Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

52. Възможности

Тежки облаци скриваха небето на Нова Шотландия. Те се разкъсаха за миг, за да пропуснат ярката светлина на Нова Каледония в заседателната зала. Лъчите за миг се отразиха от огледалните повърхности, после прозорците се поляризираха. Земите около Двореца тънеха в дълбока сянка, но слънцето все още огряваше тесните улици. По тротоарите се блъскаха хора в карирани поли — секторната бюрокрация се прибираше при своите семейства, любими напитки и триизмерна телевизия.

Род Блейн мрачно гледаше през прозореца. От портала на Двореца припряно излезе красива секретарка, която толкова бързаше да хване маршрутно такси, че едва не събори на земята възрастен чиновник. „Важна среща“ — помисли си Род. А чиновникът имаше семейство… всички тези хора. Отговорността лежеше върху неговите плещи и това можеше да се окаже много неприятно за извънземните.

Зад него се разнесе шум.

— Готови ли сте с храната на сламкарите? — попита Кели.

— Да — отвърна един от прислужниците. — Главният готвач обаче би желал да направи нещо с оная тяхна каша — да прибави подправки, навярно. Не му изглежда редно просто да свари месо с жито.

— Може да прояви таланта си някой друг път. Тази вечер членовете на комисията не искат нищо специално. — Сержантът погледна вълшебната кафемашина, за да се увери, че е пълна, после забеляза празното пространство до нея. — Къде е проклетият шоколад? — попита той.

— Носят го, господин Кели — каза прислужникът.

— Добре. Погрижи се да е тук преди да пристигнат сламкарите. С други думи, до един час. — Той хвърли поглед към стенния часовник. — Струва ми се, че сме готови. Но не забравяй за шоколада.

Откакто го бяха открили на борда на „Ленин“, сламкарите се бяха пристрастили към горещия шоколад. Това бе една от малкото човешки напитки, които им харесваха. Ала как я харесваха! Кели потръпна. Масло… е, можеше да го разбере. Космонавтите на британските кораби си слагаха масло. Но капка машинно масло във всяка чаша?

— Готови ли сте, Кели? — попита Род.

— Да, милорд — увери го сержантът, зае мястото си до бара и натисна един бутон, за да даде знак, че заседанието може да започне. Нещо безпокоеше шефа. При това не лейди Сали. Морският пехотинец се радваше, че няма неговите проблеми.

Вратата се отвори и влязоха членовете на комисията, следвани от неколцина учени. Те се настаниха от едната страна на инкрустираната маса и поставиха пред себе си джобните си компютри. Разнесе се тихо бръмчене, докато проверяваха връзката си с компютърната система на Двореца.

Хорват и сенатор Фаулър все още спореха.

— Докторе, нужно е време, за да обработим тези неща…

— Защо? — попита министърът. — Известно ми е, че няма нужда да искате разрешение от Спарта.

— Добре. На мен ми е нужно време, за да реша — ядосано отвърна Фаулър. — Вижте, ще видя какво мога да направя за вас на следващия рожден ден на императора. Беше ви време още преди експедицията до Сламката. Но, по дяволите, докторе, не съм сигурен, че темпераментът ви е подходящ, за да участвате в… — Другите се обърнаха към тях и той замълча. — По-късно ще довършим разговора.

— Добре. — Хорват се огледа и се запъти към мястото точно срещу това на Бен. Последва кратка суматоха, докато научният министър нареждаше хората си откъм своята страна на масата.

Пристигнаха Кевин Ренър и капелан Харди, и двамата все още в униформи. Влязоха прислужници и по заповед на Кели поднесоха кафе.

Докато сядаше, Род се мръщеше, ала когато се появи Сали, лицето му грейна.

— Простете, че закъснях — задъхано каза тя. — Забавих се…

— Още не сме започнали — успокои я Блейн и посочи мястото до себе си.

— Какво става? — тихо попита Сали. Нещо в поведението му я обезпокои и тя внимателно го погледна. Защо чичо Бен толкова се интересува от сламкарската история? Какво се случи снощи?

— Ще видиш. — „И се надявам всичко да е наред, миличка, но се съмнявам. — Род отново помрачня. — Какво ли прави сега моята фюнч(щрак)?“

— Да започваме — рязко каза сенатор Фаулър. — Обявявам заседанието на лордовете от извънредната комисия, представляваща негово императорско величество пред обитателите на системата на Сламката, за открито. Моля, напишете имената си. — Последва тишина, нарушавана от тихото бръмчене на компютърните връзки.

— Имаме много работа — продължи сенаторът. — Снощи стана ясно, че сламкарите ни лъжат по някои важни въпроси…

— Не повече, отколкото сме ги лъгали ние — прекъсна го доктор Хорват. „Проклятие! Трябва да се владея! Налагаше се да му го кажа, но ако сенаторът наистина се ядоса…“

— Важно е точно за какво ни лъжат, докторе — спокойно отвърна Фаулър и изражението му стана властно. Дебелият старец с раздърпани дрехи изчезна. Заговори министър-председателят: — Вижте, това се отнася за всички ви. Не обичам официалностите. Ако имате какво да кажете, изплюйте камъчето. Но първо ме оставете да свърша. — По устните му плъзна ледена усмивка. — Можете да прекъсвате всеки друг, ако ви стиска. А сега, доктор Хорват, точно какво крият от нас сламкарите?

Антъни Хорват прокара тънките си пръсти през оредялата си коса.

— Трябва ми повече време, сенаторе. До тази сутрин не ми беше хрумвало, че извънземните крият нещо. — Той нервно погледна към капелан Харди, ала свещеникът мълчеше.

— Всички сме по-малко или повече изненадани — рече Фаулър. — Но имаме данни, че сламкарите се размножават с ужасяваща бързина. Въпросът е в състояние ли сме да ги принудим да ограничат раждаемостта си, ако те не го искат. Род, възможно ли е сламкарите да крият оръжия от нас?

Блейн сви рамене.

— Те имат на разположение цяла система. Бен, извънземните могат да скрият каквото пожелаят.

— Но са напълно миролюбиви — възрази Хорват. — Сенаторе, аз съм също толкова загрижен за сигурността на Империята, колкото и всеки друг в тази стая. Приемам задълженията си като секторен министър съвсем сериозно, уверявам ви.

„Не ни уверяваш, а говориш само за протокола — помисли си Кели. — Капитан Блейн също го разбира. Какво безпокои шефа? Изглежда точно като пред битка.“

— … няма свидетелства за враждебни прояви сред тях — завърши Хорват.

— Оказва се, че не е така — вметна Ренър. — Докторе, и аз много харесвам сламкарите, но посредниците не са се появили без причина.

— Е, да — спокойно отвърна научният министър. — През праисторическата си епоха трябва да са се сражавали като лъвове. Между другото, аналогията е изключително подходяща. Териториалният инстинкт, който все още се проявява… в тяхната архитектура и обществена организация например. Но битките отдавна са останали в миналото.

— Колко отдавна? — попита сенатор Фаулър.

Хорват се смути.

— Навярно преди един милион години.

Последва мълчание. Сали тъжно поклати глава. Затворени в малка звездна система в продължение на милион години — един милион години цивилизация! Трябваше да са невероятно търпеливи!

— И оттогава не са водили нито една война, така ли? — продължи сенаторът. — Наистина ли?

— Да, по дяволите, водили са войни. Поне две като онези, които е преживяла Земята в края на Кодоминиума. Но това е било много отдавна!

Сали смаяно ахна. Около масата се разнесе шепот.

— След втората Земята едва не е загинала — бавно каза Бен Фаулър. — Преди колко време е било това? Пак ли преди един милион години?

— Най-малко преди стотици хиляди — отвърна Хорват.

— Навярно хиляди — колебливо го поправи капелан Харди. — Или по-малко. Сали, коригира ли датировката си на онази примитивна цивилизация, от която откри останки?

Тя не отговори. Настъпи неловко мълчание.

— За протокола, отец Харди — попита сенатор Фаулър, — като член на комисията ли сте тук?

— Не. Кардинал Рандолф ме помоли да представлявам Църквата в комисията.

— Благодаря ви.

Отново тишина.

— Нямало е къде да отидат — каза Антъни Хорват. Министърът нервно сви рамене. Някой се изкиска. — Очевидно е, че първите им войни са били много отдавна, поне преди един милион години. Показва го развитието им. Доктор Хоровиц проучи биологичните находки на експедицията и… е, ти им кажи, Зигмунд.

Ксенобиологът се усмихна триумфално.

— Когато направих дисекция на пилота на сондата, предположих, че е мутант. Оказах се прав. Те са мутанти, само че процесът датира от много отдавна. Първите същества на планетата са били двустранно симетрични, също като на Земята и почти навсякъде другаде. Първият асиметричен сламкар трябва да е представлявал драстична мутация. Едва ли е бил толкова добре развит, колкото сегашните видове. Защо не са измрели? Защото асиметричната форма е постигната съзнателно, струва ми се. И защото всичко останало също е мутирало. Оцеляването на видовете не е било сериозно застрашено.

— Но това означава, че когато са се появили съвременните форми, сламкарите вече са имали цивилизация — каза Сали. — Възможно ли е?

Хоровиц отново се усмихна.

— Ами Окото? — попита тя. — Когато е станала супергигант, звездата трябва да е облъчила системата.

— Това се е случило препалено отдавна — поясни Хорват. — Проверихме. В края на краищата, нашите изследователски кораби наблюдават Окото от петстотин години и информацията им съответства на онази, която извънземните са дали на юнкер Потър. Звездата е супергигант от около шест милиона години, а сегашният вид на сламкарите не е чак толкова древен.

— О — рече Сали. — Но тогава какво е предизвикало…

— Войни — заяви Хоровиц. — Повишаване на радиационния фон в планетен мащаб. Съчетан със съзнателен генетичен подбор.

Тя неохотно кимна.

— Добре — водили са атомни войни. Ние също. Ако Кодоминиумът не беше създал Олдърсъновия двигател, човечеството е щяло да се самоунищожи на Земята. — Ала отговорът не й харесваше. — Не може ли да е имало друг господстващ вид, който да се е самоунищожил, и сламкарите да са еволюирали по-късно?

— Не — предпазливо отвърна Хорват. — Обърнете се към собствените си проучвания, лейди Сали: сама доказахте, че сламкарите отлично са се приспособили към използването на оръдия. Мутантите сигурно още отначало са владеели тази способност — или са били контролирани от същества, които са я притежавали. Или и двете.

— Говорите само за една война — каза сенатор Фаулър. — Войната, довела до появата на съвременните сламкари. А споменахте за две.

Хорват тъжно кимна.

— Да. Днешните сламкари сигурно са воювали с атомни оръжия. По-късно е последвал нов период на радиация, който е разделил вида на всичките им касти — и цивилизовани същества, и животни. Плюс междинни видове като часовникарите. — Научният министър погледна Блейн, ала не видя и следа от емоции.

Зигмунд Хоровиц се прокашля. Очевидно всичко това му харесваше.

— Според мен първоначалната форма са били кафявите. Когато станали господстващ вид, белите развили и други подвидове. Отново контролирана еволюция, както виждате. Но някои форми са се появили сами.

— В такъв случай асиметричните животни не са предшествениците на сламкарите, нали? — любопитно попита сенатор Фаулър.

— Не. — Професорът потърка длани и докосна джобния си компютър. — Те са дегенеративни форми. Мога да ви покажа генетичния механизъм.

— Не е необходимо — припряно отвърна Бен. — Значи имаме две войни. Възможно е посредниците да са били създадени по време на втората…

— Нека са три — обади се Ренър. — Даже да приемем, че с втората са изчерпали радиоактивните си метали.

— Защо? — попита Сали.

— Видяхте планетата. Освен това и адаптациите към космоса. — Астрогаторът въпросително погледна Хорват и Хоровиц.

Триумфалната усмивка на ксенобиолога стана още по-широка.

— Пак си спомнете за проучванията си, милейди. Сламкарите са толкова добре адаптирани към космоса, че сте се чудили дали не са еволюирали там. И наистина е така. — Той кимна. — Но едва след продължителен еволюционен период на самата планета. Искате ли да ви изложа доказателствата? Физиологични механизми, които приспособяват организма към ниско налягане и безвъздушно пространство, интуитивна астрогация…

— Вярвам ви — тихо каза тя.

— Марс! — извика Род Блейн и всички го погледнаха. — Марс. За това ли си мислиш, Кевин?

Ренър кимна. Като че ли водеше някаква вътрешна борба. Очевидно бе стигнал до заключение, което изобщо не му харесваше.

— Естествено — отвърна той. — Водили са поне една война с астероидите. Само погледнете повърхността на планетата, цялата покрита със застъпващи се кръгли кратери. Малко е оставало да я унищожат. Оцелелите толкова много са се уплашили, че са преместили всички астероиди, за да не могат да бъдат използвани по такъв начин…

— Но в тази война са загинали повечето висши форми на живот — довърши Хоровиц. — Много по-късно планетата отново е била заселена от адаптирани към космоса сламкари.

— Само че това се е случило много отдавна — натърти доктор Хорват. — Астероидните кратери са студени, орбитите им са стабилни.

Научният министър не изглеждаше особено радостен от изводите си. Род надраска нещо върху дисплея на джобния си компютър. „Не е достатъчно — помисли си той. — И все пак трябва да има някакво обяснение…“

— Но въпреки това пак са били в състояние да воюват с астероидите — продължи Хорват. — Ако са искали. Щяло е да им отнеме повече енергия, но докато са в системата, астероидите могат да бъдат преместени. Нямаме данни за други войни, пък и какво общо има това с нас? Воювали са, създали са посредниците, за да сложат край на войните, и са успели. Вече не воюват.

— Може би — изсумтя сенатор Фаулър. — А може би не.

— Те не са настроени враждебно към нас — настоя министърът.

— Не забравяйте за унищожения крайцер — отвърна Бен. — Добре, спестете ми обясненията. Освен това стои и въпросът с юнкерите, да, зная всичко за тях. Доктор Хорват, отлично разбирате, че ако сламкарите воюват помежду си, някоя тяхна фракция ще намери съюзници сред отцепниците и бунтовниците. По дяволите, те могат даже да насърчат нови бунтове, а ние не се нуждаем от това! Безпокои ме още нещо. Имат ли планетарно правителство?

Всички мълчаха.

— Е, Сали? — попита сенаторът. — Това е в твоята област.

— Те… Хм, имат някаква форма на планетарно правителство. Един господар или група господари поемат юрисдикцията над нещо и останалите се подчиняват.

Бен Фаулър намръщено изгледа племенницата си.

— По дяволите, ние дори не позволяваме на хора да обикалят из вселената, докато нямат планетно правителство. Представяте ли си какво ще се случи, ако някоя сламкарска колония реши да помогне на една от фракциите на планетата? — Той отново свъси вежди. — Проклятие, не ме гледайте така, все едно искам да застрелям Дядо Коледа! Искам да установя търговски връзки с извънземните, но да не забравяме основната цел на Империята.

— Трябва ни време — възрази Хорват. — Все още не можете да вземете решение!

— Нямаме време — тихо отвърна Род. — Известно ви е на какъв натиск сме подложени, докторе. Лично вие имате голяма заслуга за това. Всички заинтересовани групи в сектора настояват за незабавни действия. — Всеки ден му се обаждаха от Лигата на човечеството и Блейн бе убеден, че министърът ги снабдява с информация.

— Всъщност сте загрижени за потенциално високата раждаемост — каза Хорват. — Предполагам, разбирате, че сламкарите трябва да са в състояние да контролират броя на населението си. Ако не бяха, нямаше да оцелеят толкова време.

— Но може да не искат — възрази Фаулър. — Разполагаме ли с достатъчно средства, за да ги принудим? Род, твоят командир Каргил постигнал ли е нещо повече с анализа на опасността?

— С мо някои допълнения, сенаторе. Първоначалната му преценка се оказва доста точна.

— В такъв случай ни е нужен голям боен флот… и това при сегашните им суровини. Какви проблеми ще оставим на внуците си, ако помогнем на извънземните да установят колонии?

— Вече не можете да им попречите да напуснат системата си — възрази научният министър. — Анализът на капи… милорд Блейн го доказва. Все някога ще създадат Лангстъново поле и ще се разселят. Затова още сега трябва да установим приятелски връзки с тях. Предлагам незабавно да започнем да търгуваме и да решаваме проблемите в движение. Няма начин от един път да се справим с всичко.

— Това ли е вашата препоръка? — попита сенаторът.

— Да. Моята, на Лигата на човечеството, Асоциацията на имперските…

— Не е точно така — прекъсна го Род. — Местният им съвет не е единодушен. Много от членовете му не искат да имат нищо общо със сламкарите.

— Защото са свързани с индустрии, които сламкарската техника ще разори — сви рамене Хорват. — Можем да решим този проблем. Сенаторе, извънземните неизбежно ще изобретят нещо, с което да напуснат системата си. Трябва дотолкова да ги обвържем с Империята, че техните интереси да станат наши.

— Или да ги приемем в Империята и да сложим точка на въпроса — измърмори Фаулър. — Снощи мислих за това. Ако те не са способни да контролират броя на населението си, ние можем да го правим вместо тях…

— Но нали знаем, че могат? — каза Хорват. — Доказахме, че цивилизацията им дълго време е съществувала в една система. Научили са се… — Министърът замълча за миг, после възбудено продължи: — Хрумвало ли ви е, че е възможно да имат определени срокове за раждане? Сламкарите от онази експедиция може да са били длъжни точно тогава да имат деца.

— Хм, има някаква логика — отвърна сенаторът. Лицето му се разведри. — Ще ги попитам, когато дойдат. Доктор Харди, приличате ми на човек, когото се канят да обесят при слаба гравитация. Какво ви безпокои?

— Плъховете — колебливо каза капеланът.

Хорват бързо се огледа, после примирено кимна.

— И теб ли, Дейвид?

— Разбира се. Можеш ли да намериш файла, или да го потърся аз?

— Тук е — въздъхна министърът и надраска няколко цифри на дисплея на компютъра си. Уредът забръмча и екраните на стената оживяха…

… Сламкарски град, поразен от катастрофа. Преобърнати автомобили, ръждясващи по мръсни улици. Разбити гравитолети, затрупани от развалини на опожарени сгради. Паважът тънеше в бурени. В средата се виждаше висока купчина останки, по която пъплеха стотици мънички черни създания.

— Не е каквото си мислите — поясни Хорват. — Това е един от етажите в сламкарския зоопарк. — Той увеличи образа и го фокусира върху едно от съществата: остра като на плъх муцунка, отвратителни зъби. Но не беше плъх.

Имаше само едно ципесто ухо и пет крайника. Предният десен не бе пета лапа, а дълга сръчна ръка с нокти като извити кинжали.

— О! — възкликна Хоровиц и обвиняващо погледна министъра. — Не си ми го показвал… още войни, а? Една от тях трябва да е унищожила толкова много форми на живот, че екологичните ниши са се освободили. Но това… Успяхте ли да уловите някой екземпляр?

— За съжаление, не.

— От какво ли е дегенерирал? — учуди се професорът. — Разумният сламкар е много далеч от това… нещо. Има ли някоя сламкарска каста, която да не сте ми показали? Нещо подобно?

— Не, разбира се — увери го Сали.

— Никой не би могъл съзнателно да селекционира такива създания — замислено рече Хоровиц. — Трябва да е естествен подбор… — Той доволно се усмихна. — Поредното доказателство. Една от войните им почти е обезлюдила планетата. При това за изключително продължителен период.

— Да — потвърди Ренър. — Така че докато тези същества са властвали над планетата, цивилизованите сламкари са били в космоса. Трябва да са се размножавали там поколения наред, бели, кафяви, часовникари, а може би и други, които не сме видели, защото не сме били на астероидите.

— Но това пак е било отдавна — настоя Хорват. — Много отдавна… Проучванията на доктор Бъкман върху орбитите на астероидите… добре. Възможно е посредниците да са еволюирали в космоса преди отново да заселят планетата. Сами виждате, че е имало нужда от тях.

— Което означава, че сега белите са също толкова войнствени, колкото и тогава — отбеляза сенатор Фаулър.

— Но сега имат посредници, чичо Бен — напомни му Сали.

— Да. И може да са решили проблема с пренаселеността… Докторе, разкарайте тази гадост от екрана! Тръпки ме побиват. Пък и защо им е да показват разрушен град в зоопарк, по дяволите?

За всеобщо облекчение отвратителният образ изчезна.

— Обясниха ни го. — Хорват отново се поободри. — Някои от подвидовете им еволюирали в градски условия.

— Но защо градът е разрушен?

— Навярно, за да им напомня какъв е резултатът, когато не слушат съветите на посредниците — тихо каза Сали. — Като ужасен пример, който да внушава страх от войната.

— Да обобщим — каза сенатор Фаулър. — Извънземните трябва да се появят след няколко минути. Първо. Потенциалната раждаемост е невероятно висока и сламкарите спокойно раждат деца в необикновени за нас условия. Второ. Сламкарите са ни излъгали, за да скрият високата си раждаемост. Трето. Сламкарите са водили войни. Поне три големи. Може би повече. Четвърто. Цивилизацията им датира от много отдавна. Това означава, че са контролирали броя на населението си. Не знаем как го правят, но може да е свързано с причините зя това да раждат деца по време на опасни мисии. Трябва да ги попитаме. Дотук съгласни ли сте?

Разнесе се одобрителен шепот.

— А сега възможностите. Първо, можем да послушаме съвета на доктор Хорват и да започнем преговори за установяване на търговски връзки. Сламкарите ни помолиха за постоянни бази и право да търсят и да се заселват на неколонизирани светове в или извън Империята. Не настояват на вътрешния космос, но са готови да колонизират астероидите, към които ние не проявяваме интерес. Предлагат ни много в замяна.

Той зачака забележки, но всички мълчаха.

— Това би означавало да дадем пълна свобода на сламкарите. Щом получат бази, достъпа до които не контролираме, отцепниците и бунтовниците със сигурност ще се опитат да се съюзят с тях. Трябва да им предложим нещо повече и е възможно по-късно да се отплатят за щедростта ни. За незабавно сключване на договори е членът на извънредната имперска комисия Сандра Брайт Фаулър. Все още ли сте съгласни?

Всички отново потвърдиха. Доктор Хорват окуражително се усмихна на Сали.

— Втора възможност. Приемаме сламкарите в Империята. Назначаваме им генерал-губернатор, поне на колониите им, за предпочитане и на родната им планета. Това изисква много разходи и не знаем какво ще се случи, ако окажат съпротива. Военният им потенциал е адски висок.

— Мисля, че това ще е ужасно неблагоразумно — каза Антъни Хорват. — Не вярвам, че сламкарите с готовност ще се подчинят и…

— Да. Опитвам се да изложа възможностите, докторе. След като вече направихте възражението си, спокойно бих могъл да прибавя, че този план има колебливото одобрение на военното министерство и голяма част от Бюрото за колониите. Все още не се поддържа от членове на комисията, но възнамерявам да го предложа като възможност на сламкарите. По дяволите, те дори могат да приемат!

— Е, ако доброволно влязат в Империята, ще подкрепя плана — рече Хорват.

— И аз — прибави Сали.

Бен Фаулър замислено се усмихна.

— Аз обаче смятам, че няма да стане. Нашето управление се основава главно на местните жители. Каква награда бихме могли да обещаем на някой сламкар, за да ни съдейства в случай на заговор, организиран от цялата му раса? Но ще ги попитаме.

Сенаторът се поизправи на стола си. Лицето му отново стана сериозно.

— Трета възможност. Радикално решаване на проблема.

Около масата се разнесоха ахвания. Хорват дълбоко си пое дъх.

— Добре ли ви разбирам, сенаторе?

— Да. Ако няма сламкари, няма и сламкарски проблем.

Гласът на Дейвид Харди бе тих, но твърд.

— Църквата категорично ще възрази, сенаторе. С всички възможни средства.

— Съзнавам това, отче. Известни са ми и позициите на Лигата на човечеството. Всъщност непровокираното унищожение не е реална алтернатива. Не че не сме в състояние физически да го извършим, но политически — не. Освен ако сламкарите не представляват непосредствена заплаха за Империята.

— А това не е така — отвърна Хорват. — Те разкриват пред нас възможности. Ще ми се да можех да ви накарам да го проумеете.

— Докторе, и аз виждам някои неща, не само вие. Някога мислили ли сте за това? Добре, ето възможностите. Вече сме готови да приемем сламкарите. Някой има ли какво да прибави?

Род дълбоко си пое дъх и погледна Сали. Това нямаше да й хареса…

— Сенаторе, не забравихме ли за разкопките на Сали? Тя откри примитивна цивилизация, датираща най-много от хиляда години. Как е възможно културата им толкова доскоро да е била примитивна?

Отново мълчание.

— Трябва да е заради войните, нали? — попита Блейн.

— Не — възрази Сали. — Мислила съм за това — сламкарите имат зоопаркове. Има вероятност да съм открила останки от… хм, от резерват за примитивни същества. Такива примери могат да се открият из цялата Империя: културни резервати за хора, които не искат да са част от техническата цивилизация…

— След един милион години цивилизована история ли? — попита Ренър. — Лейди Сали, наистина ли вярвате в това?

Тя сви рамене.

— Те са извънземни.

— Не съм забравил — отвърна Бен Фаулър. — Добре, да обсъдим въпроса. Сали, идеята ти е глупава. Знаеш какво се е случило — преместили са астероидите толкова отдавна, че кратерите вече не са радиоактивни. После, горе-долу по времето на Кодоминиума, са се върнали в нова каменна епоха. Това не говори в полза на миролюбието им, нали?

— Човечеството е направило същото — каза Сали. — Или поне е щяло, ако е било затворено само в една система.

— Да — рече Фаулър. — И ако аз бях член на комисия, обсъждаща сигурността на сламкарска империя, нямаше да допусна хората да обикалят из космоса без надзор. Някой друг?

— Да — обади се Род. — Сали, това не ми харесва, но…

— Изплюй камъчето — изсумтя сенаторът.

— Добре. — „Нима ще я изгубя заради сламкарите? Но не мога просто да го забравя.“ — Доктор Хорват, след като се съгласихте, че сламкарите имат цивилизация от хилядолетия, вие изглеждахте смутен. Защо?

— Ами… всъщност няма конкретна причина… освен… хм, трябва да проверя още някои неща, това е.

— Като министър на науката, вие отговаряте за технологичните прогнози, нали? — попита Блейн.

— Да — тъжно призна Хорват.

— Какво е нашето място в сравнение с Първата империя?

— Ще я настигнем след около век.

— А докъде щяхме да стигнем, ако не бяхме водили Войните за наследството? Ако старата Империя не е била унищожена?

Министърът сви рамене.

— Навярно имате право, милорд. Да. Този въпрос измъчва и мен. Сенаторе, милорд Блейн иска да каже, че сламкарите не са достатъчно развити, за да имат цивилизация от един милион години. Или дори десет хиляди. А може би и хиляда.

— И все пак знаем, че са преместили астероидите най-малко преди десет хиляди години — възкликна Ренър. Гласът му звучеше едновременно възбудено и удивено. — Трябва повторно да са колонизирали Сламката приблизително по същото време, по което на Земята е бил създаден Олдърсъновият двигател! Сламкарите всъщност не са много по-древни от нас!

— Има и друго обяснение — отбеляза отец Харди. — Че са я колонизирали много по-рано — и на всяко хилядолетие са водили нови войни.

— Или още по-често — тихо прибави сенатор Фаулър. — И ако е така, вече знаем как контролират броя на населението си, нали? Е, доктор Хорват? Какъв е сега съветът ви?

— Не… не зная — заекна научният министър, започна да чопли ноктите си, усети се и постави ръце върху масата. Дланите му продължиха да шават като ранени животинчета. — Трябва да се уверим.

— Аз също мисля така — съгласи се Бен. — Но няма да е излишно… Род, утре ще поработиш в Адмиралтейството.

— Напомням ви, сенаторе, че Църквата ще забрани на всички вярващи да вземат участие в унищожаването на сламкарите — неуверено каза Харди.

— Това ми мирише на измяна, отче.

— Възможно е. Но е вярно.

— Така или иначе, нямах това предвид. Навярно бихме могли да приемем сламкарите в Империята. Независимо дали им харесва. Навярно няма да се съпротивляват, ако пратим достатъчно голям флот.

— Ами ако не се съгласят? — попита капеланът.

Сенатор Фаулър не отговори.

Род погледна Сали, после заби очи в стената.

„Съвсем обикновена стая — помисли си той. — И в хората няма нищо особено. Но точно тук, в тази глупава малка заседателна зала на тази почти необитаема планета трябва да решим съдбата на раса, която може би е с един милион години по-древна от нашата. Защото сламкарите няма да се предадат. Ако са такива, за каквито ги смятаме, няма да можем и да ги победим. Но те имат само една планета и няколко астероида. Ако са…“

— Кели, би ли довел сламкарите? — каза сенатор Фаулър.

Последните лъчи на Нова Каледония гаснеха. Земите около Двореца потъваха в тъмнолилави сенки.