Серия
Летяща чиния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saucer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране
ventcis (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Кунц. Летяща чиния

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2004

Редактор: Радка Бояджиева

Худ. оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Иванка Нешева

ISBN: 954-585-537-1


Реликва от миналото — мост към бъдещето! Бърз, находчив и забавен!

Ню Йорк Таймс

В Млечния път има най-малко сто милиарда звезди.

На Рейчъл и Тайлър

1.

Рип Кантрел държеше латата и се опитваше с мигане да пропъди стичащата се в очите му пот, когато силен проблясък привлече вниманието му. Светлината бе вляво, близо до подножието на отсрещния склон.

Като внимаваше да не мръдне латата, той обърна глава, за да погледне натам.

— Подръж я неподвижна още няколко секунди, Рип.

Викът отекна сред скалните образувания и проехтя в ясния пустинен въздух, нарушавайки пълната тишина. Сегиз-тогиз се чуваше глухият тътен на прелетял във висините самолет, но иначе единственият звук бе шепотът на вятъра.

Дъч Хааген се бе надвесил над теодолита и засичаше данните на латата. Двамата с Бил Тагарт бяха геодезисти и провеждаха сеизмично проучване. Рип тръгна с тях като момче за всичко през лятото, преди да се завърне в колежа след няколко седмици.

Той се съсредоточи върху латата. Изтекоха петнайсет секунди, после Дъч размаха ръце.

Рип отново се озърна към яркото петно отразена светлина.

Ето го! Искреше в нажежения пустинен въздух в подножието на оная ниска скала, може би на около километър и половина на север. Следобедното слънце явно се отразяваше в нещо лъскаво.

Но какво?

Боклук? Тук, в Централна Сахара?

Тримата мъже се намираха на сто и петдесетина километра от най-близкия водоизточник и на над триста от най-близкото село от няколко кирпичени колиби. Преди три седмици бяха пристигнали с двумоторен турбовитлов самолет. „Най-близките ви съседи са археолози, които копаят на петдесетина километра западно оттук — разсеяно бе махнал с ръка южноафриканският пилот. — Американци, струва ми се, или британци.“

Когато се замисли за това, му хрумна, че от идването им не е виждал абсолютно никакви човешки боклуци. Нито една смачкана консервена кутия кола, цигарен фас или станиол от бонбон. Сахара беше най-чистото място в света.

Той опря латата на рамото си и зачака Дъч да се приближи.

— Стига ли ти за днес? — попита Хааген, докато Рип поставяше уреда в стойката отстрани на джипа.

— Ако искаш, можем да направим още някое и друго заснемане.

Дъч носеше тъмнозелени къси панталони и тениска, беше силно почернял и доста мръсен. Водата за миене бе лукс. Едва трийсетинагодишен, той от десет години проучваше сеизмични разломи. Така обикаляше целия свят и печелеше добри пари, ала понякога му писваше.

— Достатъчно поработихме днес — въздъхна Хааген.

Докато се наместваше на предната дясна седалка, Рип отново се озърна към проблясъка на слънчевото отражение.

— Погледни натам, Дъч.

— Нещо лъскаво. Станиол от бонбон или парче метал. Сигурно някой стар камион. Може би даже катастрофирал самолет. Веднъж се натъкнах на самолет в тая пустиня.

— Да идем да хвърлим едно око.

Дъч сви рамене и превключи на скорост. Рип си беше хлапе. Още не се бе изпекъл. Централна Сахара за него беше страхотно приключение, навярно най-голямото в живота му.

— Къде го намери тоя самолет, Дъч?

— На крайбрежието, в Тунис. Стар немски изтребител. Месершмит, доколкото си спомням. Пилотът още беше в кабината, скелетът му де. Изсушен като мумия.

— Леле! И какво направи? — Рип се бе вкопчил с две ръце в таблото.

— Какво да направя? — намръщи се Хааген. — Снимах го. Пъхнах си пръста в няколко дупки от куршуми — виж, това помня.

— Взе ли си нещо за спомен?

— Едно от момчетата взе нещо от самолета. Аз обаче не. Не ми се струваше редно. Все едно да ограбиш гроб.

— Погребахте ли пилота?

— Не — тихо отвърна Хааген. — Просто го оставихме там. Самолетната кабина му беше ковчег. Самолетът беше полузаровен от пясъчната буря, която беше бушувала няколко седмици преди това. Вятърът сигурно го е дозатрупал дни след като ние го открихме.

Рип посочи пясъчниковата скала, към която се приближаваха.

— Там някъде е, струва ми се.

— Да.

Дъч спря джипа и проследи с поглед отдалечаващия се младеж. Изглеждаше добре — атлетичен хлапак, пък и му сечеше пипето. Шефът го бе избрал от двеста студенти по инженерство, които бяха кандидатствали за тази лятна работа. Работеше яко, не мърмореше. И все пак за младия Кантрел това си оставаше просто лятна работа. Беше прекалено умен, за да се задоволи със сеизмични проучвания, когато завършеше колежа през май.

Хааген въздъхна, угаси двигателя и се протегна.

Пред него се издигаше ниска пясъчникова скала, изваяна от вятъра, както и хиляди други образувания в тая част на пустинята. Бе висока около шест метра и се спускаше под наклон трийсетина градуса — достатъчно полегат склон, за да е лесен за катерене.

— Качи се тук да погледнеш, Дъч.

— Какво намери?

— Прилича на метал. Заоблено е. Направо в скалата.

— Геодезичен знак ли е?

— Ела да видиш.

Хааген бавно се покатери при Рип, който клечеше на около три метра над пустинния пясък.

— Някакъв метал е, Дъч. Стърчи от самата скала.

Геодезистът се пресегна и го докосна. От скалата стърчеше трийсетсантиметрово парче метал. Вертикално се виждаха около десет сантиметра. Най-изпъкналата му част беше на около два и половина сантиметра от камъка.

— Прилича на броня на стар фолксваген костенурка, излъскана от навявания от вятъра пясък.

— Не е броня — промълви Рип.

Хааген се наведе, за да разгледа оголената повърхност. Приличаше на стомана, ала не беше. Титаниева сплав? Металът бе прекалено лъскав, прекалено огледален, за да е титан, помисли си той, цветът също не отговаряше. Беше тъмен, може би тъмносив.

— Странното е, че е в самата скала. Вътре в скалата. Според теб как се е озовал там?

— Струва ми се, че вятърът и дъждът са ерозирали скалата и са го разкрили.

— Едва ли — упорито възрази Кантрел. — Това означава, че е по-стар от скалата.

— Пълна загадка — махна с ръка Хааген и се обърна, за да отправи поглед към пустинята. Прах, пясък и камък, обаче каква красота! Обичаше да е сред природата. Въпреки че беше завършил инженерство, никога не бе искал да работи на „закрито“.

Рип взе камък и удари по оголения метал. Разнесе се глух звън.

Дъч се завъртя към него. Кантрел удари три пъти силно с камъка, после внимателно разгледа метала.

— Не е останала нито следа — накрая обяви той и се изправи. — Даже драскотина.

Хааген се наведе и отново разгледа повърхността — гладка, изключително гладка, без каквато и да било грапавина, като огледало. Направо поразително, че пясъкът може да излъска метала така. Е, носеният от вятъра пясък изтърква и най-твърдата скала.

— Тая пустиня е пълна със загадки. Много неща никога няма да узнаем. — Дъч поклати глава и се заспуска по склона към джипа.

Рип го последва.

— Може би трябва да съобщим за това, а?

Геодезистът се подсмихна.

— На Харви Куик ли? — Това беше шефът им. — И какво ще му кажем? Че сме намерили странно парче метал в пустинята? Старият Харви ще се зачуди какво сме пили.

Хааген се ухили на младежа.

— Някой ден ще станеш собственик на петролната компания, малкия, и аз ще спечеля от лотарията, обаче сега и двамата имаме нужда от тая работа.

Вечерта Рип разказа на Бил Тагарт за находката.

— В самата скала е, Бил. Скалата ерозира и разкрива все по-голяма част от метала. Поне така ми се струва.

— Какво мислиш, Дъч? — попита Бил. Той бе на около четирийсет години, с двойна брадичка и не обичаше жегата. Прекарваше по-голямата част от следобедите в палатката, където въвеждаше резултатите в компютъра.

— Малкият ти каза всичко. Не знам нищо повече. Никога не съм виждал такова нещо.

— Ще ми го покажеш ли утре сутринта?

— Естествено. Ако успеем да намерим мястото.

Тагарт се усмихна.

— Разправял ли съм ви как веднъж намерихме казан за уиски сред луизианските тресавища? От тръбата капеше пиячка, наоколо нямаше жива душа и ние се отрязахме. Оня ден не свършихме нищо повече, казвам ви. Пък и уискито си го биваше.

— В скалата има нещо — упорито настоя Рип.

— Може да са марсианци — захили се Бил Тагарт.

— Или голям черен камък като оня в „Една космическа одисея“ — подхвърли Дъч. — Гледали ли сте тоя стар филм, момчета?

— Било е преди моето време — сърдито отсече Рип.

— Не ми се ще да връщам буйните ти фантазии на земята, обаче ще трябва да помислим за хранителните провизии — рече Тагарт.

— Нищо им няма на хранителните провизии.

— Ти изяде всичко. На привършване са.

— Може би трябва да ги инвентаризираме — предложи Хааген.

— Вече го направих. — Тагарт му подаде лист хартия. — От доставката миналата седмица тоя хлапак лично е опукал толкова кльопачка, колкото ще стигне за цяла година на един керван камилари. Честно казано, според мен той има глисти.

— Пак тия глисти! Много ви благодаря, господин професор. — Рип се отдалечи. Хааген и Тагарт цяло лято го майтапеха.

— Има му нещо — заяви Тагарт. — Нормалните хора не плюскат така.

Преди да си легне Рип Кантрел се отдалечи на няколко метра от огъня и седна на земята. Тъй като в пустинята нямаше смог, който да затъмнява нощното небе като в големите градове в умерения пояс, звездите сияеха — милиони диаманти, искрящи по черното кадифе на вселената. Само в тази пустиня Рип бе виждал небето с толкова величествена яснота.

Споменът за това небе, по което нехайно се простираше Млечния път — ето какво щеше да отнесе в колежа наесен.

Милиарди галактики, всяка с милиарди звезди.

Както всяка вечер през това лято, Рип се отпусна по гръб на пясъка, чиято топлина приятно контрастираше на бързо изстиващия пустинен въздух. Проснат с разперени ръце и крака, той се чувстваше почти свободен от планетата, сякаш се носеше в космоса.

Вниманието му привлече метеоритен дъжд, десетки нишки, стрелкащи се под еднакъв ъгъл по осеяното със звезди небе.

Какво бе скрито в онази пясъчникова скала?

Той си обеща да открие.

 

 

— Виждаш ли, Бил? Не се майтапех. В самата скала е. И не е набито вътре. Това е истинска скала, не е бетон или някакъв изкуствен агрегат.

— Хммм. — Бил Тагарт внимателно разглеждаше камъка. Слънцето беше изгряло преди по-малко от час и се отразяваше от метала под ъгъл.

Когато Тагарт се изправи, Рип зае стабилна поза, здраво хвана чука и започна да удря.

С всеки удар откъртваше парченца пясъчник. Когато се умори, опря чука на скалата и избърса чело. Нямаше никаква влажност, ала въздухът бе горещ. Температурата вече минаваше трийсет градуса. Зноят сякаш направо изсмукваше влагата от тялото.

Дъч разчисти парченцата с пръсти.

— Е, по метала няма нито вдлъбнатинка. Но успя да разкриеш още няколко сантиметра.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Тагарт.

— Нещо метално, направено от човек преди да се образува тая скала — отвърна Рип.

— И какво би могло да бъде?

— Не знам — призна младежът. — Дъч, ти от бая години обикаляш тия пустини. Какво мислиш?

Хааген не отговори веднага.

— Каква е прогнозата за времето?

— Ясно и слънчево, както обикновено. — Рип всяка сутрин проверяваше прогнозата от сателита. — Не се очертава нито облаче.

— Изпреварили сме графика с един-два дни. Какво ще кажете днес да си починем, да отидем на археологическите разкопки и да се запознаем със съседите? Те може би ще ни дадат назаем компресор и пневматичен чук, ако имат.

— Да! — извика Рип и захвърли чука на пясъка до джипа.

— Компресор ли? — учуди се Тагарт. — Мислех, че археолозите копаят само със зъболекарски инструменти и четки.

— Можем да ги попитаме — отвърна Дъч и намръщено подритна стърчащия от скалата метал. Не му бе там мястото и това го ядосваше. Жабите не летят, кучетата не говорят и в пясъчниковите скали няма метал.

Бил широко се усмихна.

— Може на разкопките най-после да ни нахранят като хората.

— Може даже да се запознаем с момичета — засмя се Рип. — Вас двамата дъртаци това не ви интересува, обаче аз още съм млад.

 

 

На археологическите разкопки нямаше момичета на възрастта на Рип. Всъщност единствените две жени, които се мяркаха наоколо, бяха поне петдесетгодишни и сигурно тежаха десетина килограма повече от него. Докато се приближаваха към палатката, Тагарт майтапеше хлапето с този факт.

— Какво копаят тия хора? — попита Рип, за да промени „женската“ тема.

— Стари неща — отвърна Тагарт. — Колкото по-стари, толкова по-добре.

Разкопките ръководеше доктор Ханс Солди, професор в известен университет. Той се ръкува с гостите и със скептично изражение изслуша обяснението на Дъч защо им трябва пневматичен чук.

— Имаме един за особено тежко копане — заяви Солди. — Обаче честно ми кажете за какво ви е.

— Диаманти, професоре — пошегува се Рип. — Намерихме рудниците на цар Соломон. Ще ги изкопаем, ще откраднем колкото можем да носим и ще се чупим.

Солди не му обърна внимание.

— Не е възможно в скалата да има метал — отсече той, като гледаше Хааген и Тагарт.

— Обаче е там — тихо настоя Дъч. — Онзи, дето го е поставил, не е знаел, че е невъзможно.

— Ще ви дам компресор и чук, ако се закълнете, че няма да унищожите археологически обект.

— Заклевам се — светкавично се отзова Рип. — Честен кръст!

— Другите?

Дъч Хааген извади лулата си и бавно я натъпка с тютюн.

— Не знам какво сме открили, професоре. Знаете ли, защо не ни дадете техниката и не дойдете с нас? Така ще можете да разгледате. Довечера преди мръкване ще ви докараме обратно.

Солди не мисли дълго. Той бе около петдесетгодишен, як, енергичен мъж и носеше каубойска шапка.

— Добре, ще дойда. Имам нужда да се разнообразя с нещо друго, освен с каменни оръдия.

— Какви каменни оръдия? Това ли копаете? — скептично попита Рип. — Нима тук са живели хора? В тая пустиня?

— Невинаги е било пустиня — докато ги водеше към компресора, поясни ученият. — Климатът е станал толкова сух едва преди около пет хиляди години. Тогава вятърът довял пясъка и той покрил долините и низините. Това, което днес стърчи на повърхността, са върхове на хълмове и планини.

— Значи обектът, който проучвате, е най-малко на пет хиляди години, така ли?

— По-скоро на петнайсет хиляди. Тук са живели хора и през ледниковата епоха. Търсим доказателства, че тези хора са култивирали пшеницата.

— Между другото, случайно да ви е останало нещо за ядене от обед? — промени темата Рип. — Бих взел нещо за из път. Малко съм гладен.

— Естествено, синко. — Професорът посочи към една от палатките и му каза името на готвача.

 

 

Докато геодезистите палеха компресора и подготвяха пневматичния чук, Ханс Солди проучи пясъчниковата скала. Рип изчака професорът да се отдръпне и започна да разбива камъка.

Жегата не бе непоносима, стига човек да е свикнал с нея. Облечени с дънки, памучни ризи с дълги ръкави и с широкополи шапки, мъжете инстинктивно прекарваха колкото може повече време на сянка и час по час пиеха вода.

— Никога не съм виждал такова нещо — призна Солди на Дъч, докато наблюдаваше работещия с чука Рип. Ученият снимаше с видеокамерата си от всички ъгли.

— Да видим какво ще направи Рип.

Хааген вдигна парче камък, отчупено от скалата, и го подаде на археолога.

— Между другото, на каква възраст е тази скала?

— Така импровизирано мога само да предполагам. Ще я пратя за анализ.

— На повече от пет хиляди години?

— О, да. През вековете пустинята и океанът многократно са си разменяли местата. Времето е толкова… — Той широко разпери ръце. — Ние говорим нехайно за времето, както и за смъртта и безкрайността, но хората не са способни да проумеят мащабите му. Ако успеем да разберем необятността на времето, може би ще разберем и Бог.

Солди пъхна камъчето в джоба си и махна с ръка към скалата.

— Това е ерозионен нанос, предполагам. Вижда се как вятърът е изваял отложения пясък.

— Мислех, че тези следи са оставени от вятъра, който е оголвал скалата.

— Едва ли — възрази професорът. — Вятърът е образувал тези форми преди пясъкът да се вкамени. След отлагането на пясъка той е бил покрит с пръст, може би с тази червена пръст, която виждате наоколо. Водата и тежестта на пръстта са го превърнали в камък. През хилядолетията пустинята периодично е била заливана. Рано или късно дъждовете винаги идвали и я раззеленявали. В момента пустинята печели, но някой ден дъждовете пак ще се завърнат. Всичко се променя, даже климатът.

— Значи онова, дето е в скалата, трябва да е било там, когато пясъкът го е покрил.

— Така изглежда. Като че ли е в камъка, но… — Солди вдигна друго парче камък и внимателно го разгледа. После замислено го претегли в длан, като се взираше в скалата.

— Все пак на каква възраст е тази скала?

Професорът не отговори веднага.

— От сто хиляди до един милион години — накрая заяви той и хвърли камъчето. После се ухили. — Абсурдно, нали?

— Меко казано.

 

 

След три часа здрава работа с пневматичния чук под пустинното слънце се разкри заоблена метална повърхност с дължина четири метра и половина. Металът стърчеше от камъка с деветдесетина сантиметра височина. Структурата изглеждаше част от идеален кръг с диаметър около двайсет метра.

Четиримата мъже приклекнаха, заопипваха метала с ръце и подробно го разгледаха.

Повърхността отново изглеждаше непокътната. Е, тук-там имаше драскотини, но само няколко, при това съвсем малки. Тъмният метал бе огледален и нямаше патина. Водата, която през вековете се беше просмуквала в скалата, почти не му бе въздействала.

— Да допуснем, че металът е бил в камъка — промълви доктор Солди.

— Екскалибур — рече Рип, като бършеше лицето си.

Бил Тагарт не разбра за какво говори.

— Мечът, който Артур е изтеглил от скалата… Наричали го Екскалибур.

— Каквото и да е това нещо, няма да ни направи крале — отбеляза Дъч.

— Ще ни трябват два дни, за да го освободим напълно от камъка — мрачно посочи Бил Тагарт. — Ей там скалата става по-плътна и работата ще се забави. Може би трябва просто да го оставим тук. И да забравим за него.

— Но все пак какво е това, по дяволите? — попита Дъч Хааген.

— Не е ли очевидно? — сепна се Рип. — Мисля, че тримата сте се вцепенили като чучела, защото ви е страх да го кажете. Това е летяща чиния.

— Летяща чиния ли?

— Какво друго може да бъде?

Доктор Солди затвори очи и прокара длани по метала, като го търкаше с върховете на пръстите си.

— Два дни. Каквото и да е това, ще го извадим от скалата за два дни.

— Да не искате да кажете, че се намираме пред космически кораб? — попита Бил Тагарт.

— Да — убедено заяви Рип Кантрел. — Съвременният човек не може да е направил това нещо и да го е сложил тук. Древният човек не е можел да обработва метала така. Това е дело на високоразвита цивилизация. Безспорен факт.

— Не вярвам в летящи чинии — подигравателно се вторачи в него Тагарт. — Гледал съм достатъчно предавания по телевизията, слушал съм ония отрепки от караваните да твърдят, че виждали НЛО в нощното небе, докато кучетата виели и котките се катерели по стените. Пфу! Не вярвам нито на една тяхна дума.

Рип едва сдържаше нервите си.

— Това е летяща чиния, Бил — повтори той.

— Басирам се, че не е. Басирам се, че е нещо друго.

— Какво? — остро попита професор Солди.

 

 

На другия ден стигнаха до кабината. Тя се намираше в средата, в най-дебелата част. Куполът беше направен от тъмен прозрачен материал. Когато избърсаха пясъка и камъчетата, можеха да погледнат вътре. Имаше седалка и контролен пулт. Седалката беше повдигната върху подиум, така че пилотът да може да гледа през купола.

Наистина е летяща чиния! — извика Рип и потупа Бил по гърба. — Видя ли! Сега вярваш ли?

— Направили са го комунягите, басирам се — настоя Тагарт. — Някакъв самолет.

— Да бе!

Когато престана да снима, професор Солди слезе от кораба, спусна се по склона и намери сенчесто място до джипа, където можеше да седне и да наблюдава находката.

Той замислено се взираше в облия метал, окован в камъка. След малко другите трима дойдоха при него и утолиха жаждата си с вода от термоса.

— Не е имало такова откритие още от Розетския камък — промълви ученият. — Това ще направи революция в археологията. Всичките ни хипотези за произхода на човека са грешни.

— Вие ще се прочуете, професоре — рече Бил Тагарт.

Солди го стрелна с поглед, но разбра, че това не е подигравка.

— Не трябва ли да направим снимки или нещо подобно? — попита го Рип. — Нещо, което ще докаже, че сме го намерили в скалата?

— Нали имаме видеозапис — напомни Тагарт.

— Ако наистина е космически кораб, трябва да е бил направен на друга планета — замислено каза Солди. — След като го проучим, няма да има съмнение в това. Не е особено важно нито къде, нито как е бил открит. — Той стисна главата си с ръце. — Не мога да повярвам, че го казвам аз — професор по археология. Обаче е вярно. От петдесет години ни заливат снимки на НЛО, повечето фалшиви. Обектът трябва да говори сам за себе си, иначе няма да са достатъчни и всичките снимки на света.

— Тогава какво да правим? — попита Дъч.

— Какво да правим ли? — озадачи се археологът.

Рип посочи летящата чиния.

— Да продължим ли да копаем? Докато я разкрием напълно?

— О, божичко, да! Преди да съобщим на света, трябва да знаем какво сме намерили — дали е непокътната, дали е повредена.

— Аз искам да знам дали можем да влезем вътре — заяви младежът.

— Аз пък не съм се побъркал и все още не вярвам в летящи чинии — не се отказваше Бил Тагарт.

— Космически кораб — промълви Солди. — Никой няма да ни повярва. Абсолютно никой. — Грешеше, ала още не го знаеше. Той въздъхна. — Когато новината стигне до вестниците, целият университет ще ми се смее.

— Може би трябва да го запазим в тайна — предложи Рип Кантрел. — За да не ни се смеят, когато го съобщим. — Той вдигна поглед към слънцето и прецени височината му над хоризонта. — Имаме още три-четири часа светлина, но е адски горещо, а ни остават само шест-седем литра бензин за компресора. Мисля, че в лагера имаме още четирийсет.

— Аз трябва да се върна на разкопките — рече професорът. — Да си взема дрехи и четка за зъби. Там имаме четири двайсетлитрови туби бензин. Както върви дотук, предполагам, че ще ни трябват още два дни да разкрием напълно това нещо.

— Ако си съгласен, Дъч, аз ще закарам професора до неговия лагер и ще го върна обратно — ентусиазирано предложи Рип.

— Разбира се, малкия, разбира се.

— Донеси и малко храна, малкия — мрачно извика Бил. — И гледай да не я изплюскаш по пътя.

— Какви ги говори? — попита Солди.

— Той си е майтапчия — измъкна се Рип.

Младежът върна Дъч и Бил в лагера, после потегли с професора.

— Той е едва на двайсет и две и е адски отговорен хлапак — отбеляза Дъч, докато гледаше как горещият вятър разнася прашната диря.

— Явно е наследил много от майка си — отвърна Бил. — Разказвал ми е, че баща му бил фермер в Минесота и починал, когато Рип бил дванайсетгодишен. Оттогава майка му ръководела фермата. Сериозна жена.

— Обаче ти лази по нервите, нали?

— Може би малко — сви рамене Тагарт.

Дъч го потупа по рамото.

— И ние ще се прочуем, нали се сещаш. Откриването на летяща чиния ми намирисва на нова кариера. Може да ни лепнат на корицата на списание „Тайм“.

— Тогава сигурно ще трябва да се избръснем.

— Ще оставим летящата чиния на паркинга в Джърси и ще взимаме по пет кинта вход, за да я гледат. Ще направим милиони. Дойде и нашият кораб, Бил.