Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

22. Словесни игри

Душът: найлонов чувал със сапунена вода с млад мъж вътре. Отворът на чувала беше херметично затворен около шията му. С помощта на четка с дълга дръжка Уитбред се търкаше навсякъде, където го сърбеше — с други думи, по цялото тяло. Юнкерът с наслада се раздвижваше и протягаше. На сламкарския кораб бе толкова тясно! Толкова клаустрофобично!

Когато се изкъпа, отиде при другите в каютата.

Капеланът, Хорват и Сали Фаулър, всички с еднакви обувки с магнитни подметки за ниска гравитация, всички застанали с глави „нагоре“. До този момент Джонатан никога не би забелязал такова нещо.

— Господин министър — каза той, — имам заповед да се поставя на ваше разположение.

— Много добре, господин… Уитбред — проточи Хорват. Изглеждаше притеснен и замислен. И тримата изглеждаха така.

Капеланът с усилие заговори:

— Виждате ли, всъщност никой от нас не знае какво да прави. Никога не сме установявали контакт с извънземни.

— Те са дружелюбни. Искаха да разговаряме — отвърна юнкерът.

— Добре. Добре, но това с нищо не ми помага — нервно се засмя свещеникът. — Как беше, Уитбред?

Той се опита да им обясни. Тясно, докато не стигнеш в пластмасовите тороиди… крехко… безсмислено да се мъчиш да различиш сламкарите един от друг, освен че кафявите по нещо се различаваха от кафяво-белите…

— Не са въоръжени — отбеляза младежът. — Разглеждах кораба цели три часа. На борда няма място, където да крият големи оръжия.

— Не ви ли се струваше, че не ви показват всичко?

— Хм, не.

— Като че ли не сте много уверен — остро рече Хорват.

— О, съвсем не, господин министър. Просто си спомних за работилницата. Една от каютите беше пълна с инструменти — подът, таванът, навсякъде. На две от стените имаше съвсем елементарни неща: свредели, триони със странни дръжки, болтове и отвертки. Неща, които познавам. Видях пирони и нещо като чук с голяма плоска глава. Приличаше на домашна работилница. Но забелязах и много сложни уреди, чието предназначение ми е напълно непонятно.

Извънземният кораб се носеше точно до предния прозорец. Вътре се движеха нечовешки сенки. Сали също ги наблюдаваше… Хорват сухо му напомни:

— Казахте, че извънземните не криели нищо.

— Така мисля. Но съм убеден, че специално ме заведоха в онази каюта. Не зная защо, но ми се струва, че това беше нещо като тест за интелигентност. И аз не го издържах.

— Единствената сламкарка, с която имахме възможност да контактуваме, не разбира и най-елементарните жестове — рече капеланът. — А сега вие ми казвате, че тези извънземни ви подлагали на тестове за интелигентност…

— И разбираха знаците ми. Всъщност удивително бързо. Да. Те са различни. Видяхте записите.

Харди уви кичур от оредяващата си червена коса около възлестия си пръст и леко го подръпна.

— От камерата в шлема ви ли? Да, Джонатан. Според мен си имаме работа с два вида сламкари. Едните са луди учени и не могат да говорят. Другите… говорят — неубедително завърши той. Свещеникът усети, че си играе с косата си, и я приглади. — Надявам се, че бързо ще науча езика им.

Всички се страхуваха, осъзна Уитбред. Особено Сали. И даже капеланът, който винаги изглеждаше невъзмутим. Всички се ужасяваха от първия ход.

— Други впечатления? — попита Хорват.

— Постоянно си мисля, че корабът е предназначен за свободно падане. Целият е в лепкави ивици. И надуваеми мебели. Тороидите са свързани с къси коридори, широки колкото самите тях. При ускорение би трябвало да са като отворени капаци на пода без начин да се заобиколят.

— Странно — замисли се министърът. — Корабът се движеше само допреди четири часа.

— Точно така. Коридорите трябва да са нови. — Тази мисъл му хрумна внезапно. Онези коридори трябваше да са нови…

— Но това означава още нещо — тихо каза Харди. — Вие споменахте, че мебелите са разположени под всевъзможни ъгли. Когато сламкарите ви говореха, всички видяхме, че не ги интересува в каква посока са застанали. Като че ли са се приспособили към свободното падане. Като че ли са еволюирали в такива условия…

— Но това не е възможно — възрази Сали. — Не е възможно, обаче… имате право, доктор Харди! Хората винаги се ориентират спрямо нещо. Даже опитните морски пехотинци, които са прекарали в космоса целия си живот! Само че никой не може да еволюира при свободно падане.

— Достатъчно древна раса би могла — отвърна капеланът. — Вземете и несиметричните им ръце. Дали е еволюционно усъвършенстване? Не е зле да имаме предвид тази теория, когато разговаряме с тях. — „Ако изобщо сме в състояние да разговаряме“ — мислено прибави той.

— Гръбначният ми стълб направо ги побърка — каза Уитбред. — Като че ли никога не бяха виждали гръбнак. — Юнкерът замълча за миг. — Не зная дали са ви казали. Аз се съблякох гол пред тях. Беше справедливо да… научат с какво си имат работа. — Младежът не можеше да погледне към Сали.

— Не се смея — рече тя. — И аз ще трябва да направя същото.

Уитбред рязко повдигна глава.

— Какво?

Сали внимателно подбра думите си. „Не забравяй провинциалния морал“ — напомни си момичето и заби очи в пода.

— Каквото и да са решили да скрият от извънземните капитан Блейн и адмирал Кутузов, няма защо да пазим в тайна съществуването на два човешки пола. Те имат право да знаят как се размножаваме, а аз съм единствената жена на борда на „Макартър“.

— Но ти си племенница на сенатор Фаулър!

Тези думи я накараха да се усмихне.

— Няма да им казваме. — Сали рязко се изправи. — Тръгваме, боцман Лафърти. — Въпреки слабата гравитация, тя грациозно се завъртя, като истинска имперска дама. — Благодаря ти за загрижеността, Джонатан. Господин капелан, можете да ме последвате веднага щом ви повикам. — И излезе.

— Чудех се защо всички сме толкова нервни — доста по-късно рече Уитбред.

— Тя настоя — като гледаше право напред, отвърна Хорват.

 

 

Когато пристигна, Сали се обади на катера. Същият извънземен, който беше посрещнал Уитбред — или поне еднакъв — й се поклони и учтиво я покани на борда. Капеланът, който наблюдаваше сцената на екрана, рязко се наведе напред.

— Това полукимване много напомня на вашето, Уитбред. Той е блестящ имитатор.

Няколко минути по-късно Сали отново се свърза с тях, този път без образ. Намираше се в един от тороидите.

— Отвсякъде съм заобиколена със сламкари. Мнозина носят малки уреди. Джонатан, дали…

— Повечето нямаха нищо. Как изглеждат тези уреди?

— Ами, един прилича на полуразглобена камера, друг има екран като осцилоскоп. — Пауза. — Хм, започва се. Край на връзката. — Изщракване.

В продължение на двайсет минути не знаеха нищо за Сали Фаулър. Тримата мъже неспокойно се въртяха на местата си, приковали погледи в мътния дисплей на интеркома.

Когато тя най-после се обади, гласът й звучеше бодро.

— Добре, господа, можете да дойдете.

— Идвам. — Харди откопча предпазния си колан и бавно заплува към херметичния шлюз. Изглеждаше облекчен. Чакането бе свършило.

 

 

На мостика около Род цареше обичайното оживление. За да се занимава с нещо, той беше наредил на юнкер Стейли да проведе симулирано учебно нападение на морската пехота срещу извънземния кораб. Чисто теоретично, разбира се — но това спасяваше Блейн от мрачните мисли. Когато Хорват се обади, капитанът сърдечно възкликна:

— О, докторе! Как сте?

Министърът почти се усмихваше.

— Много добре, благодаря, капитане. Доктор Харди отиде при лейди Сали. Пратих и вашия човек Уитбред.

— Чудесно. — Род усети неприятен бодеж между лопатките. Значи Сали бе преживяла това изпитание…

— Капитане, господин Уитбред спомена, че на извънземния кораб имало нещо като работилница. Той смята, че са изпитали уменията му да борави с инструменти. Удивен съм, че сламкарите могат да преценяват тези ни способности.

— Хм, могат. Създаването и използването на оръдия на труда е основна…

— Да, да, капитане, но ние не сме създатели на оръдия! А лингвист, антрополог, политик — аз — и неколцина военни. Прекалено дълго се опитвахме да научим нещо за тях, вместо да ги впечатлим със собствената си интелигентност.

Блейн се замисли.

— Ами, самите кораби… но имате право, докторе. Ще ви пратя някого. На борда все трябва да има някой, който да се справи добре с такова изпитание.

Когато връзката прекъсна, Род натисна един от бутоните на интеркома.

— Кели, вече можеш да освободиш половината от хората си.

— Слушам. — Лицето на сержанта не проявяваше никакви следи от емоция, ала Блейн знаеше колко неудобен е бойният скафандър. В момента всички морски пехотинци на борда на „Макартър“ се намираха в хангара в пълно бойно снаряжение.

Род повика Синклер.

— Възникна необичаен проблем, Санди. Трябва ни някой, който да има опит в работа с инструменти и да е готов да иде на извънземния кораб. Ако ми посочиш неколцина души, ще попитам за доброволци.

— Няма нужда, господин капитан. Аз ще отида.

Блейн се сепна.

— Ти ли, Санди?

— Да, защо не, господин капитан? Да не би да нямам опит с инструменти? Не мога ли да поправя всичко, което някога е работило? Моите момчета са достатъчно добри, за да поддържат „Макартър“. Обучил съм ги. Няма да ви липсвам…

— Почакай малко, Санди.

— Да?

— Добре. Всеки, който е способен да издържи такава проверка, познава полето и двигателя. Въпреки това е възможно адмиралът да не те пусне.

— На борда няма друг, който да научи всичко за извънземния кораб, господин капитан.

— Да. Добре, иди да те прегледат в лазарета. И ми кажи кого да пратя, ако не ти позволят.

— Джакс, Лий Батсън или всеки друг от момчетата ми, освен Тъмс Меншчиков.

— Меншчиков. Това не беше ли техникът, който спаси шестимата, заклещени в торпедния отсек по време на сражението с „Непокорний“?

— Тъй вярно. Освен това две седмици преди битката ви поправи душа.

— А, да. Добре, Санди. — Той изключи и се огледа наоколо. Наистина нямаше работа на мостика. Екраните показваха извънземния кораб, към който бяха насочени най-големите лазерни оръдия на „Макартър“. Сламкарите с нищо не заплашваха крайцера му. Сега при Сали бяха Харди и Уитбред… Блейн се обърна към Стейли. — Разработете план за спасителна операция, като приемете, че в пълна бойна готовност са само половината морски пехотинци.

 

 

Когато Харди и Уитбред пристигнаха, Сали почти не им обърна внимание. Вече беше напълно облечена и под слабата филтрирана светлина на Сламката прокарваше ръце по тялото на един (една) от кафяво-белите, огъваше лакътната и раменната му става и опипваше мускулите, като през цялото време диктуваше в ларингофона си.

— В заключение смятам, че те са друг подвид, но родствен на кафявите, навярно достатъчно, за да се размножават помежду си. Това ще покаже генетичният им код, когато анализираме пробите на Нова Шотландия. Трябва да внимаваме с въпросите си, докато не научим табутата им. Очевидно не съществува полова дискриминация като в Империята. Всъщност преобладават женските. Един от кафявите индивиди е мъжки и се грижи за две новородени. Те са отбити или поне не забелязах на борда кърмеща женска — или мъжкар. Предполагам, че за разлика от човечеството след Войните за наследството, тук не се наблюдава намаляване на броя на майките и следователно няма културен механизъм, изразяващ се в прекалени грижи за женските, какъвто се е запазил в Империята. Не откривам обяснение на въпроса защо сред кафяво-белите няма новородени, макар да е възможно незрелите сламкари, които видях, да са техни деца и кафявите да играят ролята на възпитатели. Забелязва се определена тенденция кафявите да вършат цялата техническа работа. Разликата между двата подвида е очевидна, ако не и драстична. Ръцете на кафявите са по-едри и по-развити, наклонът на челата им е по-голям. По-дребни са. Въпрос: кои са по-еволюирали като създатели на оръдия на труда? Кафяво-белите имат малко по-голям мозъчен обем, ръцете на кафявите са по-големи. Засега не съм видяла мъжки кафяво-бял. Кафявите са по един от двата пола. Дали това е случайно, или може да ни даде ключ към тяхната култура? А може би е нещо биологично? Край на записа. Добре дошли на борда, господа.

— Някакви проблеми? — попита Уитбред.

Сали носеше найлонова качулка, стегната около шията й като чувал на корабен душ. Очевидно не използваше респиратор. Найлонът слабо променяше гласа й.

— Абсолютно никакви. Определено научих много, както и те от… хм, от тази оргия. Какво ще правим сега?

Езикови уроци.

Имаше една дума: „фюнч(щрак)“. Когато капеланът посочи към себе си и каза „Дейвид“, сламкарят, когото гледаше, имитира жеста му с долната си дясна ръка и отвърна: „Фюнч(щрак)“, като изщрака с език.

Чудесно. Но Сали рече:

— Моята сламкарка също се казваше така, струва ми се.

— Искате да кажете, че съм избрал същия индивид ли?

— Не, едва ли. Освен това ми е известно, че „фюнч(щрак)“ — тя внимателно произнесе думата, но накрая провали всичко, като се изкиска — не означава „сламкар“. Проверих.

Капеланът се намръщи.

— Сигурно всички лични имена ни звучат еднакво. А може да означава „ръка“ — предположи той. За това имаше класически пример, толкова стар, че навярно идваше от доатомната епоха. Харди се обърна към друг извънземен, посочи към себе си и каза: — Фюнч(щрак)? — Произношението му бе почти съвършено и свещеникът не се разсмя.

— Не — отвърна сламкарят.

— Бързо го усвоиха — отбеляза Сали.

Уитбред също опита. Той заплува сред извънземните, като се сочеше и повтаряше „Фюнч(щрак)?“ Получи четири ясно произнесени отрицателни отговора преди един обърнат с главата надолу сламкар да го потупа по коляното.

— Фюнч(щрак)? Да.

И така: трима сламкари казваха „фюнч(щрак)“ на човек. Всеки на различен човек, но не и на друг. И така?

— Може да означава нещо като „Аз съм придаден към теб“ — каза Уитбред.

— Правдоподобно обяснение — съгласи се Харди. Дори блестящо, но нямаше достатъчно данни — дали момчето не бе налучкало?

Навсякъде около тях пъплеха сламкари. Някои от уредите, които носеха, можеха да са камери или записващи устройства. Други издаваха звуци, когато хората говореха, на екранчетата на трети се появяваха криви оранжеви линии. Извънземните обърнаха известно внимание на устройствата на Харди, особено немият кафяв мъжкар, който разглоби осцилоскопа и отново го сглоби пред очите му. Сега образите изглеждаха по-ясни и контролните функции се изпълняваха по-бързо. Интересно. И само кафявите правеха такива неща.

Всички се включваха в езиковите уроци. Те се превърнаха в игра. Посочваш и казваш думата, след което сламкарите я запомнят.

Извънземните бърникаха вътрешностите на уредите им, настройваха ги и понякога с птичи чуруликания ги подаваха на някой кафяв. Гамата на гласовете им бе поразителна — за секунди преминаваха от бас към тенор.

Харди усещаше напредването на времето. Стомахът му бе празен, но той се отнасяше към протестиращото му къркорене с разсеяно презрение. Респираторът дразнеше ноздрите му. Очите му смъдяха от сламкарската атмосфера, която проникваше под защитните му очила, и му се искаше да е избрал или шлем, или найлонов чувал като на Сали. Сламката представляваше бледа точка, която бавно се движеше по заоблената прозрачна стена. Сухият въздух от бутилката постепенно го обезводняваше.

Всичко това му показваше напредването на времето, ала капеланът не му обръщаше внимание. Изпълваше го странна радост. Дейвид Харди изпълняваше мисията на живота си.

Въпреки уникалната ситуация той реши да се придържа към традиционната лингвистика. Имаше безпрецедентни трудности с „длан“, „лице“, „уши“ и „пръсти“. Оказа се, че пръстите на десните ръце имат общо наименование, тези на лявата — друго. За клепнало и щръкнало ухо имаше различни думи. Изобщо не съществуваше понятието „лице“, макар че незабавно разбраха англическата дума и, изглежда, я сметнаха за ценно откритие.

Беше смятал, че мускулите му са се приспособили към слабата гравитация, но сега започваха да му създават проблеми. Не го отдаваше на умора. Не знаеше къде е изчезнала Сали и това не му направи впечатление. Това просто означаваше, че възприема и нея, и сламкарите като колеги, ала в същото време показваше колко е изтощен. Харди се смяташе за образован човек, но онова, което момичето наричаше „синдром на прекалени грижи за жените“, бе дълбоко вкоренено в имперската култура — особено във флота.

Едва когато въздухът му свърши, успяха да го убедят да се върне на катера.

 

 

Вечерята им беше проста и другите бързаха да сравнят наблюденията си. Милостиво оставиха Харди да се нахрани. Въпреки че очевидно бе най-любопитен, Хорват не позволяваше на никого да разпитва капелана. Накрая той позволи на един от екипажа да отнесе таблата му и вдигна поглед. Три изгарящи от нетърпение лица телепатично излъчваха милиони въпроси към него.

— Добре се справят с англическия — започна Дейвид. — Ще ми се да можех да кажа същото за собствения си напредък.

— Те се упражняват — отбеляза Уитбред. — Когато чуят нова дума, започват да я повтарят, използват я в изречения… Никога не съм виждал такова нещо.

— Защото не си наблюдавал внимателно доктор Харди — отвърна Сали. — В университета са ни преподавали този метод, но самата аз не го владея добре.

— Така е при повечето млади хора. — Лингвистът се протегна. Вече не чувстваше празнота в стомаха си. Но го измъчваше мисълта, че сламкарите са по-добри от него в собствената му област. — Обикновено младежите нямат търпение за лингвистика. В този случай обаче вашият ентусиазъм ми помага, тъй като извънземните съвсем професионално насочват усилията ви. Между другото, Джонатан, къде изчезнахте?

— Изведох моя фюнч(щрак) навън и му показах скутера. Нямаше какво повече да му обяснявам в кораба и не исках да го водя тук. Може ли да го правим?

— Естествено — усмихна се Хорват. — Попитах капитан Блейн и той каза, че го оставя на нашата преценка. На катера нямало нищо тайно. Само че ми се ще да организираме нещо специално, например малка церемония, как мислите? В края на краищата, освен астероидната миньорка, сламкарите никога не са били на човешки кораб.

Харди сви рамене.

— Те не направиха нищо, когато се качихме на борда им. Но освен ако цялата им раса няма фантастична дарба за езици — хипотеза, която отхвърлям — те сигурно са провели своята специална церемония преди да потеглят от планетата си. Пратили са специалисти по лингвистика. Не бих се изненадал, ако нашите фюнч(щрак)и са техният еквивалент на професори.

Уитбред поклати глава. Другите го погледнаха и юнкерът най-после заговори. Гордееше се, че е измислил начин, позволяващ на младши офицер да прекъсва висшестоящите.

— Корабът е напуснал сламкарската планета само часове — може би дори по-малко от час — след пристигането на „Макартър“ в тяхната система. Как са имали време да съберат специалисти?

— Не знаех — бавно отвърна Харди. — Но въпреки това трябва да са някакви експерти. Каква полза от такива фантастични езикови способности сред обикновеното население? И фантастични е меко казано. И все пак успяхме малко да ги озадачим. Забелязахте ли?

— Работилницата ли? — попита Сали. — Предполагам, че би могла да се нарече така. Отведоха ме там точно след като ви оставих, доктор Харди, и не изглеждаха поразени от мен. Но наистина ми направи впечатление, че вие останахте там много по-дълго от мен.

— Какво правихте вътре? — попита Дейвид.

— Ами, нищо. Разглеждах инструментите. Стаята беше претъпкана с боклуци… между другото, скобите на стените не са достатъчно здрави, за да понесат истинска гравитация, убедена съм. Трябва да са направили работилницата след като са пристигнали тук. Но така или иначе, тъй като всичко ми беше абсолютно непонятно, не обърнах сериозно внимание на помещението.

Харди сключи длани като за молитва, после засрамено вдигна очи. Бе придобил този навик дълго преди да стане свещеник и не можеше да се избави от него, ала жестът не говореше за набожност, а за съсредоточаване.

— Не сте направили нищо и те не са проявили любопитство. — Той се замисли. — Аз ги разпитвах за имената на уредите. Прекарах там доста дълго време и моят фюнч(щрак) изглеждаше изненадан. Може да греша, но наистина мисля, че интересът ми към инструментите го обезпокои.

— Опитахте ли се да използвате някой от тях? — попита Уитбред.

— Не. А вие?

— Ами, поиграх си малко…

— Как реагираха?

Джонатан сви рамене.

— През цялото време ме наблюдаваха. Не забелязах промяна в поведението им.

— Да. — Харди отново сключи длани, но този път не се усети. — Има нещо странно в тази стая и в реакцията им към нашия интерес. Но се съмнявам, че ще научим причината, докато капитан Блейн не ни прати своя експерт. Знаете ли кой ще дойде?

Хорват кимна.

— Главният инженер Синклер.

— Хм — неволно измърмори Джонатан Уитбред. Всички го погледнаха и той се усмихна. — Ако сламкарите са се озадачили от вас, господин капелан, само си помислете какво ще им мине през главите, когато чуят командир Синклер.

 

 

На боен кораб човек няма средно тегло. По време на продължителните периоди на бездействие онези, които обичат да ядат, се развличат с ядене. И затлъстяват. Но хората, които посвещават живота си на някаква кауза — включително мнозина от онези, които остават във флота — са склонни да забравят за храната. Тя не е в състояние да задържи вниманието им.

Санди Синклер седеше на ръба на масата за прегледи и гледаше право пред себе си. Просто си беше такъв: не можеше да погледне човек в очите, докато е гол — ВИСОК, СЛАБ и ЖИЛЕСТ.

Една трета от кожата му представляваше розова зараснала тъкан. По време на експлозия остри метални парчета бяха оставили дълъг белег по ребрата му, бяха го изгорили пламъци и капки разтопен метал. Космическите сражения оставят рани, ако човек изобщо оцелее.

Лекарят бе двайсет и три годишен весел младеж.

— Двайсет и четири години служба, а? И сте участвали в битки?

— И ти ще получиш своя дял белези — изръмжа Синклер, — ако останеш достатъчно дълго във флота.

— Не зная защо, но ви вярвам. Е, вие сте в блестяща форма за своите четирийсет години. Можете да издържите един месец при слаба гравитация, но ще се подсигурим и ще ви връщаме на „Макартър“ два пъти седмично. Излишно е да ви казвам да продължавате с упражненията.

 

 

На следващия ден Род Блейн на няколко пъти се обажда на катера, но едва вечерта успя да намери някой друг освен пилота. На сламкарския кораб беше отишъл дори Хорват.

Капелан Харди изглеждаше изтощен и доволен. На лицето му грееше триумфална усмивка, под очите му имаше големи тъмни кръгове.

— Възприемам го като урок по смирение, господин капитан. Те са далеч по-добри от мен в собствената ми област — е, поне в лингвистиката. Реших, че най-бързият начин да усвоя речта им е първо да ги науча на англически. Без компютърна помощ човешкото гърло не е в състояние да говори езика, или по-точно езиците им.

— Съгласен съм. За това ще е нужен цял оркестър. Слушах ги. Всъщност, господин капелан, тук почти няма какво друго да правим.

Харди се усмихна.

— Съжалявам. Ще се опитаме да докладваме по-често. Между другото, в момента доктор Хорват показва катера на група сламкари. Особено ги интересува двигателят. Кафявият искаше да го разглоби, но пилотът не му позволи. Казали сте, че на този кораб няма тайни, нали?

— Естествено, но навярно засега е рано да ги оставяте да бърникат двигателя. Какво е мнението на Синклер?

— Не зная. — Харди изглеждаше озадачен. — Цял ден го държат в онази стая. Още е там.

Блейн разтри точката между веждите си. Бе получил необходимата информация, но капелан Харди не беше точно човекът, с когото искаше да разговаря.

— Хм, колко сламкари има на борда?

— Четирима. По един за всеки от нас: за мен, доктор Хорват, лейди Сали и господин Уитбред. Изглежда, са ги определили за наши водачи.

— Четирима. — Род се опитваше да свикне с тази мисъл. Макар да не бе секретен, катерът се числеше към бойния флот на Негово величество и присъствието на група извънземни на борда му му се струваше безумно. Хорват знаеше опасността, която поема. — Само четирима ли? Синклер няма ли водач?

— Колкото и да е странно, не. Неколцина го наблюдават в работилницата, но към него не е придаден конкретен сламкар.

— Очевидно същото се отнася за боцмана и космонавтите на катера, нали?

— Да. — Харди се замисли. — Странно. Като че ли отнасят командир Синклер към обикновения екипаж.

— Възможно е просто да не харесват флота.

Дейвид Харди сви рамене, после внимателно рече:

— Господин капитан, рано или късно ще трябва да ги поканим на борда на „Макартър“.

— Боя се, че за това не може да става и дума.

Капеланът въздъхна.

— Е, тъкмо затова повдигам въпроса сега, за да го решим. Те доказаха, че ни имат доверие, господин капитан. На кораба им не остана нито сантиметър, който да не сме видели или поне да не сме анализирали с уредите си. Уитбред ще потвърди, че там няма и следа от оръжие. Накрая ще започнат да се чудят какви ужасни тайни крием на борда си.

— Ще ви кажа нещо. Има ли извънземни наоколо?

— Не. А и още не са научили англически чак толкова добре.

— Не забравяйте, че ще го научат. Не забравяйте и за записващите устройства. Вижте, вие имате проблем — с извънземните и Творението. Империята има друг. Отдавна говорим за великите галактически магьосници, които някой ден ще се появят и ще решат дали да приемат човечеството при себе си. Само че стана тъкмо обратното, нали? Трябва да решим дали да позволим на сламкарите да напуснат пределите на системата си. Докато въпросът не бъде решен, не можем да им покажем Лангстъновите генератори, Олдърсъновия двигател, нашите оръжия… не можем да им покажем дори каква част от „Макартър“ е жилищно пространство. Това ще им издаде прекалено много за способностите ни. Имаме да крием много и ще го крием.

— Отнасяте се с тях като с врагове — тихо отвърна Дейвид Харди.

— И решението не зависи нито от вас, нито от мен, докторе. Освен това искам да получа отговорите на някои въпроси преди да се убедя, че извънземните са наши приятели. — Род извърна очи от свещеника. „И не съжалявам, че решението не зависи от мен — помисли си той. — Но накрая ще поискат и моето мнение. Като бъдещ маркиз на Круцис, ако не като нещо друго.“

Знаеше, че ще стане дума за това, и беше готов.

— Първо, защо ни пратиха кораб от планетата? Защо не от троянския куп? Той е много по-близо.

— Когато мога, ще ги попитам.

— Второ, защо са четирима? Може да не е нещо важно, но бих искал да зная защо са определили по един водач на всеки от учените и Уитбред, но не и на екипажа?

— Това е съвсем логично. Дали са водачи на четиримата, които ги учат…

— Точно така. Но откъде го знаят? Например откъде са знаели, че на борда ще е доктор Хорват? И третият въпрос е какво строят в момента?

— Добре, господин капитан. — Харди не изглеждаше ядосан, а натъжен. На Род щеше да му е по-трудно да отказва на капелана, отколкото на Хорват… отчасти защото беше негов изповедник. А той отново щеше да повдига този въпрос, капитанът бе убеден в това.