Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

34. Нарушители

Уитбред и Потър смаяно зяпаха.

Куполът покриваше огромно пространство. Към средата на стената блестеше един-единствен източник на светлина, много напомнящ на следобедно слънце. Сламкарите използваха такова осветление в някои от небостъргачите, които Джонатан беше виждал.

Вътре се простираше малък град — но не съвсем. Нямаше никого. Не се чуваше нито звук, не се забелязваше движение, прозорците бяха тъмни. А сградите…

Сградите бяха ужасяващо несъвместими една с друга. Уитбред потръпна при вида на две стройни колони с безброй прозорци, извисяващи се от двете страни на нещо като гигантска средновековна катедрала, цялата пищно украсена с хиляди корнизи, пазени от сламкарски демони.

Имаше стотици архитектурни стилове и поне десетина различни равнища на техническо развитие. Високите геометрични структури пред тях не можеха да са построени без железобетон или нещо по-сложно. Но постройката, която се намираше най-близо до входа, бе от сушен на слънце кирпич. Стените на една правоъгълна конструкция бяха от частично посребрено стъкло. Други стени бяха от сив камък и многобройните им прозорци бяха само с капаци, без стъкла.

— Кепенци. Къщата трябва да е била тук преди да издигнат купола — отбеляза Потър.

— Очевидно. Куполът е почти нов. Онази… катедрала в средата е толкова стара, че още малко и ще се срути.

— Погледни натам. Онази параболично-хиперболична структура стърчи от стена. Но виж самата стена!

— Да, трябва да е била част от друга сграда. Бог знае колко е стара. — Стената бе дебела над един метър, порутена по краищата и отгоре. Дяланите каменни блокове сигурно тежаха по половин тон. Беше я нападнало някакво увивно растение, което навярно не й позволяваше да се доразруши.

Уитбред се наведе напред.

— Няма цимент, Гавин. Блоковете просто са наредени един върху друг. И въпреки това стената носи останалата част от сградата — която е бетонна. Строили са за векове.

— Спомняш ли си какво каза Хорст за Кошерния астероид?

— Че усещал древността му. Да. Точно така…

— Тук има постройки от най-различни епохи. Струва ми се, че е музей. Музей на архитектурата, а? И са го изграждали век след век. Накрая са издигнали купола, за да го защитят от природните стихии.

— Да…

— Като че ли се съмняваш.

— Куполът е дебел два метра и е метален. Какви природни стихии…

— Метеоритен дъжд например. Не, глупости. Те са преместили астероидите преди цяла вечност.

— Искам да хвърля един поглед на катедралата. Изглежда, тя е най-старата сграда тук.

 

 

Катедралата наистина беше музей. Всеки цивилизован човек в Империята би го разбрал. Всички музеи си приличат.

Вътре имаше стъклени витрини с древни експонати. Потър се загледа в една от табелките с дати и надписи.

— Мога да прочета цифрите — каза той. — Виж, числата са четири или петцифрени. И това е основа дванайсет!

— Веднъж моята сламкарка ме попита откога датират най-старите писмени сведения за нашата цивилизация. Откога датира тяхната, Гавин?

— Ами, тяхната година е по-къса… Петцифрено число. Преди някакво събитие — това отпред е знак за минус. Чакай да видя… — Той извади компютъра си и бързо започна да пише. — Това число би трябвало да е седемдесет и четири хиляди и нещо. Джонатан, табелките са почти нови.

— Езикът се променя. Сигурно често им се налага да превеждат надписите.

— Да… да, този символ ми е известен. „Приблизително“. — Потър бързо се прехвърляше от витрина на витрина. — Ето го пак. Не тук… там. Джонатан, ела да видиш това.

Беше много стара машина, някога желязна, сега цялата ръждясала. Имаше скица на първоначалния й вид. Гаубица.

— Тук, на табелката. Този двоен знак за приблизителност означава обосновано предположение. Чудя се колко ли пъти е била превеждана?

Зала след зала. Откриха стълбище, което водеше нагоре. Стъпалата бяха ниски, но достатъчно широки за човешки крак. Горе имаше други зали. Таваните бяха ниски. Светлината идваше от редици крушки с нажежени жички, включващи се при влизане в помещението. Бяха монтирани внимателно, така че да не повредят тавана. Самата сграда трябваше да е паметник на културата.

Всички табелки си приличаха, но витрините бяха различни. Уитбред не се изненада. Нямаше два сламкарски артефакта, които да са абсолютно еднакви. Но това… Той се усмихна.

Върху асиметрична скулптурна рамка от метал с цвят на праскова лежеше стъклен балон, дълъг около пет и широк два метра. Изглеждаше съвсем нов. На рамката имаше табелка. Вътре бе изложена голям колкото ковчег дървен сандък, покрит с резба. В останките от капака можеше да се различи ръждясала телена мрежа. Върху него също имаше табелка. Под мрежата се виждаха тънкостенни керамични съдове с прелестни форми, някои счупени, други цели. Всеки беше обозначен с дата.

— Погледни тук — каза Потър. — Витрината е на около две хиляди години… това не може да е вярно, нали?

— Не… освен ако… — Уитбред прокара училищния си пръстен по стъкления балон. — И двете се драскат. Изкуствен сапфир. — Той опита с метала, който остави следа по камъка. — Възможно е да е на две хиляди години.

— Но сандъкът е на около две хиляди и четиристотин, а най-ранните съдове датират отпреди три хиляди. Виж как се променя стилът. Личи възходът и упадъкът на някаква школа или грънчарски стил.

— Смяташ ли, че дървеният сандък е от друг музей?

— Да.

Джонатан се засмя. Продължиха нататък. Уитбред посочи с ръка.

— Ето, това е същият метал, нали? — Малкото оръжие с две ръкохватки — трябваше да е автомат — носеше същата дата като сапфирения балон.

Близо до стената на огромния купол имаше озадачаваща структура. Представляваше вертикална решетка от шестоъгълници, всеки образуван от двуметрови стоманени елементи. В някои от фигурите бяха монтирани дебели пластмасови рамки.

Потър забеляза слабата заобленост на конструкцията.

— Пак купол. Сферичен, с геометрични подпори. От него не е останало много — пък и не може да е покривал цялата площ.

— Прав си. Но не е бил разрушен от времето. Виж онези елементи до ръба — изкривени са. Може би торнадо? Тази част от континента изглежда равнинна.

На Гавин му трябваше известно време, за да го разбере. На тераформираната Нова Шотландия нямаше торнадо. Той си спомни лекциите по метеорология и кимна.

— Да. Може би. Може би. — Зад останките от предишния купол Потър откри скеле от разпадащ се метал под нещо като пластмасово покритие. Самата пластмаса изглеждаше изтляла и разядена. На табелката имаше две петцифрени дати. Скицата до нея показваше тесен, примитивен наглед автомобил с три седалки една зад друга. Капакът на двигателя бе вдигнат.

— Вътрешно горене — каза той. — Бях останал с впечатлението, че на планетата не достигат изкопаеми горива.

— Сали също смяташе така. И че когато са ги изчерпали, цивилизацията им е започнала да упада.

Но най-интересният експонат се издигаше зад огромен стъклен прозорец в стената — невероятно древна „кула“ със сложно орнаментирана бронзова плочка, върху която имаше друга, по-малка.

В „кулата“ се виждаше ракета. Въпреки дупките в бордовете и покриващата целия корпус ръжда, формата й ясно се различаваше: издължен цилиндричен резервоар, много тънки стени, плавно заострен нос с пилотска кабина.

Юнкерите се запътиха към стълбището. На първия етаж трябваше да има друг прозорец…

Имаше. Двамата коленичиха, за да разгледат двигателя.

— Нещо не разбирам… — започна Потър.

— Стил „НЕРВА“ — отвърна Уитбред. Почти шепнеше. — Атомна. Изключително ранен модел. Вкарваш някакво инертно гориво през ядро от уран, плутон или нещо подобно. Отпреди епохата на ядрения синтез…

— Сигурен ли си?

Джонатан се замисли, после кимна.

— Да.

Разцепването на атомното ядро се бе развило след двигателите с вътрешно горене, ала в Империята все още имаше места, където използваха изкопаеми горива. Атомната енергия беше почти митична и докато момчетата гледаха ракетата, възрастта на експонатите около тях сякаш се спусна от стените като плащ и ги обгърна в тишина.

 

 

Самолетът кацна край оранжеви парцали от парашут и останки от конус. Вратата на купола зееше обвиняващо.

Сламкарката на Уитбред скочи на земята и се втурна към спасителната лодка. После зацвъртя на родния си език и кафявата отиде при нея.

— Отворили са го — каза кафяво-бялата. — Никога не бих си помислила, че Джонатан ще успее. Трябва да е бил Потър. Хорст, има ли някаква вероятност да не са влезли вътре?

Стейли поклати глава.

Сламкарката отново забърбори на кафявата.

— Пази самолета, Хорст — каза тя. После се обърна към другата кафяво-бяла, която слезе при тях и вдигна поглед към небето.

Инженерката взе скафандъра на Уитбред, пригоди нещо вместо липсващия шлем и запечата отвора на шията. После се прехвърли на кислородната бутилка. Скафандърът се изду и застана изправен като човек във вакуум. Извънземната завърза раменете с въжета и проби дупки в китките.

Разнесе се съскане на въздух и чучелото вдигна ръце. Налягането постепенно спадна и те се отпуснаха. Отново съскане — ръцете повторно полетяха нагоре…

— Това би трябвало да свърши работа — каза сламкарката на Уитбред. — Променихме твоя скафандър по същия начин, за да получим нормалната ви телесна температура. С малко късмет ще го взривят, без дори да проверят дали си вътре.

— Да го взривят ли?

— Обаче не бива да разчитаме на това. Ще ми се да можехме да направим така, че да стреля по самолет…

Стейли хвана сламкарката за рамото. Кафявата го наблюдаваше с типичната си извънземна полуусмивка, която не означаваше абсолютно нищо. Екваториалното слънце блестеше високо в небето.

— Защо искат да ни убият? — попита юнкерът.

— Всички сте осъдени на смърт, Хорст.

— Но защо? Заради купола ли? Някакво табу ли има вътре?

— Заради купола, да. Но няма табу. За какво ни взимате, за първобитни същества ли? Знаете прекалено много, това е. Мъртвите не говорят. Хайде, трябва да ги намерим и да ги изведем навън.

Сламкарката на Уитбред се наведе и мина под вратата. Нямаше нужда: но Уитбред неизбежно щеше да стори така. Другата кафяво-бяла безмълвно я последва. Кафявата остана навън с неизменната си полуусмивка.