Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

31. Разгром

„Макартър“ внезапно се наклони. Род включи интеркома и извика:

— Главен инженер Синклер! Какво правиш?

Едва успя да чуе отговора.

— Не съм аз, господин капитан. Нямам контрол над дюзите. Всъщност не мога да управлявам почти нищо.

— Господи! — простена Блейн. Лицето на Санди изчезна. Помътняха и другите екрани. Мостикът остана абсолютно изолиран. Род провери резервните системи. Нищо.

— Компютърът изключен — съобщи Кроуфорд. — Не получавам никаква информация.

— Опитай директната връзка. Свържи ме с Каргил — нареди Блейн на свързочника.

— Готово, господин капитан.

— Джак, какво е положението при вас?

— Лошо, господин капитан. Обсаден съм вътре и нямам друга връзка, освен директна. — „Макартър“ отново се наклони, този път назад. — Господин капитан! — възбудено каза Каргил. — Лейтенант Пайпър докладва, че духчетата се биели помежду си в главния камбуз!

— Господи, Джак, колко са тези чудовища?

— Не зная, господин капитан. Може би стотици. Трябва да са изкорубили всички оръдия. После са плъзнали навсякъде другаде. Те са…

— Джак! — извика Род. — Свързочник, имаме ли друга връзка с помощник-капитана?

Преди сержантът да успее да отговори, отново се разнесе гласът на старши лейтенанта:

— Две въоръжени сламкарчета изпълзяха от огневия пулт. Убихме ги.

Блейн отчаяно се замисли. Губеше всичките си командни вериги и не знаеше колко хора са му останали. Компютърът беше омагьосан. Даже да възвърнеха контрола си над „Макартър“, имаше голяма вероятност корабът да не е в движение.

— Чуваш ли ме, Джак?

— Тъй вярно.

— Слизам в херметичния шлюз, за да разговарям с адмирала. Ако не ти се обадя до петнайсет минути, напуснете кораба. Петнайсет минути, Джак. Не повече.

— Слушам.

— Още сега събери екипажа. Само на левия борд, Джак — разбира се, ако „Ленин“ не се премести. В такъв случай офицерите на шлюзовете имат заповед да затворят дупките в полето.

Род се запъти към херметичните камери. В коридорите цареше хаос. Тук-там се носеха жълти облаци цифоген. Беше се надявал да унищожат сламкарчетата с газ, но не бяха успели и той нямаше представа защо.

Морските пехотинци бяха разбили някои от вътрешните стени и се бяха барикадирали зад останките.

— Цивилните евакуирани ли са? — попита капитанът дежурния офицер на шлюза.

— Тъй вярно. Доколкото знаем. Господин капитан, пратих хората да претърсят района, но не ми се ще да рискувам повторно. В цивилните отсеци е бъкано с духчета — като че ли живеят там или нещо подобно.

— Възможно е, Пайпър — отвърна Блейн, отиде при шлюза и застана с лице към „Ленин“. Комуникационният лазер премигна и Род увисна в космоса, като се опитваше да не мърда, за да поддържа отворен секретния канал.

— Какво е положението? — попита Кутузов. Блейн знаеше какво означава това и неохотно се подчини. — Какви мерки препоръчвате?

— Мисля, че трябва да напуснем „Макартър“ веднага щом помогнем на всички обкръжени космонавти.

— Ами вие?

— Аз ще командвам спасителния отряд, господин адмирал.

— Не. — Гласът на главнокомандващия излъчваше абсолютно спокойствие. — Приемам препоръката ви, капитане, но ви заповядвам да напуснете кораба си. Протоколирайте тази заповед, командир Борман — обърна се той към някого. — Наредете на екипажа да напусне крайцера, предайте командването на помощника си и се явете на борда на втория катер на „Ленин“. Незабавно.

— Господин адмирал, моля за разрешение да остана на кораба си, докато не осигуря безопасността на екипажа.

— Не позволявам, капитане — безмилостно отсече Кутузов. — Известно ми е, че сте смел. Ще имате ли достатъчно смелост, за да останете жив, след като изгубите кораба си?

— Господин адмирал… — О, по дяволите! Род се завъртя към „Макартър“ и прекъсна секретната връзка. Пред херметичния шлюз се водеше битка. Няколко сламкарчета бяха пробили стената срещу барикадата на морските пехотинци и войниците обсипваха с огън отвора. Блейн изскърца със зъби и се извърна. — Господин адмирал, не можете да ми заповядате да изоставя хората си и да избягам!

— Не мога ли? Не искате да живеете повече, така ли, капитане? Мислите си, че ще шушукат зад гърба ви през остатъка от живота ви, и ви е страх от това, нали? И го казвате на мен? Изпълнете заповедта, капитан милорд Блейн.

— Не.

— Отказвате да изпълните заповед ли, капитане?

— Не мога да я приема. „Макартър“ все още е мой кораб.

Последва продължително мълчание.

— Всеотдайността ви към флотските традиции е достойна за възхищение, капитане, но е глупава. Възможно е да сте единственият офицер в Империята, който може да измисли защита срещу тази опасност. Вие знаете за извънземните повече от всеки друг. Вашата информация струва повече от кораба ви, повече от всеки човек на борда. Не мога да ви позволя да загинете, капитане. Ще напуснете „Макартър“ дори да се наложи да пратя нов капитан.

— Той няма да ме намери, господин адмирал. Извинете ме, имам работа.

— Спрете! — Нова пауза. — Добре, капитане. Ще сключа сделка с вас. Ако поддържате връзка с мен, ще ви позволя да останете на борда, докато всички не го напуснат. В момента, в който контактът прекъсне, вие вече няма да командвате крайцера. Налага ли се да пращам командир Борман?

„Проблемът е — помисли си Род, — че Кутузов е прав. «Макартър» е обречен. Каргил също може да евакуира екипажа. Навярно наистина зная нещо важно. Но това е моят кораб!“

— Приемам предложението ви, господин адмирал. Така или иначе, най-добре ще ръководя операцията. Връзките с мостика са прекъснати.

— Отлично. Разчитам на думата ви.

Род се обърна към херметичния шлюз. Морските пехотинци бяха спечелили схватката и Пайпър му махаше с ръка. Блейн влезе вътре. В този момент по интеркома се обади помощник-капитанът.

— Тук командир Каргил.

— Да, Джак?

— Пробиваме си път с бой към левия борд, господин капитан. Синклер и хората му са готови за евакуация. Казва, че не можел да задържи машинното отделение без подкрепления. Току-що пристигна куриер, който ми съобщи, че в сержантския кубрик на десния борд били останали цивилни. При тях имало взвод морски пехотинци, но схватката била жестока.

— Имаме заповед да напуснем кораба, Джак.

— Тъй вярно.

— Трябва да спасим цивилните. Можеш ли да се насочиш към сержантския кубрик? Навярно ще успея да ти пратя помощ.

— Мисля, че мога, господин капитан. Но няма да стигна до Лангстъновия генератор!

— Ще се погрижа за това. Действай, Джак.

— Слушам.

Род дълбоко си пое дъх. Въздухът в скафандъра имаше остър металически вкус. Или изобщо не бе заради въздуха.

 

 

Изтече близо час преди една от совалките на „Ленин“ да се приближи до катера. Всички мълчаливо гледаха през илюминаторите.

— Сигнал от „Макартър“ през „Ленин“ — съобщи боцманът.

Лицето на екрана имаше чертите на Род Блейн, но в първия момент Сали не успя да го познае. Изглеждаше състарен и очите му бяха… мъртви.

— Какво става, Род? — попита момичето след продължителна пауза.

Блейн се взря в нея, после се извърна. Изражението му не се промени. Напомняше й за нещо, затворено в бутилка в Имперския музей.

— Господин Ренър — каза Род. — Пратете всички на совалката на „Ленин“. Пилотът й ще ви даде странни заповеди. Изпълнете ги безпрекословно. Няма да имате втора възможност, затова недейте да спорите. Правете точно каквото ви казват.

— Почакайте малко — извика Хорват. — Аз…

Блейн го прекъсна.

— Докторе, поради причини, които ще научите по-късно, нямаме време за обяснения. Правете каквото ви казват. — Той отново погледна Сали и в очите му проблесна бледа искрица. Може би загриженост. Или друго. Тя се опита да се усмихне, но не успя. — Моля те, Сали — промълви капитанът. — Направете точно каквото ви нареди пилотът. Вървете. Веднага.

Всички стояха като хипнотизирани. Сали дълбоко си пое дъх и се обърна към херметичния шлюз.

— Да тръгваме — каза тя. Отново се помъчи да се усмихне, но това само я накара да изглежда нервна.

Мостът между десния шлюз и посланическия кораб беше възстановен. Излязоха през левия борд. Екипажът на совалката вече бе прехвърлил въжета към катера.

Сали се изтегли по въжето и внимателно се вмъкна през люка. Херметичният шлюз се затвори и тя усети прииждането на въздуха.

Скафандърът плътно прилепваше по тялото й. Отгоре носеше широк гащеризон.

— Налага се да ви претърся, милейди — гърлено й каза офицерът от „Ленин“. Тя се огледа: в шлюза стояха двама морски пехотинци. Оръжията им не бяха насочени към нея — не съвсем. Но мъжете бяха нащрек и очевидно се страхуваха от нещо.

— Какво става? — попита момичето.

— По-късно ще ви обяснят, милейди — отвърна военният и й помогна да свали кислородната бутилка от гърба си. Офицерът надзърна в шлема й, после го прибра при гащеризона. — Благодаря ви — измърмори той. — Сега ще ви помоля да отидете в задната част на совалката. Скоро ще дойдат и другите.

Отношението към Ренър и останалите военни беше различно.

— Съблечете се — нареди офицерът. — Всичко, моля. Морските пехотинци дори не проявиха любезността леко да извърнат оръжията си. Когато свалиха всичко — Ренър трябваше да остави даже пръстена си в пластмасовия контейнер — ги пратиха в предната част на кораба. Друг офицер от морската пехота им заповяда да облекат бойни скафандри. Сега поне нямаше оръжия.

— Най-невероятният стриптийз, който съм виждал рече главният астрогатор на пилота. Боцманът кимна. Имате ли нещо против да ми кажете защо е всичко това?

— Вашият капитан ще ви обясни — отвърна боцманът.

— Пак ли духчета? — възкликна Ренър.

— Това ли е причината, господин Ренър? — попита Уитбред.

Ренър сви рамене. Положението му се струваше недействително. В совалката беше пълно с морски пехотинци и мнозина от тях бяха от „Макартър“. Сержант Кели безстрастно наблюдаваше от херметичния шлюз и държеше оръжието си насочено към люка.

— Всички са на борда — съобщи някои.

— Къде е капелан Харди? — попита Ренър.

— При цивилните — отвърна боцманът. — Един момент, моля. — Той включи комуникатора и на екрана се появи лицето на Блейн. — Секретна връзка, господин капитан.

— Благодаря ви. Стейли?

— Тук — обади се старшият юнкер.

— Господин Стейли, скоро тази совалка ще се насочи към „Ленин“. Цивилните и целият екипаж, освен боцман Лафърти, ще се прехвърлят на миноносеца, където ще бъдат претърсени. След като си тръгнат, вие ще поемете командването на първия катер на „Ленин“ и ще се върнете при „Макартър“. Ще се качите през десния борд непосредствено зад сержантския кубрик. Задачата ви е да влезете в тил на вражеските сили в този отсек и да ангажирате вниманието им, за да позволите на група цивилни и морски пехотинци да избягат. Пратете Кели и хората му в кубрика със скафандри за двайсет и пет души. Всичко вече е на борда. Командир Каргил е освободил част от пътя.

— Слушам. — Стейли не можеше да повярва на ушите си и въпреки липсата на гравитация в совалката стоеше мирно.

Блейн едва не се засмя. Поне устните му леко потрепнаха.

— Врагът, господин Стейли, са неколкостотин сламкарчета. Въоръжени са с пистолети. Някои имат противогази. Не са добре организирани, но са извънредно опасни. Убедете се, че в тази част на „Макартър“ няма други хора. След като изпълните тази задача, идете в столовата на екипажа и вземете кафемашината. Но проверете дали е празна, господин Стейли.

— Кафемашината ли? — възкликна Ренър. Зад него Уитбред поклати глава и прошепна нещо на Потър.

— Кафемашината, господин Ренър. Тя е реконструирана от извънземните и може да е от огромна стойност за Империята. Ще видите и други странни неща, господин Стейли. Преценете на място дали да ги вземете — но при никакви обстоятелства не изнасяйте навън нещо, в което може да са останали живи сламкарчета. И внимателно наблюдавайте хората си. Гадинките убиха няколко души и се вмъкнаха в бойните им скафандри. Не сме забелязали да са опитвали с обикновени, но бъдете извънредно предпазлив.

— Слушам — отвърна Стейли. — Може ли да си върнем контрола над кораба, господин капитан?

— Не. — Блейн видимо се мъчеше да се овладее. — Нямате много време. Четирийсет минути след като се качите на борда, активирайте всички конвенционални самоунищожителни системи, после включете брояча на торпедото, което заредихме. Когато свършите, елате при мен на главния херметичен шлюз. Петдесет и пет минути след качването ви на борда „Ленин“ ще открие огън по „Макартър“. Ясно ли е?

— Тъй вярно — тихо рече Хорст Стейли и извърна очи към другите. Потър и Уитбред неуверено отвърнаха на погледа му.

— Господин капитан — каза Ренър. — Напомням ви, че съм най-старшият офицер тук.

— Известно ми е, Ренър. И за вас имам задача. Ще върнете капелан Харди на катера на „Макартър“ и ще му помогнете да вземе каквото поиска. За багажа му ще дойде друга совалка от „Ленин“. Погрижете се всичко да бъде затворено в херметичния контейнер, който ще ни донесат.

— Но… господин капитан, аз би трябвало да командвам абордажната група!

— Вие не сте строеви офицер, Ренър. Спомняте ли си какво ми казахте вчера на обед?

Главният астрогатор си спомняше.

— Но не съм ви казвал, че съм страхливец — изскърца със зъби той.

— Зная. Освен това навярно сте най-непредвидимият ми офицер. Капеланът е информиран, че на борда на „Макартър“ е избухнала чумна епидемия и че се връщаме в Империята преди да сме се заразили. Това ще е официалната версия за пред сламкарите. Може и да не повярват, но Харди ще е по-убедителен, ако самият той е убеден в това. Трябва да го придружава човек, който е наясно с действителната ситуация.

— Някой от юнкерите…

— Върнете се на катера, господин Ренър. Стейли, изпълнете заповедта.

— Слушам.

Кипнал от гняв, главният астрогатор се подчини.

 

 

Трима юнкери и дванайсет морски пехотинци висяха на предпазните ремъци в главната каюта на совалката. Цивилните и останалите от екипажа се бяха прехвърлили на миноносеца и корабът се отдалечаваше от черната грамада на „Ленин“.

— Добре, Лафърти — каза Стейли. — Отведи ни до десния борд на „Макартър“. Ако никой не ни нападне, карай на таран, като се насочиш към резервоарния комплекс.

— Слушам. — Лицето на Лафърти остана абсолютно безизразно. Той беше едър мъж с яки кости, равнинец от Плоскост. Късата му коса бе пясъчноруса.

Специалните предпазни ремъци бяха предназначени за силни удари и юнкерите висяха в тях като мухи в чудовищни паяжини.

— Добре. Давай — нареди Стейли. Двигателят изрева.

 

 

Истинската защита на всеки боен кораб е Лангстъновото поле. Никой материален предмет не може да издържи на ужасната топлина на ядрените бомби и високоенергийните лазери. Тъй като онова, което успее да проникне през полето и защитния огън, ще превърне всичко отдолу в пара, корпусът е сравнително тънък. Но само сравнително. Корабът трябва да е достатъчно здрав, за да не се влияе от високото ускорение.

Някои отсеци и резервоари обаче са големи и на теория могат да бъдат разбити със съответната инерция. На практика… Никой не бе извършвал абордаж по такъв начин, колкото и отчаяно да търсеше в паметта си Стейли. Но го пишеше в учебниците.

Продълговатото черно петно, което обгръщаше „Макартър“, се издигна отпред като плътна, неподвижна стена. После се вдигна атмосферният щит на совалката.

Един ужасен миг на преминаване през полето, следван от писък на метал. Спряха.

Стейли откопча предпазните си колани.

— Да вървим — нареди той. — Кели, разчисти пътя през онези резервоари.

— Слушам. — Морските пехотинци се втурнаха напред. Двама насочиха голяма лазерна резачка към изкривения метал, който преди бе представлявал вътрешна стена на водороден резервоар. От оръжието излизаха кабели, които изчезваха в смачкания катер.

Стената се срути. Част от нея падна и едва не смаза войниците. Нахлу силна струя въздух, която носеше трупове на сламкарчета.

Между отделните отсеци вече нямаше прегради, само камари останки, сюрреалистични машини и мъртви извънземни. Изглежда, нито един от тях не беше имал скафандър.

— Боже Господи! — промълви Стейли. — Добре, Кели, вземете скафандрите. Тръгваме. — Той се затича през развалините към следващия херметичен люк. — Вътре има въздух — каза юнкерът, пресегна се към комуникационната кутия на стената и включи микрофона си в нея. Има ли някой?

— Тук ефрейтор Хаснър — незабавно отговориха от отсрещната страна. — Внимавайте, районът гъмжи от сламкарчета.

— Вече не — отвърна Стейли. — Какво е положението при вас?

— Имаме деветима цивилни без скафандри. Останаха живи трима морски пехотинци. Не знаем как да измъкнем учените.

— Носим скафандри — мрачно отвърна юнкерът. — Можете ли да предпазите цивилните, докато влезем? Тук няма въздух.

— Господи, да. Почакайте малко. — Нещо забръмча. Индикаторите показаха, че налягането вътре спада. После вратата се отвори. На прага на сержантския кубрик стоеше фигура в боен скафандър. Двамата морски пехотинци зад Хаснър насочиха оръжието си към Стейли. А зад тях… Юнкерът ахна.

Цивилните бяха в отсрещния край на помещението. Носеха обичайните бели гащеризони на научния персонал. Стейли позна ветеринаря доктор Блевинс. Те разговаряха помежду си…

— Но тук няма въздух! — извика младежът.

— Тук не — потвърди ефрейторът. После посочи с ръка.

— Някаква невидима кутия, господин Стейли. Въздухът не може да излезе, но ние можем.

Стейли удивено поклати глава.

— Поеми командването, Кели. Отведи всички в предната част на кораба и вземете тази кутия, ако изобщо е подвижна!

— Подвижна е — отвърна Блевинс. Говореше в микрофона на шлема, който му бе дал сержантът, но все още не си го беше сложил. — Може да се включва и изключва. Ефрейтор Хаснър уби няколко сламкарчета, които работеха нещо по нея.

— Чудесно. Ще я вземем — изсумтя Стейли. — Води ги, Кели.

— Слушам! — Морският пехотинец предпазливо прекрачи невидимата бариера. Трябваше да упражни натиск. — Като… може би е нещо като Лангстъновото поле, господин Стейли. Само че не толкова плътно.

Юнкерът гърлено изръмжа и даде знак на колегите си.

— Кафемашината — каза той. — Лафърти. Крупман. Яновиц. Идвате с нас. — И излезе от кубрика.

В отсрещния край на коридора имаше двоен херметичен шлюз и Стейли посочи на Уитбред да го отвори. Ключалките поддадоха лесно и всички влязоха в малката камера, за да надникнат през дебелото стъкло в главния десен свързващ коридор.

— Изглежда нормално — прошепна Джонатан.

Наистина изглеждаше. Влязоха вътре и предпазливо се придвижиха напред, като се притискаха към стените на коридора. Накрая стигнаха до главната столова.

Стейли надзърна през прозорчето.

— Боже мили!

— Какво има, Хорст? — попита Уитбред и допря шлема си до неговия.

Вътре пъплеха десетки сламкарчета. Повечето носеха лазерни оръжия и стреляха във всички посоки. Нямаше никаква организация. Като че ли всеки се биеше срещу другите, макар че можеше да е така само на първи поглед. В столовата се носеше розова мъгла: сламкарска кръв. По пода се валяха мъртви и ранени.

— Няма да влизаме — прошепна Стейли. После си спомни, че радиостанцията му е изключена, и повиши глас. — Ще трябва да се откажем от кафемашината. — Продължиха по коридора и претърсиха отсека за оцелели хора.

Нямаше. Стейли поведе бойците си назад към столовата.

— Крупман, вземи Яновиц и обезвъздушете коридора — нареди той. — Пробийте стените, използвайте гранати — каквото и да е. После напуснете крайцера.

— Слушам. — Когато морските пехотинци се скриха зад завоя, юнкерите изгубиха връзка с тях. Радиостанциите на скафандрите им действаха само при пряка видимост. Но можеха да чуват. В „Макартър“ се разнасяха остри крясъци, скърцаше смачкан метал — и нито един познат звук.

— Това вече не е нашият кораб — промълви Потър.

Разнесе се свистене. В коридора нямаше въздух. Стейли хвърли термограната към стената на столовата и тичешком се скри зад ъгъла. Проблесна светлина. Той се хвърли напред и стреля с лазерния си пистолет по все още нажеженото до бяло петно в стоманата. Другите го последваха.

Стената започна да се издува и се пропука. В коридора засвистя въздух, носещ облак от мъртви сламкарчета. Хорст отключи люка и се опита да го отвори, но не успя. Юнкерите мрачно продължиха да обстрелват дупката, докато не стана достатъчно голяма, за да се вмъкнат вътре.

Нямаше следа от живи извънземни.

— Защо да не направим същото с целия кораб? — попита Уитбред. — Бихме могли да си го върнем…

— Възможно е — отвърна Стейли. — Лафърти. Вземи кафеварката и я занеси до левия борд. Давай, ние ще те прикриваме.

Боцманът им махна с ръка и изчезна по коридора.

— Нямаше ли да е по-добре да тръгнем заедно с него? — рече Потър.

— Торпедата — изръмжа Стейли. — Трябва да взривим торпедата.

— Но, Хорст — възрази Джонатан, — защо все пак да не си върнем контрола над кораба? Не забелязах сламкарчета в скафандри…

— Не забравяй за магнитните кутии — напомни му Стейли. — Освен това имаме заповед. — Той посочи към задната част на крайцера и последва двамата си колеги. Сега, след като на борда не бяха останали хора, тримата бързаха, взривяваха херметичните шлюзове по пътя си и хвърляха гранати в коридорите зад люковете.

Торпедата бяха на местата си: Стейли и Уитбред бяха участвали в монтирането им от двете страни на Лангстъновия генератор. Само че… липсваше самият генератор.

Потър се пресегна към броячите, които щяха да взривят торпедото.

— Почакай — нареди Хорст, намери директен интерком и включи в него микрофона си. — До всички. Тук е юнкер Хорст Стейли. Намирам се в отсека на Лангстъновия генератор. Има ли някой?

— Тъй вярно, господин Стейли — отвърна му някакъв глас. — Един момент, свързвам ви с капитана.

Стейли му обясни положението.

— Генераторът е изчезнал, господин капитан, но полето изглежда стабилно, както винаги…

Продължително мълчание. Накрая Блейн злобно изруга, после каза:

— Закъснявате, Стейли. Имаме заповед след пет минути да затворим отворите в полето и да се качим на совалките на „Ленин“. Няма да успеете да излезете преди миноносецът да открие огън.

— Тъй вярно. Какво да правим?

Род се поколеба.

— Ще оставя решението на адмирала. Останете където сте.

Внезапно в отсека нахлу ураганен вятър и ги събори на пода. Последва тишина.

— Има въздух — каза Потър. — Духчетата трябва да са поправили някоя от вратите.

— Това означава, че скоро ще са тук, проклети да са. — Тримата зачакаха.

— Защо се бави капитанът? — попита Джонатан. Никой не можеше да му отговори. Младежите напрегнато приклекнаха и извадиха оръжията си. Около тях „Макартър“ оживяваше. Новите му господари приближаваха.

 

 

— Няма да тръгна без юнкерите — каза Род.

— Убеден ли сте, че няма да могат да стигнат до задния ляв херметичен шлюз? — попита Кутузов.

— Не и за десет минути, господин адмирал. Духчетата контролират тази част на кораба. Хлапетата ще трябва да водят бой по целия път.

— Какво предлагате?

— Да използват спасителните лодки, господин адмирал. — В различни отсеци на крайцера имаше надуваеми спасителни лодки. Поне десетина се намираха в радиус от двайсет метра от Лангстъновия генератор. Бяха предназначени да позволят на бегълците да оцелеят няколко часа в случай, че корабът е непоправимо повреден — или се очаква да експлодира. В момента „Макартър“ отговаряше и на двете условия.

— Сламкарчетата може да са вградили в тях записващи устройства и предаватели — отвърна Кутузов. — Като начин да издадат на големите извънземни всички тайни на „Макартър“. — Той се обърна към някой друг. — Смятате ли, че е възможно, господин капелан?

Блейн чу гласа на капелан Харди.

— Не, господин адмирал. Сламкарчетата са животни. Винаги съм мислил така, така твърдят големите сламкари и всичко го потвърждава. Щяха да са способни на това само ако им заповядат. Хм, ако наистина са искали да се свържат със сламкарите, господин адмирал, бъдете уверен, че вече са го направили.

— Да — промърмори Кутузов. — Няма смисъл да жертваме тези офицери за нищо. Капитан Блейн, наредете им да използват спасителните лодки, но ги предупредете, че с тях не трябва да има сламкарчета. Когато потеглят, незабавно елате на борда на „Ленин“.

— Слушам. — Род облекчено въздъхна и повика генераторния отсек. — Стейли, адмиралът позволява да използвате спасителните лодки. Но внимавайте в тях да не проникнат сламкарчета. Преди да се качите на някоя от совалките, ще ви претърсят. Задействайте торпедата и се махайте. Ясно ли е?

— Тъй вярно. — Хорст се обърна към другите юнкери.

— Спасителните лодки — изсумтя той. — Да вър…

Около тях проблесна зелена светлина.

— Спуснете визьорите! — извика Уитбред. Тримата залегнаха зад торпедата. Лазерът прониза стената на отсека и проби дупка в самия корпус. Въздухът със свистене излезе навън. Лъчът престана да се движи, но продължи да излива енергия в полето на кораба.

Стейли вдигна слънчевия си визьор, замъглен от сребристи метални изпарения, предпазливо се провря под лъча и погледна към източника му.

Шест сламкарчета държаха тежка лазерна пушка. Някои от тях, вече мъртви и съсухрени, не изпускаха двете ръкохватки.

— Да побързаме — нареди Хорст и вкара ключ в ключалката на торпедния пулт. До него Потър направи същото. Двамата едновременно завъртяха ключовете — имаха десет минути да оцелеят. Стейли изтича при интеркома. — Задачата изпълнена, господин капитан.

Излязоха през херметичния люк и се насочиха към кърмата, като се придърпваха за скобите по стените на коридора. Състезанията при нулева гравитация бяха любим, макар и малко нарушаващ уставите спорт сред юнкерите и сега тримата се благодаряха на опита, който бяха събрали. Зад тях тиктакаше броячът…

— Би трябвало да е тук — каза Стейли, простреля люка, после проби достатъчно голям отвор в корпуса. Отново изсвистя въздух — кой знае как, сламкарчетата за пореден път се бяха затворили в зловонната атмосфера на родната си планета. Във вакуума се надигна мъгла от ледени кристалчета.

Потър откри контролния панел и разби стъкления капак с ръкохватката на пистолета си. Момчетата отстъпиха назад и зачакаха лодките да се надуят.

Вместо това се изду подът. Отдолу се появи редица конуси, всеки с двуметрова основа и около осем метра височина.

— Среднощното духче отново в атака — рече Уитбред.

Конусите бяха еднакви, направени от всевъзможни материали. Сламкарчетата сигурно бяха работили под палубата седмици наред, разкъсвайки лодките и другите механизми, за да ги заменят с тези… неща. В основата на всеки конус имаше ускорително кресло.

— Проверете ги — нареди Стейли. — Вижте дали някъде няма място, където да се крият духчета. — Нямаше. Всичко друго, освен коничния корпус, който беше плътен, представляваше открита решетка. Потър претърси навсякъде, докато другарите му стояха на пост.

Изведнъж долови движение с периферното си зрение, откачи една граната от колана си и се обърна. От стената на коридора се спускаше… скафандър. В двете си ръце държеше тежък лазер.

— Стой! — нервно каза Стейли. — Представи се!

Фигурата насочи оръжието си. Потър хвърли гранатата.

Яркозелена светлина прониза експлозията и проби една от коничните спасителни лодки.

— Човек ли беше? — извика Потър. — Човек ли? Ръцете му бяха странно извити! И краката му стърчаха напред… какво беше това?

— Враг — отвърна Стейли. — Мисля, че е най-добре да се махаме. Качвайте се на лодките, докато не са ги унищожили. — Той се покатери на наклоненото кресло в един от здравите конуси. След миг го последваха и другите.

Хорст видя един подвижен контролен пулт и го издърпа. Никъде нямаше надписи. Разумни или не, изглежда, всички сламкари от първи поглед разбираха действието на машините.

— Ще опитам с големия квадратен бутон — решително каза Стейли — Гласът му прозвуча странно кухо по радиостанцията на скафандъра — и натисна бутона.

Част от корпуса под него се взриви и конусът излетя като камък, изстрелян от прашка. Студ и мрак — вече беше извън полето.

От черното море изплуваха другите две лодки. Хорст отчаяно насочи антената на радиостанцията си към „Ленин“, който се извисяваше на по-малко от километър пред него.

— Тук юнкер Стейли! Спасителните лодки са реконструирани. Тримата сме и в лодките няма сламкарчета…

От мрака изхвърча четвърти конус. Стейли се завъртя на седалката си. Приличаше на човек…

Три пистолета стреляха едновременно. Четвъртата лодка просия и се стопи, но юнкерите продължиха да натискат спусъците.

— Един от… хм… — Не знаеше какво да докладва. Радиостанцията можеше да се подслушва.

— Виждаме ви на екраните, юнкер — отвърна му глас със силен акцент. — Отдалечете се от „Макартър“ и чакайте да ви вземем. Изпълнихте ли задачата?

— Тъй вярно. — Стейли си погледна часовника. — Още четири минути, господин адмирал.

— Тогава побързайте — нареди гласът.

„Само че как?“ — зачуди се Хорст. Не знаеше как функционира пултът. Докато го разглеждаше, от дюзата на върха на конуса изригна пламък. Но той не бе докоснал нищо!

— Дюзата ми пак се задейства — съобщи Уитбред. Говореше спокойно — много по-спокойно, отколкото се чувстваше Стейли.

— И моята — прибави Потър. — На харизан кон зъбите не се гледат. Отдалечаваме се от кораба.

Тътенът продължаваше. Движеха се заедно с около 1 g. От едната им страна сияеше големият зелен полумесец на сламкарската планета. От другата бе мастилената чернота на Въглищния чувал и още по-тъмната грамада на „Ленин“.