Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

32. „Ленин“

Младият руски юнкер се държеше с достойнство. Бойният му скафандър беше безупречен.

— Адмиралът ви кани на мостика — на отличен англически каза той.

Род Блейн неспокойно го последва. Минаха през херметичния шлюз на втория хангар на миноносеца. Морските пехотинци на Кутузов отсечено му отдадоха чест. Това само още повече разпали мъката му. Бе дал последните си заповеди, последен напусна кораба си. Сега беше наблюдател и навярно никога вече нямаше да му отдават почести като на гостуващ капитан.

Всичко на борда на флагмана му се струваше прекалено голямо, ала знаеше, че това е илюзия. С няколко изключения, отсеците и коридорите на големите бойни кораби бяха стандартизирани и той спокойно можеше да се намира на „Макартър“. „Ленин“ бе в бойна готовност — всички люкове бяха херметизирани и заключени. На по-важните места имаше часови, но иначе не срещнаха никого, което го зарадва. Не можеше да погледне в лицето бившите си подчинени. Нито пътниците си.

Мостикът на „Ленин“ наистина бе огромен. Както се полагаше на флагмански кораб, освен екраните и командните пултове имаше десетина кресла за бойния щаб на главнокомандващия. Род вдървено отговори на поздрава на адмирала и с признателност се настани на мястото на капитана. Дори не се замисли къде е командир Борман, помощникът на Кутузов.

Екраните над него показваха „Макартър“ от няколко страни. От крайцера се отдалечаваха последните совалки на „Ленин“. Дано Стейли да беше успял да изпълни задачата си. След няколко минути корабът щеше да се взриви. „И тогава с мен ще е свършено. Млад капитан, изгубил кораба си по време на първата си задача — няма да ме спаси даже влиянието на маркиза.“ В гърдите му се надигна сляпа омраза към Сламката и всичките й обитатели.

— По дяволите, трябва да си го върнем на тая глутница… гадни животни! — възкликна той.

Кутузов изненадано го погледна, намръщи се, после се поотпусна.

— Да. Ако наистина са такива. Ами ако са нещо повече? Е, така или иначе, вече е късно.

— Тъй вярно. Задействали са торпедата. — Две водородни бомби. Лангстъновият генератор щеше да се изпари за милисекунди и „Макартър“ щеше… Тази мисъл го накара мъчително да сбърчи чело. Когато екраните проблеснеха, корабът му вече нямаше да го има. Род внезапно вдигна очи. — Къде са юнкерите ми, господин адмирал?

Кутузов изсумтя.

— Влязоха в ниска орбита и в момента са отвъд хоризонта. Когато всичко свърши, ще пратя совалка да ги вземе.

„Странно“ — каза си Блейн. Но по заповед на главнокомандващия те не можеха да дойдат направо на „Ленин“ и когато избухнеше „Макартър“, совалките нямаше да ги спасят. Предпазливостта им беше излишна, тъй като торпедата не отделяха голяма част от енергията си като рентгенови лъчи и неутриново излъчване. Ала можеше да ги разбере.

Броячите безшумно тиктакаха. Кутузов мрачно чакаше. После обвиняващо каза:

— Торпедата не избухнаха!

— Да, не избухнаха — въздъхна Род.

— Капитан Михайлов, пригответе главното оръдие за огън по „Макартър“. — Адмиралът насочи тъмните си очи към Род. — Това не ми харесва, капитане. Не чак толкова, колкото на вас. Но все пак не ми харесва. Предпочитате ли сам да издадете заповедта? Капитан Михайлов, ако позволите…

— Да, господин адмирал.

— Благодаря ви, господин адмирал. — Род дълбоко си пое дъх. — Огън!

 

 

Космическите битки са прелестна гледка. Корабите приближават като гладки черни яйца, двигателите им излъчват ослепителна светлина. Искренето на черните им бордове отбелязва експлозиите на торпеда, избегнали лъчите на вторичните лазери. Главните оръдия изливат енергия в Лангстъновите полета, зелени и рубинени нишки отразяват междупланетния прах.

Полетата постепенно започват да сияят. Мътночервени, яркожълти, отровнозелени — те поглъщат все по-големи количества енергия. Пъстрите яйца са обгърнати от червените и зелените нишки на лазерните оръдия и цветовете се променят.

Сега три зелени нишки свързваха „Ленин“ и „Макартър“. Крайцерът не направи опит да отвърне на удара. Полето му почервеня. Там, където се сливаха лъчите, се образуваха жълти петна. Когато станеше бяло, полето щеше да се пренатовари и погълнатата енергия щеше да се освободи — и навътре, и навън. Кутузов озадачено наблюдаваше кораба.

— Капитан Михайлов, моля, върнете ни хиляда километра назад. — Бръчките по челото на адмирала станаха по-дълбоки.

„Макартър“ сияеше в зелено с бледосинкави петна. Образът на екраните се отдалечи.

— Капитане, неподвижни ли сме спрямо „Макартър“? — попита главнокомандващият.

— Да, господин адмирал.

— Крайцерът като че ли се приближава.

— Да, господин адмирал. Полето му се разширява.

— Разширява ли се? — Кутузов се обърна към Род. — Имате ли някакво обяснение?

— Не, господин адмирал. — Блейн мечтаеше единствено за забрава. Този разговор го измъчваше. — Духчетата трябва да са реконструирали генератора, господин адмирал. А те винаги усъвършенстват всичко, върху което работят.

— Жалко, че трябва да го унищожим — промърмори Кутузов. — Сега отразяващата му повърхност е огромна…

Полето на „Макартър“ бе лилаво. То изпълваше екраните и главнокомандващият намали увеличението с десет пъти. Гигантски лилав балон на зелени въжета. Изтекоха десет минути. Петнайсет.

— Никой кораб не е оцелявал толкова време при лилаво поле — промълви адмиралът. — Все още ли сте убеден, че си имаме работа с животни, капитан Блейн?

— Учените са убедени, господин адмирал. Те убедиха и мен. Ще ми се доктор Хорват да беше тук — предпазливо прибави Род.

Кутузов изпъшка, сякаш го бяха ударили в корема.

— Този глупак! Пацифист. Той не би разбрал онова, което вижда. — Продължиха да наблюдават още няколко минути.

Интеркомът иззвъня.

— Господин адмирал, сигнал от посланическия кораб — съобщи свързочникът.

Кутузов се намръщи.

— Ще се обадите ли, капитан Блейн?

— Моля?

— Отговорете на сламкарите. Не искам да разговарям пряко с врага.

— Слушам.

Лицето можеше да е на всеки сламкар, ала извънземният седеше със сковано изправен гръб и Род не се изненада, когато му каза:

— Аз съм фюнч(щрак) на доктор Хорват. Имам лоша новина за вас, капитан Блейн. И между другото, признателни сме за предупреждението ви — не разбираме защо унищожавате кораба си, но ако бяхме близо до него…

Блейн разтри точката между веждите си.

— Борим се с епидемия. Може би разрушаването на „Макартър“ ще реши проблема. Вижте, в момента сме малко заети. Каква новина искахте да ми съобщите?

— Да, разбира се. Капитане, трите малки съда, които избягаха от „Макартър“, се опитаха да влязат в атмосферата на Сламката. Съжалявам, но нито един от тях не оцеля.

Мостикът на „Ленин“ се завъртя пред очите му.

— Спасителните лодки са се опитали да влязат в атмосферата, така ли? Но това е глупаво! Не биха могли…

— Не, не, опитаха се да се приземят. Известно време ги наблюдавахме… Имаме записи, капитане. Лодките изгоряха…

— Проклятие! Можеха да се спасят!

— Ужасно съжаляваме.

Лицето на Кутузов не изразяваше абсолютно нищо.

— Записите — прошепна главнокомандващият.

Род кимна. Чувстваше се изтощен.

— Бихме искали да получим тези записи — каза той на сламкаря. — Сигурни ли сте, че никой от младите ми офицери не е оцелял?

— Напълно, капитане. Много сме натъжени. Естествено, нямахме представа, че ще направят такова нещо, и при тези обстоятелства не бяхме в състояние да им помогнем.

— Разбирам. Благодаря ви. — Блейн изключи екрана и отново погледна бойния дисплей.

— Значи няма нито трупове, нито останки — промърмори Кутузов. — Много удобно. — Той натисна един от бутоните на страничната облегалка на командното си кресло. — Капитан Михайлов, пратете катер да потърси юнкерите. — После се обърна към Род. — Няма да открием нищо, естествено.

— Не вярвате на сламкарите, нали, господин адмирал? — попита Блейн.

— А вие, капитане?

— Хм… не зная. Така или иначе, не виждам какво бихме могли да направим.

— Аз също, капитане. Катерът ще ги потърси и няма да намери нищо. Планетата е голяма. Даже да са оцелели и да са на свобода, можем да ги издирваме с дни и пак да не ги открием. А ако са пленени… няма да ги открием никога. — Той изпъшка. — Михайлов, погрижете се катерът да ги търси внимателно. И унищожете кораба с торпеда.

— Слушам. — Капитанът на „Ленин“ тихо заговори в микрофона си. Към „Макартър“ полетяха десетки торпеда. Не можеха да пробият полето — акумулираната енергия мигновено щеше да ги взриви. Но те избухнаха едновременно в съвършено изчислен залп и по лилавата повърхност на крайцера пробяга мощна пъстроцветна светлинна вълна. Появиха се ослепително бели петна, после изчезнаха.

— Пробойни на девет места — съобщи главният артилерист.

— На колко? — невинно попита Род. „Макартър“ все още бе негов кораб и храбро се бореше за живота си…

Адмиралът изръмжа. Корпусът се намираше на петстотин метра под онази адска лилава стена — ярките проблясъци можеха да не са го достигнали или изобщо да не са го улучили.

— Продължавайте огъня. Нова торпедна атака — нареди Кутузов.

В космоса се понесе ново ято от смъртоносни стрели, които експлодираха по цялата искряща повърхност на полето. Просияха нови бели петна.

„Макартър“ представляваше лилав огнен балон с диаметър от един километър, завързан на въжета от зелена светлина.

Стюардът донесе на Род кафе и той разсеяно отпи. Имаше отвратителен вкус.

— Огън! — заповяда главнокомандващият и с омраза впи поглед в екраните. — Огън!

И ненадейно се случи. Полето на крайцера рязко се разшири, стана синьо, жълто… и изчезна. Забръмчаха автоматични скенери и увеличиха образа. Корабът се появи на дисплеите.

Корпусът му сияеше в червено, отделни части бяха стопени. Изобщо не би трябвало да е там. Когато полето бъдеше унищожено, всичко вътре се изпаряваше…

— Сигурно са се изпържили — механично рече Род.

— Да. Огън!

Нови зелени лъчи. „Макартър“ се промени, изду се и блъвна въздух във вакуума. Едно от торпедата го улучи и се взриви. Лазерните оръдия продължаваха да стрелят. Когато Кутузов най-после нареди да престанат, не бе останало нищо друго, освен пара.

Род и адмиралът дълго гледаха празния екран. Накрая главнокомандващият въздъхна и каза:

— Повикайте совалките, капитан Михайлов. Връщаме се у дома.