Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Вятърът

I

На разсъмване, преди тръгването от рейда, капитанът неочаквано получи писмена заповед да отиде в Красноводск. Телеграмата донесе Володя. Той стоеше при вратата на щурманската рубка, потреперваше и триеше с юмрук очите си.

— Ето, видите ли? — каза капитанът, като отместваше с досада листа. — Зарязвай всичко и върви някъде по дяволите. А какво има там в Красноводск, не е известно. Казват — лек нефт.

Силен порив на вятъра грабна листчето, наду като камбана ризата на Володя, зашава в полите на капитанския кожух. Развиделяваше се бързо.

— Там понятие си нямат за нашите условия — мърмореше капитанът. — На палубата имаме електромотори и какво ли не. Механикът казваше, че е достатъчна една искра от електромоторите, за да стане експлозия. А кой ще отговаря, разрешете да попитам?

— Те помолиха да потвърдим изпълнението — напомни Володя. — Ще разрешите ли да предам?

— Почакай, гълъбче. Аз питам: кой ще отговаря? Разбира се, капитанът! Те само планове съставят и заповеди пишат, а капитанът да изпълнява. Ами да вземем и да се откажем! Не можем, значи, да сменяваме вида на товара без специален преглед на кораба. Нека назначат комисия, да съставят акт, пък тогава, ако щат, и бензин ще товарим.

— Значи, така да предам, че се отказваме? — попита Володя, като се обърна към вратата. Тресеше го от ледения вятър и му се искаше да се движи. От опит знаеше колко трудно е да прекъснеш капитана, когато започне да приказва за отговорността и началството на брега. — Ще предам, Евгений Степанович, не се безпокойте!

— Почакай, къде тръгна? — изпадна в паника капитанът и неспокойно се заоглежда за телеграмата. — Така изведнъж не бива… Нали ще започнат упреци — проваляне на плана, това-онова… Къде е Касацки?

— Спи в каютата.

— Събуди го… или не, недей, по-добре извикай механика, гълъбче. Ще помислим.

Слънцето изплува на повърхността на морето и къдравите краища на облаците над него станаха алени. Порозовяха белите надстройки на кораба, по водата затанцуваха огнени плетеници и светлината на електрическия фенер в рубката се стопи, превърна се в мъничко бяло петно.

От север, изпращайки напреде си разпокъсани облачета, прилични на фъндъци сив дим, се задаваше тежък тъмен облак. И пак оттам, откъм север, сякаш отразяваше това, което ставаше на небето, морето гонеше малки бързи вълнички, кипнали в бяла пяна.

От комина на „Дербент“ излитаха сиви колелца дим, вятърът ги подемаше, разпръсваше и ги запращаше на палубата.

— Нордът идва — каза Евгений Степанович и загърна кожуха си, — истински норд, есенен. И барометърът пада.

На мостика вятърът го шибна в лицето и като се завря в яката му, погъделичка го по гърба със студените си пръсти. Долу меко и звънко заплющя брезентът на лодките, надуван от вятъра. Зад стъклото кормчията се извърна при стъпките на капитана и хвана кормилото.

„Сега краят на навигацията е вече скоро — мислеше си Евгений Степанович, като се спускаше по трапа. — Колко остана още? Ноември, декември… не, половината от декември. Колко дена има ноември?“

Насреща му излезе механикът и докосна козирката на фуражката си. Лицето му беше зачервено от вятъра и изглеждаше подпухнало и сърдито. Той мълчеше и гледаше някъде встрани, сякаш не искаше да започва разговор, и навъсено криеше брадата си във вдигнатата яка на бушлата.

„Не ме обича — помисли си с тъга Евгений Степанович. — Касацки е прав. И защо ли го повиках? Трябваше да събудя Касацки. За какво да говоря с него?“

— Добре, че не спите — каза той високо с приветлив тон. — Виждате ли, какво наближава? Чакайте буря не по-малко от десет бала! А на всичкото отгоре ще трябва да променяме курса. Чухте ли?

— Радистът ми каза — отвърна Басов. Той се огледа, сякаш да открие радиста, и като не го намери, отново започна да гледа водата.

Евгений Степанович се почувствува оскърбен, но в същото време нещо го караше да продължи разговора, искаше му се да предразположи към себе си този недружелюбен човек.

— Право да си кажа, не знам какво да правя сега — каза той колкото се може по-меко, като докосна ръката на механика, сякаш възнамеряваше да го притегли към себе си. — От една страна, красноводският нефт, както е известно, е лек и трябва да се превозва с цистерни. А при нас моторите са на палубата и навсякъде пушат въпреки заповедта. Но, от друга страна, да откажем, значи да им провалим плана за превозите. Не, с това няма да се съглася. („Глупаво — помисли си капитанът, — сякаш ме уговаря да провалим плана, а аз отказвам. И угоднича пред него, като че ли… Ех, че гадно! Нима угоднича?“). Не исках да давам отговор, без да се посъветвам с вас. Макар и да съм уверен, че ще се съгласите с мен… („Угоднича, разбира се!“) Върху всеки от нас лежи отговорността не само за нашата задача, но и за превозите изобщо, защото преди всичко ние сме съзнателни хора… С една дума, аз мисля, че трябва да потвърдим изпълнението и да отидем в Красноводск.

Навел очи, Басов мълчеше, сякаш размисляше, и Евгений Степанович се вълнуваше: ами ако механикът каже, че това не е негова работа, или изобщо нищо не отговори, ще излезе ужасно неловко. Но изведнъж Басов се огледа, сякаш искаше да се увери, че наоколо няма никого. Огледа се неволно и Евгений Степанович.

— Миналата година изгоря нефтоносачът „Партизанин“ — каза тихо Басов. — Помните ли как стана това? Те също носеха красноводски нефт. Някой запушил на палубата или изпуснал железен ключ, не знам точно. Изглежда, имало е пролука в люка и оттам е излизал газ. Само с един взрив шевовете на палубата се пропукали и люковете се откъртили. За щастие, това стана през деня и екипажът успял да спусне спасителните лодки. Имало, разбира се, пообгорели, но не силно. А корабът потъна.

— Ами хората защо… обгорели? — попита Евгений Степанович, като се запъваше. Той вече бе забравил оскърбителното пренебрежение на механика и своето унижение. Всяка дума на Басов отекваше в гърдите му като болезнен удар, след който усещаше болка в сърцето.

— Защо са обгорели ли? Когато палубата била разбита от взрива, нефтът се разлял по водата. Нефтът превъзходно гори във вода.

— Тогава защо ни изпращат? — кипна Евгений Степанович. — Че това е престъпление, а? Значи, в никакъв случай да не се съгласяваме! Как мислите? Казвате, там изпуснали ключ. Нима при нас не могат да направят същото… да изпуснат?

— Не знам.

— Ето на, виждате ли! Не, това е безобразие! Хайде, кажете ми откровено, вие сте комунист — сниши глас Евгений Степанович, — днешната заповед — нима не е подлост, престъпление? Кажете!

— Аз не съм специалист, но по моему какво престъпление има тук. Трябва да се извози лек нефт, а бензоносачи няма. Палубата на „Дербент“ не пропуска газ, а люковете са херметични. Освен това газоотводът е висок. Значи, пряка опасност няма, но от нас зависи да отстраним каквито и да било случайности. Нали нефтът не се възпламенява от само себе си, дори и красноводският — усмихна се той в яката си.

— И все пак не може ли да се откажем? Нека назначат комисия и официално да разрешат.

— Не бива да отказваме. Нали вие сам казахте сега, че ще провалим превоза. Аз припомних този случай, за да бъдем по-внимателни, когато тръгнем с товара, трябва да контролираме хората. Иначе всичко може да стане…

Порив на вятъра от север покри морската повърхност с черни бразди. Евгений Степанович сложи длан на ухото си:

— Какво казахте?

Но Басов само се сгуши, пъхна по-дълбоко ръце в ръкавите на бушлата и раздвижи обветрените си устни:

— Сту-де-но!…