Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

36. Присъдата

— Пратете мотрисата напред без нас — каза Хорст. Сламкарката на Уитбред зачурулика и кафявата вдигна капака на контролния пулт. Работеше с ослепителна скорост. Джонатан си спомни за астероидната миньорка, живяла и умряла сякаш преди цяла вечност, когато „Макартър“ беше негов дом и сламкарите бяха дружелюбни, очарователни непознати.

Инженерката скочи навън. Мотрисата се поколеба, после плавно набра инерция. Всички се обърнаха към импровизираната рампа на Стейли и мълчаливо се заизкачваха.

Светът горе тънеше в червени оттенъци. Безкрайни редове растения свиваха листата си в очакване на нощта.

Нещо в гъсталака помръдна. Три оръжия едновременно се вдигнаха. Създанието се затътри към тях…

— Спокойно — каза Хорст. — Това е фермерка.

Сламкарката на Уитбред се приближи до юнкерите и избърса с длани пръстта от козината си.

— Тук има много такива. Може дори да се опитат да запушат дупката. Фермерите не са особено интелигентни. Няма и нужда. А сега, Хорст?

— Ще се насочим към някакъв транспорт. Ако видите самолети… хм.

— Инфрачервени детектори — каза извънземната.

— В тези ниви има ли трактори? — попита Стейли.

— Вече всички са прибрани в гаражите. Обикновено не работят по тъмно… разбира се, фермерите могат да докарат някои, за да заровят дупката.

Хорст се замисли.

— В такъв случай няма да взимаме трактор. Прекалено е подозрително. Да се надяваме, че на инфрачервения екран ще изглеждаме като фермери.

Тръгнаха. Зад тях фермерката започна да изправя наклонените растения и да подравнява почвата около корените им. Тя си цвъртеше нещо сама, но сламкарката на Джонатан не им преведе. Стейли разсеяно се зачуди дали фермерите изобщо говорят, или просто ругаят, но не попита. Трябваше да помисли.

Смрачаваше се. Появи се червено сияние: Окото на Мърчисън. Пред тях проблеснаха жълти градски светлини. Вървяха мълчаливо. Юнкерите се оглеждаха и здраво стискаха оръжията си, извънземните ги следваха.

След известно време Стейли попита посредничката:

— И какво ще ти донесе всичко това?

— Страдание. Унижение. Смърт.

— Това е следствието. Имах предвид защо го правиш.

— Не, Хорст. Имаш предвид защо не го е направила твоята фюнч(щрак).

Той я погледна. Наистина си задаваше този въпрос. Какво правеше неговата „близначка“, докато демоните преследваха собствения й фюнч(щрак)? В гърдите му се надигна тъпа болка.

— И двете изпълняваме дълга си, Хорст, и твоята фюн-ч(щрак), и аз. Но за нея дългът е като… да речем старши офицер. Гавин…

— Да.

— Опитах се да уговоря твоята фюнч(щрак) да дойде, но на нея й е хрумнала смотаняшката идея да сложим край на Циклите, като пратим излишното ни население на други звезди. Поне нито една от двете няма да помогне на другите да ни открият.

— Мислиш ли, че могат?

— Хорст, твоята сламкарка трябва да знае точно къде се намираш. А когато открие мъртвите воини, ще разбере.

— Най-добре следващия път, когато имаме възможност, да хвърляме чоп. Няма начин да предвиди резултата.

— Казах ти, тя няма да им помогне. Никой не очаква от посредничка да преследва собствения си фюнч(щрак).

— Но не сте ли длъжни да се подчинявате на заповедите на своите господари? — попита Стейли.

Тя бързо завъртя тялото си. Юнкерите никога не бяха виждали това движение, което очевидно не имитираше човешки жест.

— Виж — каза сламкарката. — Посредничките са създадени, за да предотвратяват войни. Ние представляваме господарите. Говорим от тяхно име. За да си вършим работата, трябва да имаме известна независимост. Затова гениите инженери работят върху постигането на равновесие. Ако сме прекалено независими, преставаме да представляваме господарите както трябва. И избухват войни.

— Да — намеси се Потър. — А прекалената зависимост ви лишава от гъвкавост и пак избухват войни… — Той замълча за миг. — Но ако подчинението е типично за вида ви, просто няма да сте в състояние да ни помогнете сами. И ще ни заведете при друг господар, защото нямате друг избор.

Стейли стисна гранатохвъргачката.

— Вярно ли е?

— До известна степен — призна тя. — Не чак толкова, колкото си мислите. Но да, по-лесно е да избираме между много заповеди, отколкото да се опитваме да нарушим всички.

— И какво трябва да се направи според цар Петър? — попита Хорст. — Какво точно ни очаква?

Другата извънземна изцвъртя. Тази на Уитбред й отговори. Разговорът бе прекалено продължителен за сламкари. Светлината на залеза отдавна беше изтляла и Окото на Мърчисън сияеше сто пъти по-ярко, отколкото пълната земна Луна. Във Въглищния чувал нямаше други звезди. Нивите наоколо бяха тъмночервени с безброй мастиленочерни сенки.

— Честност — накрая отвърна Чарли. — Моят господар смята, че трябва да сме честни с вас. Че е по-добре да продължим да живеем в древната последователност на Циклите, отколкото да поемем риска от пълно унищожение и да обречем потомството си.

— Но… — заекна Потър. — Но защо да не колонизирате нови звезди? Галактиката е достатъчно голяма за всички. Нали няма да нападате Империята?

— Не, не — възрази сламкарката на Джонатан. — Дори моята господарка иска само да купи земя като бази на имперски светове и после да продължи извън границите ви. Целта е да колонизираме планети около Империята. Така ще можем да търгуваме. Едва ли ще се опитаме да живеем на едни и същи светове.

— Тогава защо… — започна Потър.

— Мисля, че няма да успеете да построите толкова много космически кораби — прекъсна го Уитбред.

— Ще ги строим на колониални планети и ще ги пращаме обратно — отвърна сламкарката. — Ще наемаме транспортни съдове от хора като Бери. Можем да плащаме повече от всеки друг. Но вижте, това не може да продължи дълго. Колониите ще се отцепят от нас. Ще трябва да започнем наново с още по-далечни бази. И на всеки заселен свят ще възникват проблеми с раждаемостта. Представяте ли си какво ще е след триста години?

Уитбред се опита. Безброй кораби като летящи градове. И Войни за наследството, като онези, унищожили Първата империя. Все повече и повече сламкари…

— Стотици сламкарски светове, които разселват нашето постоянно множащо се население на нови планети! Милиарди господари, които се борят помежду си за територия и сигурност! Нужно е време, за да използваме вашия смотаняшки двигател. Време и гориво, за да обикаляме във всяка система в търсене на следващия смотаняшки пункт. После сламкарската сфера ще ни стане тясна. И ще трябва да навлезем навътре — в Човешката империя.

— Хм — промърмори Уитбред. Другите само погледнаха сламкарката и продължиха напред към града. Стейли стискаше гранатохвъргачката с две ръце, сякаш големината й му действаше успокоително.

— И неминуемо ще ви завидим — прибави тя.

— На нас ли? Защо? Заради хапчетата за контрол на раждаемостта?

— Да.

Стейли изсумтя.

— Накрая ще се образува огромна сфера от сламкарски системи. Светлината на централните звезди дори няма да стига до периферията. Те ще враждуват помежду си. Вечна война, вечно загиващи цивилизации. Предполагам, че най-често използваният метод ще е спускане на астероид в слънцето на врага и презаселване на планетата след като звездата изстине. И тази сфера ще продължава да се разширява.

— Не съм сигурен, че сте в състояние да победите Империята — възрази Стейли.

— Знаеш ли с каква бързина се размножават нашите воини? О, остави това. Възможно е вие да ни изтребите. Сигурно ще запазите няколко сламкари за зоопарковете си — няма нужда да се безпокоите за размножаването ни в изкуствени условия. Всъщност всичко това не ме интересува. Има голяма вероятност да предизвикаме колапс дори само като пренасочим прекалено голяма част от промишлеността си за построяването на космически кораби.

— Щом не се готвите за война с Империята — рече Хорст, — защо ние тримата сме осъдени на смърт?

— Четиримата. Господарката ми иска и моята глава… е, може би не. Ще ви направят дисекция.

Никой не се изненада.

— Осъдени сте на смърт, защото вече разполагате с достатъчно информация, за да разкриете всичко това и сами, вие и биолозите на „Макартър“. Много други господари подкрепят решението за убийството ви. Страхуват се, че ако сега избягате, вашето правителство ще види в нас пъплеща чума, която се разпространява в галактиката и представлява опасност за унищожението на Империята.

— Ами цар Петър? Той не иска ли да ни убият? — попита Стейли. — Защо?

Сламкарките отново зацвъртяха.

— Възможно е да реши да ви убие — отвърна тази на Уитбред. — Трябва да съм откровена с вас. Но иска да върне джина в бутилката — ако има начин хората и сламкарите да се върнат там, където бяхме преди да откриете нашата смотаняшка сонда, той ще се опита да го направи. Циклите са за предпочитане пред… цяла галактика от Цикли!

— Ами ти? — попита Уитбред. — Как виждаш ситуацията?

— Като вас — предпазливо каза сламкарката. — В състояние съм безпристрастно да съдя собствения си вид. Не съм предателка. — В извънземния глас прозвучаха умолителни нотки. — Аз съм съдия. И отсъждам, че връзката между нашите видове може да доведе единствено до взаимна завист, към вас заради хапчетата ви за контрол на раждаемостта, към нас заради по-висшия ни разум… Каза ли нещо?

— Не.

— Отсъждам, че разпространението на моя вид в космоса носи абсурдни рискове и няма да сложи край на Циклите. Само ще прави още по-ужасен всеки колапс. Ще се размножаваме по-бързо, отколкото се разпространяваме, докато колапсът не започне да обхваща стотици планети едновременно…

— Но ти издаваш своята безпристрастна присъда — рече Потър, — като възприемаш нашата гледна точка или по-скоро тази на Уитбред. Толкова много приличаш на Джонатан, че постоянно трябва да ти броим ръцете. Ами ако се откажеш от човешката си гледна точка? Възможно ли е присъдата ти… Хей!

Лявата ръка на извънземната стисна предницата на униформата му и го притегли надолу, докато носът му не се приближи на няколко сантиметра от лицето й.

— Никога не говори така. Дори недей да си го помисляш. Оцеляването на нашата цивилизация, на всяка цивилизация, изцяло зависи от присъдата на моята класа. Ние разбираме всички гледни точки и отсъждаме по справедливост. Ако други посреднички стигнат до заключение, различно от моето, това си е тяхна работа. Възможно е да не разполагат с всички факти или да имат различни цели. Аз отсъждам на основата на доказателствата.

Тя го пусна. Потър се олюля назад. С пръстите на дясната си ръка сламкарката отстрани от ухото си цевта на пистолета на Стейли.

— Това беше излишно — каза Гавин.

— Но привлече вниманието ти, нали? Хайде, губим си времето.

— Почакай малко — тихо рече Хорст, но всички ясно го чуха в нощната тишина. — Този цар Петър може да не ни позволи да се свържем с „Ленин“. Това не ми харесва. Трябва да разкажем на капитана всичко, което научихме.

— И как ще го направите? — попита сламкарката на Уитбред. — Казвам ти, ние няма да ви помогнем, а без нас няма да успеете. Надявам се, че не си намислил нещо тъпо, например да ни заплашиш, че ще ни убиеш. Ако се страхувах от това, смяташ ли, че щях да съм тук?

— Но…

— Хорст, набий си го най-сетне в този твой военен мозък. Единствената причина „Ленин“ да не е унищожен е фактът, че моята господарка и цар Петър са се договорили да не го унищожават! Господарката ми иска „Ленин“ да се върне и да докара доктор Хорват и господин Бери. Ако сме ви анализирали вярно, двамата ще са изключително убедителни. Ще настояват за свободна търговия и мирни взаимоотношения с нас…

— Да — замислено рече Потър. — А без нашата информация няма кой да ги предупреди… защо цар Петър сам не се свърже с „Ленин“?

Чарли и сламкарката на Уитбред зацвъртяха.

— Не е сигурен — отвърна Чарли, — че когато научи истината, Империята няма да дойде с цялата си мощ, за да унищожи сламкарските светове. И докато не се убеди…

— За Бога, как би могъл да се убеди в такова нещо, като разговаря с нас? — попита Стейли. — Самият аз не съм сигурен. Ако негово величество ме попита, не зная какво бих го посъветвал — за Бога, та ние сме само трима юнкери от имперски крайцер. Не можем да говорим от името на Империята.

— Нима? — рече Джонатан. — Започвам да се чудя дали Империята ще е в състояние да ви победи…

— Господи, Уитбред! — възкликна Хорст.

— Не, помисли. Докато „Ленин“ се върне и докладва на Спарта, те вече ще имат полето. Нали?

Двете сламкарки свиха рамене. Жестовете им бяха абсолютно еднакви — безупречна имитация на Уитбред.

— След като вече знаят, че съществува, инженерите ще го създадат — отвърна сламкарката на Джонатан. — А дори и без него имаме известен опит в космическите войни. Хайде, стига. Божичко, вие не съзнавате колко близо сме до избухването на война! Ако реши, че сте съобщили всичко това на „Ленин“, моята господарка ще нареди да атакуват кораба. Ако не е убеден, че има начин да ви накараме да ни оставите на мира, същото навярно ще направи и цар Петър.

— И ако не побързаме, адмиралът ще върне „Ленин“ обратно на Нова Каледония — прибави Потър. — Господин Стейли, нямаме абсолютно никакъв избор. Трябва да открием господаря на Чарли преди другите господари да открият нас. Съвсем просто е.

— Джонатан? — обърна се Хорст към третия юнкер.

— Съвет ли искате, господин Стейли? — Сламкарката на Уитбред неодобрително изцвъртя. Джонатан Уитбред ядосано я изгледа, после се усмихна. — Да, съгласен съм с Гавин. Какво друго ни остава? Не сме в състояние да се бием с цялата планета и сами не можем да установим секретна връзка с „Ленин“.

Хорст отпусна оръжието си.

— Добре. Водете ни тогава. Но е ужасно да се чувстваме посланици на човешката раса.

Те закрачиха през тъмните ниви към ярко осветения град.