, измъкна фенерчето от другата му ръка и го поведе обратно през прохода, в бъчвата и накрая в преддверието.

Без да разменят и дума, двамата се върнаха на горния етаж. Анджела се цупеше и Рупърт се почувства виновен.

— Съжалявам, не исках да те уплаша — каза той, като се надяваше игривото й настроение да се върне. Би могъл да добави, че идеята да отидат и да изследват недрата на двореца не беше негова, но не го направи. Анджела намали ход и се спря пред прозореца към Канале Гранде. Гледката беше направо нелепо романтична, но лицето й излъчваше тревога.

— Анджела, какво има? Какво не е наред?

— Това няма нищо общо с теб. Ти си сладък, но сега ме остави сама. Лека нощ.

Рупърт не помръдна от мястото си, но не в знак на предизвикателство. Изглеждаше загрижен и се чувстваше неловко. Тя сигурно усети това, защото му прошепна:

— Рупърт, не знам защо съм такава. Наистина. Много бързо се уморявам от всичко и всички, но осъзнавам, че всъщност може би съм уморена от себе си и затова се муся. Зная, мислиш си, че съм разглезена патка, която няма причини да се оплаква.

Рупърт се опита да каже, че няма право да я съди, но тя не му позволи и продължи с треперещ глас:

— Понякога не мога да владея чувствата си и губя контрол. — Замълча, после се усмихна и добави. — Но после се сещам, че съм просто едно момиче, което се страхува да напусне дома си. Аз съм много привързана към своето семейство, особено след като изгубих родителите си.

Тя замълча и се загледа в нищото. Рупърт усети, че още не е свършила, и не каза нищо. Най-накрая Анджела обърна глава към него, косите й се вееха на вечерния вятър.

— Връзката ми с моето семейство е много силна и външен човек не може да я разбере — Тя се усмихна отново, без да съзнава обидата, която може да е нанесла. — Но аз те харесвам — завърши тя. — А сега трябва да вървя. — Без да добави нищо, тръгна направо за стаята си.

Рупърт остана край прозореца, потънал в мисли. Не знаеше какво да мисли за нея, но й съчувстваше. Със сигурност беше много привлекателна и може би това, което му каза, не беше само вайкане. Той се замисли за твърде малкия си опит с вселената на женското и наум реши, че е крайно време да промени това. Но тази вечер вече беше прекалено късно. Хвърли последен поглед на Канале Гранде и си легна в малката стая на третия етаж, която беше определена за него.

 

 

Два часа по-късно неколцина гости наблюдаваха от готическите прозорци и балконите перлените цветове на утрото, които се разливаха по небето. После почти всички си легнаха да спят. Стана обед, преди и последните гости да се появят да пият кафе и да се сбогуват сърдечно с Найджъл. Още по-късно Орсина започна огледа на последиците и се запита какво ли щеше да си помисли Емануел за снощната веселба. За щастие музиката не оставя следи, за разлика от черните подметки по лъснатия дървен под, помисли си Орсина, докато прекосяваше балната зала. Работниците вече бяха свалили китайските фенери, но бяха забравили стълбата.

— Башкар, моля те да я прибереш някъде.

Рупърт трябваше да хване нощния влак, за да успее да се върне в Лозана в понеделник сутринта. След като Найджъл го изпрати на гарата, той изведнъж осъзна, че синът му не спомена и дума за Анджела, макар да бяха заедно на купона. Той обаче не съжали, защото колкото и да беше обаятелна Анджела, не му се искаше Рупърт да бъде въвлечен в нейната среда. Тези млади хора бяха станали богати твърде рано и никога нямаше да успеят да направят нещо със себе си или да потърсят подходящи предизвикателства. В най-добрия случай щяха да свършат като ексцентричния чичо на Орсина. Найджъл се замисли и за своята склонност към разкоша. Да, но аз съм си спечелил правото да живея така, реши той. В това е разликата.

Анджела си беше тръгнала с нейните познати от съседските вили. Скоро след това Найджъл и Орсина натовариха багажа си на ферарито и нейната алфа и потеглиха към вилата. Щяха да останат там още две седмици, после да се върнат отново във Венеция за историческата регата, а след това да възобновят обичайния си живот и спокойно да прескачат от Прованс в Лондон и обратно.

Найджъл отново тръгна с ферарито из лозята в търсене на съвършеното амароне. Анджела често го придружаваше, защото искаше да говори английски като него, а не като своите учители. Връщаха се с кашони все по-редки реколти, а Найджъл както обикновено беше весел и доволен. И тогава по неизвестни причини Анджела започваше да се муси и почти не продумваше по време на вечеря.

Баронът сякаш не забелязваше това. Вилата гъмжеше от негови симпатизанти. Някои бяха разпънали палатки на голямата поляна на около километър източно от вилата.

Слава богу, те са извън нашето полезрение, си помисли Орсина. Това беше великодушен жест от страна на чичо й. Беше започнал нов цикъл лекции под наслов „За простата статистическа истина“. Когато го попита за какво става дума, той й обясни:

— Историята никога не се повтаря. Между другото се спирам на Свещената лига[1] и Битката при Лепанто[2]. Забелязал съм, че младите умове винаги се нуждаят не толкова от сухи факти, колкото от краски, които да подхранят въображението им. Те не са виновни за това. Още са млади и не са усвоили дарбите на зрелостта.

Чичо ми не може да престане да проповядва, помисли си Орсина. Но напоследък дори и той се беше поукротил. Може би е осъзнал, че да си учител е тежка работа. Това може да го накара да промени мнението си за Лио. После тя се запита какво значение има това? Доколкото чичо й знаеше, Лио беше просто гост, а не мъж, когото беше обичала и с когото се бе надявала да води необикновен живот далеч от задълженията към фамилията. Дори сега, вече омъжена, заживяла спокоен живот и наследник на очевидно древна династия, тя винаги изпитваше удоволствие да слуша гласа му, докато разговарят. Но за нейния чичо Лио беше просто никой.

Минаха няколко дни, а Анджела продължаваше да е безразлична, тъжна и неспособна да поддържа разговор. Найджъл каза, че и когато излизат за лов на вино, е същата.

— Не бива да се тревожиш за това, тя ще се оправи. — Но малката ядеше малко, оплакваше се от главоболие и си лягаше рано. Орсина никога не беше виждала сестра си такава и след вечеря се качи в стаята й, за да разбере какво има.

Анджела не беше там. Орсина слезе долу и по случайност срещна Мариана. Попита я дали не е виждала сестра й.

— Да, тя е в градината.

— В градината? — удиви се Орсина и попита: — Сама? А къде е Найджъл? — Тя забърза натам, поздравявайки по пътя неколцина непознати младежи, всички облечени в черно. Учениците на нейния чичо.

Намери Анджела сама под магнолията. Поздрави я и седна до нея.

— Анджела — започна внимателно, — напоследък много се тревожа за теб. Болна ли си?

— Не, просто ме боли глава.

— Това ли е всичко?

Нямаше отговор.

— Тревожи ли те нещо?

— Не.

— Заради Жерардо и Августо ли си такава?

— Не.

— А Рупърт? Не си го споменала нито веднъж след приема. Случило ли се е нещо?

— Не, освен че си прекарахме много добре заедно. Заведох го в мазето просто за забавление. Никога не съм дръзнала да отида там сама. А ти? — Орсина поклати глава. — Но се уплаших и мисля, че това го ядоса, защото после не искаше да говори с мен, а просто отиде да си легне.

— Това ли те ядоса?

— Мен? Не, за бога! Той не ме интересува. Може би ще ми стане интересен след двадесет и пет години. Трябва още доста да порасне. — Анджела извърна лице встрани, защото изведнъж се почувства неловко в присъствието на сестра си.

Орсина си пое дълбоко дъх и зададе въпроса, който се въртеше от няколко седмици из главата й:

— Нещо свързано с Найджъл ли е?

— Не, не и не! — бурният отговор не я успокои.

— Сигурна ли си? Анджела, можеш да ми кажеш. Довери ми се.

— Вече ти казах — не.

— Ако не е това — продължи Орсина с облекчение, — моля те, кажи ми какво не наред. Заради Бристол ли се тревожиш?

— Сериозно ли говориш? Нямам търпение. Ще си намеря мой собствен Лио, също толкова добре изглеждащ, но може би малко… по-мъжествен? — Тя гледаше лукаво сестра си. Орсина не обърна внимание на закачката и продължи да настоява.

— Тогава какво има? И не си в обичайното си състояние. Сигурна ли си, че не си настинала?

— Вероятно е това. Завчера отворих прозореца и… ето ти го грипа! Това е шега на Найджъл.

Орсина не се засмя. Тя целуна сестра си и се приготви да си тръгне. Тогава Анджела изведнъж заговори:

— Орсина, трябва да ти кажа нещо.

— Да, скъпа?

— Не сега, утре сутринта.

— Моля те, не можеш ли сега?

— Не и с това главоболие. Трябва да поспя, за да ми мине, и утре сутринта ще ти кажа. Честна дума. Утре ще се чувствам по-добре. А сега лека нощ. — Тя стана от пейката и тръгна да излиза от градината, полюшвайки хълбоци.

Независимо дали я боли главата или не, походката й е все така предизвикателна, помисли си Орсина.

Същия ден, малко преди разговора между двете сестри, в Рим папата беше говорил от прозореца над площад „Св. Петър“. След взривяването на „Сан Петронио“ богомолците бяха намалели. Преди огромният площад се пълнеше целият с хора, но сега сред тълпата имаше повече свободно място, отколкото на Ватикана му беше приятно да признае. След като завърши заедно с богомолците „Аве Мария“, Светият отец каза:

— Братя и сестри, молете се за мир на земята. Нашите блудни братя, мюсюлманите, започват да се променят. Те вече не отнемат нашия живот в Божия дом. Вярно е, че насилват нашите храмове, но това трябва да се тълкува като готовност да започнат диалог с нас. Скоро ще престанат да се занимават с оскверняване и ще се срещнат с нас в духа на братската любов. Трябва да бъдем търпеливи и да се молим на всемогъщия Бог. Нека ги води по този път. Синовете на Авраам скоро ще започнат да благоденстват в мир, обединени под един справедлив Бог. А сега да се помолим.

Папата беше отправил словата и молитвите си към небето. Когато погледна надолу към площада, видя, че почти всички си бяха тръгнали. Това беше голямо разочарование за него. Овчарят губеше властта над своето стадо.

Бележки

[1] Съюз за защита срещу турската агресия, в който влизат почти всички католически средиземноморски държави по това време, създаден през 1671 г. — Б.пр.

[2] Голямо сражение в Йонийско море между флотите на Свещената лига и Турската империя, в която побеждават християнските сили. — Б.пр.