Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

29. Часовникари

Джак отиде в капитанската каюта.

— Мисля, че пак си имаме духчета, господин капитан. — И обясни защо.

— Разговарял ли си със Синклер? — попита Род. — Господи, Джак, адмиралът ще се побърка. Сигурен ли си?

— Съвсем не. Но имам намерение да открия. Убеден съм обаче, че когато почиствахме кораба, не сме оставили непроверено нито едно място. Къде може да са се скрили?

— Първо ги намери. Добре, повикай главния инженер и пак претърсете крайцера, Джак. И този път не пропускайте нищо.

— Слушам.

Блейн се обърна към интеркома и натисна няколко клавиша. На екрана се появи всичко известно за сламкарчетата. Не беше много.

Членовете на експедицията до Сламката бяха видели в града хиляди от мъничките създания. Сламкарката на Ренър ги наричала „часовникари“ — функцията им била да помагат на кафявите „инженери“. Големите сламкари твърдели, че часовникарите не били интелигентни, но притежавали вродена способност да поправят инструменти и уреди, както и типичния сламкарски инстинкт да се подчиняват на по-висшите касти. Нуждаели се от дресиране, но за това до голяма степен се грижели възрастните часовникари. Подобно на другите подчинени касти, те представлявали форма на богатство и възможността да поддържат голям брой часовникари, инженери и други по-нисши видове била мярка за могъществото на господарите. Последното заключение принадлежеше на капелан Харди и не беше категорично доказано.

Каргил позвъни след един час.

— Пипнахме ги, господин капитан — мрачно докладва старши лейтенантът. — Във въздушния абсорбатор-преобразувател на втората палуба — спомняте ли си онова полустопено нещо, което поправи Санди?

— Да.

— Е, вече не стърчи в коридора. Според Санди просто не било възможно да работи. В момента ровичка нещо из него — но за мен е достатъчно. Пипнахме ги.

— Морските пехотинци да са в бойна готовност. Отивам на мостика.

— Слушам. — Каргил отново се обърна към абсорбатора. Синклер беше вдигнал капака и си мърмореше нещо.

Механизмите бяха променени. Кожухът изглеждаше различно. Нямаше го втория филтър, инсталиран от главния инженер, а първият бе неузнаваем. В найлонова торбичка се отделяше тиня, която бързо се изпаряваше.

— Да — рече Синклер. — И всички останали типични следи, командир Каргил. Запоени винтове, липсващи части и така нататък.

— Значи са били духчетата.

— Да — кимна Санди. — Мислехме, че сме ги убили преди месеци. Миналата седмица проверих абсорбатора. Тогава си беше нормален.

— Но къде са се крили? — попита Каргил. Главният инженер не отговори. — А сега, Санди?

Синклер сви рамене.

— Предлагам да претърсим хангара, господин помощник-капитан. Това е най-малко използваното помещение на борда.

— Добре. — Старши лейтенантът отново включи интеркома. — Господин капитан, ще проверим хангара — но се боя, че няма никакво съмнение. На кораба има живи духчета.

— Действайте, Джак. Трябва да докладвам на „Ленин“. — Род дълбоко си пое дъх и стисна страничните облегалки на командното си кресло, сякаш започваха сражение. — Свържете ме с адмирала.

Суровото лице на Кутузов се появи на екрана. Блейн бързо му описа обстановката.

— Не зная колко са, господин адмирал — завърши той.

— Офицерите ми търсят нови следи от сламкарчетата.

Главнокомандващият кимна. Последва продължително мълчание, по време на което адмиралът гледаше към нещо над лявото рамо на Род.

— Капитане, изпълнихте ли заповедта ми относно мерките за сигурност? — попита той накрая.

— Тъй вярно. Постоянно следим излъчванията от и към „Макартър“. Нищо.

— Поне доколкото ни е известно — поправи го Кутузов. — Възможно е тези създания да са установили контакт с други сламкари. Ако е така, на борда на „Макартър“ вече няма тайни. В противен случай… Капитане, наредете на експедицията да се върне на крайцера и се пригответе за незабавно отпътуване към Нова Каледония. Ясно ли е?

— Тъй вярно — изсумтя Блейн.

— Не сте ли съгласен?

Род се замисли. Представяше си какъв вой ще надигнат Хорват и другите, когато им съобщят. И за своя изненада откри, че Кутузов е прав.

— Съгласен съм, господин адмирал. Но ако успея да изтребя гадинките…

— Как бихте могли да сте сигурен, капитане? Щом напуснем тази система, можем да разглобим „Макартър“ на части, без да се страхуваме, че сламкарчетата ще се свържат с другите. Докато сме тук, постоянно сме изложени на тази опасност и аз нямам намерение да поема риска.

— Какво да обясня на сламкарите, господин адмирал? — попита Род.

— Кажете им, че на кораба ви е избухнала епидемия. И че сте принудени да се върнете в Империята. Можете да им съобщите, че сте получили заповед от своя командир. Ако по-късно се наложи да даваме още обяснения, външното министерство ще има достатъчно време да се подготви. Засега това е достатъчно.

— Слушам. — Лицето на Кутузов изчезна. Род се обърна към вахтения офицер. — Кроуфорд, след няколко часа потегляме обратно. Съобщете на командирите на отделения, после ме свържете с Ренър на Сламката.

 

 

В Замъка прозвуча приглушена сирена. Кевин Ренър сънливо се надигна. От екрана на интеркома, появил се в една от картините на стената, го гледаше неговата сламкарка.

— Търси ви капитанът — съобщи тя.

Главният астрогатор потърси с очи джобния си компютър. На „Макартър“ наближаваше обед, но в Замъка все още беше полунощ. Той стана и се приближи до екрана. Изражението на Блейн светкавично го накара да се разсъни.

— Слушам, господин капитан.

— На „Макартър“ има извънредно положение, господин Ренър. Налага се да помолите сламкарите да докарат всички ви на борда.

— Доктор Хорват няма да иска да дойде, господин капитан — отвърна Ренър. Мислите му бясно запрепускаха. Тук ставаше нещо и щом го усещаше самият той, нямаше начин да не разберат и извънземните.

Блейн кимна.

— Въпреки това ще се подчини. Погрижете се за това.

— Слушам. Ами нашите сламкари?

— Могат да дойдат на катера заедно с вас — отвърна капитанът. — Не е чак толкова сериозно. Обикновено ИП.

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае значението на думите на Блейн.

— Слушам. Идваме.

Върна се до леглото си и седна. Докато се обуваше, се опитваше да анализира ситуацията. Сламкарите не можеха да знаят военните шифри, но ИП означаваше „извънредно произшествие“ и Блейн го беше казал прекалено нехайно.

„Добре — помисли си Ренър. — Сламкарите са наясно, че командвам експедицията. Нещо се е случило и трябва да изведа заложниците от планетата, без да събудя подозрения. С други думи, сламкарите не бива да разберат, че има извънредно произшествие, което едва ли е възможно.“

— Фюнч(щрак) — напомни за себе си неговата сламкарка. — Какво има?

— Не зная — отвърна Ренър. Беше си самата истина.

— И не искате да знаете — рече сламкарката. — В беда ли сте?

— И това не зная — каза той. — Чу капитана. Сега как да събера всички посред нощ?

— Оставете това на мен.

 

 

Обикновено в хангара нямаше въздух. Вратите бяха толкова огромни, че известно изтичане просто бе неизбежно. По-късно Каргил щеше да нареди да ги херметизират, но в момента двамата със Синклер извършваха проверката си във вакуум.

Когато влязоха вътре, всичко изглеждаше на мястото си.

— Хм — рече помощник-капитанът. — Какво щеше да направиш, ако беше сламкарче?

— Щях да изкарам совалките навън и да използвам хангара като резервоар.

— Има такива кораби. Но тази задача не е по силите на няколко духчета. — Каргил застана на вратата. Не беше сигурен какво търси и нямаше представа защо постоянно гледа в краката си. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че нещо не е наред.

Нямаше я…

… пролуката между двете правоъгълни крила на вратата.

Той озадачено се огледа. Нищо. Вратите бяха част от корпуса. Моторите на пантите, всеки от които тежеше по няколко тона, бяха изчезнали.

— Санди?

— Да?

— Къде са вратите?

— Ами… Мамка му, вие стоите върху тях… Не мога да повярвам.

— Запечатали са ни вътре. Защо? Как? Как са работили във вакуум?

Синклер се втурна към херметичния шлюз. Пултът…

— Индикаторите са зелени — каза той. — Всичко е наред — според тях.

— Опитай вратите. — Каргил се хвана за една от сгъваемите скоби.

— Индикаторите показват, че вратите се отварят. Продължават да се отварят… готово. — Санди се обърна. Нищо. Бежовият под изглеждаше също толкова плътен, колкото и всички останали части от корпуса.

Помощник-капитанът изруга. После скочи от огромната скоба върху някогашната врата на хангара… и пропадна през пода като през езерна повърхност.

 

 

Наложи се да изтеглят Каргил от Лангстъновото поле. Беше затънал до гърдите в безформена черна тиня. Краката му замръзваха, сърцето му биеше съвсем бавно. Полето поглъщаше всички движения.

— Трябваше да потопя и главата си — каза той, когато го измъкнаха. — Така пише във всички справочници. Да приспя мозъка си преди да се забави сърдечният ми ритъм. Но, Господи, откъде можех да зная!

— Какво се случи? — попита Синклер.

Каргил отвори уста, затвори я, после отново я отвори.

— Нямам думи да го опиша. Беше като чудо. Все едно че вървях по вода. Санди, наистина беше поразително!

— Но изглеждаше и малко странно.

— Убеден съм. Нали разбираш какво са направили? Копеленцата реконструират „Макартър“! Вратите пак са си там, но корабите вече могат да минават през тях. При извънредно положение дори не трябва да евакуираме хангара.

— Ще съобщя на капитана — каза Синклер и се обърна към интеркома.

— Къде са се крили, по дяволите? — попита Каргил. Механиците, които го бяха изтеглили, мълчаха. Санди също. — Къде? Къде не сме търсили?

Все още чувстваше краката си студени. Започна да ги разтрива. На екрана се появи измъченото лице на Род Блейн. Каргил с усилие се изправи. В същия момент из кораба прозвучаха сирени.

— Внимание. Нарушител на борда. Всички в бойни скафандри. Морските пехотинци да се явят в хангара с личното си оръжие и бойни скафандри.

— Оръдията! — извика Джак.

— Моля? — попита Синклер. Блейн погледна помощника си.

— Оръдията, господин капитан! Не сме търсили в оръдията. Проклятие, какъв глупак съм, никой ли не се сети за оръдията?

— Възможно е — съгласи се главният инженер. — Господин капитан, предлагам да наредите да донесат поровете.

— Късно е, Санди — отвърна Род. — В клетката им има дупка. Вече проверих.

— По дяволите! — възкликна Каргил с нещо като уважение. — Мътните ги взели! — Той се обърна към въоръжените морски пехотинци, които вече влизаха в хангара. — Последвайте ме. — Помощник-капитанът вече не смяташе сламкарчетата нито за избягали домашни любимци, нито за паразити. От този момент те бяха вражески нарушители.

Втурнаха се към най-близката оръдейна кула. Един сепнат артилерист скочи, когато в контролната му каюта влетяха помощник-капитанът, главният инженер и взвод пехотинци в бойни скафандри.

Каргил провери пулта. Всичко изглеждаше нормално. Той се поколеба, после отвори капака.

Лещите и фокусиращите пръстени на оръдие номер 3 бяха изчезнали. Вътре гъмжеше от духчета. Джак ужасено отскочи — и по бронята на скафандъра му пробягаха лазерни импулси. Старши лейтенантът изруга, грабна от ръцете на най-близкия пехотинец контейнер цифоген и го пъхна в отвора. Нямаше нужда да отваря кранчето.

Контейнерът се нагорещи и през него проблесна лазерен лъч. Когато съскането стихна, наоколо се надигна жълта мъгла.

Пространството в оръдие номер 3 беше пълно с мъртви сламкарчета, скелети на плъхове, електронни части и стари обувки.

— Държали са вътре десетки плъхове — извика Каргил. — После сигурно са ги изяли. И сигурно са се изяждали и помежду си…

— Ами другите оръдия? — замислено попита Синклер. — По-добре да побързаме.

От коридора се разнесе писък. Изхвърленият от поста си артилерист се строполи на пода. На хълбока му разцъфтя яркочервено петно.

— Във вентилатора! — извика той.

Един ефрейтор от морската пехота разби решетката. От бойния му скафандър се надигна дим и той отскочи назад.

— Ухапа ме, за Бога! — Войникът смаяно зяпна абсолютно кръглата дупка на рамото си, докато трима други пехотинци стреляха с лазерните си пистолети към бързо отдалечаващото се същество. Някъде зави сирена.

Каргил се хвърли към интеркома.

— Господин капитан…

— Зная — прекъсна го Блейн. — Накарали сте ги да се раздвижат из целия кораб. В момента на десетки места са избухнали пожари.

— Боже мой, господин капитан, какво ще правим?

— Пратете войниците си да изтребят гадинките в оръдие номер две — нареди Род. — После повикайте ремонтните групи. — Той се обърна към друг екран. — Някакви инструкции, господин адмирал?

На мостика кипеше оживена дейност. Един от облечените в бойни скафандри рулеви скочи от мястото си и викна:

— Там! — И безпомощно насочи усъвършенстваното си от духчетата оръжие.

— Вие не контролирате кораба си — безизразно каза Кутузов.

— Тъй вярно. — Никога не му се бе налагало да прави толкова трудно признание.

— Жертви в коридор номер двайсет — съобщи свързочникът.

— Научното отделение — рече Род. — Пратете там всички свободни пехотинци да помогнат на цивилните да облекат скафандрите си. Навярно можем да обгазим целия кораб…

— Капитан Блейн, основната ви задача е да се върнете в Империята с максимум информация.

— Тъй вярно…

— Което означава, че цивилните на борда на „Макартър“ са по-важни от крайцера. — Кутузов говореше спокойно, но устните му бяха свити презрително. — От значение са и извънземните артефакти, които все още не са прехвърлени на „Ленин“. Капитане, наредете всички цивилни да напуснат кораба ви. Ще изкарам нашите совалки извън защитното поле. Пратете двама сигурни офицери да придружат учените. После пригответе за транспортиране всички сламкарски артефакти, които смятате за важни. Можете да се опитате да овладеете контрола над кораба си, стига това да не ви попречи да изпълните заповедите ми — но трябва да действате бързо, защото ако засечем от „Макартър“ други излъчвания, освен по секретния канал, ще ви взривя.

Блейн спокойно кимна.

— Слушам.

— Значи се разбрахме. — Изражението на главнокомандващия изобщо не се промени. — Попътен вятър, капитан Блейн.

— Ами катерът ми? — попита Род. — Господин адмирал, трябва да се свържа с катера…

— Аз ще съобщя на катера, капитане. Вашият кораб прекъсва всякакви връзки.

— Слушам. — Блейн се огледа. Морските пехотинци бяха извадили оръжията си, един от свързочниците се суетеше над проснатия си на пода другар.

„Господи, мога ли да се доверя на интеркома?“ — зачуди се Род. После прати заповедите си по куриер и даде знак на трима пехотинци да го придружат.

— Сигнал от господин Ренър, господин капитан — съобщи свързочникът.

— Не отговаряйте — изръмжа Блейн.

— Слушам. Да не отговарям.

Битката за „Макартър“ продължи.