Включено в книгата
Хора като хора
Сборник научнофантастични разкази и повест
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Кир Буличов.

Хора като хора

Сборник научнофантастични разкази и повест

 

Руска. Първо издание

 

Кир Булычев, „Чудеса в Гусляре“,

© Москва, „Молодая гвардия“, 1972 г.

 

Кир Булычев, „Люди как люди“,

© Москва, „Молодая гвардия“, 1975 г.

 

Кир Булычев „Летное утро“,

© Москва „Московский рабочий“, 1979 г.

 

Антология советской фантастики, т.15,

© Москва, „Молодая гвардия“, 1968 г.

 

Сборник научной фантастики, вып. 11,

© Москва, „Знание“, 1972 г.

 

Мир приключений. Сборник фантастических и приключенческих рассказов,

© Москва, „Детская литература“, 1976 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

 

Подбор и превод от руски: Нина Ракева

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Тодор Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Олга Цанова

 

Литературна група IV

Дадена за набор на 22.I.1981 г.

Подписана за печат на 30.V.1981 г.

Издателски №1734

Формат 60X90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 21,17

Печатни коли 20,75

07 — 9536352511/5617-8-81

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

 

Цена 2,65 лева


Невероятно, но факт — в този артистичен брадат блондин с лукаво-лирични сини очи наистина живеят двама души. Единият е роден през 1934 г. и се казва Игор Можейко. Той е жител на Москва и научен работник (вече доктор на историческите науки) в Института по ориенталистика. Когато му омръзне да проучва Бирма, той се занимава с будизъм, история на пиратството в Индийския океан и прочие екзотични проблеми… Другият се казва Кир Буличов и е значително по-млад — появил се е през 1965 г. с помощта на лиризирания цикъл разкази-етюди „Момиченцето, на което нищо не може да се случи“. Той е жител на създадения от самия него град Велики Гусляр (първият „гуслярски“ разказ е написан през 1967 г., при това в България — в Боровец). Въпреки младостта си Кир Буличов е един от най-значителните съветски писатели-фантасти. Той не обича чак толкова екзотиката и затова описва по-обикновени чудеса (във Велики Гусляр чудесата са всекидневие). И какво да прави, щом — както сам признава във „Встъплението“ към гуслярския цикъл — все още никой не е отговорил убедително на въпроса; „… защо пришълците от Космоса, избрали за цел на своето пътешествие Земята, се спускат не в Тихия океан, не в планините на Памир, не в пустинята Такламакан, даже не в градовете Осака и Конотоп, а в град Велики Гусляр?…“

В често употребяваното словосъчетание „писател-фантаст“ рядко и двете съставки са равностойни: голяма част от писателите-фантасти са повече фантасти, отколкото писатели. Кир Буличов принадлежи към по-малобройната група автори, които са повече писатели, отколкото фантасти. Не защото не умее да бъде „фантастичен“ — макар да не проявява особен интерес към парадоксите на науката, моделите на футурологията и бъдещите технически открития, той умее да бъде съпричастен към търсенията на съвременната фантастика. Примери за жанрова изобретателност от този сборник могат да бъдат „Великият Дух и бегълците“, „Половин живот“, „Снежанка“ и др. Но и те — сякаш за по-голяма нагледност — доказват как Кир Буличов винаги и преди всичко се вълнува от образа на човека, от неговите преживявания и нравствена позиция: стреми се към художествено-психологическа убедителност на характера и сугестивна повествователна атмосфера. Ето разказа „Половин живот“: какви невероятни атракции можеше да развихри авторът на този чуждоземен кораб-сонда, чиито роботи отвличат като образец на земната фауна… медсестрата Надежда Сидорова. Без да лишава читателя от специфичното удоволствие — преживяване на срещата с Невероятното, Буличов извайва с най-голямо внимание образа на трогателната — едновременно безпомощна, и силна, наивна и мъдра Надежда, която се отнася с майчинска жаловитост дори към железните „глупчовци“ и загива, спасявайки една чужда и непонятна за нея форма на живот.

Разказите на Кир Буличов са пронизани и споени от една сугестивна поетично-хумористична атмосфера. Но трябва да подчертаем — Кир Буличов не е хумористичен писател, а писател с чувство за хумор. Хуморът у него е флуид, който оцветява естетически атмосферата на разказите, а не силов ефект. Този хумор рядко е весел — той крие и печал, и лирично удивление, и тъжна ирония; израства от една неприкрита любов към човека и съчувствие към неговите слабости и житейски трудности. Буличов вярва в доброто начало у човека и винаги се стреми да го извади наяве или реабилитира (характерни примери са „Богатият старец“ и „Получихме златни рибки“). Той е в състояние да намери съчувствено-иронична финална поанта дори за свирепите горили, унищожители на първобитната цивилизация („Червен елен — бял елен“). Това е вероятно и една от скритите пружини на предразположението му към детската фантастика: все пак от целия човешки род най-много заслужават да бъдат обичани именно децата…

Голяма част от разказите на Кир Буличов (при това — най-физиономичните) са построени върху принципа „чудо във всекидневието“. Понякога това „чудо“ идва отвън (тогава обикновено тонът е по-хумористичен), а понякога ненадейно се разкрива в самия човек (тогава тонът е по-лиричен). Но крайната цел на Кир Буличов е разкриването на „чудото“ на самия човек — любовта, добротата, духовността. А този принцип е не само литературен похват за създаване на мек лиричен хумор и поетична атмосфера. Той крие и своеобразен „идеологически“ императив: вяра във възраждащата сила на доброто и призив към неговото култивиране в ежедневието — към повече финес, етика и красота в толкова крехките човешки отношения. Защото най-голямото чудо — това е човешкото у човека. Кир Буличов е един срамежлив романтик.

Невероятното, което нахлува в делника, е такова нарушение на нашите представи, което предизвиква усмивка (доброжелателно-хумористична, тъжно-шеговита, съчувствено-иронична). Така невероятното се приземява, а делничното се възвисява и опоетизира. Негов жанрово-повествователен израз е прибягването към модернизирани приказки и реализирани метафори. Например „Подели с мен“ е разказ за една планета, където хората съвсем реално „споделят болката“ на ближния — поемат част от нея и страдат заедно с него. В „Окото“ приборът за възвръщане зрението на слепите помага на главния герой да „прогледне“ и види истината за жена си. „Получихме златни рибки“, „Не ядосвай магьосника“, „Домашен пленник“ и „Снежанка“ са лирични тъжно-хумористични приказки, в които елементът на реализирана метафора е също доста забележим.

Засега стихията на Кир Буличов е лиризираният разказ и цикълът разкази: те са тази кондензирана и гъвкава жанрова форма, в която талантът му се проявява най-ярко. В по-големите форми Буличов става по-дисциплиниран и драматичен: той не е епик, но умее да разказва увлекателно и убедително. Тук обаче по-трудно го отличаваме от останалите фантасти. Силата на Буличов е в изграждането на характера, в психологическата обрисовка, в поетично-тъжно-комичните нюанси, а не в ефектността на обстановката или концептуалността на моделирането, които при по-големите жанрови форми на фантастиката имат по-голямо значение. Може би затова в подобни случаи (като романа „Последната война“) авторът не се стреми да рисува обстановка, значително отличаваща се от земната. От друга страна обаче, повестта „Великият Дух и бегълците“, включена в този сборник, показва резултатния стремеж на Буличов да излезе в други проблемни хоризонти, да даде свой отговор на определени нравствено-философски въпроси, поставяни и от други съветски фантасти. И не е случайно това, че на финала затвореният кръг на човешката обреченост, на манипулационния експеримент е разкъсан — оптимистично. Тази повест е едно от малобройните произведения, в които любовта на Игор Можейко към историята е прескочила и у Кир Буличов; тази тенденция обаче става все по-силна — доказателство е и появилата се през миналата година повест „Похищението на чародея“.

Ако в предишните разкази на Кир Буличов драматизмът се разтопява в лирично-поетичната атмосфера, а хуморът е по-жизнерадостен, напоследък произведенията му стават по-конфликтни, проблемни и сериозни (т.е. тъжни), което е обяснимо: в белетриста с лирична нагласа се крие драматичен писател, а в хумориста — трагик.

Когато заговорим за съвременната съветска фантастика, заслужено започваме с братя Стругацки. Едно от следващите имена, с които трябва да продължим, е Кир Буличов. Досега той беше сравнително непознат на българския читател (поне в преводи). Сега — благодарение на този сборник на издателство „Хр. Г. Данов“, както и на детските книжки, които подготвя „Отечество“ и още един сборник на библиотека „Галактика“ на „Г. Бакалов“, пропускът ще бъде поправен. Това е важно, защото голяма част от по-новите разкази и повести на продуктивния Кир Буличов са пръснати из различни съветски списания и алманаси и са трудно достъпни дори за най-запаления любител на фантастиката.

 

Огнян Сапарев

Край