Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Част втора
Смотаняшкият пункт

13. Огледай се наоколо

Тя първа откри непознатите.

Проучваше безформен каменен астероид, който се оказа почти кух. Някаква по-стара култура беше изсякла в него помещения, ниши, резервоари и складове, после бе стопила изкопаната маса във формата на още помещения и зали, докато астероидът не се беше превърнал в скален кошер. Бе се случило много отдавна, но това не я интересуваше.

По-късно метеоритите бяха пробили десетки дупки. Дебелите стени постепенно бяха изтънели, така че от камъка по химически път можеше да се извлича въздух. Вече нямаше въздух. Нямаше метал. Сухи мумии и много камък — нищо важно за инженерка като нея.

Излезе през метеоритен отвор, защото всички херметични шлюзове бяха затворени с вакуумна спойка. Дълго след като някой беше свалил металните им работни части.

И тогава ги видя — много далеч, едва забележимо златисто сияние на фона на Въглищния чувал. Струваше си да провери. Всичко си струваше.

Инженерката се върна на кораба си.

Телескопът и спектрометърът не й помогнаха. Имаше две златисти точици и някаква обемна маса във всяка от тях, но нещо й пречеше да я види. Инженерката търпеливо заизчислява, ръцете й се движеха с ослепителна скорост, насочвани от инстинкт, развиван в продължение на хиляди Цикли.

Трябваше да проникне през силови полета. Вече разполагаше с нещо, с което щеше да го постигне. Не пълноценно, но с него можеше да вижда големи обекти.

Отново погледна.

Метал. Огромно количество метал.

Незабавно потегли. Не бе в състояние да устои на изкушението. Инженерите нямаха свободна воля.

 

 

Докато се мъчеше да възвърне контрол над тялото си след завръщането в нормалното пространство, Блейн виждаше хаотичното раздвижване наоколо като през червена мъгла. „Ленин“ прати сигнал за отбой и Род задиша по-спокойно. Нищо не ги заплашваше и той можеше да се наслади на гледката.

Първо видя Окото. Окото на Мърчисън приличаше на гигантски рубин, по-ярък от сто пълни луни, съвсем сам на черния кадифен фон на Въглищния чувал.

В другия край на небето Сламката бе най-голямата сред море от звезди. При прехвърляне всички системи изглеждаха така: много звезди и едно-единствено далечно слънце. Отдясно блестеше малка точица. „Ленин“. Лангстъновото му поле излъчваше събраната в Окото енергия.

Адмирал Кутузов направи последна проверка и отново сигнализира на Блейн. Докато не се появеше опасност, командваха учените. Род си поръча кафе и зачака информация.

Отначало нямаше почти нищо, което да не знае. Сламката се намираше само на трийсет и пет светлинни години от Нова Шотландия и бяха правени много наблюдения, някои още от самия Джаспър Мърчисън. Звезда G2, по-слабо активна от земното слънце, по-студена и по-малка. В момента почти нямаше слънчеви петна и астрофизиците намираха този факт за досаден.

Род знаеше за газовия гигант още преди да потеглят. Някогашните астрономи бяха извели съществуването му на основата на пертурбациите в орбитата на Сламката около Окото. Масата му беше известна и я бяха открили почти там, където очакваха. По-тежък, но по-малък от Юпитер, много по-плътен, с ядро от дегенерираща материя. Докато учените работеха, екипажът определяше курсове до него, в случай че се наложи да презаредят някой от корабите. Получаването на водород чрез навлизане по хиперболична орбита в атмосферата на газов гигант бе трудно, но за предпочитане пред това да останат безпомощни в непозната система.

— В момента търсим троянските пунктове, капитане съобщи на Род Бъкман два часа след скока.

— Някаква следа от планетата на Сламката?

— Засега не. — Астрофизикът затвори.

Защо се бяха загрижили за троянските пунктове? На шейсет градуса пред и зад гигантската планета трябваше да има точки на стабилно равновесие, наречени „троянски“ по името на троянските астероиди, заемащи подобно местоположение в орбитата на Юпитер. В продължение на милиони години те бяха събрали около себе си облаци от прах и астероиди. Но защо Бъкман се занимаваше с тях?

Когато ги откри, астрофизикът отново се обади.

— Плътни са! — радостно възкликна той. — Или цялата система е натъпкана с астероиди, или действа нов принцип. Там има повече боклук, отколкото във всяка друга система. Цяло чудо е, че не са образували луни…

— Открихте ли обитаемата планета?

— Не още — отвърна Бъкман и изчезна от екрана. От скока бяха изтекли три часа.

Трийсет минути по-късно Бъкман пак се обади.

— Тези троянски астероиди имат извънредно високо съотношение между отразяваната и получаваната светлина, капитане. Трябва да са натъпкани с прах. Това навярно обяснява как са били привлечени толкова много от по-големите частици. Прашните облаци ги забавят, после ги излъскват…

— Доктор Бъкман! В тази система има обитаема планета и е изключително важно да я открием. Това са първите разумни същества…

— По дяволите, капитане, търсим я! Търсим я! — Астрофизикът погледна настрани, после се отдръпна. За миг екранът остана празен. Виждаше се само някакъв техник в дъното на помещението.

После пред Блейн се появи министърът на науката.

— Моля да ме извините за прекъсването, капитане — каза Хорват. — Правилно ли съм разбрал, че не сте доволен от нашите методи на търсене?

— Нямам желание да се намесвам в работата ви, доктор Хорват. Но вие взехте цялата ми апаратура, а получавам информация единствено за астероидите. Вече се чудя дали търсим едно и също.

— Това не е космическо сражение, капитане — меко отвърна министърът. — По време на военна операция целта е известна. Навярно знаете и разположението на планетите във всяка интересуваща ви система…

— По дяволите, планетите се откриват от научни екипи.

— Някога участвали ли сте в такъв, капитане?

— Не.

— Е, тогава нека ви обясня проблема, пред който сме изправени. Докато не локализираме газовия гигант и троянските астероиди, не разполагаме с точни данни за равнината на системата. От уредите в сондата изведохме приемливата за сламкарите температура, а по нея преценихме на какво разстояние от тяхното слънце би трябвало да се намира планетата им — и пак се налага да търсим небесно тяло в радиус от сто и двайсет милиона километра. Разбирате ли ме?

Блейн кимна.

— Трябва да претърсим целия район. Известно ни е, че планетата не е скрита зад слънцето, защото сме над равнината на системата. След като я снимаме, ще проучим цялото това огромно звездно поле, за да открием нужната ни светла точица.

— Може би съм очаквал прекалено много.

— Възможно е. Всички сме нетърпеливи. — Той се усмихна — за стотна от секундата лицето му сякаш се разцепи на две — и изчезна.

Шест часа след скока Хорват се появи отново. От Бъкман нямаше и следа.

— Не, капитане, не сме локализирали обитаемата планета. Но наблюденията на доктор Бъкман ни помогнаха да открием сламкарска цивилизация. В троянските пунктове.

— Обитаеми ли са?

— Определено. Гъмжат от микровълнови честоти. Трябваше да се досетим по високото съотношение между отразяваната и получаваната светлина на по-големите тела. Полираните повърхности са резултат от цивилизация. Боя се, че хората на доктор Бъкман до голяма степен приемат вселената за мъртва.

— Благодаря, докторе. Дали някой от тези сигнали е за нас?

— Едва ли, капитане. Но по-близкия троянски пункт е под нас в равнината на тази система — на около три милиона километра. Предлагам да отидем там. Ако се съди по очевидната цивилизованост на троянските пунктове, обитаемата планета може да не е действителен център на сламкарската цивилизация. Навярно е като Земята. Или още по-опустошена.

Род остана поразен. Преди не чак толкова много години Земята го бе шокирала. Нови Анаполис, Академията на космическия флот, се намираше на родната планета на човечеството, така че имперските офицери да знаят колко важна е ролята на Империята.

Ами ако хората не бяха създали Олдърсъновия двигател преди последните битки на Земята и най-близката звезда се намираше на трийсет и пет, а не само на четири светлинни години…

— Ужасна мисъл.

— Съгласен съм с вас. Това е само предположение, капитане. Но във всеки случай, наблизо съществува цивилизация и смятам, че би трябвало да я посетим.

— Аз… един момент. — Старши свързочникът възбудено му махаше от входа на мостика.

— Използвахме локаторни телескопи, господин капитан — извика Шатък. — Погледнете.

Сред звездите, обсипали черния космос на екрана, се виждаше синьо-зелена точка, оградена с индикаторна линия. Пред погледа му точката премигна два пъти.

— Открихме обитаемата планета — доволно каза Блейн. Не успя да устои на изкушението. — Изпреварихме ви, докторе.

 

 

След толкова дълго чакане сякаш всичко се отприщи.

Първо светлината. Зад нея можеше да има планета, подобна на Земята. И навярно имаше, защото се намираше в района, претърсван от Хорват. Но така или иначе, светлината криеше нещо зад себе си — нищо чудно, че първи я бяха открили свързочниците. В крайна сметка работата им бе да следят за сигнали.

Групите на Каргил и Хорват заедно отговориха на импулсите. „Едно, две, три, четири“ — премигна светлината и главният инженер включи предните лазери: „Пет, шест, седем“. Двайсет минути по-късно светлината излъчи два пъти „три, едно, осем, четири, единайсет“ и корабният мозък изчисли: „Пи, основа дванайсет“. С помощта на компютъра Каргил намери „e“[1] на същата основа и отговори.

Но действителното послание бе „Искаме да разговаряме с вас“. А отговорът на „Макартър“ гласеше: „Чудесно“. По-сложните въпроси трябваше да почакат.

Втората вест дойде от главния астрогатор.

— Ядрена светлина — съобщи Ренър и се наведе към екрана си. Пръстите му засвириха странна, беззвучна музика по клавиатурата. — Не е Лангстъново поле. Естествено. Просто поемат водород, синтезират го и го изстрелват. Плазмена бутилка. Не развива толкова голяма топлина като нашите двигатели, което означава по-слаба ефикасност.

— Мислите ли, че е кораб, който идва да ни посрещне?

— Тъй вярно. Малък кораб. Дайте ми пет минути и ще ви кажа какво е ускорението му. Междувременно, да приемем ускорение една гравитация… — Ренър не преставаше да трака на клавиатурата — и получаваме маса трийсет тона. По-късно ще я преизчислим.

— Прекалено голямо е за торпедо — замислено отбеляза Блейн. — Дали да се насочим към него?

Главният астрогатор свъси вежди.

— Има проблем. Тялото се движи към точката, в която сме в момента. Не знаем нито колко гориво има, нито дали ще се досети, че го пресрещаме.

— Ами да попитаме. Айс! Свържете ме с адмирал Кутузов.

Адмиралът се намираше на мостика. Нефокусираните петна зад него показваха раздвижване на борда на „Ленин“.

— Видях го, капитане — каза Кутузов. — Какво смятате да правите?

— Искам да пресрещна кораба. Но ако не може да промени курса си или ние не успеем да го засечем, той ще дойде тук, господин адмирал. „Ленин“ би могъл да го изчака.

— Имам ясни инструкции, капитане. „Ленин“ не трябва да има нищо общо с извънземните.

— Но бихте могли да пратите катер, господин адмирал. Ние ще го приберем.

— Да не си мислите, че имам излишни катери, Блейн? Нека ви повторя инструкциите си. „Ленин“ е тук, за да запази тайната на Олдърсъновия двигател и Лангстъновото поле. За да изпълним тази задача, ние не само няма да установим контакт с извънземните, но и няма да се свързваме с вас, ако има вероятност да ни подслушват.

— Слушам. — Блейн погледна едрия мъж на екрана. Изобщо ли не изпитваше любопитство? Никой не можеше да е толкова безразличен… или пък не? — Ще отидем при извънземния кораб, господин адмирал. Такова е желанието на доктор Хорват.

— Добре, капитане. Действайте.

— Слушам. — Род с облекчение изключи екрана, после се обърна към главния астрогатор. — Настъпи моментът да установим първия контакт с извънземни, господин Ренър.

— Струва ми се, че току-що го направихте — отвърна Ренър и нервно погледна към екрана, за да се увери, че адмирала го няма.

 

 

Хорас Бери тъкмо се канеше да излезе от каютата си — като си мислеше, че може да скучае и другаде — когато вътре надникна Бъкман.

Търговецът незабавно промени намерението си.

— О, доктор Бъкман! Кафе?

Изцъклените очи се завъртяха, премигнаха и се фокусираха.

— Какво? О, да, благодаря, Бери. Това ще ме поразсъни. Имах толкова много работа… мога да остана съвсем за кратко…

Астрофизикът се стовари на креслото за гости. Очите му бяха зачервени, клепачите му — натежали. Дишаше прекалено шумно. Жилестите мускули по голата му ръка бяха отпуснати. Бери се зачуди какво ще покаже аутопсията, ако в този момент Бъкман умре: изнемога, недохранване или и двете?

Той взе трудно решение.

— Набил, направи кафе. Със сметана, захар и бренди за доктор Бъкман.

— Вижте, Бери, боя се, че в работно време… Уф, добре. Благодаря, Набил. — Ученият предпазливо опита течността, после отпи голяма глътка. — Ах! Чудесно е. Благодаря, Бери, това наистина би трябвало да ме разсъни.

— Изглежда, имате нужда. Обикновено никога не развалям хубавото кафе с дестилиран алкохол. Кога сте се хранили за последен път?

— Не си спомням.

— Набил, храна за нашия гост. Бързо.

— Бяхме толкова заети, Бери, че действително нямах време. Имаме да проучваме цяла слънчева система, да не споменавам за задачите, които изпълняваме за флота — засичане на неутринови излъчвания, проследяване на оная проклета светлина…

— Докторе, ако случайно сега умрете, много от наблюденията ви ще останат незаписани, нали?

Бъкман се усмихна.

— Много драматично, Бери. Но предполагам, че имам няколко свободни минути. В момента просто чакаме онзи светлинен сигнал да угасне.

— От планетата на Сламката ли?

— От основната планета, да, поне идва от там, откъдето трябва. Но няма да видим самата планета, докато не изключат лазера, а те не го изключват. Говорят ли говорят — и за какво? Какво могат да ни кажат, след като не знаем езика им?

— В края на краищата, докторе, как изобщо могат да ни кажат нещо преди да ни научат на езика си? Сигурно в момента се опитват да направят тъкмо това. Някой работи ли по въпроса?

Бъкман яростно изръмжа.

— Хорват нареди цялата апаратура да подава информация за Харди и лингвистите. Не можем да продължим с наблюденията на Въглищния чувал — а досега никой не е бил толкова близо до него! — Лицето му омекна. — Но можем да проучим троянските астероиди.

Очите на астрофизика отново се отправиха към безкрайността.

— Адски са много. И прахът не е чак толкова плътен. Допуснах грешка, Бери, няма достатъчно прах, за да привлича скалите, нито да ги полира. Сигурно са го сторили сламкарите. Ония скали трябва да гъмжат от тях, неутриновите излъчвания са фантастични. Но как са хванали толкова много астероиди?

— Неутринови излъчвания. Това означава ядрена техника.

Бъкман се усмихна.

— При това по-развита от нашата. За търговските възможности ли си мислите?

— Разбира се. Иначе защо съм тук? — „И щях да съм тук даже флотът да не ми беше дал да разбера, че алтернативата е арест… но Бъкман не би могъл да го знае. Само Блейн.“ — Колкото по-развита е тяхната цивилизация, толкова повече стока ще имат за търговия. — „И толкова по-трудно ще е да ги измамя, но Бъкман не се интересува от такива неща.“

— Можехме да се движим много по-бързо, ако флотът не използваше нашите телескопи — оплака се астрофизикът. — И Хорват им позволява! А, добре. — В каютата влезе Набил с поднос в ръце.

Бъкман се нахвърли на храната като изгладнял плъх.

— Не твърдя, че всичките им проекти са безинтересни — рече той между хапките. — Извънземният кораб…

— Кораб ли?

— Към нас се приближава кораб, навярно за да ни посрещне. Не знаехте ли?

— Не.

— Идва от голям каменен астероид далеч извън основната група. Въпросът е, че е много лек. Трябва да е с изключително странна форма, освен ако в скалата няма газови мехурчета, което означава…

Бери буйно се засмя.

Докторе, извънземният космически кораб определено е по-интересен от някакъв каменен астероид!

Бъкман се сепна.

— Защо?

 

 

Точиците станаха червени, после черни. Очевидно се охлаждаха. Но как изобщо се бяха нагрели?

Инженерката престана да се чуди, когато една от тях се насочи към нея. В металните маси имаше енергийни източници.

И се движеха самостоятелно. Какво представляваха? Инженерки, господарки или безмозъчни машини? Посреднички в някаква неразбираема задача? Тя мразеше посредничките, които толкова лесно и нелепо се намесваха във важната й работа.

А може би точиците бяха часовникари? Не, господари, най-вероятно. Помисли си дали да не избяга, но приближаващият гигант бе прекалено мощен. Ускоряваше с 1.14 g почти максимумът на нейния кораб. Една инженерка не можеше да стори нищо друго, освен да го посрещне.

Освен това… толкова много метал! В полезна форма, доколкото можеше да прецени. Рояците бяха пълни с метални предмети, но от сплави, прекалено здрави, за да бъдат преобразувани.

Толкова много метал.

Но трябваше да я посрещне той, не обратното. Тя нямаше нито достатъчно гориво, нито ускорение. Изчисли точките за обръщане наум. Другият щеше да направи същото, разбира се. При постоянно ускорение решението беше уникално. Нямаше нужда да обменя информация с него.

Инженерите не ги биваше в общуването.

Бележки

[1] Математически символ, константа, равна на 2.71, използвана като основа на естествени логаритми. — Б.пр.