Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Част четвърта
Отговорът на Смотаняка

39. Заминаване

— Совалките докладват, че от юнкерите няма и следа, господин адмирал. — Гласът на капитан Михайлов звучеше оправдателно. Малцина офицери се осмеляваха да съобщят лоша новина на Кутузов. Снажният адмирал седеше на командното си кресло на мостика. Той взе чашата си с чай и отпи, като отговори само с кратко изсумтяване.

После главнокомандващият се обърна към другите, които се бяха събрали около него. Род Блейн все още заемаше мястото на командир Борман. Имаше по-висок чин от него, а Кутузов педантично спазваше устава.

— Осем учени — каза адмиралът. — Осем учени, петима офицери, четиринайсет космонавти и морски пехотници. Убити от сламкари.

— Сламкари! — Доктор Хорват завъртя командното си кресло към Кутузов. — Адмирале, когато унищожихте „Макартър“, почти всички тези хора бяха на борда му. Някои може още да са били живи. Що се отнася до юнкерите, ако са проявили глупостта да се опитат да се приземят със спасителни лодки… — Род го стрелна с убийствен поглед и той замълча. — Съжалявам, капитане. Не исках да кажа това. Наистина, ужасно съжалявам. И аз харесвах момчетата. Но не можете да обвинявате сламкарите за случилото се! Те са се опитали да помогнат и са в състояние да направят толкова много за нас… Адмирале, кога ще ни разрешите да се върнем на посланическия кораб?

Експлозивният звук, който се изтръгна от гърлото на Кутузов, можеше да е смях.

— Ха! Заминаваме си веднага щом приберем совалките, докторе. Струва ми се, че ясно ви го обясних.

Научният министър стисна устни.

— Надявах се, че сте се вразумили — изръмжа той. — Адмирале, човечеството никога не е имало толкова големи надежди, а сега вие ги разрушавате. Дори след векове не бихме могли да имаме техническите изобретения, които можем да купим, които те ще ни подарят! Сламкарите направиха огромни разходи, за да ни посрещнат на своята планета. Убеден съм, че ако не бяхте забравили да им кажете за избягалите сламкарчета, те щяха да ни помогнат. Но вие трябваше да пазите проклетите си тайни — и заради вашата глупава ксенофобия изгубихме изследователския кораб и по-голямата част от оборудването си. Сега ги настройвате против нас, като си заминавате точно в момента, в който те подготвят нови конференции… Боже мой, ако наистина бяха войнствени, дори само това щеше да ги предизвика!

— Свършихте ли? — презрително попита Кутузов.

— Засега свърших. Когато се върнем обаче, ще продължа.

Адмиралът натисна един от бутоните на страничната облегалка на креслото си.

— Капитан Михайлов, пригответе кораба за потегляне към Олдърсъновия пункт. Ускорение една до една и половина гравитации.

— Слушам.

— Значи все пак ще продължите да се правите на глупак — отново се обади Хорват. — Не можете ли да го вразумите, Блейн?

— Решен съм да изпълня заповедта, която получих, докторе — тежко каза Кутузов. Дори заплахите на министъра да означаваха нещо за него, той не го показваше. Главнокомандващият се обърна към Род. — Капитане, очаквам съвета ви. Но няма да направя нищо, което да изложи на опасност този кораб, и не мога да допусна повече лични контакти със сламкарите. Имате ли предложения, капитан лорд Блейн?

Род разсеяно бе слушал разговора. Мислите му бяха в хаос. „Какво можех да направя?“ — безкрайно се питаше той. Не го вълнуваше нищо друго. Адмиралът искаше неговия съвет, ала това беше обикновена проява на любезност. Блейн нямаше кораб, нямаше задължения. Бе изгубил „Макартър“ и с кариерата му беше свършено… Не, нямаше полза от самосъжаление.

— Господин адмирал, смятам, че трябва да се опитаме да запазим приятелството на извънземните. Не бива да взимаме решения, които са в компетенциите на правителството…

— Да не намеквате, че постъпвам така? — прекъсна го Кутузов.

— Съвсем не. Но е много вероятно Империята да пожелае да търгува със Сламката. Както каза доктор Хорват, те не се държат враждебно.

— Ами вашите юнкери?

Род мъчително преглътна.

— Не зная, господин адмирал. Възможно е Потър или Уитбред да не са били в състояние да управляват спасителните си лодки и Стейли да се е опитал да ги спаси. В негов стил е…

Главнокомандващият свъси вежди.

— Три спасителни лодки, капитане. И трите влизат в атмосферата, и трите изгарят. — Той плъзна поглед по дисплеите. В хангара на „Ленин“ прибираха совалка и морските пехотинци се готвеха да я обгазят. На неговия флагмански кораб нямаше да проникнат извънземни! Какво бихте казали на сламкарите, докторе?

— Не и онова, което ми се иска да им кажа, адмирале — остро отвърна Хорват. — Ще поддържам вашата версия за епидемия. И без това почти е истина, нали? Напаст от сламкарчета. Но трябва да оставим открита възможността за нова експедиция.

— Те ще разберат, че ги лъжете — безизразно заяви Кутузов. — Какво мислите, Блейн? По-добре ли е сламкарите да чуят обяснения, на които няма да повярват?

По дяволите, не знаеше ли, че Род не желае да мисли за сламкари? Нито за каквото и да било друго. Каква полза от неговия съвет? Съвет от човек, изгубил кораба си…

— Господин адмирал, не виждам нищо лошо в това министър Хорват да разговаря с извънземните. — Той наблегна на думата „министър“. Освен поста си в правителството, Хорват имаше връзки в Лигата на човечеството и влияние в Асоциацията на имперските търговци. Тези организации бяха почти също толкова могъщи, колкото и самият флот. — Някой трябва да разговаря с тях, няма значение кой. На борда няма човек, който може да излъже своята фюнч(щрак).

— Добре. Капитан Михайлов, наредете да се свържат с посланическия кораб. Доктор Хорват ще разговаря с тях.

На екраните се появи полуусмихнато кафяво-бяло лице. Род потръпна, после погледна своя монитор, за да се убеди, че не е включен.

— Фюнч(щрак) — каза сламкарката на Хорват.

— Ах. Надявах се да си ти. Заминаваме си. Налага се.

Изражението на извънземната не се промени.

— Това изглеждаше очевидно, но ние сме много обезпокоени, Антъни. Имаме да обсъждаме още много неща, търговски спогодби, наемане на бази във вашата Империя…

— Да, да, но ние не сме упълномощени да подписваме договори и търговски спогодби — отвърна Хорват. — Наистина, постигнахме доста и вече трябва да си вървим. На „Макартър“ имаше епидемия, някакъв нов вирус, който лекарите ни не познават, и не ни е известен нито епицентърът й, нито начинът на разпространение. И тъй като този кораб е единствената ни възможност да се приберем у дома, ами… нашите господари смятат, че е най-добре да заминем, докато всичките ни астрогатори все още са здрави. Ще се върнем!

— Ти ще дойдеш ли? — попита сламкарката.

— Ако е възможно. Много би ми се искало. — Последните думи прозвучаха съвсем искрено.

— Ще бъдеш добре дошъл. Всички човеци ще са добре дошли. Храним големи надежди за търговия между нашите две раси, Антъни. Можем да научим много едни от други. Приготвили сме и подаръци — не можете ли да ги приемете на вашия кораб?

— Хм, благодаря… аз… — Хорват погледна към Кутузов, който всеки момент щеше да избухне. — Това няма да е благоразумно — тъжно рече министърът. — Докато не разберем каква е причината за болестта, най-добре да не излагаме никого на опасност от зараза. Много съжалявам.

— Аз също, Антъни. Забелязахме, че вашите инженери са… как да се изразя по-тактично? Недостатъчно специализирани, навярно. Имахме намерение отчасти да компенсираме това с подаръците си.

— Хм… извини ме за момент. — Хорват изключи звука и се обърна към Кутузов. — Адмирале, не можете да се откажете от такъв шанс! Това ще е най-великото събитие в историята на Империята!

Главнокомандващият бавно кимна. Тъмните му очи се присвиха.

— Освен това е вярно, че ако сламкарите притежават Лангстъново поле и Олдърсънов двигател, това ще е най-голямата опасност в историята на човешката раса, министър Хорват.

— Съзнавам го — изръмжа докторът и включи звука. — Боя се, че…

— Антъни — прекъсна го сламкарката, — можете да вземете снимки на нашите подаръци и да ги проучите достатъчно, за да ги възпроизведете по-късно. Това определено няма да изложи на риск хора, които са били на самата планета, нали?

Хорват се замисли. Трябваше да получи тези подаръци! Той отново изключи аудиовръзката и се усмихна на адмирала.

— Знаете, че е права. Не може ли да ги пуснем в катера?

Кутузов сякаш бе опитал вкиснато мляко. После кимна. Министърът облекчено се обърна към сламкарката.

— Благодаря ти. Ако оставите подаръците в катера, ще ги проучим. След две и половина седмици можете да си вземете и тях, и катера, който пък ние ви подаряваме, от смотаняшкия пункт.

— Чудесно — топло отвърна извънземната. — Но няма да имате нужда от катера. Един от нашите подаръци е космически кораб с управление, предвидено за човешки ръце и умове. Останалото ще намерите на борда му.

Кутузов, изглежда, се изненада и бързо кимна. Хорват мислено изликува.

— Това е прекрасно. Когато се върнем, ще ви донесем подаръци. Искаме да се отплатим за вашето гостоприемство…

Адмирал Кутузов говореше нещо. Хорват се наведе настрани от екрана, за да го чуе.

— Попитайте я за юнкерите — нареди главнокомандващият.

Министърът преглътна.

— Има ли нова информация за нашите юнкери?

Гласът на сламкарката прозвуча измъчено.

— Как би могло да има, Антъни? Те са загинали, когато са навлезли в атмосферата. Лодките им напълно изгоряха. Пратихме ви снимки, не ги ли получихте?

— Хм… Аз не съм ги виждал — отвърна Хорват. Макар да казваше истината, това не улесняваше задачата му. Проклетият адмирал не вярваше на нищо! Какво си мислеше той, че момчетата са пленени и ги измъчват, за да изтръгнат от тях информация ли? — Съжалявам, наредиха ми да попитам.

— Разбираме ви. Хората са много загрижени за младите си господари. Сламкарите също. Нашите две раси имат много общи черти. Беше ми приятно да си поговорим пак, Антъни. Надяваме се скоро да се върнете.

На пулта запремигва алармена светлина. Адмирал Кутузов се намръщи и напрегнато се заслуша в нещо, което Хорват не можеше да чуе. В същото време по високоговорителя прозвуча докладът на свързочника:

— Совалките са в хангара, господин адмирал. Готови сме за потегляне.

Сламкарката очевидно го чу.

— Корабът, който ви подаряваме — каза тя, — лесно ще ви настигне, ако се движите с ускорение, не по-голямо от… — извънземната се заслуша в нещо — три ваши гравитации.

Хорват въпросително стрелна с поглед адмирала. Кутузов се замисли, като че ли понечи да каже нещо, но после само кимна.

— Ще пътуваме с една и половина наши гравитации — отвърна министърът на сламкарката.

— Ще получите подаръците ни след пет часа — рече тя.

Екраните помътняха. В ухото на Хорват изтътна гласът на главнокомандващия:

— Съобщиха ми, че от сламкарската планета е излетял кораб и в момента се движи към Олдърсъновия пункт с едно цяло седемдесет и четири наши гравитации. Две сламкарски гравитации. Моля, накарайте ги да обяснят това. — Гласът му звучеше спокойно, но тонът му бе заповеден.

Министърът преглътна и се обърна към екрана. Лицето на сламкарката отново се появи. Той колебливо зададе въпроса. Боеше се да не я обиди.

— Самата аз току-що научих — отвърна извънземната. — Господарите са пратили наши посланици в Империята да се срещнат с вас. Те са трима и ви молим да ги придружите до имперската столица, където ще представляват нашата раса. Имат всички пълномощия да преговарят от наше име.

Кутузов дълбоко си пое дъх. Лицето му беше поморавяло.

— Отговорете им, че трябва да обсъдим въпроса — каза той, така че сламкарката да не го чуе. — Капитан Михайлов, увеличете ускорението.

— Слушам.

— Вече тръгваме — обърна се Хорват към извънземната. — Аз… ние трябва да обсъдим въпроса с посланиците. Изненадвате ни… надявах се да дойдеш самата ти. Пращате ли някоя от нашите фюнч(щрак)и? — Зад него прозвуча предупредителна сирена.

— Ще имате достатъчно време за обсъждане — увери го тя. — Но не, никой сламкарски посланик не може да се отъждествява с отделен човек. Те трябва да представляват нашата раса. Разбираш, нали? Тримата са избрани да защитават всички възгледи. Като се има предвид опасността от зараза, те би трябвало да останат под карантина, докато не се уверите, че не застрашават здравето ви… — В „Ленин“ закънтя мощна аларма. — Сбогом, Антъни. Сбогом на всички ви. И се върнете скоро.

Зави последната предупредителна сирена и „Ленин“ се понесе напред. Хорват продължи да гледа мътния екран, докато другите зад него смаяно разговаряха.