Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

54. Джинът излиза от бутилката

— Още малко — съобщи Джок. — Сенаторът почти прие. Сали вече е съгласна.

— Ами Блейн? — попита Иван.

— Той ще направи каквото поиска сенаторът, макар че не желае да наскърби Сали. Харесва ни и вижда преимуществата за флота. Жалко, че неговата фюнч(щрак) полудя — щеше да ни е много полезна.

— Ще успеем ли? — попита Чарли. — Как бихме могли, Джок? Преди да установим новите колонии, Империята ще разкрие истината за нас. Ще посетят системата ни и ще разберат. И тогава?

— Няма да разберат — отвърна Джок. — Ще им попречи собственият им флот. Ще пристигнат и невъоръжени кораби, но нима не сме способни да измамим шепа хора? Те никога няма да научат езика ни. Ще имаме време да се приготвим. Няма да им позволим да видят воините. Как ще разберат? Междувременно ще установим колониите. Човеците нямат представа колко бързо ще го направим и ще построим кораби. Тогава ще сме в много по-изгодна позиция за преговори, ще имаме контакт с много хора — и можем да им предложим каквото поискат. Ще имаме съюзници и ще се разпространим достатъчно, за да не е в състояние да ни унищожи дори Империята. Ако не са убедени, че ще ни победят, те изобщо няма да се опитат. Такъв е начинът им на мислене.

Морският пехотинец им донесе напитката, която човеците наричаха „шоколад“, и те с наслада я опитаха. Хората бяха всеядни като сламкарите, ала храните им бяха безвкусни. Шоколадът обаче… той бе великолепен и съдържаше голямо количество въглеводороди като водата от родната им планета.

— Какви други възможности имаме? — попита Джок. — Какво щяха да направят, ако им бяхме казали всичко? Нямаше ли да пратят флота си, за да ни избият до крак и да спасят потомците си от нас?

— Одобрявам този договор — каза Иван. — Твоята господарка също ще го приеме.

— Възможно е — отвърна Чарли. Сламкарката се замисли и зае поза, която я изолираше от всичко наоколо. Тя беше господарката… — Съгласна съм. Не съм се надявала на такъв успех. Но опасността!

— Опасност има още откакто хората се появиха в системата ни — напомни й Джок. — Сега е по-малка.

Иван внимателно ги наблюдаваше. Посредничките бяха възбудени. Напрежението бе невероятно и въпреки външното им самообладание, още малко оставаше да прекрачат ръба. За него не беше присъщо да желае невъзможното, но се надяваше опитите за получаване на по-стабилна посредничка да завършат с успех. Трудно се работеше със създания, които внезапно можеха да съзрат нереална вселена и да изведат преценките си от нея. Винаги се случваше едно и също. Първо пожелаваха невъзможното. После започваха да се стремят към него, макар да знаеха, че е непостижимо. Накрая окончателно попадаха във властта на нереалното. Понякога такива симптоми проявяваха и господари.

Тези посреднички не бяха стабилни, но щяха да издържат. Расата щеше да бъде спасена. Трябваше.

 

 

— Давам хиляда крони, за да науча за какво мислиш — каза Сали. Очите й сияеха от щастие — и облекчение.

Род се извърна от прозореца и й се усмихна. Залата бе просторна и другите се бяха събрали около бара. Само Харди седеше при сламкарите и слушаше цвъртенето им, сякаш разбираше отделни думи. Род и Сали бяха почти сами.

— Много си щедра — отвърна той.

— Мога да си го позволя. Ще ти платя след сватбата…

— С доходите от Круцис. Още не съм маркиз, не бързай да отпишеш татко. Възможно е години наред да живеем с негови средства.

— За какво си мислеше? Изглеждаш ужасно сериозен.

— За това как да гласувам, ако сенаторът не се съгласи.

Тя кимна.

— И аз си мислех за същото…

— Мога да те изгубя заради всичко това, нали?

— Не зная, Род. Предполагам, че зависи от основанията ти да отхвърлиш тяхното предложение. И какво ще приемеш вместо него. Но ти няма да го отхвърлиш, нали? Какво те безпокои?

Блейн погледна чашата в ръката си. Кели му бе донесъл нещо безалкохолно — заседанието беше прекалено важно, за да пие скоч.

— Може би нищо. Просто не съм сигурен, Сали. Погледни. — Той посочи към улиците на Нова Шотландия.

По това време имаше съвсем малко хора. Навярно отиваха на театър или на ресторант. Други бяха излезли на разходка, за да погледат Двореца след залез-слънце. Космонавти с техните момичета. На портала стояха съглашенски гвардейци с карирани поли.

— Ако сгрешим, ще погубим децата им.

— Ако сгрешим, флотът ще ги унищожи — бавно отвърна Сали. — Род, ако позволим на сламкарите да напуснат системата си, за двайсет години ще заселят десетина планети. Ще построят кораби. Нима могат да заплашат с нещо Империята? Флотът ще се справи с тях и тогава… само че няма да се наложи.

— Убедена ли си? Аз не съм. Не съм сигурен, че сме в състояние да ги разгромим дори сега. Да ги унищожим, да, но да ги победим? Ами след двайсет години? Какво ще поискат? Нова Шотландия — определено. Тя е на пътя им. И кои други светове?

— Какъв избор имаме? — попита тя. — Аз… Род, страх ме е и за нашите деца. Но какво да направим? Не можем да им обявим война, защото има вероятност някой ден да представляват заплаха за нас!

— Не, разбира се. Ето я вечерята. Извинявай, че ти развалих настроението.

По време на вечерята сламкарите им изпълниха представление: имитации на най-прочутите новошотландски телевизионни звезди. След минути всички на масата безпомощно се заливаха в смях.

— Как го правите? — попита Дейвид Харди между пристъпите.

— Изучаваме вашия хумор — отвърна Чарли. — Леко преувеличаваме някои особености. И очевидно успяваме.

— Можете да направите състояние като актьори — каза Хорват.

— Това поне няма да окаже неблагоприятно въздействие върху икономиката ви. Но ще имаме нужда от вашата помощ, за да разработим план за постепенно внедряване на техниката ни.

Министърът кимна сериозно.

— Радвам се, че разбирате проблема. Ако просто извадим всичко на пазара, ще настъпи пълен хаос…

— Повярвайте ни, докторе, ние не желаем да ви причиняваме неприятности. Ако вие виждате в нас огромни възможности, помислете за това какво виждаме ние във вас! Да се освободим от системата на Сламката след толкова много векове! Да излезем от запечатаната бутилка! Нашата признателност няма граници.

— Колко древна е цивилизацията ви? — попита Дейвид Харди.

Сламкарката сви рамене.

— Някои от писмените ни извори датират отпреди много пъти по сто хиляди години, доктор Харди. И тогава астероидите вече са били преместени. Имаме и други документи, които вероятно са по-стари, но не можем да ги четем. Действителната ни история започва преди около десет хиляди години.

— Оттогава имало ли е колапси?

— Естествено. След като сме хванати в капана на онази система? Как иначе?

— Имате ли данни за астероидната война? — попита Ренър.

Джок направи жест, изразяващ отвращение.

— Само легенди. Имаме… Нещо като вашите песни или епични поеми. Лингвистични средства за по-лесно запаметяване. Струва ми се, че са непреводими, но… Извънземната замълча за миг и замръзна в позата, която означаваше размисъл. После:

Студено е и глад цари,

демони в земите ни вилнеят.

Сестрите ни гинат и кипи морето,

защото демоните събарят небето.

— Боя се, че не се получи много добре — мрачно каза посредничката.

— Напротив — отвърна Харди. — И ние имаме такава поезия. Разкази за изчезнали цивилизации и праисторически катастрофи. Доколкото можем да преценим, във всички тях става въпрос за вулканично изригване преди около четирийсет и пет хиляди години. Всъщност, изглежда, именно тогава хората са осъзнали, че Господ може да се намесва в делата им. Пряко — не само като създава цикли, сезони и така нататък.

— Интересна теория — но това не смущава ли религиозните ви вярвания?

— Не, защо? Нима Бог не е способен да предизвика природно явление, за да получи желания резултат, както може да променя природните закони? Но едва ли имате време да обсъждате с мен теологични въпроси. Сенатор Фаулър, изглежда, свърши с вечерята си. Извинете ме, ще ви оставя за няколко минути. После ще продължим…

 

 

Бен Фаулър отведе Род и Сали в един малък кабинет до заседателната зала и попита:

— Е?

— Мнението ми е протоколирано — отвърна племенницата му.

— Да. Род?

— Налага се да направим нещо, сенаторе. Натискът излиза извън контрол.

— Така е — съгласи се Бен. — По дяволите, трябва да пийна едно. Ти, Род?

— Не, благодаря.

— Хм, ако не открия малко скоч за проясняване на мислите, Империята няма никакъв шанс. — Той затършува из бюрото, извади бутилка, презрително погледна етикета и си наля солидна доза в използвана чаша от кафе. — Нещо ме озадачава. Защо Асоциацията на имперските търговци не вдига повече шум? Очаквах натискът да идва основно от тях, а те си траят. И слава Богу. — Сенаторът изгълта половината уиски и въздъхна.

— Какво ще изгубим, ако сега приемем? — попита Сали. — Ако научим нещо ново, можем да променим решението си…

— Няма начин, милика — прекъсна я Фаулър. — Щом подпишем нещо конкретно, търговчетата ще започнат да мислят само за това как да спечелят от него и след като инвестират парите си… Смятах, че си по-наясно с елементарната политика. На какво са ви учили в университета? Род, все още очаквам отговора ти.

— Не можем дълго да отлагаме, Бен. Сламкарите трябва да знаят, че… дори има вероятност да оттеглят предложението си, когато разберат на какъв натиск сме подложени. Предлагам да приемем.

— Така значи, а? За да ощастливиш жена си.

— Той не го прави заради мен! — възрази Сали. — Престани да го дразниш.

— Добре. — Сенаторът се почеса по плешивото теме, после пресуши чашата си. — Трябва да проверя едно-две неща. Навярно няма да има проблеми… Предполагам, че сделката може да се смята за сключена.

 

 

Джок изрази възторг и възбуда.

— Готови са да приемат! Спасени сме!

Иван студено изгледа посредничката.

— Въздържай се. Предстои ни още много работа.

— Зная. Но сме спасени. Нали, Чарли?

Другата кафяво-бяла внимателно проучи хората. Лицата, позите…

— Да. Но сенаторът не е убеден, Блейн се страхува и… Джок, виж Ренър.

— Толкова сте хладнокръвни! Не можете ли да се порадвате заедно с мен? Спасени сме!

— Виж Ренър.

— Да… Познавам това изражение. Винаги е такъв, когато играе покер — и когато пази силен коз. Това не е добре за нас. Но той няма никаква власт, Чарли! Скитник без чувство за отговорност!

— Възможно е. Жонглираме с безценни яйца при променлива гравитация. Страх ме е. Ще изпитвам страх, докато умра.