Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

41. Подареният кораб

„Ленин“ се приближаваше към смотаняшкия пункт с 1.5 g. Подареният кораб също.

Представляваше аеродинамичен цилиндър с разширяващ се нос, като минаре, бълващо ядрен пламък. Фалическата му форма изключително забавляваше Сали Фаулър и капелан Харди. Никой друг не я бе забелязал — или поне никой не си признаваше.

Кутузов изпитваше омраза към кораба. Можеше да реши въпроса със сламкарските посланици просто като изпълни заповедта си, но подаръкът беше нещо друго. Той настигна миноносеца, зае позиция на три километра от него и излъчи бодро съобщение, докато артилеристите на „Ленин“ безпомощно го следяха. Адмиралът им каза, че корабът не би могъл да носи достатъчно голямо оръдие, за да представлява заплаха за полето на флагмана.

Имаше друго основание да го мрази. Той го изкушаваше да наруши заповедите си. Доброволците от „Макартър“, които отидоха да го изпитат, изпаднаха във възторг. Пултът бил като на имперски катер, но имал стандартен сламкарски ядрен двигател, дълго тънко жило, насочващо невероятно мощна плазмена струя. Всичките му останали качества също бяха извънредно ценни. Адмирал Лаврентий Кутузов искаше да откара този кораб в Империята.

И се страхуваше да го вземе под свое командване.

 

 

След като офицерите го изпитаха, на борда му трябваше да се качат цивилните. Цялото това движение между двата кораба окончателно компрометираше несериозната измислица за епидемия на „Макартър“ и Кутузов го съзнаваше, но поне не му се налагаше да дава обяснения на сламкарите. Нямаше намерение да контактува с тях. Хорват можеше да му цитира заповедите за експедицията и да иска свикване на военен съвет. Докато адмиралът беше жив, на „Ленин“ нямаше да стъпи нито един извънземен. Онзи катер обаче…

Докато научният персонал се връщаше на борда му, Кутузов го наблюдаваше на екраните си. Цивилните се бяха върнали на флагмана за заупокойната служба и сега бързаха да подновят проучванията на новата си играчка.

Всички доклади показваха, че е пълен с чудеса от огромна стойност за Империята, и все пак как би могъл да го пусне в хангара на „Ленин“? Нямаше полза да иска съвет. Капитан Блейн навярно можеше да му помогне, но не, той бе свършен човек, обречен все повече да потъва в собствения си провал. Хорват сляпо вярваше в добрите намерения на сламкарите. После идваше Бери, със също толкова сляпа омраза, въпреки всички данни, сочещи, че извънземните са добронамерени и безопасни.

— Навярно е така — каза Кутузов и Хорас Бери се изненада. Двамата пиеха чай на мостика, докато наблюдаваха кораба подарък. Търговецът въпросително го погледна.

— Навярно сламкарите са добронамерени. Безопасни — гласно повтори адмиралът.

— Сигурен съм, че не го вярвате! — възрази Бери.

Главнокомандващият сви рамене.

— Както казах на другите, няма значение в какво вярвам. Моята задача е да отнеса на правителството колкото може повече информация. Ако изгубим и „Ленин“, губим всичко. Но този сламкарски кораб е изключително ценен, нали, ваше превъзходителство? Колко бихте платили на флота, за да получите лиценз за производство на съдове с такива двигатели?

— Бих платил много повече, за да сложите завинаги край на сламкарската опасност — сериозно отвърна Бери.

— Хм. — Адмиралът бе склонен да се съгласи с него. В сектора отвъд Въглищния чувал имаше достатъчно проблеми. Само Бог знаеше колко колонии се бунтуват, колко от отцепниците са се обединили срещу Империята — извънземните бяха усложнение, от което флотът не се нуждаеше. — Но все пак — техническите изобретения. Търговските възможности. Мислех си, че би трябвало да сте заинтересувани.

— Не можем да им се доверим — каза Бери. Търговецът полагаше всички усилия да говори спокойно. Главнокомандващият не се впечатляваше от хора, които не са способни да владеят чувствата си. Отлично го разбираше — адмиралът му напомняше за собствения му баща. — Те са убили нашите юнкери, адмирале. Нали не вярвате на баснята за приземяването им на планетата? И пак те са пуснали ония чудовища на борда на „Макартър“. За малко да успеят да ги прехвърлят и на „Ленин“. — Той се сдържа да не потръпне. Блестящи очички. Бяха толкова близо… — Убеден съм, че няма да пуснете тези извънземни в Империята. Няма да им позволите да припарят на вашия кораб. — Чудовища, които четяха мисли. Телепати или не, те четяха мисли. Бери сподави отчаянието си: щом дори адмирал Кутузов започваше да вярва на извънземните лъжи, какъв шанс имаше Империята? Новата техника щеше да вдигне на крак Асоциацията на имперските търговци и само флотът притежаваше достатъчно влияние, за да отхвърли исканията за търговия, които щеше да отправи АИТ. „Кълна се в брадата на Пророка, трябва да направя нещо!“ — Чудя се дали не ви въздейства доктор Хорват — учтиво подхвърли Бери.

Адмиралът се намръщи и Хорас Бери мислено се усмихна. Хорват. Това беше ключът: да изправи министъра срещу главнокомандващия. Някой трябваше да…

 

 

В същото време Антъни Хорват се чувстваше извънредно удобно въпреки ускорението от 1.5 g. Подареният кораб беше просторен и сред безбройните му чудеса се забелязваха съзнателни нотки разкош. Имаше душ с пет-шест вградени под различни ъгли подвижни камбанки и молекулярно сито за рециклиране на водата. Имаше замразени сламкарски храни, които само трябваше да се подгреят в микровълновите фурни. Дори кулинарните неуспехи бяха… интересни. Имаше кафе, синтетично, но хубаво, както и богат запас от вино.

„Ленин“ и Кутузов бяха достатъчно далеч и тази мисъл му действаше ободряващо. Всички на борда на миноносеца бяха натъпкани като товарни капсули в търговски кораб, спяха по няколко в каютите и по коридорите, докато тук министърът се излежаваше на спокойствие. Той придърпа микрофона и с доволна въздишка продължи да диктува.

— Повечето сламкарски уреди имат полифункционално предназначение. Този кораб сам по себе си представлява изкуствен интелект, независимо от намерението на строителите му. Извънземните ще научат много за нашите способности от това колко време отнеме на екипажа да овладее управлението на двигателя. Предполагам, че техните инженери биха го постигнали за около час, но така или иначе, кафявите са в състояние дни наред съсредоточено да наблюдават датчиците. Хората, които са достатъчно интелигентни за такива задачи, ги намират за мъчително скучни. Обикновено ние оставяме екипажа на вахта, докато офицерите са на разположение, за да се справят с възникващите проблеми. По този начин реагираме по-бавно и ни е нужен повече персонал, за да изпълняваме неща, които са елементарни дори само за един-единствен сламкар.

— Извънземните също ни разказаха много за себе си — продължи Хорват. — Например ние поддържаме постоянни аварийни групи, които са абсолютно излишни, освен в случай, че автоматичните системи откажат. Сламкарите не залагат на компютърната техника и рядко автоматизират процесите. Вместо това използват като биологични компютри един или повече подвидове, които, изглежда, са в предостатъчно количество. Това обаче е неприложимо при хората. — Той замълча за момент и се огледа.

— А, и статуетките. — Хорват взе една от тях и се усмихна. Беше ги подредил като войничета на масата пред себе си: десетина сламкарски фигурки от прозрачна пластмаса. Синкавите им вътрешни органи ясно се виждаха. Министърът отново доволно ги проучи, после леко сбърчи лице. Трябваше да ги вземе в Империята.

Всъщност, призна пред себе си той, не се налагаше. В пластмасата нямаше нищо особено и статуетките бяха грижливо заснети — лесно можеха да ги възпроизведат. Ала те бяха извънземни и им ги бяха подарили. Искаше ги за бюрото си или за Музея на Нова Шотландия. Поне този път Спарта можеше да получи копията.

Повечето от видовете познаваше от първи поглед: инженер, посредник, господар, огромна фигура на носач, свръхмускулест кафяв с широки длани, къси пръсти и плоски стъпала, навярно фермер. Мъничък часовникар („Проклети да са духчетата и дваж по-проклет да е адмиралът, който не допусна сламкарите да ни помогнат в изтребването им!“). Имаше лекар с малка глава и дълги пръсти. До него — мършав куриер, целият само крака. Хорват продължи да говори в микрофона:

— Главата на куриера е малка, но с характерно изпъкнало чело. Според мен не е разумен, но притежава способност да запомня и предава съобщения. Навярно е в състояние да изпълнява прости поръчения. Възможно е куриерът да е еволюирал преди цивилизацията да открие телефона и сега да се използва по-скоро по традиция, отколкото за удобство. От мозъчната структура става съвсем ясно, че духчетата или часовникарите не биха могли да запаметяват и предават съобщения. Тилният им лоб не е развит. — Това за Кутузов.

— Детайлите са представени изключително точно. Статуетките се разглобяват и разкриват вътрешните органи. Макар все още да не знаем функцията на повечето от тях, можем да сме сигурни, че значително се различават от човешките. Възможно е сламкарският принцип на многобройни застъпващи се функции да е заложен и в анатомията им. Открихме сърцето и белите дробове. Последните се състоят от два отделни дяла с различна големина.

Когато ускорението на кораба намаля, капелан Харди се появи на вратата, придърпа се за скобите, влезе в каютата и мълчаливо седна. Хорват му махна с ръка и продължи да диктува:

— Единствената неясна част на статуетките са половите органи. — Той се усмихна и намигна на капелана. Наистина бе доволен. — Сламкарите никога не говорят за секс. Тези фигурки може да са образователни играчки за деца — определено са били произведени в масови количества. В такъв случай, ако имаме възможност, наистина трябва да попитаме извънземните, защото това означава, че между нашите две култури има известни сходства. — Министърът свъси вежди. При хората периодично се повдигаше въпросът за половото образование на подрастващите. Понякога то беше широко разпространено, през други исторически периоди изобщо не съществуваше. В цивилизованите райони на Империята такива неща се оставяха на книгите, ала на много новооткрити планети темата бе абсолютно забранена.

— Разбира се, причината може да е съвсем практична — продължи Хорват. — Ако бяха представени половите органи, статуетките трябваше да са три пъти повече — мъжка, женска и трета за самата репродуктивна фаза. Забелязвам, че при всички форми има една-единствена млечна жлеза. Казвали са ни, че всички сламкари могат да кърмят малките. — Министърът престана да диктува и набра някакъв код на компютъра си. На екрана потече информация. — Да, точно така. И цицката винаги е от дясната страна или поне не от страната на работната ръка. По този начин с нея могат да държат малките и с десните да ги галят. Това е съвсем логично, като се имат предвид свръхчувствителните нервни окончания в десните длани. — Той се прокашля и отпи от брендито си, после даде знак на Харди да си налее.

— Единствената цицка при по-висшите форми показва, че сламкарите от горните касти едва ли раждат често. Броят на новородените обаче трябва да е като при часовникарите, поне след няколко раждания. Известно ни е, че на определен етап от развитието им атрофиралите цицки от дясната страна на гърдите на сламкарчетата се превръщат в действащи органи. Иначе не биха могли толкова бързо да се размножат на борда на „Макартър“. — Хорват остави диктофона си. — Как си, Дейвид?

— Отлично. Тази сламкарска играчка наистина ми харесва. Като логическа загадка е, несъмнено, при това много добра. Един от играчите избира някакво правило, за да групира различните предмети в категории, и другите се опитват да го открият и докажат. Изключително интересно.

— Аха. Навярно господин Бери ще пожелае да я пласира.

Харди сви рамене.

— Църквата може да купи няколко, за да обучава студентите по теология. Съмнявам се, че ще има масов интерес. Прекалено е сложна. — Капеланът погледна статуетките и се намръщи. — Струва ми се, че има поне една липсваща форма, забеляза ли?

Хорват кимна.

— Животното, което видяхме в зоопарка. Докато бяхме там, сламкарите изобщо не искаха да говорят за него.

— Нито пък след това — прибави Харди. — Питах моята фюнч(щрак), но тя постоянно променяше темата.

— Поредната загадка — отвърна министърът. — Макар че в тяхно присъствие спокойно бихме могли да избягваме този въпрос. Например не бива да питаме посланиците им. — Той замълча и изпитателно го погледна.

Дейвид Харди леко се усмихна, но не прие предизвикателството.

— Знаеш ли — каза Хорват, — нещата, за които извънземните не искат да говорят, не са много. Питам се защо мълчат за тази каста. Почти съм сигурен, че животното не е предшественик на други сламкарски форми — не е маймуна, така да се каже.

Капеланът отпи от брендито си. Имаше великолепен вкус и той се зачуди откъде са взели образец, за да го възпроизведат. Алкохолът несъмнено бе синтетичен и му се струваше, че долавя разликата, но съвсем слабо.

— Много предвидливо от тяхна страна да заредят кораба с бренди. — Харди отново отпи.

— Жалко, че трябва да оставим всичко това — отвърна министърът. — Но отлично се справяме с документирането. Холограми, рентгенови снимки, анализи на плътността и тадоновото излъчване. Разглобяваме всичко, което можем, и заснемаме частите му. Командир Синклер много ни помогна — понякога флотът е извънредно полезен. Ще ми се винаги да беше така.

Харди сви рамене.

— Замислял ли си се за проблема от гледна точка на военните? Ако ти допуснеш грешка, губиш някаква информация. Те обаче биха изложили на опасност цялата раса.

— Глупости. Заради една извънземна планета ли? Колкото и да са напреднали, сламкарите просто не са достатъчно много, за да застрашат Империята. Знаеш го, Дейвид.

— Предполагам, Антъни. И аз не съм на мнение, че сламкарите представляват опасност. От друга страна, не мога да повярвам, че са толкова открити и елементарни, колкото, изглежда, смяташ ти. Разбира се, аз имах повече време да мисля за тях…

— Е? — окуражи го Хорват. Харди му харесваше. Капеланът винаги имаше интересни идеи. Естествено, той бе разговорлив, изискваше го професията му, ала не беше типичен свещеник — нито пък типичен военен тъпак.

Харди се усмихна.

— Нали знаеш, не мога да изпълнявам обичайните си задължения. Лингвистична археология ли? Никога няма да науча сламкарския език. Що се отнася до задачата, която ми възложи Църквата, съмнявам се, че има достатъчно данни, за да преценя. Длъжността корабен капелан не отнема чак толкова много време — какво друго ми остава, освен да мисля за сламкарите? — Той отново се засмя. — И да разсъждавам върху проблемите, които ще имат по време на следващата експедиция мисионерите…

— Смяташ ли, че Църквата ще прати мисионери?

— Защо не? Не се сещам за теологични възражения. Навярно обаче ще е безполезно… — Капеланът се подсмихна. — Спомням си онзи анекдот за мисионерите в рая. Обсъждали предишната си работа и единият разказал за хилядите, които бил покръстил. Друг се похвалил с цяла планета езичници, които върнал в лоното на Църквата. Накрая се обърнали към човечеца, който седял в края на масата, и го попитали колко души е спасил. „Една“ — отвърнал той. Тази история илюстрира морален принцип, но все си мисля, че мисиите на Сламката могат да го възпроизведат в, хм, истинския живот.

— Дейвид — настоятелно каза Хорват. — Църквата сериозно ще въздейства върху имперската политика спрямо сламкарите. Предполагам разбираш, че когато докладва на Нови Рим, кардиналът ще отдаде голяма тежест на твоето мнение. Съзнаваш ли, че заключенията ти за извънземните ще окажат също толкова силно влияние, колкото… По дяволите, даже по-силно. По-силно от научния доклад, навярно дори от военния.

— Това ми е ясно — мрачно отвърна Харди. — Не съм искал това влияние, Антъни. Но положението ми е ясно.

— Добре. — Министърът също не се смяташе за натегач. Поне се опитваше да не бъде, макар че понякога забравяше за това. Ала откакто се бе прехвърлил в научната администрация, трябваше да се научи да се бори за бюджета си. Той тежко въздъхна и промени тактиката.

— Искам да те помоля да ми помогнеш, Дейвид. Ще ми се да взема тези статуетки с нас.

— А защо не целия кораб? — попита Харди, отпи от брендито си и се прокашля. Беше много по-лесно да говори за сламкарите, отколкото за имперската политика. — Забелязах, че отдаваш сериозно внимание на неясните части на фигурките — дяволито каза той.

Хорват се намръщи.

— Наистина ли? Хм, навярно. Навярно.

— Трябва доста да си мислил за това. Не ти ли се струва странно, че сламкарите са изключително сдържани и по този въпрос?

— Всъщност не.

— Мен обаче ме озадачава.

Министърът сви рамене, после се наведе напред и напълни чашите. Нямаше смисъл да пази брендито, само за да го оставят на извънземния кораб, когато напуснат системата.

— Сигурно смятат, че сексуалният им живот не е наша работа. Ние подробно ли им описахме своя?

— Доста подробно. Аз имах дълъг и щастлив семеен живот — отвърна капеланът. — Може да не съм специалист по любовта, но зная достатъчно, за да обясня на сламкарите всичко, което ги интересува. Не скрих нищо и разбрах, че Сали Фаулър е постъпила по същия начин. В крайна сметка, те са извънземни — едва ли можем да ги съблазним — засмя се Харди.

Хорват също се усмихна.

— Прав си, докторе. — После замислено кимна. — Кажи ми, Дейвид, защо адмиралът настоя да унищожим телата след церемонията?

— Ами, не съм се замислял за това, а би трябвало… хм. Да. И никой не възрази. За да не позволим на извънземните да направят аутопсия на нашите другари.

— Точно така. Нямаме нищо за криене, само се отвращаваме от мисълта, че извънземни могат да подлагат на дисекция мъртви хора. Веднъж и аз да съм съгласен с адмирала. Дейвид, възможно ли е сламкарите да изпитват същите чувства по отношение на възпроизводството си?

Харди се замисли.

— Не е невъзможно, знаеш го. Много човешки общества са имали същото отношение към… да речем към снимките. При някои все още е така. — Той отново отпи от брендито си. — Само че просто не вярвам, Антъни. Нямам по-аргументирано предположение, но наистина не вярвам. Нужна ни е продължителна дискусия с антрополог.

— Проклетият адмирал няма да й позволи да дойде на борда — изръмжа Хорват, ала гневът му бързо премина. — Басирам се, че тя все още е бясна.