Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Част трета
Запознайте се със Смотаняка

26. Сламкарската планета

ПЪРВАТА ПЛАНЕТА ОТ СИСТЕМАТА НА СЛАМКАТА: Граничен обитаем свят в сектора отвъд Въглищния чувал. Първична звезда: жълто джудже клас G2, отдалечено на около 10 парсека от секторната столица Нова Каледония. Обикновено наричано Сламката в Окото на Мърчисън (вж. съответната статия) или Сламката. Маса: 0.91 от тази на земното слънце; светлинно излъчване: 0.78.

Планетата има отровна атмосфера, която може да се диша с помощта на филтри. Противопоказна за хора, страдащи от сърдечносъдови и белодробни заболявания. Кислород: 16%. Азот: 79.4%. Въглероден двуокис: 2.9%. Хелий: 1%. Сложни въглеводороди, включващи кетони: 0.7%.

Гравитация: 0.780 от стандартната. Радиусът на планетата е 0.84, а масата й — 0.57 от стандартната. Планета с нормална плътност. Период на въртене: 0.937 стандартни години или 8,750.005 часа. Планетата е наклонена под 18° с полуос от 0.93 АЕ (137 млн. км). Температурите са ниски, полюсите са необитаеми и покрити с лед. Екваториалните и тропическите райони са умерени до горещи. Местният ден продължава 27.33 часа.

Единствената луна е малка и разположена наблизо. Тя е от астероиден произход и на обратната й страна има кратер, типичен за планетоидите в системата на Сламката. Лунният ядрен генератор и енергийно-излъчвателната станция са важни източници за планетната цивилизация.

Топография: 50% океан, големи ледени шапки. По-голямата част от сушата се характеризира с равен терен. Планинските вериги са ниски и силно ерозирали. Горите са малко. Обработваемите площи са култивирани.

Най-специфични особености са кръглите образувания, които могат да се забележат навсякъде. Най-малките са ерозирали и лесно се различават, докато най-големите се виждат само от орбита.

Макар че физическите характеристики на планетата представляват известен интерес, особено за еколози, занимаващи се с въздействието на разумния живот върху планетографията, вниманието е насочено главно към местните обитатели…

 

 

До катера се приближиха два скутера и на борда се качиха фигури в скафандри. Когато хората и сламкарите се съблякоха, космонавтите с облекчение предадоха управлението на юнкерите и се върнаха на „Макартър“. Младежите нетърпеливо заеха местата си в пилотската кабина и разгледаха пейзажа под тях.

— Трябва да ви предупредим, че всички контакти с вас ще минават през този кораб — каза Уитбред на своята фюнч(щрак). — Съжалявам, но не можем да ви поканим на борда на „Макартър“.

Тя изрази мнението си за заповедта със съвсем човешко свиване на рамене. Подчинението не изискваше напрежение нито от нея, нито от човека.

— Какво ще правите с катера, когато си тръгнете?

— Той е подарък — отвърна Джонатан. — Навярно бихте могли да го изложите в музей. Капитанът иска да знаете някои неща за нас…

— А други пази в тайна. Естествено.

От орбита цялата планета изглеждаше на кръгове: морета, езера, дъговидна планинска верига, река, залив… Един от заливите беше ерозирал и почти скрит от гора. Щеше да е абсолютно незабележим, ако не попадаше точно на линията на планинска верига и не прекъсваше гръбнака на континента като човешки крак, настъпил змия. Точно в средата на големия колкото Черно море воден басейн имаше остров.

— Магмата трябва да е изригнала там, където астероидът е разцепил кората — каза Уитбред. — Можеш ли да си представиш какъв грохот е предизвикал?

Сламкарката кимна.

— Нищо чудно, че сте преместили всички астероиди в троянските пунктове. Това е причината, нали?

— Не зная. От онези древни времена не са се запазили много документи. Предполагам, че след като са били събрани накуп, астероидите са били по-лесни за металодобив.

Юнкерът си спомни, че на Кошерния астероид не бяха установили нито следа от радиация.

— Кога точно се е случило всичко това?

— О, поне преди десет хиляди години. Уитбред, от кога датират най-старите ви документи?

— Не зная. Мога да попитам някого. — Той погледна надолу. Пресичаха границата между деня и нощта — която представляваше поредица от дъги. Тъмната половина сияеше от безброй градове. Така навярно бе изглеждала Земята по времето на Кодоминиума, но световете на Империята не бяха толкова гъсто заселвани.

— Погледни напред. — Сламкарката посочи една огнена точица на хоризонта. — Това е спускателната совалка. Вече можем да ви покажем нашия свят.

— Мисля, че вашата цивилизация е много по-древна от нашата — отвърна Уитбред.

 

 

Оборудването и личният багаж на Сали бяха вече на катера и сега малката й каюта изглеждаше гола и пуста. Тя стоеше до илюминатора и наблюдаваше сребристата стрела, която се приближаваше към „Макартър“. Сламкарката й не гледаше натам.

— Имам доста неделикатен въпрос — каза извънземната.

Момичето се обърна към нея. Навън сламкарският кораб беше спрял и от крайцера излетя совалка.

— Казвай.

— Какво правите, когато не искате да имате деца?

— О, божичко! — засмя се Сали. Тя бе единствената жена сред близо хиляда мъже — в мъжко общество. Макар предварително да беше знаела, че ще е така, все още й липсваха момичешките разговори. Брак, бебета, домакинска работа, скандали: всичко това представляваше част от цивилизования живот. Но не бе имала представа колко голяма част, докато не я застигна бунтът на Ново Чикаго, и онова време още повече й липсваше. Понякога в отчаянието си разменяше рецепти с готвачите на „Макартър“, ала единственият друг женски ориентиран ум в радиус от светлинни години наоколо беше… нейната фюнч(щрак).

— Фюнч(щрак) — напомни й сламкарката, — не бих повдигала този въпрос, но ми се струва, че трябва да зная — имаш ли деца на борда на кораба?

— Аз ли? Не! — отново се засмя Сали. — Изобщо не съм омъжена.

— Омъжена ли?

Момичето й обясни какво е брак. Опита се да не пропусне нито едно основно положение. Понякога забравяше, че сламкарката е извънземна.

— Сигурно ти звучи странно — завърши тя.

— „Няма да скрия нищо от теб“, както би казал господин Ренър. — Имитацията беше блестяща, дори жестовете. — Мисля, че обичаите ви са странни. Съмнявам се, че ще възприемем много от тях, като се имат предвид психологическите ни разлики.

— Ами… да.

— Но се омъжваш, за да имаш деца. Кой отглежда децата, родени без брак?

— Има благотворителни организации — мрачно отвърна Сали. Не успя да скрие отвращението си.

— Разбирам, че ти никога не би… — Сламкарката тактично замълча.

— Не, разбира се, че не.

— Как? Не защо, а как?

— Ами… нали знаеш, че мъжете и жените трябва да имат сексуална връзка, за да направят бебе, също като вас — внимателно ви разгледах.

— Значи, ако не сте женени, просто не можете… да го правите, така ли?

— Точно така. Естествено, ако жената харесва мъжете, но не иска да поеме последствията от това, може да пие хапчета.

— Хапчета ли? Как действат? С хормони ли? — Сламкарката изглеждаше заинтригувана, макар и някак разсеяна.

— Да. — Бяха разговаряли за хормоните. Извънземната физиология също включваше химически катализатори, ала от съвсем различен характер.

— Но почтената жена не използва хапчета, нали? — попита извънземната.

— Не.

— Кога ще се омъжиш?

— Когато намеря подходящия мъж. — Сали се поколеба и прибави: — Може вече да съм го намерила. — Само че проклетият глупак вече можеше да е женен за кораба си.

— Тогава защо не се омъжиш за него?

Момичето се засмя.

— Не искам да прибързвам, защото после може да се разкайвам. Винаги мога да го направя. — Внушаваната й в годините на следването обективност я накара да отбележи: — Поне през следващите пет години. Ако дотогава не се омъжа, ще съм стара мома.

— Стара мома ли?

— Хората ще ме смятат за странна. — После любопитно попита: — Какво става, ако сламкарите не искат деца?

— Ние нямаме сексуални връзки — отвърна извънземната.

Спускателната совалка се долепи до катера с едва доловимо разтърсване.

 

 

Совалката приличаше на тъпа стрела, покрита с предпазен материал. Пилотската кабина беше просторна и прозрачна. Нямаше други прозорци. Когато Сали и нейната сламкарка стигнаха до входа, момичето с изненада видя пред себе си Хорас Бери.

— На Сламката ли слизате, ваше превъзходителство? — попита тя.

— Да, милейди. — Търговецът изглеждаше също толкова удивен. Той влезе в свързващия ръкав и видя, че извънземните са използвали стар космически номер — налягането в отсрещния край бе по-ниско, така че да „изсмуче“ пътниците натам. В совалката имаше място за всички: за Ренър, Сали Фаулър, капелан Харди — Бери се зачуди дали всяка неделя ще го връщат на „Макартър“ — за доктор Хорват, юнкерите Уитбред и Стейли, за двама космонавти, които не познаваше, както и за сламкарските им водачи. Свой фюнч(щрак) нямаха само трима от тях. Той се развесели, когато забеляза, че седалките само отчасти потвърждават страховете му: по четири една до друга, със сламкарска до всяка от човешките. Докато закопчаваха предпазните си колани, му стана още по-смешно. Бяха с една по-малко.

Но доктор Хорват влезе в кабината и се настани до кафявия пилот. Бери бе на първия ред, където седалките бяха само по две. Една от извънземните седна до него. В гърлото му заседна буца. „Аллах е милостив, аз… Не!“ Нямаше от какво да се бои и не беше направил нищо опасно.

И все пак… при всеки инцидент на борда на „Макартър“ офицерите можеха да открият какво е направил със скафандъра си.

Скафандърът е най-личната вещ, която притежава космонавтът, много по-лична от лулата или четката за зъби. Въпреки това някои бяха предоставили скафандрите си на грижите на невидимите духчета. По време на дългото пътуване до извънземната планета командир Синклер беше проучил направените от тях промени.

Бери знаеше от Набил, че създанията са удвоили ефикасността на рециклиращите системи. Главният инженер бе върнал скафандрите на собствениците им — и се беше заел да приведе тези на офицерите в същия вид.

Сега в една от кислородните бутилки на търговеца имаше половин литър въздух и две сламкарчета в криогенен сън. Поемаше огромен риск. Можеше да го хванат. Малките можеха да умрат от опиатите. Някой ден можеше да му потрябва повече кислород и да се задуши. Ала Бери винаги бе готов да поема рискове, стига това да му донесе достатъчна печалба.

Когато се обадиха по интеркома, беше сигурен, че са го разкрили. На екрана в каютата му се появи сержант.

— Търсят ви, господин Бери — злобно се усмихна космонавтът и превключи. Преди да успее да се изненада, търговецът се озова пред извънземен.

— Фюнч(щрак) — каза съществото и вирна глава. — Изглеждате смутен. Няма начин да не знаете значението на думата.

Бери бързо възвърна самообладанието си.

— Разбира се. Нямах представа, че някоя от вас ме наблюдава. — Тази идея изобщо не му допадна.

— Не, господин Бери, току-що ме придадоха към вас. Господин Бери, мислили ли сте да дойдете на нашата планета?

— Не, съмнявам се, че ще ми позволят да напусна кораба.

— Капитан Блейн разрешава, ако желаете. Господин Бери, ние ще сме ви извънредно признателни, ако обсъдите с нас възможностите за търговия между Сламката и Империята. Това ще е изгодно и за двете страни.

„Да! Кълна се в брадата на Пророка, такъв шанс…“ Той незабавно се бе съгласил. Набил можеше да пази скритите сламкарчета.

Но сега, докато седеше на борда на спускателната совалка, му беше трудно да овладее страховете си. Бери погледна сламкарката до себе си.

— Аз съм фюнч(щрак) на доктор Хорват — каза тя. — Отпуснете се. Тези кораби са много стабилни.

— Добре — рече той. Разполагаше поне с няколко часа. Набил вече трябваше да е отнесъл кислородната бутилка в един от херметичните шлюзове на „Макартър“, където тя щеше да е в безопасност сред стотици други. Извънземният кораб несъмнено превъзхождаше подобните човешки съдове — ако не поради друга причина, поне заради желанието на сламкарите да не излагат на опасност живота на посланиците. Но не това караше стомаха му да се свива от страх и не от това му горчеше в устата…

Совалката леко се наклони. Спускането започна.

 

 

За изненада на всички, пътуването мина скучно. Въпреки случайните промени в гравитацията нямаше силни разтърсвания. Усетиха три последователни едва доловими поклащания като от спускане на колесници, след което корабът остана неподвижен.

Излязоха в херметичната камера. Въздухът беше нормален и наоколо не се виждаше нищо освен надуваемата структура. Погледнаха назад към кораба и смаяно зяпнаха.

Защото сега той приличаше на делтаплан. От стените на невероятната стрела бяха изникнали най-различни криле и махателни устройства.

— Какво пътуване, а? — ликуващо каза Хорват. — Целият кораб промени формата си. Крилете не са с панти — просто се появиха, сякаш са живи! Дюзите се отварят и затварят като усти! Наистина трябваше да го видите. Ако командир Синклер някога слезе тук, трябва да му отстъпим място до прозореца — изкиска се той. Не забеляза гневните погледи.

В отсрещния край на сградата се отвори надуваем шлюз и оттам излязоха трима кафяво-бели сламкари. Когато единият от тях се запъти право към него, в гърлото на Бери отново се надигна страх.

— Фюнч(щрак) — каза извънземният.

Устата му внезапно пресъхна.

— Не се бойте — рече той. — Не мога да чета мислите ви.

Ако искаше да го успокои, определено не биваше да го казва.

— Научих, че професията ви е такава.

Съществото се засмя.

— Наистина, но не мога да го правя. И ще научавам само онова, което ми показвате вие. — Изобщо не му звучеше така, както се възприемаше търговецът. Сигурно изучаваше хората като цяло, но само толкова.

— Вие сте мъжки — отбеляза Бери.

— Аз съм млад. Когато стигнаха до „Макартър“, другите бяха женски. Господин Бери, навън ви очакват коли и наблизо сме ви осигурили жилище. Елате да разгледате нашия град, после можем да поговорим по работа. — Сламкарят го хвана за китката с двете си тънки десни ръце. Усещането бе извънредно странно. Търговецът се остави да го поведе към херметичния шлюз.

„Не се бойте. Не мога да чета мислите ви“ — беше казало съществото. Очевидно бе прочело мислите му. На много преоткрити светове от Първата империя се носеха слухове за съществуване на телепати, но никога не бяха откривали такива, хвала на Аллах. Това чудовище твърдеше, че не притежава телепатични способности. Докосването му не беше отвратително, макар че сънародниците на Бери мразеха да ги докосват. Беше се сблъсквал с прекалено много чужди обичаи и култури, за да се влияе от предразсъдъците на детството си. Но този сламкар се държеше странно успокояващо — а той не бе чувал това да е присъщо на фюнч(щрак)ите. Защо се опитваше да го успокои?

Не можеше да го изкуши нищо друго освен желанието за печалба. Дори тераформирането на световете от системата на Нова Каледония по време на Първата империя не говореше за индустриално могъщество, което да може да се сравнява с преместването на астероидите в троянските пунктове на втората планета.

— Добрият търговски продукт — тъкмо казваше сламкарят — не бива да е прекалено обемен. Трябва да открием онези стоки, които са дефицитни тук и често срещани в Империята — или обратното. Предвиждам големи печалби от вашето посещение…

Отидоха при другите в херметичния шлюз. През големите прозорци се виждаше космодрумът.

— Перчат се, мамка им — измърмори Ренър и когато търговецът го погледна въпросително, посочи с ръка. — Няма нито метър свободно пространство.

Бери кимна. Около малката писта се издигаха високи правоъгълни небостъргачи, построени плътно един до друг. Само на изток се виждаше зелен пояс. Ако някоя совалка катастрофираше, щеше да предизвика истинско опустошение — но сламкарските совалки явно не катастрофираха.

Очакваха ги три коли: две за пътниците и една за багажа. Седалките за хората заемаха две трети от мястото във всяка от тях. Търговецът замислено кимна. Извънземните нямаха нищо против пренаселеността. Веднага щом хората се настаниха, кафявите шофьори потеглиха. Машините се движеха безшумно и съвсем плавно.

Високи грозни сгради се извисяваха над тях и пронизваха небесата. Черните улици бяха широки, но много оживени, и сламкарите шофираха като побъркани. Миниатюрни превозни средства се разминаваха по сложно криволичещи маршрути само на сантиметри едни от други. Трафикът не беше съвсем безшумен. Носеше се постоянно ниско буботене от стотици мотори, от време на време нарушавано от пискливи брътвежи, които можеше да са ругатни.

Когато престанаха да треперят пред всеки потенциален сблъсък, хората забелязаха, че всички други шофьори също са кафяви. В повечето коли се возеха пътници, понякога кафяво-бели, друг път чисто бели. Последните бяха по-едри и козината им изглеждаше като копринена — и докато шофьорите им не отваряха уста, те постоянно ругаеха.

Министър Хорват се обърна към спътниците си на задната седалка.

Докато се приземявахме, успях да разгледам сградите — на всички покриви има градини. Е, господин Ренър, радвате ли се, че дойдохте? Очаквахме офицер, но не и вас.

— Беше най-разумно да пратят мен — отвърна Кевин Ренър. — Аз бях най-свободният офицер на борда, както се изрази капитанът. Известно време няма да се налага да чертая курсове. — Астрогаторът се бе навел напред и напомняше на куче, подало глава през прозореца на автомобил.

Едва сега видяха тротоарите, които минаваха на височината на първия етаж покрай небостъргачите. Пешеходците не се различаваха добре. Имаше бели, кафяво-бели и… други.

Сред белите крачеше нещо високо и симетрично. Трябва да имаше три метра, с малка безуха глава, потънала между полегатите мускули на раменете. Под двете си мишници носеше по една голяма кутия. Движеше се като валяк — сякаш нищо не можеше да го спре.

— Какво е онова там? — попита Ренър.

— Работник — отвърна сламкарката на Сали. — Носач. Не са много интелигентни…

Но Ренър вече напрягаше очи, за да види нещо друго, с ръждивочервена козина. На ръст бе колкото собствената му сламкарка, но с по-малка глава и докато вдигаше и свиваше десните си ръце, главният астрогатор зърна дългите му тънки пръсти, които му напомниха за паяци. Той докосна своята фюнч(щрак) по рамото и посочи.

— Ами онова?

— Лекар — каза тя. — Ние сме специализиран вид, както може би вече сте се убедили. Всички те са родствени помежду си, така да се каже…

— Да. Ами белите?

— Те дават заповедите. На борда на кораба имаше бяла.

— Да, досетихме се. — Поне адмиралът се бе досетил. За какво друго щеше да се окаже прав?

— Какво мислите за нашата архитектура?

— Грозна е. Индустриално ужасна — призна Ренър. — Знаех, че представите ви за красота ще се различават от нашите, но… Всъщност имате ли естетични модели?

— Няма да скрия нищо от вас. Имаме, но не са като вашите. И все още не разбирам какво намирате в арките и колоните…

— Фройдистка символика — отвърна главният астрогатор. Сали изсумтя.

— Така повтаря и сламкарят на Хорват, но досега не съм чула смислено обяснение — рече извънземната. — Междувременно, какво е мнението ви за колите ни?

Сред профучаващите покрай тях двуместни автомобилчета нямаше две, които да си приличат — сламкарите, изглежда, не бяха открили преимуществата на стандартизацията — но хората се возеха в ниски лъскави лимузини с аеродинамична форма и плавни очертания.

— Красиви са — отвърна Сали. — Специално за нас ли сте ги направили?

— Да — каза нейната фюнч(щрак). — Улучили ли сме вкусовете ви?

— Абсолютно. Извънредно сме поласкани — рече момичето. — Трябва да ви е струвало много… — Тя замълча. Ренър се обърна да проследи погледа й и ахна.

Някога бе имало такива замъци в тиролските Алпи на Земята. И все още си бяха там, но астрогаторът беше виждал само техни копия на други светове. Сред грозните здания в сламкарския град се издигаше приказен палат с високи заострени кули.

— Какво е това? — попита той.

— Там ще се настаните — поясни сламкарката на Сали. — Районът е херметично изолиран, има гараж и коли на ваше разположение.

Хорас Бери наруши възцарилата се тишина:

— Вие сте изключителни домакини.

 

 

Още от първия ден започнаха да го наричат „Замъка“. Несъмнено го бяха проектирали и построили специално за тях. Имаше достатъчно място за трийсетина души.

Красотата и разкошът му бяха в традициите на Спарта — с няколко дразнещи нотки.

Уитбред, Стейли, Сали, доктор Харди и доктор Хорват проявиха добри обноски. Те сдържаха смеха си, докато техните фюнч(щрак)и ги отвеждаха по стаите. Старши космонавтите Джаксън и Вайс благоговейно мълчаха и внимаваха да не изтърсят нещо глупаво. Народът на Хорас Бери се гордееше с пословичното си гостоприемство — иначе търговецът смяташе всички обичаи за странни, освен на Левант.

Но народът на Ренър уважаваше искреността и главният астрогатор знаеше, че тя прави живота много по-лесен за всеки. Освен във флота. Там се беше научил да си държи езика зад зъбите. За щастие, неговата фюнч(щрак) имаше подобни възгледи.

Той разгледа определения му апартамент. Двойно легло, голям гардероб, диван и масичка, всичко смътно напомнящо на снимките, които бе показвал на сламкарите. И беше пет пъти по-голям от неговата каюта на борда на „Макартър“.

— Тук има място човек да се поразхвърли — с огромно задоволство отбеляза Ренър. Във въздуха не се усещаше никаква миризма. — Страхотно сте се справили с пречистването на въздуха.

— Благодаря.

Френският прозорец обхващаше цялата предна стена. Навън се извисяваше градът. Повечето небостъргачи бяха по-високи от Замъка. Величественият залез на хоризонта сияеше във всички нюанси на червеното. По тротоара бързаха пъстри петна, главно ръждиви и кафяви, но и много бели. Ренър погледа малко, после се обърна.

До леглото му имаше ниша със скрин и две странни неща, които астрогаторът разпозна. Приличаха на онова, което кафявата бе направила с койката в каютата на Кроуфорд.

— Защо две? — попита той.

— Придават ни кафяв.

— Ще те науча на един нов израз. „Личен живот“. Това е човешка потребност…

— Знаем какво е личен живот. — Сламкарката със закъснение се сепна. — Да не намеквате, че би трябвало да се отнася и за отношенията между човек и неговия фюнч(щрак)?

Ренър тържествено кимна.

— Но… но… Изпитвате ли някакво уважение към традициите, Ренър?

— Трябва ли?

— Не. По дяволите. Добре, Ренър. Ще поставим врата. С ключалка ли?

— Да. Трябва да прибавя, че и с всички останали навярно ще е така, независимо дали ви го кажат.

Леглото, диванът и масичката не се отличаваха с познатите сламкарски нововъведения. Дюшекът беше прекалено твърд, но това нямаше значение. Ренър надзърна в банята и избухна в смях. Тоалетната бе пригодена за слаба гравитация, почти като онази на катера, и имаше златна дръжка за пускане на вода, излята във форма, напомняща кучешка глава. Ваната беше… странна.

— Трябва да я опитам — каза той.

— И ми кажете какво мислите. Видяхме някои снимки на вани във вашите книги, но те изглеждаха смешно от гледна точка на анатомията ви.

— Точно така. Никой никога не е правил хубава вана. На снимките нямаше много тоалетни, нали?

— Да, наистина.

— Ммм. — Ренър започна да скицира. Когато свърши, сламкарката попита:

— С колко вода работи това?

— С много. Прекалено много за космически кораб.

— Хм, ще видим какво можем да направим.

— О, и най-добре да монтирате втора врата между банята и дневната.

— Пак ли личен живот?

— Да.

 

 

Вечерята бе като официалните приеми в дома на Сали на Спарта, но не съвсем. Слугите — безмълвни, внимателни, почтителни, ръководени от сламкарката на доктор Хорват — бяха работници, високи метър и половина. Храната идваше от камбуза на „Макартър“, освен предястието, някакъв подобен на пъпеш плод, подсладен с жълт сос.

— Гарантираме, че не е отровен — каза фюнч(щрак) на Ренър. — Открихме някои храни, за които сме сигурни, и търсим още. Но трябва да рискувате с вкуса. — Сосът убиваше киселината на „пъпеша“ и го правеше много приятен.

— Можем да търгуваме с такива плодове — рече Бери. — Предпочитаме кораб със семена, не с пъпеши. Трудно ли се отглежда?

— Ни най-малко, но изисква култивиране — отвърна неговият сламкар. — Ще ви дадем възможност да анализирате почвата. Забелязахте ли други неща, които си струва да разменяме?

Търговецът се намръщи и погледна към чинията си. Всички прибори бяха златни: чинии, вилици и ножове, дори бокалите за вино, макар да имаха форма на фин кристал. И все пак не можеха да са от злато, защото не провеждаха топлина и бяха абсолютни копия на пластмасовите, които се използваха на катера — чак до отпечатаните по краищата марки на производителя.

Всички очакваха отговора му. Търговските възможности щяха да окажат сериозно влияние върху отношенията между Сламката и Империята.

— По пътя към Замъка търсех сред вас признаци на разкош. Не видях други, освен предназначените специално за човешки същества. Може би не съм успял да ги разпозная.

— Разбирам думата, но разкошът не ни е присъщ. Ние — говоря за онези, които дават заповедите, естествено — повече наблягаме на властта, територията, поддържането на домакинство и династия. Стремим се да осигурим подходящо положение в живота за нашите деца.

Бери обърна внимание на важната информация: „Говоря за онези, които дават заповедите“. Имаше си работа със слуга. Не. С агент. Трябваше да го има предвид и да установи доколко са обвързващи обещанията на неговия фюнч(щрак). Той се усмихна.

— Жалко. Предметите на разкоша се търгуват добре. Ще разберете затруднението ми да открия подходящи разменни стоки, когато ви кажа, че едва ли ще е изгодно да купуваме от вас злато.

— И аз така си помислих. Трябва да видим дали ще успеем да намерим нещо по-ценно.

— Може би произведения на изкуството?

— Изкуство ли?

— Оставете на мен — обади се сламкарката на Ренър, после премина на писклив, чуруликащ език и в продължение на двайсетина секунди говореше изключително бързо. Накрая погледна хората. — Извинете ме, но така е най-лесно.

— Ясно — рече фюнч(щрак) на Бери. — Разбирам, че ви интересуват оригиналите, нали?

— Ако е възможно.

— Естествено. За нас копието има същата стойност като оригинала. Имаме много музеи. Ще уредя да ви ги покажем.

Оказа се, че всички искат да отидат.

 

 

Когато се прибра от вечеря и видя новата врата на банята, Уитбред едва не се засмя.

— Господин Ренър ни обясни някои неща за личния живот — рече неговата сламкарка и посочи вратата, която сега отделяше стаята от нейната ниша.

— О, не е било необходимо — отвърна Джонатан. Не бе свикнал да спи сам. Ако се събудеше през нощта, с кого щеше да си приказва, докато заспи?

Някой почука. Старши космонавт Вайс — от Плоскост, спомни си юнкерът.

— Може ли да поговорим насаме, господин юнкер?

— Ясно — каза сламкарката на Уитбред и отиде в нишата. Извънземните бързо усвояваха човешката концепция за личен живот. Джонатан покани Вайс в стаята.

— Имаме проблем — започна космонавтът. — Двамата с Джаксън де. Дойдохме да ви помагаме, нали знаете, да носим багажа, да чистим, такива неща.

— Точно така. Но местните ще ви облекчат от това задължение. Към всички нас са придадени инженери.

— Тъй вярно. Но има още нещо. На нас с Джаксън също ни определиха по една кафява. И… и…

— Фюнч(щрак)и.

— Тъй вярно.

— Е, просто не трябва да приказвате за някои неща. — Космонавтите и без това не знаеха много за същността на Лангстъновото поле.

— Тъй вярно, това ни е известно. Никакви военни истории, нищо за въоръжението и двигателя на кораба.

— Точно така. Иначе се чувствайте в отпуска. Пътувате първа класа, с прислужници и местни водачи. Отпуснете се. Не споменавайте нищо, заради което адмиралът ще ви обеси, но не си правете труда да разпитвате за местния квартал с червените фенери и не се безпокойте за разходите. Само се молете да не ви приберат горе със следващата совалка.

— Слушам, господин юнкер. — Вайс неочаквано се усмихна. — Знаете ли, тъкмо затова постъпих във флота. Непознати светове. Това ни обещаваха, когато ни вербуваха.

— „Далечни златни градове…“ Да, и аз също.

Уитбред застана до панорамния прозорец. Градът сияеше с милиони светлини. Повечето от мъничките автомобили бяха изчезнали, но по улиците продължаваха да се носят големи безшумни лимузини. Пешеходците се движеха по-спокойно. Джонатан забеляза нещо високо, което тичаше сред белите, сякаш са неподвижни. То заобиколи един едър носач и се скри от поглед.