Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

24. Добрите духчета

Каюткомпанията на „Макартър“ бе претъпкана. Всички места на голямата маса бяха заети от офицери и учени, други седяха наоколо. Свързочниците бяха инсталирали на една от стените голям екран. Стюарди сервираха кафе. Всички безгрижно бъбреха. Но не и Сали. Момичето си спомняше бледото лице на Блейн и не можеше да се отпусне.

Когато капитанът влезе, офицерите и сержантите се изправиха. Някои от цивилните също; други се престориха, че не го забелязват, а неколцина погледнаха към него и просто се извърнаха. Род измърмори: „Свободно“ и бавно седна на мястото си. На Сали й се стори, че изглежда още по-загрижен.

— Кели.

— Тук.

— Каюткомпанията осигурена ли е откъм подслушване?

— Доколкото е възможно, господин капитан. Поставих охрана и проверих шахтите.

— Какво става? — попита Хорват. — От кого се пазите?

— От всеки и всичко… нямам предвид присъстващите, докторе. Трябва да ви предупредя, че този разговор е строго секретен. Всички ли са запознати с частта от имперския устав, която се отнася за издаване на секретна информация?

Офицерите и учените закимаха. Веселото настроение внезапно изчезна.

— Някой да не е съгласен? За протокола — няма такива. Доктор Хорват, преди три часа сте открили, че сламкарчетата са отлично дресирани животни, обучени за техническа работа. Вярно ли е?

— Да. Определено. И ужасно се изненадахме, уверявам ви! Това открива пред нас невероятни възможности — ако се научим да ги командваме, ще са ни от огромна полза.

Род разсеяно кимна.

— Има ли вероятност някой да е разбрал по-рано? Който и да е?

Разнесе се смутено мърморене, но никой не отговори.

— За протокола — няма такива — ясно произнесе капитанът.

— За какъв протокол говорите? — попита Хорват. — И защо толкова ви безпокои този въпрос?

— Доктор Хорват, разговорът се записва, защото може да се използва като доказателство пред военен съд. Напълно е възможно срещу мен да бъдат повдигнати обвинения. Ясен ли съм?

— Какво… Боже! — ахна Сали. — Да те изправят пред военен съд? Защо?

— За държавна измяна — отвърна Блейн. — Виждам, че повечето от офицерите ми не са изненадани. Милейди, господа, имаме строга заповед лично от вицекраля да пазим в тайна от извънземните имперската военна техника и особено Лангстъновото поле и Олдърсъновия двигател. През последните седмици на борда на моя кораб са на свобода животни, способни да проучат тази техника и вероятно да предадат данните на други сламкари. Сега ясен ли съм?

— Да. — Хорват се замисли. — И сте обезопасили тази стая… Наистина ли смятате, че малките разбират какво си говорим?

Род сви рамене.

— Смятам, че е възможно да запаметяват разговори и да ги повтарят. Но дали все още са живи? Кели?

— От седмици няма и следа от тях. Нищо не липсва от складовете с провизии. Поровете не надушват миризмата им. Според мен са мъртви, господин капитан.

Блейн разтри точката между веждите си, после припряно свали ръката си.

— Сержант, някога чувал ли си за „духчета“ на този кораб?

Лицето на Кели не изразяваше изненада. Всъщност не изразяваше абсолютно нищо.

— Духчета ли, господин капитан?

— Да не си се побъркал, Род? — заекна Сали. Всички погледнаха към нея и никой не изглеждаше добронамерен. „О, божичко — помисли си тя, — някои от тях наистина знаят за какво говори. О, божичко.“

— Казах „духчета“, сержант. Чували ли сте за тях?

— Ами, не официално. Напоследък някои от космонавтите като че ли вярват в мъничкия народ. Не виждам нищо лошо. — Но Кели изглеждаше смутен. Бе чувал за духчетата и не беше докладвал, а сега капитанът, неговият капитан можеше да пострада…

— Някой друг? — попита Блейн.

— Хм, господин капитан?

Род трябваше да проточи шия, за да види кой говори. Юнкер Потър седеше до отсрещната стена, почти скрит зад двама биолози.

— Да, Потър?

— Някои момчета от моя наряд, господин капитан, твърдят, че ако оставиш храна — овесена каша, останки от столовата, каквото и да е — в коридорите или под койката си, наред с нещо повредено, после го намираш поправено. — Потър се огледа нервно. Очевидно смяташе, че говори глупости. — Един от космонавтите спомена за „духчета“. Реших, че се шегува.

След Потър се осмелиха да се обадят още десетина други. Дори от учените. Микроскопи с по-фина настройка от най-добрите уреди, произвеждани от „Лайка“. Ръчно изработена лампа в биологичната лаборатория. Ботуши и обувки, пригодени за индивидуалните особености на краката.

— Кели — попита Блейн, — колко от морските ти пехотинци са с модифицирани пистолети като твоя и на господин Ренър?

— Хм, не зная, господин капитан.

— В момента виждам един. Ти, Полизавски, откъде се сдоби с това оръжие?

Морският пехотинец запелтечи. Не беше свикнал да разговаря с офицери, особено с капитана, и определено не и когато капитанът е в лошо настроение.

— Хм, ами, оставих пистолета си и пакетче пуканки до койката и на сутринта беше готов, господин капитан. Точно както казаха другите.

— И не си намерил това за достатъчно необичайно, за да докладваш на сержант Кели, така ли?

— Хм, господин капитан… с момчетата си помислихме, че… хм, докторът говореше за халюцинации в космоса и ние, хм…

— Освен това, ако бяхте докладвали, аз щях да сложа край на всичко това — довърши изречението Блейн. О, Господи, по дяволите! С какво щеше да се оправдае пред адмирала? Че е бил зает, прекалено зает да решава спорове между учените… Но фактът си оставаше. Беше занемарил капитанските си задължения — и ето ти го резултата!

— Не преувеличавате ли малко? — попита Хорват. — В крайна сметка, капитане, инструкциите на вицекраля са от времето, когато не знаехме почти нищо за сламкарите. Вече ни е ясно, че не са опасни и определено не се държат враждебно.

— Надявам се, докторе, че не предлагате да отменим имперска заповед.

На лицето на Хорват бавно плъзна усмивка.

— О, не. Изобщо не намеквам такова нещо. Но ми се струва, че когато тази политика неизбежно се промени, всичко това ще изглежда малко глупаво, капитан Блейн. Всъщност детинско.

— Мерете си приказките! — извика Синклер. — Така не се говори с капитана!

— Спокойно, Санди — намеси се старши лейтенант Каргил. — Доктор Хорват, предполагам, че нямате представа от военно разузнаване, нали? Не, разбира се. Но виждате ли, в разузнаването трябва да се ръководим от възможностите, не от намеренията. Ако потенциален враг е в състояние да ви стори нещо, трябва да сте нащрек, независимо какви според вас са неговите планове.

— Точно така — потвърди Род. Синклер продължаваше да кипи в отсрещния край на масата и нямаше да е нужно много, за да избухне отново. — Затова първо трябва да установим какви са способностите на малките. Като съдя по строежа на моста и информацията за „духчетата“, те са доста големи.

— Но въпреки това те си остават животни — настоя Сали и погледна разярения Синклер, сардонично усмихнатия Хорват и загрижения Блейн. — Не разбирам. Тази история с поправените уреди… хм, да, в това отношение са блестящи, но това не е разум. Главите им са прекалено малки. Колкото повече мозъчна тъкан използват за инстинкта си да поправят уреди, толкова по-малко остава за другите мозъчни функции. Нямат обоняние и вкус. Късогледи са. Ориентацията им в космоса е добра и могат да се дресират, но не правят оръдия, само ги ремонтират или усъвършенстват. Разум! — избухна момичето. — Кое разумно същество би пригодило дръжката на четката за зъби на господин Батсън според особеностите на дланта му?… Що се отнася до това да ни шпионират… Не. Никой не може да ги е дресирал така. А и са избрани съвсем случайно. — Сали се огледа наоколо, за да види дали е успяла да ги убеди.

— Наистина ли сте сигурни, че избягалите сламкарчета все още са живи? — разнесе се топлият глас с новошотландски акцент на ветеринаря доктор Блевинс. — Моето сламкарче умира, капитане. Не мога да го спася. Вътрешно отравяне, дегенериране на жлезите — симптомите са подобни на остаряване.

Блейн бавно поклати глава.

— Ще ми се да можех да се съглася с вас, докторе, но на кораба се носят прекалено много истории за духчета. Преди тази среща разговарях с някои от офицерите. Никой не е искал да докладва, първо, за да не го помислим за луд, и второ, защото духчетата са били прекалено ценни. Въпреки всички ирландски легенди на сержант Кели на космически кораб никога не се е появявало същество от мъничкия народ — значи трябва да са сламкарчетата.

Последва продължително мълчание.

— В края на краищата какво лошо правят? — попита Хорват. — Духчетата даже са полезни, капитане.

— Ха! — Думите на министъра нямаха нужда от коментар. — Полезни или не, веднага след този разговор ще стерилизираме кораба. Синклер, организира ли евакуацията на хангара? — попита Род.

— Тъй вярно.

— Тогава действай. Отвори всичките му отсеци. Командир Каргил, искам вахтените да са в бойни скафандри. Останалите си помислете какво от багажа ви няма да издържи на вакуума. Когато свършим с хангара, морските пехотинци на Кели ще ви помогнат да свалите вещите си долу и ще обезвъздушим целия кораб. Веднъж завинаги ще сложим край на духчетата.

— Но…

— Това е глупаво…

— Културите ми ще загинат…

— Проклетите военни винаги са…

— Наистина ли ще го направи?

— Слушам, господин капитан…

— За какъв се мисли той, по дяволите…

— Тишина! — разцепи въздуха ревът на Кели.

— Наистина ли трябва да приложиш толкова строги мерки, Род? — попита Сали.

Той сви рамене.

— И аз ги смятам за мили. И какво от това? Ако не го направя аз, ще го направи адмиралът. Всички ли сме единодушни, че сламкарчетата не са шпиони?

— Поне не съзнателно — отвърна Ренър. — Но, господин капитан, знаете ли за случая с джобния компютър?

— Не.

— Голямата сламкарка разглобила джобния компютър на госпожица Фаулър. И после го сглобила. Работи.

— Хм — Блейн кисело сбърчи лице. — Но това е била голямата кафява сламкарка.

— Която може да говори с малките. Тя накара сламкарчетата да върнат часовника на господин Бери — каза Ренър.

— Трябва да съобщя на екипажа, господин капитан — рече Каргил. — Не съм им казал нищо. Всички си мислят, че правим учение.

— Чудесна идея, Джак. Питам ви сериозно, какви са възраженията ви срещу избиването на тези гадинки? Голямата сламкарка направи същото и ако, както твърдите, те наистина са животни, трябва да има още много. Няма да разсърдим извънземните. Нали?

— Няма — съгласи се Сали. — Но…

Род решително поклати глава.

— Имаме много основания да ги убием, а не чух нито един аргумент в тяхна защита. В такъв случай смятам въпроса за приключен.

— Но това е прекалено драстична мярка, капитане — продължи да упорства Хорват. — Какво толкова имаме да пазим?

— Олдърсъновия двигател. И непряко, цялата Империя, но главно двигателя — сериозно отвърна Каргил. — И не ме питайте защо смятам, че трябва да пазим Империята от сламкарите. Не зная, но… мисля, че трябва.

— Няма да запазите двигателя в тайна. Те вече го имат — обади се Ренър. Когато всички в каюткомпанията се обърнаха към него, главният астрогатор иронично се усмихна.

— Какво?! — възкликна Род? — Откъде?

— Кой е предателят? — попита Синклер. — Само назови името на този мерзавец!

— Хей! По-спокойно — каза Ренър. — Те вече имат двигателя, господин капитан. Научих едва преди час. Всичко е записано, ще ви покажа. — Той се изправи и се приближи до големия екран. Запрескачаха образи, докато астрогаторът намери нужното място. После се обърна към другите.

— Приятно е да си в центъра на вниманието… — Яростният поглед на Блейн го накара да замълчи. — Това е разговор между мен и… хм, моята сламкарка. Ще разделя екрана, за да виждате и двама ни. — Той си поигра с контролния пулт и дисплеят оживя: Ренър на мостика на „Макартър“, неговата фюнч(щрак) — на посланическия кораб. Главният астрогатор превъртя записа на бързи обороти, докато открие точно каквото му трябва.

— Може да сте дошли отвсякъде — каза извънземната. — Макар че най-вероятно идвате от недалечна звезда, като например… е, мога да я посоча. — На екрана зад нея се появи звездна карта. Тя посочи с горната си дясна ръка. Звездата беше Нова Каледония. — Знаем, че имате мигновен двигател, заради мястото, на което се появихте.

Ренър се наведе напред.

— Мястото, на което сме се появили ли?

— Да. Появихте се точно в… — Тя като че ли търсеше точната дума. После очевидно се предаде. — Ренър, трябва да ти разкажа за едно легендарно създание.

— Давай. — Ренър си поръча кафе. Кафето и историите обикновено вървяха заедно.

— Да го наречем Смотаняка, ако искаш. Той е… Понякога е като мен, кафяв, луд учен, безумец — понякога. Постоянно забърква разни каши, въпреки най-добрите си намерения.

В каюткомпанията на „Макартър“ се разнесе тихо шушукане.

— Например? — попита на екрана Ренър.

Сламкарката се замисли.

— Когато някой град става толкова пренаселен, че се появява непосредствена опасност от колапс… когато храната и водата в града едва достигат и всички трябва да полагат невероятни усилия, за да запазят равновесието… когато целият транспорт се използва за доставка на жизненоважни провизии… тогава Смотаняка вдига боклукчиите на стачка за по-добри условия на труд.

В каюткомпанията избухна смях.

— Струва ми се, че го познавам — усмихна се на екрана Ренър. — Продължавай.

— Съществува Смотаняшки двигател. Той кара корабите да изчезват.

— Страхотно.

— Теоретично би трябвало да е мигновен двигател, ключ към свободното придвижване във вселената. На практика той кара корабите да изчезват завинаги. Двигателят е открит, построен и многократно изпитван и корабите винаги изчезват с всички на борда, но само ако го използваш правилно, имай предвид. Корабът трябва да е на точно определено място, което трудно се локализира прецизно, и машините трябва да правят точно каквото казват теоретиците, иначе нищо няма да се получи.

Ренър вече се смееше — и на екрана, и в каюткомпанията.

— Разбирам. И ние сме се появили в този Смотаняшки пункт. Което ви кара да заключите, че сме разкрили тайната на двигателя.

— Да.

— И какви ни прави това?

Извънземната разтегли устни в усмивка — смущаващо хищна, смущаващо човешка… Ренър ги остави добре да разгледат тази усмивка преди да изключи екрана.

Последва продължително мълчание.

— Е — накрая се обади Синклер, — това беше достатъчно ясно, нали? Те знаят за Олдърсъновия двигател, но не и за Лангстъновото поле.

— Защо смятате така, командир Синклер? — попита Хорват. Всички едновременно се опитаха да му обяснят, но гърленият глас на главния инженер надвика останалите.

— Корабите на тия чудовища изчезват, но само на точно определено място, нали така? Значи познават двигателя. Но никога не се завръщат, защото попадат в нормалното пространство на оная червена звезда. Това е ясно като бял ден.

— Да — тъжно кимна министърът. — И тъй като няма какво да ги предпазва… В крайна сметка, това е вътрешността на звезда, нали?

Сали потръпна.

— А вашата сламкарка каза, че многократно правили опити. Но, господин Ренър, другите извънземни никога не са споменавали за астрогация или нещо подобно. Моята фюнч(щрак) ми разказа за Смотаняка като за някаква стара легенда.

— А пък моята говори за него като за инженер, който винаги използва утрешни средства, за да реши днешни проблеми — прибави Синклер.

— Някой друг? — попита Род.

— Ами… — Капелан Дейвид Харди изглеждаше смутен. Пълното му лице се бе изчервило. — Моята фюнч(щрак) казва, че Смотаняка измислял религии. Странни, извънредно логични и абсолютно неприложими религии.

— Достатъчно — рече Род. — Изглежда, аз съм единственият, чиято сламкарка не е споменавала за Смотаняка. — Той се замисли. — Предполагам, всички ще се съгласим, че извънземните наистина имат Олдърсънов двигател, но не и Лангстъново поле.

Присъстващите кимнаха. Хорват се почеса по ухото.

— Спомням си историята за откритието на Лангстън и не се изненадвам, че сламкарите нямат поле. Удивен съм, че са създали двигателя, макар че неговите принципи могат да се изведат от астрофизическите проучвания. Полето обаче е било чисто случайно изобретение.

— Е, какво ще правим, след като ни е известно, че знаят за съществуването му? — попита Род.

— Нямам представа — призна Хорват.

В стаята се възцари пълна тишина. Зловещо мълчание. Накрая се разнесоха шушукания. Сали се разсмя.

— Всички изглеждате толкова сериозни. Да речем, че имат и двигателя, и полето. Сламкарите обитават само една планета. Не са враждебно настроени, но даже да бяха, наистина ли смятате, че щяха да представляват опасност за Империята? Род, какво би могъл да направи в момента „Ленин“ на сламкарската планета?

Напрежението се стопи. Тя имаше право, разбира се. Извънземните дори нямаха бойни кораби. Нямаха Лангстъново поле и дори да го създадяха, как щяха да се научат на космическа тактика? Бедните миролюбиви сламкари, какъв противник можеха да са те за Човешката империя?

Не се усмихваше единствено Каргил.

— Просто не зная, милейди — сериозно каза той. — А наистина ми се ще да знаех.

 

 

Хорас Бери не беше поканен на съвещанието, ала знаеше за него. Докато срещата все още продължаваше, в каютата му дойде един морски пехотинец и учтиво, но твърдо го изведе навън. Не му обясни къде го води и скоро стана ясно, че и самият той не знае.

— Сержантът нареди да остана с вас и да съм готов да ви заведа при останалите, господин Бери.

Търговецът скришом го огледа. Какво щеше да направи този войник за сто хиляди крони? Не, нямаше нужда. Поне засега. Блейн не можеше да нареди да го разстрелят. За миг се уплаши. Дали Стоун не се бе разприказвал?

Аллах, никой не се намираше в безопасност… Абсурд. Даже Стоун да беше издал всичко, Империята не можеше да прати съобщение на „Макартър“. Бяха отрязани от вселената също толкова сигурно, колкото и сламкарите.

— Значи трябва да останеш с мен. Командирът ти каза ли къде трябва да отида?

— Не, господин Бери.

— Тогава ме заведи в лабораторията на доктор Бъкман. Защо не? И на двамата ще ни е по-удобно.

Редникът се замисли.

— Добре, елате.

Бери завари приятеля си в отвратително настроение.

— Да опаковам всичко, което не може да издържи на вакуума — мърмореше астрофизикът. — Без да ми дадат никакво обяснение. — Вече беше събрал част от оборудването си в кашони и големи найлонови чували.

Напрежението на търговеца сигурно също се проявяваше външно. Безсмислени заповеди, часови пред вратата… отново се чувстваше като затворник. Трябваше му известно време, за да успокои Бъкман. Накрая ученият се стовари на един от столовете и си взе чаша кафе.

— Напоследък не ви виждам често — въздъхна той. — Зает ли бяхте?

— На този кораб няма почти никаква работа за мен. Никой не ми казва нищо — спокойно отвърна Бери, а това изискваше доста самообладание. — Какво става тук?

— Не зная. Опитах се да попитам капитана, той е на съвещание. Опитах се да се оплача на Хорват. И той е на съвещание. Щом ги няма, когато ти трябват, каква полза от тях?

Откъм коридора се разнесе шум: носеха нещо тежко. Понякога евакуираха корабите, за да се избавят от плъховете…

Точно така! Искаха да убият малките! Хвала на Аллах, беше действал навреме. Бери облекчено се усмихна. От онази нощ, в която бе оставил кутия баклава до вдигнатия визьор на скафандъра си, имаше по-добра представа за ценността на сламкарчетата. Едва не беше изгубил всичко.

— Какво научихте за астероидите в троянския пункт? — попита той.

Бъкман се сепна, после се засмя.

— От един месец не съм мислил по този въпрос, Бери. Проучвахме Въглищния чувал.

— Ясно.

— Открихме маса… навярно протозвезда. И източник на инфрачервена светлина. Газовете и прахът сякаш са лепкави… разбира се, това е заради магнитните полета. Научаваме фантастични неща за динамиката на прашните облаци. Когато си помисля за времето, изгубено с ония скали… а проблемът излезе толкова банален!

— Продължавайте, Бъкман. Не спирайте на най-интересното място.

— А? О, ще ви покажа. — Астрофизикът отиде при интеркома и прочете поредица от числа. Не се случи нищо.

— Странно. Някой идиот го е засекретил. — Той затвори очи и изрецитира нови числа. — А, ето.

На екрана се появиха мъгляви астероиди. Някои бяха с неправилна форма, други — почти сферични, повечето бяха осеяни с кратери…

— Съжалявам за лошото качество на образа. Най-близките скали са на доста голямо разстояние… но просто трябваше да използваме телескопите на „Макартър“. И знаете ли какво открихме?

— Не. Освен… — На всички имаше кратери. Поне по един. Три дълги, тесни астероида един след друг… и всеки с дълбок кратер в единия край. Една от скалите почти приличаше на кашу и кратерът се намираше от вътрешната страна на извивката й. Ако през средата на кратерите се прокараше въображаема линия, тя щеше да мине през центъра на масата на астероидите.

Бери усети, че в гърдите му едновременно се надигат страх и смях.

— Да, разбирам. Открили сте, че всички астероиди изкуствено са били преместени на сегашните си места. И затова сте изгубили интерес към тях.

— Естествено. Като си помисля, че очаквах да установя нов космически принцип… — Бъкман сви рамене и отпи от кафето си.

— Не сте казали на никого, нали?

— Казах на доктор Хорват. Защо, смятате ли, че той е засекретил информацията?

— Възможно е. Бъкман, според вас колко енергия е нужна за преместването на такава скална маса?

— Ами, не зная. Адски много. Всъщност… — Лицето му грейна. — Интересен проблем. Ще ви съобщя, щом свършат с тая идиотщина. — Той продължи да събира багажа си.

Търговецът потръпна.