Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

18.

„Не зная с какво име вие, всезнайковците, наричате онзи, който твърде охотно се подчинява на своето сърце. Защото той със сигурност не е герой, но дали заради това е страхливец?“ Лио знаеше наизуст много откъси от „Последните писма на Якопо Ортис“ от Фосколо и този му се стори много подходящ. Но светът не го смяташе нито за герой, нито за страхливец, а чисто и просто за престъпник. Репортерът на „Газетино ди Венеция“ беше описал странното състояние, в което била намерена стая 331 в хотел „Луна“. Професор Кевъна вече бил търсен от полицията за разпит във връзка с отвличането на Орсина Ривиера дела Мота, а сега може би щяха да го издирват и за убийство.

На следващия ден Лио прочете отзвуци от тази статия в „Кориере“ и „Република“, които бяха поукрасили историята и добавили негова снимка, свалена от интернет страницата на Джорджтаунския университет. Тя беше черно-бяла и отпреди около пет години, освен това бе публикувана с ниска разделителна способност. Лио поглади своята сгъстяваща се брада с надеждата, че тя ще е достатъчна, за да прикрие истинската му самоличност. Монасите не четяха вестници. Джанкарло ги бе изчел и очевидно не беше направил връзката. Но светът отвъд манастирските стени? Щеше да се тревожи за това, когато му дойдеше времето.

Между другото в „Ла Република“ имаше статия, озаглавена „Подвизите и злодеянията на инспектор Гедина“. Поведението на инспектора в това двойно разследване се подлагаше почти изцяло на критика, включително злоупотребата с временното задържане, макар за това да бе намерил съюзници в лицата на прокурорите и наблюдаващите съдии в Болцано и Верона. Обвинението в погазване на човешките права на обикновените граждани не целеше да защити главния обвиняем господин Макферсън, а по-скоро да привлече вниманието върху седмината ученици на барона. Тях още ги държали в затвора във Верона под скалъпения предлог, че понеже владеели бойни изкуства, някой от тях може да е убил Анджела Ривиера дела Мота със сложната и вероломна техника на сангвиничното задушаване. По-нататък статията се отплесваше в цитати от римското и каноничното право, от lus commune, обичайното право, и така нататък. Лио изгуби интерес към материала.

На следващия ден с облекчение научи, че прокурорът във Верона е отменил временното задържане на всичките седем ученици поради липса на доказателства и ги е пуснал да си вървят. Тъй като него също несправедливо го подозираха в извършването на различни престъпления, Лио съчувстваше на студентите, чиято единствена вина вероятно беше, че са били близо до вилата, когато е извършено убийството. Предположението, че то е извършено там, както приемаше разследването на инспектор Гедина, беше много несигурно. Вестниците не съобщаваха нищо ново за Орсина, освен че от нея все още няма никаква следа. Сега Лио вече мислеше денонощно за нея и бе готов на всичко, за да й помогне. Но как точно? Може би като си припомни наново събитията.

Ако баронът е убил Анджела, размишляваше той, може да е отвлякъл и Орсина или да е организирал отвличането. Това звучи много невероятно, като се има предвид, че е взел пари назаем, за да плати откупа и дори лично е отишъл на мястото, но само за да бъде унижен от полицията. Не мога да го повярвам. Защо му е да отвлича Орсина?

Лио пак погледна в себе си. Само защото не харесваше барона и вече го смяташе за чудовище, не биваше да позволява на чувствата си да се намесват. Възможно ли е Орсина да е открила кой е убил сестра й? Но как, когато дори професионалните детективи не можеха да разрешат случая? По време на последния им телефонен разговор тя не спомена, че подозира някого, дори не беше намекнала подобно нещо. През цялото време обаче друг бе изпитвал подозрения — Мариана. Какво точно му каза старата икономка? „Баронът е хитър като лисица“. И нарече Лио „сляп като къртица и глух като пън“.

Разбира се! Как беше научил всичко? Чрез книгата! Баронът знаеше, че Орсина също я има, той лично и тържествено й я беше поднесъл. И я беше подканвал да я изучава. Знаеше, че е „надарена“. Сигурно е бил ужасен, че тя ще се сдобие с плодовете на Дървото на живота, ще започне да практикува прорицателство и ще види онова, което беше видял Лио. Но, не беше това. Нямаше нужда баронът да я отвлича, за да й попречи да прорицава. Единственото, което трябваше да направи, бе да скрие забранената книга. И го беше направил! Нали Орсина сама каза по телефона, че не може да я намери. Това, помисли си Лио, за пореден път потвърждава, че баронът е убиецът на Анджела, но в неговите очи го изчистваше от подозрението, че е отвлякъл Орсина. Дали наистина беше откраднал нейната книга, или просто Саманта и нейната перната бърсалка за прах са я забутали някъде? За пореден път Лио търсеше слепешком и губеше ценно време. И какво правеше? Криеше се и мърмореше молитви с група търсещи покой мъже, които бяха отхвърлили света! Не, думите на Фосколо не подхождаха: не беше герой, а чисто и просто страхливец.

Следващият ден донесе неочаквани новини за Найджъл. В един много подреден хронологичен разказ „Ил Соле 24 Оре“ обясняваше изненадващото решение за английския милиардер. Още същия ден след смъртта на Анджела Ривиера дела Мота инспектор Гедина беше отишъл във вилата, за да разпита сестра й и чичо й. След няколко часа към своя началник се присъединил агент Галорини и започнал да претърсва вилата. Полицията още нямала заповед за обиск, но баронът лично ги призовал да направят всичко възможно, за да намерят улики, които ще доведат до разкриването на убиеца на племенницата му. Всичко това звучи като информация от първа ръка, помисли си Лио. Може би вестникът има информатор в полицията? Във всеки случай Галорини конфискувал много неща от вилата: компютрите на барона, кутии, пълни с писма, които си пишел с учени от цял свят, есетата, които бил приготвил за своите лекции, документите на румънските прислужници, дори дневника на камериерката, и то само защото един от полицаите го намерил на странно място — под дюшека.

Оттогава по-голямата част от времето била отделена за преглеждане на изключителните писания на барона. Хуманитарното образование на Галорини, преди да се откаже от надеждата за научна кариера, му послужило добре за тази задача. Писмата и документите показвали голяма ерудиция, но нямало и следа от незаконен заговор. Едва след показанията на Саманта на Галорини му дошло на ум да прочете и нейния дневник. И ето ти там с нейния закръглен детски почерк подробната хроника на нейната афера с англичанина. Галорини показал дневника на Гедина и прокурора. Вътре бяха описани по дати и часове с всички подробности нейните срещи с господин Макферсън, както тя продължаваше да го нарича, включително различните сексуални пози, които бяха опитвали и харесали. През последната съдбоносна нощ двойката експериментирала с няколко от тях и правела дълги паузи между отделните актове. Саманта бе вписала последния си запис малко след като Макферсън се беше върнал в стаята си. Тя все още треперела от вълнение. От секса, от тайните срещи, от щедрите дарове в пари, които господин Макферсън продължавал да й прави. Всичко това не й позволило да заспи и я подтикнало да запише чувствата си. Ден и половина, след като беше направила този запис, никой не му беше обърнал внимание и това доказателство, което през цялото време е било в ръцете на следствието, напълно оневинявало господин Макферсън от обвинението, че е убил Анджела Ривиера дела Мота. Когато тя е срещнала смъртта си, той се бе занимавал с нещо друго.

Под натиска на Алемани и с неохотното съгласие на съдията прокурорът се видял принуден не само да отмени временното задържане, но и официално да се извини от името на съда в Болцано. Читателите можеха да прочетат, че на следващия ден след своето освобождаване, господин Макферсън наредил на адвоката си да спре делата срещу различните съдии, съда, министъра и министерството на правосъдието. Той бил дълбоко засрамен от своето поведение и се надявал името му да изчезне от вестниците и телевизионните новини. Освен това заявил, че ще вложи всички сили и средства, с които разполага, в издирването на своята съпруга. Нищо друго на света нямало значение за него.

Разследването, оглавявано от Гедина, вече нямало и един правдоподобен заподозрян, въпреки че регистърът на следствените досега бил набъбнал с няколко страници. Макар да не искаше, Лио не можеше да не се усмихне. Баронът наистина беше хитра лисица. А колкото до отвличането на Орсина, основният заподозрян беше самият Лио! От иронията в тази идея едва не му прилоша, но продължи да чете.

През последната седмица във вестниците имаше много материали за разкаялите се осквернители. Изведнъж стана ясно, че между тях има много общо. Всички бяха млади мъже, повечето произхождаха от работнически семейства и бяха повече или по-малко привърженици на десницата. Всички заявяваха, че изобщо не са предполагали, че единичен вандалски акт може да има такива резултати, когато се умножи по всички останали из Европа. Но дори когато осквернявали святото място, което си били избрали, те не го правели непременно по своя идея, а били като обсебени. Спомняха си, че сякаш са действали под някакво влияние, но не на алкохол или наркотици. Влиянието идвало отвътре и направлявало действията им. Сега, когато това се изясни, те започнаха да мислят трезво и да виждат нещата в перспектива.

Всички тези приказки много приличаха на благовиден повод, за да намалят присъдите си. Европа беше на ръба на гражданска война, която като нищо можеше да се разрасне до пълен сблъсък на цивилизациите включващ две или повече страни и милиони жертви. Младите мъже осъзнаваха, че са били катализатори на много по-сложни събития, отколкото биха могли да си представят. Сега, когато отново можеха да мислят трезво, почувствали подтик да отидат при местните власти и да си признаят. Веднага щом Фелипе призна най-сериозното престъпление, взривяването на катедралата в Сантяго, те бяха събрали кураж, за да направят същото, защото техните постъпки не били тероризъм, а единствено оскверняване.

Те нямат представа, помисли си Лио, като се сети какво беше чул в къщата на сенатора в Джорджтаун, Много добре си спомняше думите на прелата: „В Европа си имаме наши собствени последователи фундаменталисти. Ако е нужно, те са готови да… обезкуражат папата да продължава с инициативите си. Без да навлизам в подробности, нека кажем, че те са напълно способни да изпълнят всеки подходящ за постигането на тази цел план и дори да припишат убедително действията си на ислямски терористи. В Европа има много такива нелегални групи“. Това явно не беше голословно твърдение. Но се бе случило нещо. Нещо прекалено неочаквано, за да бъде предвидено, което беше изложило целия план на опасност.

Отново беше дошло време за вечерня. Лио сметна, че ще е разумно да се присъедини към монасите, но дори по време на пеенето и после, когато вечеряше сам в килията си, не спираше да се тревожи.

В какво беше превърната Анджела от барона? Колко време е злоупотребявал с нея и за какво? Защо му бе позволила? Лио не знаеше отговорите на тези въпроси, но от своето видение си спомняше много ясно как тя влезе в ателието на барона. Приличаше на зомби. Дали Емануел е разполагал с някаква хипнотична власт над нея? Може би с „властта над жените“, която Чезаре като истински джентълмен беше отказал да разкрие? И какво правеше Емануел със своята магия? Дали се опитваше да постигне състояние на мистичен възторг? Или да се превърне в бог, за да подхрани плодовете на своето високомерие? Поне в това нямаше съмнение. Докато говореше на онези млади мъже за трансценденталност, той очевидно намекваше за някои доста странни практики.

Тези млади хора, замисли се Лио, не приличаха ли също на зомбирани? Сигурно, защото не можеш да седиш и с часове да слушаш безнаказано надутите проповеди на барона!

Обезкуражен от липсата на напредък, обезпокоен и дори ядосан на себе си, че не е разбрал напълно уликите, предоставени му от прорицанието преди няколко дни, Лио отново посегна към забранената книга. След като логическата дедукция не беше дала резултат, той не разполагаше с нищо по-добро, за да намери Орсина.

Отвори книгата и потърси един определен откъс. В него се казваше, че „при нужда Героят ще намери безопасно и тайно място“ плюс криптограмата за „недостъпните сенки“. Кой имаше нужда от безопасно и тайно място? Баронът? Орсина? Той самият? Или и тримата? Това беше прекалено точно, за да го пренебрегне. Той хвърли око и на останалите глави, които Чезаре беше завършил с обобщения на латински. Една от тях му беше споменала Орсина, когато за пръв път обсъждаха криптограмите в градината на вила „Ривиера“: Pulsa cineres, elige lacunam. Pulsa също имаше много значения: удрям, бия, подтиквам, безпокоя и така нататък. Какво прави човек с пепелта? Смита я. А после? „Избери дупката/рова“ и я сложи вътре? Единственото, което казваше Чезаре, преди да даде този двусмислен съвет, гласеше:

В своята голяма нужда Еней се спусна в долния свят през Пещерата на сибилата. Обаче Героят няма нужда от водачеството на Сибила, а единствено от това: Pulsa cineres, elige lacunam.

Боже милостиви, внезапно възкликна Лио, каква е тази тъпа шега? Без да успее да извлече латинска или италианска дума от Pulsa cineres, elige lacunam, той стигна до името ПУЛЧИНЕЛА. А как се казваше другата? КОЛУМБИНА. И двете бяха героини от Комедия дел арте, известния уличен театър в Италия, и оригинали за венецианските карнавални маски. Не много отдавна беше открил още два такива откъса. В единия, обяснението завършваше по следния начин:

Ако Героят е преследван от всички фурии, той ще изчезне от погледите им, щом научи това: Arcanorum lectio chimaera nostra.

Бележката на латински имаше твърде подходящо значение: „Нашата химера е да четем тайни неща“. А от Arcanorum lectio chimaera nostra можеше да бъде извлечено името на АРЛЕКИНО. Другият откъс гласеше:

Нека Героят обсипан с грижи да потърси убежище в кухите дървета в компанията на сатири и фавни, защото Panisci talia onera.

Това означаваше нещо като „Такова е бремето на Пан“ и се превръщаше в Панталоне от Panisci talia onera.

В купата сено от алхимически поучения, имаше скрит комически подтекст, който винаги беше свързан с намеци за голяма нужда и скриване. Тази иконография дойде твърде много за Лио в сегашното му състояние. Той затвори книгата и се затресе от истеричен смях.

Малко по-късно Джанкарло му донесе вчерашните вестници. В „Газетино“ беше публикувана снимка на барона на Сан Микеле, където той полагаше цветя в семейната гробница в памет на Анджела. Значи баронът беше във Венеция? Обществеността бе заблудена да повярва, че той скърби на гробищата и в двореца. Лио изпита такова възмущение, че отиде да се помоли заедно с монасите, за да притъпи това чувство чрез повтарянето на познатите латински изречения.

През нощта, когато съзнанието му се проясни, той не спря да мисли за барона. Прехвърли в главата си всичко, което знаеше за Палацо Ривиера и неговите тайни скривалища. Като не забравяше съвета на книгата „за истинските размери на строежа“, той се замисли как в подобна голяма постройка могат да се скрият помещения. Може би трябваше да огледа двореца отвън и да скицира всички прозорци, а след това да влезе и да ги провери отвътре. Ако имаше някакво несъответствие, то щеше да сочи към „размерите на строежа“, променени, за да се оформи скрита стая или скривалище, точно както беше скрита и тайната стълба. О, не беше ли умен? Не, всъщност беше нещастен глупак! Какво общо имаха с това Пулчинела и компания? Какво, за бога? Лио нямаше ни най-малка представа.

Вече ставаше късно, в килията беше студено и както обикновено той не стигна доникъде. Заспа и засънува, че нещо расте по бузите му. Не беше брада, а лишеи. От ноздрите и ушите му растяха мъхове. Събуди се потънал в студена пот. Какво ставаше с него? Да не би да се превръща в жив мъртвец, защото се крие?

Лио стана от леглото и заопипва стената за ключа на осветлението. Видя парата, която излизаше от устата му, но сега това се дължеше на липсата на отопление в манастира. Разбира се, това е била причината! Анджела имаше вид на автомат, на зомби. Макар да беше флиртаджийка, едва ли е била способна да наруши всички табута със своя чичо и настойник. Не, не: празният поглед в очите й беше твърде многозначителен. Учениците на барона също имаха вид на зомбита. А младите мъже, които се бяха предали, разказваха, че са „действали като под някакво влияние, но не на алкохол или наркотици, а идващо отвътре“, което ръководело всички техни деяния. Но когато това влияние се разнесло, те започнали да мислят трезво. Защо се беше разсеяло? Дали някой беше променил убежденията им? Не беше попадал на подобна статия в пресата.

И накрая Лио се сети за думите на епископ Сковолони. Когато описваше призрачната армия от доброволци, прелатът каза, а той го беше превел: „В Европа има много такива нелегални групи. Те са обучени от неколцина привърженици на нашата кауза, частни лица с финансови възможности, които са извън всяко подозрение. Дори Опус Деи е изненадана от резултатите, които един от тези хора постига“. Лио стигна до заключението, че този изключително резултатен симпатизант трябва да е барон Емануел. Сега целият заговор придоби смисъл. Лио си припомни своя последен разговор с Орсина. Баронът й беше казал, че може да спечели от „Магическият свят на героите“ много повече от него. Изненадана, тя го попитала защо, а чичото отговорил: „Много просто, защото си по-надарена от мен“.

Лио отвори книгата и започна трескаво да я прелиства в търсене на откъс, който смътно си спомняше, че е прочел още когато бе във Венеция. В него Чезаре беше написал няколко снизходителни слова за онези, които не са надарени. Най-после го намери:

Някои, които ще постигнат Плодовете на Дървото на живота, не са удушавали змии в своите детски люлки. Това означава, че не са родени със силата на полубогове като Херкулес и никога няма да извършат тези подвизи без помощ. Обаче ако отгледат любовта и приятелската помощ на Хеба, чрез подходящо сношаваме с нея, ще им бъде позволено да постигнат не по-малки чудеса.

В едно приложение Чезаре описваше практиките на сексуалната алхимия, към които биха могли да прибегнат тези недостойни кандидати. Лио ги сметна за ужасни и обезпокоителни. Значи това било. Емануел, осъзнал, че не е душил змии в детското си креватче, или с други думи, не е надарен по рождение, е прибегнел до друг вид удушаване. Той бе „отгледал любовта и приятелската помощ на Анджела“ и я беше използвал за своите странни и опасни за живота ритуали. Лио направо не можеше да повярва, че старецът е упражнявал тези откровено извратени сексуални практики със своята собствена племенница, но в момента всичко му изглеждаше възможно.

Колко ли дълго е продължавало това, че тя да бъде сведена до състояние на безмозъчно подчинение? Лио беше видял същия празен поглед по лицата на бароновите ученици. Те също бяха в негова власт. Използвайки горката Анджела като медиум, баронът бе успял да упражни влияние върху тях, което обясняваше непрекъснатите лекции през лятото. Оттам и процъфтяването на вандалщините из Европа, които според вестниците бяха извършени от млади десни младежи със сходен произход. Но изведнъж нещо разваля магията, подтикът за оскверняване на светите места се разнася и те си връщат здравия разум. Кога става това? Скоро след смъртта на Анджела!

Разбира се! Както Лио видя в своето прорицание, баронът бе прекалил и неговият захлас беше убил Анджела. Оставен сам на себе си, той вече не е могъл да продължи с практиките си и е изгубил контрола върху своите ученици. Затова той, а не някой друг, е отвлякъл Орсина. За да заеме мястото на Анджела, за да повлияе на още ученици да извършват вандалски актове или чисти терористични нападения, които да бъдат приписани на мюсюлманите, и най-сетне да постигне своята цел: да разпали война между християнска Европа и ислямските нашественици.

Да не би да губеше разсъдъка си? Или най-накрая бе успял да разбере големия план? Обяснението го казваше безмилостно ясно:

Кръвната връзка е благоприятна за практиките от по-слабия вид.

Затова баронът беше прибягнал първо до Анджела, а сега… Емануел беше във Венеция. След неуспешния му опит да предаде откупа полицията сигурно го наблюдаваше внимателно. Където и да отидеше, папараците го чакаха в засада. Ако наистина той бе отвлякъл Орсина, за да прави магиите си, тя трябваше да е някъде, където той може да намери уединение. Където може да се отпусне пред себе си и пред нея, място, където да не го наблюдават и следят. Значи в двореца, но къде точно?

Лио се мразеше, че не бе стигнал по-рано до тези заключения. Не можеше да заспи и зачака да съмне. Тогава се сбогува с отец Терезио, отец Джиацинто и останалите монаси и направи дарение. За съжаление много по-малко, отколкото би желал, защото трябваше да пази парите си в брой. Джанкарло още спеше. Отец Терезио повика такси.

Лио знаеше, че да се купи оръжие в Италия е много трудно. Дори ловните пушки не се продават без разрешително. Още по-невъзможно беше беглец да влезе нехайно в оръжеен магазин. По пътя за Падуа в главата му звучеше един римуван боен вик: Usag trentasei/fascista, dove sei? Някога беше чел лекции за Италия през 70-те години и тероризма на Червените бригади. Usag trentasei беше търговското наименование на огромен френски ключ. Fascista dove sei? Значеше „фашисте, къде си?“. Младежите, които принадлежаха към крайната левица от онова време, си купуваха подобни ключове и отиваха на лов за „фашисти“. В повечето случаи разбиваха главите на умерените консерватори, но така или иначе оръжието беше много резултатно.

В Падуа Лио помоли шофьора да го остави пред някоя железария. Докато чакаше да отвори, той започна да се разхожда неспокойно наоколо, докато не намери контейнер за боклук. Хвърли вътре куфара, който вече представляваше ненужен товар. Със забранената книга и разни дреболии в раницата, той влезе в едно кафене и си поръча капучино, а след това две еспресо. Едва тогава се върна обратно пред магазина. Влезе веднага, щом вдигнаха решетките и отвориха.