Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

49. Парад

Спускателната совалка кацна на покрива на Двореца. Високият вой на дюзите заглъхна до ниско ръмжене, после утихна. Навън се разнесе приглушен тътен на барабани, после люкът се отвори и той стана оглушителен.

Дейвид Харди запремигва под утринните слънчеви лъчи, които се отразяваха в пъстрия камък на Двореца. Той пое глътка свеж въздух без мирис на кораби, хора и филтри и усети топлината на Нова Каледония. Под краката си почувства твърда скала. У дома!

— Почетна гвардия, мирно!

„О, Господи“ — помисли си Дейвид, изправи рамене и се спусна по рампата, докато операторите фокусираха обективите си. Последваха го други офицери и цивилни. Доктор Хорват бе последен и когато се появи, капеланът кимна на командващия парада.

— За почест! — Петдесет чифта бели ръкавици изпълниха абсолютно еднакви движения и едновременно вдигнаха оръжията си. Петдесет алени ръкава, натежали от златни акселбанти на раменете, застинаха в еднаква поза. Барабаните биеха все по-силно и по-бързо.

Сламкарите закрачиха по рампата. Очите им мигаха под силната светлина на чуждото слънце. Музикантите надуха тръби, после внезапно настъпи тишина, нарушавана само от далечното улично движение. Дори журналистите стояха неподвижно на високата си трибуна. Извънземните се заоглеждаха.

Любопитство! Най-после човешки свят и хора, които управляваха. Но какво правеха? Отпред имаше две редици от по двайсет и пет изпънати морски пехотинци, вдигнали оръжията си в явно неудобна поза, всички абсолютно еднакви. Очевидно не заплашваха никого, ала Иван неволно се обърна, за да потърси зад себе си своите воини.

От дясната им страна имаше още пехотинци, но те носеха музикални инструменти, а не оръжие. Неколцина държаха сведени напред знамена. Други трима бяха въоръжени, а четвърти развяваше високо във въздуха флаг със символи, които вече бяха виждали. Корона и космически кораб, орел, сърп и чук.

Точно пред тях край тълпата от „Ленин“ и „Макартър“ стояха други хора с всевъзможни дрехи. Очевидно чакаха да говорят със сламкарите, но не говореха.

— Капитан Блейн и госпожица Фаулър — изцвъртя Джок. — Позите им показват, че отдават почит на двамата пред тях.

Дейвид Харди поведе извънземните напред. Те все още бърчеха носове и бъбреха помежду си.

— Ако атмосферата не ви понася — каза капеланът, — можем да ви дадем филтри. Не забелязах да ви безпокои въздухът в кораба.

— Не, не, просто няма никакъв мирис — отвърна едната посредничка. Харди не можеше да ги различава една от друга. — Освен това съдържа повече кислород. Мисля, че проблемът е в…

— Гравитацията ли?

— Да. — Тя примижа към слънцето. — И ще имаме нужда от тъмни очила.

— Естествено. — Стигнаха до края на почетната гвардия. Капеланът се поклони на Мерил. Двете посреднички имитираха движението му. Белият остана изправен за миг, после се поклони, но не толкова дълбоко.

Доктор Хорват чакаше.

— Принц Стефан Мерил, вицекрал на негово императорско величество в сектора отвъд Въглищния чувал — съобщи министърът. — Ваше височество, посланикът от Сламката. Нарича се Иван.

Мерил се поклони официално, после посочи Бенджамин Фаулър.

— Сенатор Бенджамин Брайт Фаулър, лорд-председател на извънредната имперска комисия. Сенатор Фаулър е упълномощен да разговаря с вас от името на императора и ви носи послание от негово величество.

Сламкарите отново се поклониха.

Сенатор Фаулър бе позволил на камердинера си да му избере подходящо облекло — все пак записите на посрещането щяха да се гледат от милиарди хора. Носеше тъмна туника с малко златно слънце от лявата страна на гърдите, коланът му беше нов, панталоните му стояха добре и потъваха в кончовите на меки лъскави ботуши. Докато Род Блейн му подаваше пергаментов свитък, той пъхна под мишница черния си бастун със златна дръжка.

— Леонид Девети, по Божия милост император на човечеството, поздравява представителите на сламкарската цивилизация. В продължение на хиляди години хората са търсили братя във вселената. Мечтали сме за тях през цялата си история… — Посланието бе дълго и официално и извънземните мълчаливо го слушаха. От лявата им страна се блъскаха и шепнеха помежду си хора с някакви издължени уреди, в които сламкарите разпознаха зле конструирани триизмерни камери. Защо им бяха толкова много за тази проста задача?

Фаулър завърши писмото и проследи погледите им, без да обръща глава.

— Господата от медиите — измърмори сенаторът. — Ще се опитаме да не им позволим да ви досаждат. — После повдигна към тях пергамента, за да им покаже императорския печат, и го поднесе на сламкарите.

— Те очевидно очакват отговор. Това е една от ония „официални прояви“, за които ни предупреди Харди. Нямам представа какво да кажа. А вие?

Джок:

— Не. Но трябва да кажем нещо.

Господарят попита:

— Какво ни казаха те?

— Можех да го преведа, но нямаше да има смисъл. Приветстваха ни от името на своя император, който, изглежда, е върховен господар. Този ниският е посредник на императора.

— Аха. Най-после открихме някой, който може да посредничи. Говори с нея.

— Но той не е казал нищо!

— И ти не й казвай нищо.

— Признателни сме на вашия император за приветствените думи. Вярваме, че тази първа среща между разумни раси ще бъде историческо събитие. С нетърпение очакваме да започнем търговия за взаимното обогатяване на сламкарите и човечеството.

— Говориш като Хорват.

— Разбира се. Това са негови думи. Той често ги използваше преди хората да унищожат по-малкия си кораб. Трябва да разберем защо го направиха.

— Не ги питай, докато не научим повече за тях.

Извънземните мълчаливо премигваха. Тишината започваше да става неловка. Очевидно нямаха какво повече да кажат.

— Несъмнено сте уморени от пътуването — рече Мерил. — Навярно ще пожелаете да си починете в покоите си преди да започне парадът. — След като не му отговориха, вицекралят леко махна с ръка. Оркестърът засвири марш и сламкарите бяха придружени до асансьор.

— Ще ви избавим от проклетите журналисти — измърмори Фаулър, после се обърна и се усмихна към камерите. Другите го последваха и продължаваха да се усмихват, когато вратата на асансьора се затвори под носа на репортерите, втурнали се след оттеглящите се извънземни.

 

 

Не забелязаха наблюдателни камери. Вратите се заключваха отвътре. Помещенията бяха много, всички с невероятно високи тавани. В три от тях бяха поставени легла, в съседните им стаички имаше условия за облекчаване и миене. В друга откриха хладилник, микровълнова и обикновена фурна, големи количества храна, включително запаси, донесени от сламкарите, прибори за хранене и уреди, които не познаваха. В най-голямото помещение имаше голяма полирана дървена маса със столове за хора и сламкари.

Тримата обиколиха просторните стаи.

— Триизмерен екран — възкликна Джок, включи го и се появи образ. Показваха записа от посрещането им. По другите канали предаваха същото или някакви хора приказваха за пристигането им…

Едър мъж в широки дрехи викаше нещо. Гласът и жестовете му бяха гневни.

— Дяволи! Трябва да ги унищожим! Неговите легиони ще се изправят срещу легионите на ада!

Викащият изчезна и на негово място се появи друг човек, също в свободно облекло, но за разлика от предишния, говореше спокойно.

— Чухте човека, който се нарича Неговият глас. Разбира се, няма смисъл да го казвам, но от името на Църквата мога да ви уверя, че сламкарите не са нито ангели, нито дяволи, а просто разумни същества като нас. Ако представляват заплаха за човечеството, тя определено не е духовна и служителите на негово величество ще се справят с нея.

— Кардинал Рандолф, Църквата определила ли е, хм, положението на сламкарите? Какво е тяхното място в теологията на…

— Не, естествено. Но мога да заявя, че в никакъв случай не са свръхестествени същества. — Кардинал Рандолф се засмя, коментаторът също. Нямаше и следа от мъжа, който беше крещял.

— Хайде — каза господарят. — По-късно ще имате време за това.

Отидоха в голямата стая и седнаха на масата. Чарли донесе зърно от запасите им.

— Въздухът е чист — започна Джок. — Никаква промишленост. Планетата трябва да е почти свободна! Има място за милиард господари и всичките им подчинени.

— Ще ослепеем от силната слънчева светлина. Гравитацията ще съкрати продължителността на живота ни. — Чарли дълбоко си пое дъх. — Но наистина има място, храна и метал. Гравитацията и слънчевата светлина да вървят по дяволите. Ще ги преживеем.

— Трябва да съм пропуснала предложението. — Джок весело махна с ръце. — Не вярвам тримата да успеем да превземем планетата със сила.

— Тези хора ме карат да си мисля за Смотаняка! Видяхте ли ги? Чухте ли ги? Посредникът на императора мрази операторите на триизмерните камери и все пак, когато се обръща към тях, лицето му изразява удоволствие. Това показва, че е възможно да не притежава властта да им попречи да ни досаждат.

— Дали са ни триизмерен екран — отбеляза господарят.

— Очевидно е, че хората също гледат предаванията. Имаше говорители за много господари. Видяхте ги. — Джок направи радостен жест. — Ще имам много възможности да открия колко хора са подчинени и как живеят.

— Предоставят ни източник на информация, който не контролират — каза господарят. — Какво означава това?

Посредниците мълчаха.

— Да — продължи Иван. — Ако мисията ни се окаже неуспешна, няма да ни позволят да се върнем. — Той изрази безразличие. — Знаехме го още преди да тръгнем. Сега най-важното е колкото може по-бързо да установим търговски връзки с хората или да разберем какви отношения с тях не са желателни и да намерим начин да ги предотвратим. Трябва да действате бързо.

Знаеха го. Сроковете бяха предварително определени от посредничките, предложили това пътуване, и господарите, които се бяха съгласили. Те бяха два: животът на кафяво-белите не продължаваше дълго, а господарят щеше да умре приблизително по същото време. Щеше да го убие нарушаването на хормоналния баланс, който го правеше стерилен и завинаги мъжки. Но можеха да пратят единствено безплодни сламкарки и стерилен пазител, защото никой господар не би доверил такава задача на друг и само пазител можеше да оцелее, без да се размножава.

Вторият срок не бе толкова предвидим, но това не го правеше по-малко сигурен: цивилизацията на Сламката отново беше обречена. Започваше нов Цикъл и въпреки неизбежните Смотаняци, нямаше начин да го спрат. След колапса хората щяха да установят, че сламкарите са се превърнали в диваци. Расата щеше да е почти безпомощна — и какво щяха да направят тогава човеците?

Никой не знаеше и никой господар не искаше да рискува.

— Хората ни обещаха да обсъдим търговските въпроси. Предполагам, че ще преговарят чрез посредника. А също навярно чрез господин Бери или някой друг като него. — Джок се изправи и разгледа ламперията на стената. Под изящен сребърен филигран бяха скрити бутони и той натисна един от тях. Отвори се панел, под който имаше триизмерен екран, и посредникът го включи.

— Какво има да обсъждаме? — попита господарят. — Нуждаем се от храна и земя, иначе Циклите ще продължат. Не бива да показваме, че бързаме. В замяна можем да им предложим единствено идеи — не разполагаме с излишни ресурси. Ако хората искат трайни стоки, трябва да ни дадат метал, за да им ги произведем.

Всяко изтичане на суровини от Сламката щеше да удължи следващия колапс и не трябваше да го допускат.

— Флотът го пази в пълна тайна, но аз ще ви я разкрия — техниката им далеч превъзхожда тази на Първата империя — каза коментаторът на екрана. Изглеждаше изпълнен със страхопочитание.

— Хората са изгубили много от онова, което са имали — отбеляза Джок. — Някога, по време на епохата, която наричат Първа империя, те са строили машини за преобразуване на храна. Работили са само с енергия и органична материя, отпадъци, плевели, дори мъртви животни и хора. Отровите са били изолирани.

— Знаеш ли принципите им? Масово ли са ги използвали? Защо вече не правят такива? — попита господарят.

— Не. Хората не говорят за тях.

— И аз чух за това — рече Чарли. — От един космонавт на име Дубчек, който се опитваше да скрие очевидния факт, че хората имат Цикли.

— Знаем за техните Цикли — отвърна Иван. — За техните странни Цикли.

— Знаем онова, което през последните си часове ни разказаха юнкерите. Знаем, че благоговеят пред мощта на своята Първа империя, но не се възхищават от предишните си цивилизации. Може би ще науча повече от триизмерната телевизия.

— Онази машина за храна. Дали някой друг би могъл да ни обясни нещо повече?

— Да. Ако имахме кафява, тя щеше да приложи принципите…

— Разсмиваш ме с тези приказки за кафяви.

— Не мога да се сдържа. Трябва само да легна на техните легла или да седна на този стол и мислите ми се насочват…

— Кафявата щеше да умре и да им разкрие нежелателна информация. Две кафяви щяха да се размножават до безкрай, а ако им попречехме, резултатът пак щеше да е същият. Престани да приказваш за кафяви.

— Добре. Но онази машина за храна може да забави новите Цикли с половин период от сто четирийсет и четири години.

— Научете всичко възможно за машината — заповяда Иван. — И престанете да приказвате за кафяви. Моето легло е също толкова отвратително, колкото вашите.

 

 

Трибуната се издигаше пред портала на Двореца и се пълнеше с хора. Други временни структури се простираха по целия път, докъдето стигаше погледът на сламкарите, които бяха на първия ред. Човеците се трупаха около тях и ги блъскаха.

Иван седеше безразлично. Не разбираше смисъла на всичко това, ала хората се мъчеха да съблюдават благоприличието. Когато напуснаха стаите си, бяха последвани от въоръжени войници. И мъжете не гледаха към сламкарите, а наблюдаваха тълпите около тях. Тези морски пехотинци не бяха внушителни и не можеха да се сравняват с воините, но човешките господари поне им осигуряваха телохранители. Опитваха се да проявяват учтивост.

Кафяво-белите цвъртяха, както винаги правеха посредниците, и Иван внимателно ги слушаше. От разговорите им можеше да се научи много.

Джок:

— Това са върховните господари на тази система от двайсет, че и повече планети. И все пак казаха, че трябвало да правят така. Защо?

Чарли:

— Имам предположение. Обърни внимание на начините, по които си отдават почит, докато се приближават към местата си. Вицекрал Мерил помага на Сали да изкачи стъпалата. Някои пропускат титлите, други винаги ги използват, а по високоговорителите ги съобщават изцяло. Изглежда, „господата от пресата“ нямат никакъв статус и все пак спират когото си поискат, и макар че други не им позволяват да ходят навсякъде, не ги наказват за това, че се опитват.

Джок:

— Какви начини на отдаване на почит виждаш? Аз не забелязвам нищо.

Иван:

— Стигнала ли си до някакви заключения?

— Само до интересни въпроси — отвърна Чарли.

Иван:

— Тогава ме остави да наблюдавам.

Джок премина на провлачения троянски модерен език.

— Какви начини на отдаване на почит виждаш?

— Откривам сложна система от задължения, но в нея има йерархия. Никой не е наистина зависим, но към върха на пирамидата властта невероятно нараства — обаче рядко се използва докрай. Наблюдават се задължения, които вървят във всички посоки, нагоре, надолу и настрани по абсолютно несламкарски начин. Там, където няма господар, пряко работещ за друг, всички хора работят един за друг. Вицекрал Мерил изпълнява заповеди отгоре и спуска нареждания надолу. Кафявите, фермерите, воините и работниците искат и получават периодични отчети за делата на своите господари.

Джок (удивление):

— Прекалено сложно е. И все пак трябва да разберем тази система, иначе няма да сме в състояние да предвидим какво ще направят хората.

Чарли:

— Моделите се променят пред очите ни. А и това поведение, което наричат „официалност“… — Смайване!

Джок:

— Да, забелязах. Малката женска, която изтича пред колата. Виж, мъжете вътре са потресени. Колата неочаквано спря. Какви прерогативи би могла да има тази женска?

Чарли:

— Ако онзи, който я отвежда, е неин родител, тя е протоинженерка. Само че е малка женска, а те нямат много женски инженерки. И колата на онзи господар спря, за да не я блъсне, което може да е довело до нараняване на господаря. Сега разбирам защо техните фюнч(щрак)и полудяват.

Трибуната бе почти пълна и Харди се върна на мястото си до тях.

— Би ли ни обяснил пак какво става тук? — помоли Чарли. — Не те разбрахме, а ти нямаше време.

Капеланът се замисли. Дори децата знаеха какво е парад и все пак никой не им го обясняваше: просто ги водеха да гледат. На малките им харесваше. Възрастните… е, възрастните ходеха поради други причини.

— Покрай нас ще минат много хора, строени в някакъв ред — отвърна той. — Някои ще свирят на музикални инструменти. Ще има коли с различни занаятчийски и селскостопански произведения. Други хора, облечени в еднакви дрехи, ще вървят пеш.

— И каква е целта?

Харди се засмя.

— Да почетат вас, всички останали и самите себе си. Да покажат уменията си. — И може би властта си… — Организираме паради още от началото на историята си и няма признаци скоро да се откажем.

— Това от онези „официални прояви“, за които ни разказа, ли е?

— Да, но също би трябвало да е забавление. — Той благосклонно се усмихна на своите подопечни. Изглеждаха много смешно с кафяво-бялата си козина и изпъкналите си черни очила, закачени на каишки, тъй като нямаха носове. Придаваха им неестествено тържествен вид.

Шумоленето зад тях го накара да се обърне. Представителите на Адмиралтейството заемаха местата си. Той позна адмирал Кутузов и адмирал на флота Кранстън.

А сламкарите продължаваха да цвъртят. Гласовете им се издигаха и снишаваха, ръцете им се размахваха във въздуха…

— Той е! Това е господарят на „Ленин“! — Джок се изправи и размаха ръце с изненада, радост, почуда…

Чарли наблюдаваше поведението на хората, които се движеха по трибуната. Кой на кого отдаваше почит? По какъв начин? Сходно облечените реагираха предвидимо и отличията по дрехите им показваха точния им статус. Преди Блейн бе носил такова облекло и се беше държал в съответствие с него. Сега не го носеше и положението му се променяше. Дори Кутузов му се бе поклонил. И все пак Чарли, която наблюдаваше поведението и израженията на другите, каза:

— Права си. Бъди предпазлива.

— Сигурна ли си? — попита белият.

— Да! Той е онзи, когото толкова дълго изучавах отдалече само по поведението на подчинените му. Виж широката ивица на ръкава му, планетата с пръстени на гърдите му, почитта на морските пехотинци от „Ленин“… определено е той. Бях права от самото начало — едно същество, при това човек!

— Престани да го изучаваш. Насочи очите си напред.

— Не! Трябва да опознаем този тип човек! Това е класата, която командва бойните им кораби!

— Обърни се.

— Ти си господар, но не мой господар.

— Подчини се — каза Иван. Той нямаше опит в споровете.

Но не и Чарли. Докато Джок потръпваше и водеше вътрешна борба, Чарли премина на древен, полузабравен език, не толкова, за да не бъде разбрана от белия, колкото за да напомни на Джок колко много неща трябва да крият.

— Ако разполагахме с много посредници, рискът щеше да е поносим. Но ако сега полудееш, политиката ще определяме само ние с Иван. Никой няма да представлява твоята господарка.

— Но опасностите, които заплашват нашия свят…

— Спомни си какво се случи със сестрите ти. Посредничката на Сали Фаулър обяснява на господарите, че светът можел да стане съвършен, ако ограничат размножаването си. Посредникът на Хорас Бери…

— Ако можехме да научим…

— … се е скрил. И праща писма на най-могъщите господари, в които ги пита какво ще му предложат, ако премине на тяхна служба, и посочва ценността на информацията, която притежавал само той. Посредничката на Джонатан Уитбред предаде господарката си и уби собствения си фюнч(щрак)! — Чарли погледна Иван. Господарят ги наблюдаваше, но не разбираше нищо.

Чарли премина на нормален език.

— Посредничката на капитан милорд Родерик Блейн стана Смотанячка. Сама я видя. Посредничката на Гавин Потър е Смотанячка. Посредничката на Синклер е полезна за обществото, но и тя е побъркана.

— Вярно е — потвърди белият. — Дадохме й да ръководи проект за създаване на силово поле. Тя работи поразително добре с кафявите и сама използва инструменти. Но разговаря с господарката си и сестрите си посреднички така, като че ли е увреден тилният й лоб.

Джок внезапно седна и впери поглед напред.

— Помисли за всичко това — продължи Чарли. — Само посредничката на Хорст Стейли остана нормална. Не бива да се отъждествяваш с никой човек. Това определено не би трябвало да те затрудни. Ние не притежаваме еволюирали инстинкти да се отъждествяваме с хора!

Джок премина на провлачения троянски модерен език:

— Но тук сме сами. В такъв случай трябва ли да съм фюнч(щрак) на Иван?

— Няма да си фюнч(щрак) на никой човек! — заяви господарят. Беше чул само издайническата смяна на езиците. Чарли не отговори.

„Радвам се, че свърши, за каквото и да се е отнасяло“ — помисли си Харди. Разговорът между сламкарите бе продължил само половин минута — ала сигурно бяха разменили много информация — и определено имаше висок емоционален заряд. Дейвид беше сигурен в това, макар че все още разбираше само отделни изрази. Едва наскоро се бе уверил, че сламкарите използват едновременно много езици.

— Идват вицекралят и членовете на комисията — каза той. — И оркестърът започва да свири. Сега ще видите какво означава парад.

 

 

На Род му се струваше, че самият Дворец вибрира от звука. Сто барабанчици маршируваха с гръмотевичен тътен, следвани от духов оркестър, който свиреше древен марш от времената на Кодоминиума. След тях пред трибуната минаха момичета, които подхвърляха палките си високо във въздуха.

— Посланикът пита дали това са воини — извика Чарли.

Род едва не се засмя и положи усилия да овладее гласа си.

— Не. Това е училищният оркестър на гимназията „Джон Мюр“[1]. Когато пораснат, някои от тях могат да станат воини, инженери или…

— Благодаря ви. — Сламкарите зацвъртяха.

Не че нямаше и воини, помисли си Род. С това посрещане, което определено можеше да се похвали с най-голямата телевизионна публика в историята на Империята, Мерил нямаше да пропусне възможността да демонстрира имперската мощ. Това можеше да накара бъдещите бунтовници да се замислят. Ала нямаше много военна техника и пред трибуната минаваха повече млади момичета с цветя, отколкото морски пехотинци и войници.

Парадът продължаваше безкрайно. Всеки провинциален барон трябваше да се прояви, всяка гилдия, корпорация, град, училище, ложа — всички бяха пожелали да участват и Фаулър им бе позволил.

След училищния оркестър на гимназията „Джон Мюр“ мина половин батальон Съглашенски шотландски войници с карирани поли, барабани и пискливи гайди. Дивата музика стържеше по нервите на Род, но той се сдържаше. Макар че Съглашение[2] се намираше от отсрещната страна на Въглищния чувал, войниците им естествено бяха популярни на Нова Шотландия и всички местни обичаха или се преструваха, че обичат гайдите.

 

 

Съглашенците бяха въоръжени със саби и копия и носеха цилиндрични шапки от меча кожа, високи почти цял метър. От раменете им се спускаха пищни акселбанти. Те не излъчваха заплашителност, но репутацията им сама по себе си представляваше опасност — на познатите светове нямаше армия, която с готовност да влезе в битка с тях, щом заменяха парадната си премяна с бойна униформа. Жителите на Съглашение бяха верни на Империята до мозъка на костите си.

— Това воини ли са? — попита Чарли.

— Да. Те са част от церемониалната гвардия на вицекрал Мерил — извика Род.

Парадът продължаваше: покрита с цветя платформа от някакъв новоирландски баронет, произведения на занаятчийските гилдии, още войници, този път от Приятелство, които маршируваха несръчно, защото бяха артилеристи и танкисти. Поредното предупреждение към провинциите за това какво би могъл да прати срещу враговете си Негово величество.

— Какво разбират от всичко това сламкарите? — тихо попита Мерил.

— Трудно е да се каже — отвърна сенатор Фаулър.

— По-важно е какво ще разберат провинциите — отбеляза Армстронг. — Това представление ще има същото въздействие като посещение на имперски крайцер. И е много по-евтино.

— По-евтино за правителството — каза вицекралят. — Прилошава ми само като си помисля колко средства са хвърлени. За щастие, не се наложи да ги давам аз.

— Род, вече можеш да си вървиш — рече сенатор Фаулър. — Харди ще те извини пред сламкарите.

— Добре. Благодаря. — Блейн се заизмъква от трибуната. Зад себе си чуваше звуците на парада и приглушените разговори на приятелите си.

— Никога не съм виждала толкова много барабани — каза Сали.

— Глупости. Така е на всеки рожден ден на императора — напомни й сенаторът.

— Е, на рождените му дни не ми се налага да гледам целите паради.

— Какво е рожден ден? — попита Джок.

Род си тръгна тъкмо когато Сали се опитваше да обясни патриотичните празници и стотина гайдари маршируваха в цялото си шотландско великолепие.

Бележки

[1] Джон Мюр (1838–1914) — американски естественик, изследовател и писател, роден в Шотландия. — Б.пр.

[2] Национално съглашение — договор между шотландските презвитерианци (1638) за поддържане на вярата в Шотландия. — Б.пр.