Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

III

В надпревара се гонят вълните по рейда като подплашени пъргави зверове, светлозелени, покрити с кафяви петна нефт. Шлеповете се клатушкат насреща им, поскърцват и предпазливо възвиват със стръмните си ръждясали бордове. Мъничкият черен параход-влекач хвърли във водата мокрия край на въжето, изпищя оглушително и потегли, порейки вълните, като остави след себе си лъкатушна опашка от разпенена вода.

В помпеното отделение на „Дербент“ работеха товарните помпи. Палубата леко звънтеше и едва забележимо се издигаше над водата. Басов стоеше на мостика при перилата, притиснал лакти о хълбоците си, за да се постопли.

— Лошо е скроено това Каспийско море — каза боцманът Догайло, който стоеше до него, — дори съвсем неудобно се е разположило.

Той издаде напред върха на огромния си ботуш, излят сякаш заедно с крака му от чугун.

— Съхне нашето море, храни земята. Знаете ли древната Девича кула в Баку? Сега кулата е на две минути от морето. Разказват, че уж зъл хан заточил там една девойка и тя залиняла от мъка. По онова време кулата била в морето. Ала отдръпнало се то, оголило камъните. И тук също, в Астраханския рейд, някога било дълбоко. А сега на двайсет фута от Тюленовото седло е плитчина и е опасно да се навлезе. Наоколо вода — догдето поглед стига, а нямаш ход…

Гласът на боцмана е висок, напевен, сърдечен. Басов учудено погледна под око огромната загоряла адамова ябълка на боцмана, издула яката на бушлата му, и уверено каза:

— Скоро ще направим дъното по-дълбоко — тогава танкерите без претоварване ще отиват чак до Астрахан.

Догайло се усмихна под мустак, огледа събеседника си с кротко съжаление и бавно сне фуражка. Вятърът разроши редкия смачкан пух по яйцевидния му череп.

— За вас всичко е лесно, всичко можете. Мисля само, че и преди вас е имало учени хора, които са си блъскали главите над това и са се отказвали. А причината тук са опасните наноси и теченията, които ще провалят цялата ви работа и ще затлачат фарватера с пясък. Не, няма да стане по вашему! — завърши той тържествуващо и още веднъж огледа Басов важно и неодобрително.

На Басов не му се спореше. Той мълчаливо се отдалечи по мостика.

В завода Басов все пак имаше свои хора. В завода бяха монтажниците, бригадирът Ворон, мъничкият стругар Ейбат. На кораба има много отделения, камери, машини. На кораба има много хора и специалности. Ала на кораба Басов няма свои хора. Той все още се вглежда в окръжаващите го, ала под неговия поглед по лицата се изписва досада, зениците се свиват, изчезват под ресниците. Хората се разпръсват пред него отпуснати, непонятно прилични един на друг. Тяхната изпълнителност изглежда фалшива, сериозността им — насмешлива. Мълчаливо като насън, те се движат из тесните проходи на машинното отделение, гълтат горещия въздух и сядат където им попадне. Мълчаливо въртят щурвала и възлестите им мишци се издуват на потните рамене. Пред вахта се стълпяват на горната площадка, слушат обясненията му и го разглеждат като задморско чудо. Понякога той се появява незабелязано и вижда как се поклаща, приклекнал, мотористът Хюсеин и си тананика под носа някаква глупава песничка или как разговарят мотористите Козов и Хазарян, блещят срещу светлината уморени очи с кръгове от сажди.

— Това хора ли са? Би трябвало да ги пратят по дяволите и да наберат нови.

— Ех, мили мой. Това моряци ли са? Сладко си „дадакат“, сякаш единствено те са истинските моряци на „Дербент“. Лъжат се един друг, лъжат и себе си. Всъщност отдавна са вдигнали ръце от тонмилите и от оборотите на двигателите…

 

 

От откритите кранове на палубата шуртят потоци вода. Струите се стичат, като потъмняват и се покриват с мъхнат прах. Матросите се пързалят по мократа стомана, с мъка бутат пред себе си метли, омотани в какви ли не парцали. Между тях като чевръста совалка снове Догайло. На кърмата се изкачи матросът Хрулев, току-що обръснат, с китара под мишница и цигара зад ухото. Той отметна от челото си светлорусия къдрав перчем и дръпна струните.

Ще пита докторът за болестта…

Седмина любя, ох, не е шега!…

Басов спря на юта. Той машинално следеше чайката, кръжаща над вълните. Ето че птицата полетя надолу като снежнобяла топка и докосна с крило водата. Матросът Хрулев дръпна за последен път кресливо изпъшкващите струни, прозя се и огледа равнодушно Басов.

Тук, под монотонното бучене на моторите, при входа на машинното отделение, Басов си представи този мъничък свят, ограничен от синия кенар на хоризонта, микроскопичен и безцветен, като нечии плувнали в тлъстина очички, където всеки се е примирил със собственото си нищожество, ала презира заради него другите: „Ех, мили мой, това хора ли са!“

В завода смятаха Басов за добър организатор, но заводът беше живял преди него и сега живее без него, а тук всичко трябваше да започне отначало. Но как? И той се терзаеше от безсилието си, от безплодните усилия да потръгне работата. Ала да стане равнодушен, да се самоуспокои, да се затвори в каютата си, той не можеше. Някаква упорита частица от мозъка му, разкъсана и зашеметена от умора, го болеше като рана: да действува, да промени всичко по новому, като задържи хората по време на престоя, да увеличи оборотите…