Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

56. Последна надежда

Сега стаите им изглеждаха малки въпреки високите тавани. Нищо не се беше променило. В кухнята имаше всички деликатеси, които можеха да се открият в Империята. Само с едно натискане на бутон щяха да повикат десетки, стотици прислужници. Морските пехотинци в коридора бяха учтиви и внимателни.

Ала бяха в капан. Някъде в края на системата на Нова Каледония, край база, наречена Дагда, се събираха имперските бойни кораби и когато пристигнеха…

— Няма да избият всички — изцвъртя Чарли.

— Ще го направят — простена Джок.

— Воините ще се сражават. Флотът ще изгуби кораби. Ще ги командва Кутузов. Ще рискува ли корабите си? Или ще превърне планетата ни в тлееща шлака?

— И астероидите ли? — изхленчи Чарли. — Да. Никога не е имало Цикъл, който да погуби и двете цивилизации. Господарю, трябва да направим нещо! Не можем да го допуснем! Ако бяхме откровени с тях…

— Флотът им вече щеше да е на път — презрително отвърна Джок. — А оставаше толкова малко! Бях ги убедила! — Три дебели като наденички пръста се свиха в юмрук. — Бяха готови да се съгласят и после… и после… — Тя застена, на ръба на лудостта, но успя да се овладее. — Трябва да можем да направим нещо!

— Да им кажем всичко — отново предложи Чарли. — Какво ще ни навреди? Поне ще им обясним защо сме ги лъгали.

— Мислете за онова, което можем да им предложим — заповяда Иван. — Анализирайте техните интереси и измислете начини да ги удовлетворим, без да унищожат расата.

— Да им помогнем ли? — попита Джок.

— Разбира се. Да им помогнем да гарантират безопасността си от нас.

— Те се страхуват от воините. Дали господарите ще се съгласят да избият всички воини? Тогава ще можем да влезем в Империята.

— Смотанячка! — изкрещя Чарли. — Колко господари тайно ще задържат воини за разплод?

— Такъв опит вече е правен — каза Иван. — Измислете нещо друго.

— Можем ли да ги накараме да повярват, че няма да успеем да създадем полета? — предложи Чарли.

— Защо? Те и без това скоро ще разберат. Не. Хората няма да влязат в системата ни, докато флотът им не е готов за това. Десетки миноносци. Ако се появят в системата, воините ще се съпротивляват и расата ще загине. Не трябва да ги пращат. Не трябва!

Джок премина на полузабравен език, неизвестен на господарите.

— Той е на крачка от лудостта.

— Както и ние. — Чарли избухна в горчив, безмълвен сламкарски смях. — Жалко за господаря. Неговите страхове са и наши, освен този, че ще полудеем. Без нас той ще е ням и безпомощно ще гледа как човеците събират флота си.

— Мислете! — нареди Иван. — Те пращат Кутузов. Той е унищожил човешка планета — нима ще прояви милост към извънземни? Мислете! Мислете, иначе расата е обречена!

 

 

Когато Сали влезе в кабинета на Род, той разговаряше по телефона. Не я забеляза. Момичето се поколеба, после се заслуша.

— Съгласен съм, Лаврентий. Астероидната цивилизация трябва да бъде пометена още отначало. Дори е възможно там да е основната им космическа база.

— Не ми се ще да разделям флота — отвърна му глас със силен акцент. — Вие ми възлагате две задачи, лорд Блейн. Несъвместими задачи. Да нападна сламкарите и да ги обезвредя без предупреждение — да, това е възможно. Да се оставя да ни атакуват преди да сме в състояние да реагираме — това ще ни струва много човешки жертви и ще изгубим част от корабите.

— Въпреки това планирайте операцията така.

— Слушам, милорд. Утре сутрин офицерите ми ще ви донесат предварителните разчети. Както и предвижданията за жертвите. Кой офицер предлагате да назнача за капитан на кораба примамка, милорд? Някой ваш съученик? Непознат? Чакам предложенията ви.

— По дяволите!

— Моля да ме извините за дързостта, милорд. Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

Екранът помътня. Род продължи да гледа в празното пространство. Сали се приближи и седна срещу него.

— Чу ли?

— Отчасти… наистина ли е толкова зле?

Той сви рамене.

— Зависи с какво си имаме работа. Едно е да се появиш с гръм и трясък и да изсипеш огън и жупел върху планетата и астероидите. Но да предупредиш сламкарите за намеренията ни и да чакаш да ни атакуват… Първият враждебен акт може да е залп от лазерното оръдие, изстреляло онази сонда!

Тя тъжно го погледна.

— Защо изобщо се налага да го правим? Защо просто не ги оставим на мира?

— И някой ден да се появят тук и да избият внуците ни ли?

— Защо трябва да сме ние?

— Трябва. Кажи ми, Сали, има ли някакво съмнение в това какво представляват сламкарите?

— Те не са чудовища!

— Не. Просто са наши врагове.

Сали мрачно поклати глава.

— Какъв е планът?

— Флотът ще влезе в системата. Ще поискаме да се предадат на Империята. Може би ще приемат, може би не. Ако се съгласят, разоръжаването им ще се наблюдава от наши представители. Ако решат да воюват, флотът ще ги атакува.

— Кой… Кой ще отиде на планетата? Кой ще отговаря за инспектирането… Не! Род, няма да ти позволя да го направиш!

— Кой друг? Аз, Каргил, Санди Синклер — старият екипаж на „Макартър“. Може наистина да капитулират. Някой трябва да им даде този шанс.

— Род, аз…

— Може ли да се оженим по-скоро? И двата рода нямат наследници.

 

 

— Няма смисъл — каза Чарли. — Изпитай иронията. Милиони години наред сме били затворени в бутилка. Формата й е изваяла вида ни в наша вреда. Сега открихме отвор и флотът влиза през него, за да унищожи световете ни.

Джок изсумтя.

— Колко живи и поетични са образите ти!

— Какво щастие, че можем да се наслаждаваме на градивните ти съвети! Ти… — Чарли внезапно замълча. Походката на Джок бе станала… странна. Тя крачеше с неудобно извити зад гърба ръце и наведена напред глава. Стъпалата й бяха събрани едно до друго и позата й изглеждаше несигурна като на човек.

Чарли разпозна в нея Кутузов. Тя направи категорично движение, за да не позволи на Иван да каже нещо.

— Нужна ми е една човешка дума — рече Джок. — Никога не сме я чували, но не може да я нямат. Повикай прислужник — изсумтя с гласа на адмирала тя и Чарли се подчини и скочи.

 

 

Сенатор Фаулър седеше зад бюрото в кабинета до заседателната зала на комисията. Върху голата дъбова повърхност имаше голяма бутилка новоабърдийнски ликьор.

— Ще пийнеш ли? — попита Бен.

— Не, благодаря.

— Тогава на въпроса. Молбата ти за членство в комисията е отхвърлена.

Хорват сковано се изправи.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Седни. — Фаулър извади чаша от чекмеджето и я напълни. — Ето, вземи. Престори се, че пиеш заедно с мен. Тони, правя ти услуга.

— Не мисля така.

— Не мислиш, а? Виж, комисията ще унищожи сламкарите. Каква полза ще имаш от това? Нали искаш да участваш в решението?

— Ще ги унищожи ли? Смятах, че заповедта е да ги присъединим към Империята.

— Естествено. Не можем да постъпим по друг начин. Политическият натиск е прекалено силен. Така че се налага да позволя на извънземните да пролеят наша кръв. Включително кръвта на бащата на единствения ми бъдещ наследник. — Устните му бяха стиснати. — Те ще окажат съпротива, докторе. Надявам се само отначало да не направят фалшиво предложение за капитулация, така че Род да има някакъв шанс. Наистина ли искаш да участваш в това?

— Разбирам… Струва ми се, че наистина разбирам. Благодаря.

— Моля. — Фаулър бръкна в джоба си и извади малка кутия. Отвори я, за миг погледна вътре и я плъзна по бюрото към Хорват. — Вземи. Твой е.

Министърът видя пръстен с голям зелен камък.

— За следващия рожден ден на императора можеш да му гравираш баронски герб — каза Бен. — Доволен ли си?

— Да. Много. Благодаря, сенаторе.

— Няма нужда от благодарности. Ти си добър човек, Тони. Е, да видим какво искат сламкарите.

 

 

Заседателната зала бе почти пълна. Членовете на комисията, екипът им, учените на Хорват, Харди, Ренър — и адмирал Кутузов.

Сенатор Фаулър седна.

— Обявявам заседанието на лордовете от извънредната комисия, представляваща негово императорско величество, за открито. Моля, напишете имената си. — Той изчака присъстващите да въведат имената си в компютрите. — Тази среща се провежда по искане на сламкарите. Не ни обясниха причините. Някой има ли да каже нещо преди да дойдат? Не? Добре, доведи ги, Кели.

Сламкарите мълчаливо заеха местата си в края на масата. Имаха напълно извънземен вид — вече не подражаваха на хора. Устните им бяха разтеглени във вечна усмивка, лъскавата им козина беше гладко вчесана.

— Имате думата — рече сенаторът. — Но трябва да отбележа, че едва ли ще ви повярваме, каквото и да ни кажете.

— Повече няма да ви лъжем — отвърна Чарли. Дори гласът й звучеше различно, не като смесица от всички чувани от сламкарите човешки гласове. Долавяше се специфичен…

Род не можеше да установи какво точно. Не акцент. Чарли говореше идеален англически.

— Времето за лъжи свърши. Моят господар още от самото начало не искаше да ви лъже, но юрисдикцията върху преговорите с хората принадлежеше на господарката на Джок. Както вашият император е дал такава юрисдикция на вас.

— Междуособици, а? — подметна Фаулър. — Жалко, че не се запознахме с шефа ти. Вече е малко късно, нали?

— Навярно. Но сега ще представлявам него. Ако желаете, можете да го наричате цар Петър, юнкерите използваха това име.

— Какво! — Род скочи от стола си и той се прекатури. — Кога?

— Точно преди да бъдат убити от воините — отвърна Чарли. — Ако ме нападнете, няма да получите информация, милорд. Освен това не ги убиха воините на моя господар. Онези, които ги атакуваха, имаха заповед да ги заловят живи, но юнкерите не пожелаха да се предадат.

Род внимателно изправи стола си и седна.

— Не. Хорст не би се предал.

— Нито пък Уитбред. И Потър. Можете да се гордеете с тях, лорд Блейн. Последните им мигове бяха в най-славните традиции на имперската служба. — В извънземния глас не се долавяше и следа от ирония.

— И защо убихте момчетата? — попита Сали. — Съжалявам, Род, съжалявам, това е.

— Ти не си виновна. Дамата ти зададе въпрос, Чарли.

— Те бяха разкрили истината за нас. Спасителните им лодки кацнаха пред един музей. Не едно от онези места за развлечение, които ви позволихме да посетите. Този музей има по-сериозно предназначение. — Чарли тихо продължи: описа музея и битката, полета, началото на войната между сламкарските фракции и кацането на улицата пред Замъка. Разказа им и за последния бой.

— Моите воини бяха победени — завърши посредничката. — Ако бяха спечелили, цар Петър щеше да ви върне юнкерите. Но те загинаха и господарите прецениха, че е по-добре да ви измамят.

— Боже Господи! — промълви Род. — Значи това била вашата тайна. И ние през цялото време сме държали ключа, но…

Някой в отсрещния край на масата шепнеше. Капелан Харди.

— Requiem aeternam donum est, Domine, et lux perpetuae…[1]

— По дяволите, да не си мислите, че това признание с нещо ще ви помогне? — попита сенатор Фаулър.

Чарли сви рамене.

— Щом ще ни унищожавате, поне да знаете причината. Опитвам се да ви обясня, че господарите няма да се предадат. Цар Петър може да го направи, но той не контролира планетата, а още по-малко астероидната цивилизация.

— Както предвидих, милорди — тежко рече Кутузов. — Обречени са и хората, и корабите, които пратим да приемат капитулацията. Навярно и целият флот. Ако влезем в системата, трябва незабавно да атакуваме.

— О, божичко — измърмори Бен. — Да. Планът ви ми е ясен. Смятате, че не можем да нанесем непровокирана атака и че няма да пратим хора на чисто самоубийство. Е, не сте познали, Чарли. Това навярно ще ми струва главата, но вече окончателно се убедих, че трябва да се съглася с адмирала. Съжалявам, отче, но така виждам нещата.

Гласът на сенатора отекна в залата.

— Адмирал Кутузов, дръжте флота в готовност и без мое разрешение не установявайте контакт с никого. Повтарям — с никого. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно, сенаторе. — Кутузов повдигна към устните си комуникатор. — Михайлов. Да. — Той премина на родния си език. — Уредено е, сенаторе.

— Не съм свършила — каза Чарли. — Имате друга възможност.

— И каква е тя? — попита Фаулър.

— Блокада.

Бележки

[1] Дари им вечен покой, Господи, и вечна светлина (лат.) — Б.пр.