Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

II

По време на обяда на вратата на столовата се появи дежурният матрос Карпушин.

— „Агамали“ пристига — извести той развълнувано. — Ех, и то красиво се носи, приятели!

Няколко души захвърлиха лъжиците и вилиците. Други се разбързаха, като се пареха с горещия борш.

На мостика и по спардека на „Дербент“ се събра целият свободен от вахта екипаж. От това, че корабите плуваха един срещу друг и разстоянието помежду им бързо се топеше, изглеждаше, че „Агамали“ се движи със скоростта на катер.

Щурманът Алявдин се присъедини към матросите, които наблюдаваха от мостика приближаването на кораба. Той се стараеше да си придаде небрежен, скучаещ вид, но очите му блестяха неспокойно.

— Да бяхте се свързали с тях, Володя — каза той на радиста. — Интересно е да се разбере каква им е скоростта.

— Удобно ли е? — усъмни се Володя.

— Защо не, та нали се съревноваваме с тях.

Корабите се изравниха и пред наблюдаващите от мостика се откри палубата на „Агамали“ и спардекът, покрай перилата на който неподвижно стояха хора. Неочаквано флагът на кърмата на кораба потрепна и се плъзна надолу по пръта. Тълпата на мостика одобрително зашумя:

— Виж, спуснаха го — тържествуваше Карпушин, — започнаха да ни смятат за хора! Трябва да им отговорим.

Той погледна Алявдин и онзи кимна. Карпушин се затича към кърмата. От кораба замахаха с фуражки, той вече се отдалечаваше, обвит в сив дим. Володя излезе от кабината и се приближи до Алявдин.

— Дванадесет възли — каза разочаровано той, — това е предишната им скорост с товар. Аз мислех, че са постигнали нещо за това време. Излиза, че са се успокоили!

— Вчера ние правехме дванадесет и половина — забеляза угрижено Алявдин, — а сега без товар вървим със скорост тринадесет възли. Честна дума, изглежда, ние ще поведем навигацията!

— Още не се знае. Трябва да се използуват скритите възможности.

— Какви възможности?

Володя снизходително си поигра с колана.

— Не бяхте ли на политзанятията? Жалко! Говорихме за стахановците. Скритите възможности — това е, което може да даде механизмът, ако попадне в умели ръце. Да вземем например двигателите на „Дербент“. След пускането от завода те даваха сто оборота и цилиндрите бяха натоварени неравномерно. След регулирането им със силите на екипажа дават сто и дванадесет оборота и сега само петият цилиндър отляво е по-малко натоварен. Басов казва, че двигателят още не е използуван докрай и мощността му може да се повиши. Това е то скрита възможност. Басов казва…

— Не дърдорете толкова! Чуйте, Володя…

— Е?

— И аз самият съм чел нещичко за Стаханов и би ми се искало да поговоря с Александър Иванович по една работа.

— Че какво. Да бяхте поговорили.

— Той дали не ми се сърди, че възразявах против двадесетте и пет хиляди свръх плана? Как мислите?

— Глупости. Той не е горделив.

— Чуйте, Володя — щурманът видимо се вълнуваше, но с всички сили се стараеше да се държи небрежно, — ето вие правите нещо, стараете се да оправите работите и вече сте постигнали това-онова. Но от навигация нищичко не разбирате, а и в самата навигация също има скрити възможности. По-конкретно — хрумна ми една не лоша идея… Работата е в това, че по пътя за Астраханския рейд ние минаваме край остров Жилой, като го оставяме отляво. Така изобикаляме много, тъй като правото трасе минава по отсрещната страна на острова. Но там е плитко и при газене двадесет фута съвсем не може да се мине. Обаче, като се връщаме обратно, без товар, газенето ни е всичко на всичко шест фута, ако времето е хубаво и в трюмовете няма баласт. И въпреки това ние минаваме по външната страна, правим завои и губим за това не по-малко от четиридесет минути.

— А каква е дълбочината в пролива?

— Минимум седем фута. Напълно възможно е да минем, ако сме без товар и без баласт. Икономията от време е четиридесет минути. Ето ви скрита възможност — завърши тържествуващо щурманът.

— Тогава защо никой не минава оттам? — учуди се Володя. — Ами това е толкова просто.

— Не знам защо… Страхуват се. Искам да поговоря с Басов и ако той се съгласи, ще съумеем да убедим капитана.

Алявдин почерпи с цигара Володя и изтича да проучва картата. Предложението се хареса на Володя, макар и да се стараеше да изглежда равнодушен. Той беше озадачен и дори се ядосваше малко. По-понятно щеше да е, ако предложението излезеше от Басов, от помполита или някой от мотористите. Володя изпитваше неприязън към Алявдин и всичко, което знаеше за него, изглеждаше враждебно спрямо този колектив, създал се благодарение на съревнованието. Алявдин се държеше настрана и беше някак пошло фамилиарен. Но да се икономиса почти час от времето с просто изменение на трасето! Володя нямаше търпение да съобщи за това на комсомолците.

Вечерта екипажът слушаше радио в червения кът. Там беше Котелников, бяха и Проценко и Хюсеин. Те изслушаха Володя без никакво оживление — явно споделяха инстинктивната му неприязън към втория помощник.

— Когато започвахме, той държеше ръцете си в джобовете — каза раздразнено Хюсеин, — а сега, когато тръгна без него, влиза в боя, засукал ръкави. За него това е само за фасон, а за нас е въпрос на чест. Да върви по дяволите!

— Но предложението заслужава внимание — забеляза Котелников омърлушено.

— Нека заслужава, и без него щяхме да го измислим.

— Свири си на грамофона, само това прави — подсмя се Проценко, — а при нас трябва да се работи! Да върви по дяволите!

Влезе Басов и седна при компанията. Надвил безсъницата, беше поспал няколко часа и макар да не можеше да се каже, че е весел, бе някак особено спокоен, вслушваше се в далечната музика, която звучеше от радиорупора, и като се стараеше да улови мотива, си подсвиркваше.

— Ех, Володя, радисте мой великолепен! Нямаме си хармоника да си посвирим.

Володя се усмихна в отговор на шегата, но веднага тайнствено забърбори нещо под нос и като сниши глас, започна да разказва за предложението на Алявдин. Комсомолците поглеждаха, механика който с удоволствие си свиваше цигара и слушаше едва-едва, без напрежение.

— Алявдин предлага да минем през пролива, тъй ли? — каза Басов накрая. — Малко е съмнително. Струва ми се, там няма осем фута.

— И аз казвам, че е глупост — подхвана облекчено Володя. Беше му приятно, че сега всичко се изясни и предложението на Алявдин, когото той смяташе за враждебен на корабния колектив, се оказа безплодно хрумване. — Чисто на просто — той е един дърдорко!

— Искал е да се поперчи, ама не стана — забеляза Хюсеин. — Да го държим по-далеч…

— Кого? — попита Басов.

— Щурмана! Нека не се вре!

— Вие сте полудели! — учуди се Басов. — Човекът предлага нещо, а вие ръмжите! Непременно трябва да се обсъди.

Комсомолците мълчаха. Володя започна да се върти на мястото си, като се оглеждаше сконфузено.

— Та нали и ти сам каза.

— Аз просто не съм запознат с навигацията. Алявдин е щурман, той по разбира. Ще се посъветваме с капитана, ще разгледаме трасето, ще помислим. Не мога да разбера какво толкова не ви е харесало? — Той погледна наоколо с предишното добродушие, но видя недоволни лица и изведнъж сякаш се запъна, престана да се усмихва и очите му добиха твърд израз.

— Ти нямаш нюх — избоботи Хюсеин сърдито. — Не го ли виждаш що за птица е? Надсмиваше се, когато се заловихме за работа, разправяше, че двадесет и пет хиляди над плана са бълнуваници. А сега се готви да вдигне шум около себе си и да се изтъкне. По моему той е жалък тип…

— Е-е, това са вече дрязги — намръщи се Басов. — Тук всички сме си свои и аз не по-зле от вас познавам Алявдин. Но той е щурман и докато е на кораба, никой няма право да му пречи да взима участие в работата на колектива. Започне ли да пакости, ще го свием или ще го махнем! Сега той иска да ни помогне и да го отблъснем, значи, да навредим на себе си.

— Не е хубаво, момчета — забеляза Котелников навъсено. — Пак започваме да се изолираме, създаваме някаква група от благонравни. Вече разговаряхме за това. Володя, ти сам казваше, че малко работим с хората. Защо да повтаряме грешките…

— Никак не ми е по сърце! Такъв един чужд…

— А по моему — или да го изгоним от танкера, или да го привлечем и използуваме. Чужди не трябва да има. Винаги става така — продължи Басов по-меко. — Вие работите сами — пречат ви, надсмиват ви се, всячески доказват, че измисляте глупости. Ако сте на правилен път и настойчиво постигате целта си, с вас постепенно се съгласяват и искат да ви помогнат. Половината от работата е — да привлечете хората на своя страна. Май че — най-важната половина… Поговорете с помполита. Аз не умея да говоря, какъв пропагандатор съм! — прекъсна се той сам с усмивка.

— Ясно за какво говорим — промърмори Хюсеин без никакво желание. — Ако помогне, „благодаря“ ще му кажем. Нали така, Володка?

— Правилно…

 

 

Преди последната вахта Басов се качи на щурманския мостик, за да разгледа трасето по картата.

Морето беше спокойно. Широките, гладки талази носеха на гребените си неясните отражения на звездите. Перилата на мостика бяха топли, малко влажни от росата и леко потрепваха. Ако не беше това слабо вътрешно потрепване на кораба, би изглеждало, че той стои неподвижно, а морето тече като река, натам, накъдето духа вятърът и се гонят вълните.

Басов тихо си тананикаше и гледаше надолу. На спардека край лодката се белееше женска рокля. До него долетя смях и престорено сърдит глас:

— Ми-ру-вай…

„С кого ли е?“ — помисли си Басов, като си спомняше засмяното розово лице на прислужницата Вера, малкото й носле и светлите вежди на детското порцеланово чело. Пролетес матросите се караха за нея, имаше сплетни по неин адрес, докато помполитът Бредис не засрами момчетата на едно събрание. Тя беше еднакво приветлива с всички, но с никого не се задържаше по-дълго на палубата.

„Ето че и Вера си е намерила някого — помисли Басов с внезапна болка, — сигурно е обикнала истински. Е, какво, това е естествено. Дори и изродите — само аз… — той прекъсна мисълта си. — Хубаво е, че наоколо е тъмна нощ и никой не ги вижда, че стоят там прегърнати. И с мен беше така, но както изглежда, не е било истинско, защото всичко свърши така просто, сякаш се прекъсна. И за какво ли да жаля?“

Той се приближи до кабината и се постара да насочи мислите си към новото трасе, към предложението на Алявдин, но с яснотата на бълнуване видя голите Мусини ръце, дори усети тежестта им на раменете си и като светъл лъч от тъмнината се появи нейното лице.

— Струва ми се, че винаги съм те обичала, командире…

Той погледна нагоре, към черното небе, обсипано с блестящи звездни песъчинки, и изскърца със зъби. Трябва веднага да се захване с нещо. Мина по мостика и обиколи кабината. До резервния компас, наведен над циферблата, стоеше матросът Карпушин. Той записваше нещо и беше толкова погълнат от това, че не чу стъпките му.

— Компаса ли изучавате? — попита Басов с онзи общителен израз на гласа си, за който знаеше, че винаги предразполага хората към сериозен разговор. — И аз отдавна се каня да се заема с навигацията, но все не мога да намеря време… Сериозна работа е това…

Карпушин трепна и се обърна със смутена усмивка, но като позна Басов, тозчас се успокои.

— Не, не го изучавам, а следя курса — изговори той тайнствено на един дъх. — Само че по-тихо, моля ви. Той не трябва да чуе.

— Кой?

— Дежурният кормчия?

— Вие следите курса?

— Сега ще ви обясня — засуети се матросът, — само да запиша… Готово. Ето, виждате ли, корабът кривна с три градуса. Той, кормчията, кривна. Вече изписах четири страници. Тук има и по-големи отклонения — с пет градуса, дори и повече. Ако на картата се прокара пътят на кораба, ще се получи криволичеща линия. Вече втори ден следя курса…

— Тези отклонения много намаляват скоростта, а? — попита Басов заинтересовано.

— Тихо. Ще чуе… Как да не я намаляват! Вие увеличихте мощността на двигателите, но всичко това няма смисъл, ако кормчиите работят мърляво. Аз забелязах това по време на дежурството, когато стоях зад кормилото. А после, на политзанятията, говорихме за Алексей Стаханов и за скритите възможности. Днес изкарах вахтата зад кормилото и направих съвсем малки отклонения — с половин градус, не повече. Сега записвам работата на другите кормчии и утре ще им покажа как управляват кораба. Какъв срам!

— А записките ви в ред ли са? — бързо попита Басов.

— В пълен ред. Дори записвах времето, когато ставаха отклоненията.

— Тогава ще съставим график на работата им и ще съберем екипажа за обсъждане. Това е голяма скрита възможност, вие сте прав.

— Наистина ли? — зарадва се матросът. — Ще ги стигнем, Александър Иванович! — Той се наведе над компаса и разтвори бележника си: — Ето пак отскочи. С два и половина… Вижте сам!

— Виждам — усмихна се Басов. — Аз само ви преча със своите разпитвания. Отивам си.

Този кратък разговор освежи някак съзнанието му и му възвърна устойчивото равновесие, от което го беше изкарало зрелището на чуждото щастие.

„Ето и още едно откритие — мислеше той с радостно учудване за разговора си с матроса, — и то толкова просто, ясно за всеки, който знае, че правата линия е по-къса от кривата. За отклоненията от курса знаеха щурманите и капитаните, и мотористите. И това откритие прави кормчията на щурвала.“