Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

12. Спускане в ада

Хангарът беше единственото помещение, в което можеше да се събере целият екипаж на кораба и научният персонал. Вътре бе претъпкано с техника: допълнителни спускателни совалки, катери, сандъци с научно оборудване, провизии и кашони, чието предназначение не знаеше дори Блейн. Хората на доктор Хорват бяха настояли да вземат почти всички уреди, използвани в тяхната област, и флотът не можеше да спори с тях, тъй като подобна експедиция беше безпрецедентна.

Сега огромното пространство се пръскаше по шевовете. Тук бяха вицекрал Мерил, министър Армстронг, адмирал Кранстън, кардинал Рандолф и много други местни величия. Род се надяваше, че офицерите му са успели да завършат подготовката за отпътуването. През последните дни бе претрупан с неизбежни задачи, повечето с обществен характер, и почти не му оставаше време за друго. Сега, докато чакаше началото на последната церемония, му се искаше да бе могъл да се изолира от обществения живот в столицата и да остане на кораба като отшелник. През следващата година щеше да е под командването на адмирал Кутузов и подозираше, че руснакът не се е зарадвал много, когато е научил този факт. Отсъствието му от церемонията на „Макартър“ веднага биеше на очи.

Кутузов беше снажен мъж без чувство за хумор. Приличаше на човек, излязъл от учебник по руска история, и говореше по същия начин. Това отчасти се дължеше на произхода му от Света Екатерина, но главно на собствения му избор. Адмиралът прекарваше часове в изучаване на древните руски обичаи и възприемаше много от тях. Мостикът на флагманския му кораб бе украсен с икони, в каютата му къкреше самовар и морските му пехотинци можеха да танцуват някакво подобие на казачок.

Във флота го смятаха за изключително компетентен. Той безпрекословно изпълняваше всяка дадена му заповед, без да проявява човешко състрадание, и това смущаваше всички около него. Тъй като флотът и парламентът официално бяха одобрили действията му при унищожаване на една бунтовническа планета — Имперският съвет смяташе, че драстичните мерки са предотвратили избухването на въстание в целия сектор — канеха Кутузов на всички светски събития, но не се разочароваха, когато им отказваше.

 

 

— Основният проблем са ония шантави руски обичаи — каза Синклер, когато офицерите на „Макартър“ обсъждаха новия си адмирал.

— Не са много по-различни от шотландските — отбеляза старши лейтенант Каргил. — Той поне не се опитва да научи всички ни на руски. Достатъчно добре говори англически.

— Това означава ли, че ние шотландците не знаем англически? — попита главният инженер.

— Сам се сети. — Но след миг Каргил размисли. — Разбира се, че не, Санди. Понякога, когато си възбуден, нищо не ти разбирам, но… ето, пийни една чаша.

Това си заслужаваше да се види — Каргил, полагащ всички усилия да се държи приятелски със Синклер. Разбира се, причината бе очевидна. Корабът се намираше на новошотландските докове в ръцете на главния интендант Макферсън и Каргил се боеше да не ядоса главния инженер. Можеха да демонтират каютата му — или нещо още по-ужасно.

 

 

Вицекрал Мерил му говореше нещо. Род се откъсна от мислите си и се заслуша.

— Казах, че наистина не разбирам смисъла от всичко това, капитане. Цялата церемония можеше да се проведе на повърхността — освен благословията ви, ваше преосвещенство.

— И преди се е случвало кораби да напускат Нова Шотландия без моята благословия — замислено отвърна кардиналът. — Макар че навярно не са заминавали на толкова смущаваща за Църквата експедиция. Е, това вече е проблем на младия Харди. — Той посочи корабния капелан. Дейвид Харди беше близо два пъти по-възрастен от Блейн и имаше същия чин, така че думите на кардинала трябваше да се възприемат относително. — Е, готови ли сме?

— Да, ваше преосвещенство. — Род кимна на Кели.

— Екипаж, мирно! — Разговорите стихнаха, по-скоро постепенно, отколкото рязко, както щеше да е, ако на борда нямаше цивилни.

Кардиналът извади от джоба си тънък епитрахил, целуна го и го преметна през раменете си. Капелан Харди му подаде сребърен съд и жезъл, завършващ с куха топка. Кардинал Рандолф го потопи в светената вода и поръси събралите се офицери и екипажа.

— Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг[1]. Слава на Отца и Сина, и Светаго Духа.

— Както е било в началото, сега и вовеки веков, светове без край, амин — чу се автоматично да отговаря Род. Вярваше ли във всичко това? Или го правеше само заради дисциплината? Не можеше да реши, но се радваше, че кардиналът е тук. Може би щяха да се нуждаят от всякаква закрила, дори божествена…

Прозвуча предупредителната сирена и официалната група се качи на спускателна совалка. Екипажът на „Макартър“ побърза да напусне хангара и Блейн влезе в херметичната камера. Разнесе се вой от изпомпване на въздуха, после огромните двойни врати се отвориха. Междувременно централните махови колела се завъртяха и корабът прекъсна движението си в орбита. Ако на борда имаше само военни, атмосферната совалка можеше да потегли и в движение, спускайки се по параболична — спрямо „Макартър“ — траектория, но тъй като на борда й бяха вицекралят и кардиналът, изобщо не можеше да става дума за това. Совалката плавно се издигна със сто и петдесет сантиметра в секунда.

— Затворете вратите и ги херметизирайте — енергично нареди Род. — Готови за ускорение. — После се обърна и заплува към мостика при нулевата гравитация. В хангара зад него се разгънаха телескопични подпори, които заеха почти цялото пространство. Проектирането на хангари на бойни кораби е сложна работа, тъй като всеки момент може да се наложи да изстрелят катер, и все пак огромното празно помещение трябва да е обезопасено срещу вероятни сблъсъци. С новите совалки на учените на Хорват, хангарът представляваше лабиринт от малки кораби, подпори и сандъци.

Останалите части от „Макартър“ също бяха претъпкани. Вместо обичайната организирана дейност след сирената, коридорите гъмжаха от хора. Объркали предупреждението за ускорение със сигнал за бойна тревога, някои от учените носеха части от бойни униформи. Други просто се мотаеха, пречеха на екипажа и не можеха да решат къде да идат. Сержантите безпомощно им крещяха.

Род най-после стигна на мостика. Офицерите и боцманите припряно разчистваха коридорите и докладваха готовност за ускорение. Блейн не обвиняваше хората си, че не са в състояние да контролират учените, но и не можеше да пренебрегне това положение. Всъщност нямаше в какво да упрекне научния министър и неговите специалисти, но ако се държеше достатъчно строго с екипажа си, учените може би щяха да им съдействат, за да спестят на космонавтите… Струваше си да провери. Род видя на един от мониторите двама морски пехотинци и четирима цивилни лаборанти, които спореха до задната столова, и мислено изруга. Надяваше се, че ще се получи. Все някак трябваше да се справи.

 

 

— Сигнал от флагманския кораб, господин капитан. „Поддържай курс към «Червените борове».“

— Ясно, господин Потър. Господин Ренър, поемете управлението и следвайте танкер номер три.

— Слушам — усмихна се главният астрогатор. — Значи потегляме. Жалко, че в устава не пише нищо за шампанско в такива случаи.

— Струва ми се, че и двете ви ръце ще бъдат заети, господин Ренър. Адмирал Кутузов иска да поддържаме, както се изразява той, правилен строй.

— Тъй вярно. Снощи обсъдих този въпрос с главния астрогатор на „Ленин“.

— Аха. — Род се отпусна назад на командното си кресло. Пътуването щеше да е трудно. С всички тези учени на борда. Доктор Хорват беше настоял лично да участва в експедицията и щеше да им създава проблеми. На борда имаше толкова много цивилни, че повечето офицери трябваше да спят по двама в тесните си каюти, а за младши лейтенантите бяха опънати хамаци в юнкерския кубрик. Морските пехотинци бяха натъпкани във възстановителните помещения, за да освободят място за научното оборудване. На Блейн вече му се искаше Хорват да бе спечелил спора с Кранстън. Министърът бе предложил да вземат боен носач, на който имаше предостатъчно място за спане.

От Адмиралтейството обаче бяха наредили експедицията да се състои само от кораби, способни да се защитават. Танкерите щяха да ги придружат до Окото на Мърчисън, но нямаше да продължат до Сламката.

 

 

Заради цивилните пътуваха с 1.2 g. Род трябваше да търпи безброй официални вечери, да играе ролята на посредник между учените и екипажа и да отблъсква опитите на астрофизика доктор Бъкман изцяло да обсеби Сали.

Първият скок премина нормално. Трансферният пункт до Окото на Мърчисън имаше удобно разположение. В мига преди прехвърлянето Нова Каледония изглеждаше величествено. После Окото се превърна в пламтящо червено кълбо.

И флотилията потегли напред.

 

 

Гавин Потър беше разменил хамака си с Хорст Стейли. Това му костваше една седмица пране на дрехите на старшия юнкер, но си струваше — новият му хамак висеше до илюминатор.

Обикновено илюминаторът се намираше отдолу — в цилиндричния под на кубрика. Потър лежеше по корем, за да гледа през мрежата, и на лицето му се изписваше доволна усмивка.

Уитбред бе точно срещу него. Няколко минути той просто го наблюдаваше, после го повика:

— Потър.

Новошотландецът обърна глава.

— Да, Уитбред?

Пъхнал ръце под тила си, Уитбред продължи да го гледа. Отлично съзнаваше, че интересът на Потър към Окото на Мърчисън не е негова работа. Ала младият юнкер се държеше любезно. Кога ли търпението му щеше да се изчерпи?

На борда на „Макартър“ се случваха забавни неща, но юнкерите не бяха допускани до тях. Когато не бяха на вахта, сами трябваше да си намират развлечения.

— Потър, струва ми се, че ви прехвърлиха на стария „Мак“, когато бяхме на Дагда, точно преди да се насочим към сондата. — Гласът на Уитбред беше звънлив и се чуваше в целия кубрик. Хорст Стейли, който също не бе дежурен, се обърна към тях и се заслуша.

Потър се завъртя и запремигва.

— Да, Уитбред. Точно така.

— Е, все някой трябва да ви го каже, а мисля, че досега никой не се е сетил да го направи. По време на първия ви полет на кораба се приближихме на опасно разстояние до слънце клас F8. Надявам се, че не сте останали с лоши впечатления за флота.

— Ни най-малко. Беше вълнуващо — учтиво отвърна Потър.

— Въпросът е, че такива случаи са нещо изключително. Не са обикновено ежедневие. Реших, че някой трябва да ви го каже.

— Но ние се готвим да направим тъкмо това!

— Какво? — Уитбред не бе очаквал такава реакция.

— Никой кораб от Първата империя не е открил трансферен пункт от Окото на Мърчисън до Сламката. Може и да не са имали нужда, но все пак сигурно са се опитвали — сериозно каза Потър. — Хм, нямам почти никакъв космически опит, но не съм неграмотен, Уитбред. Окото на Мърчисън е червен супергигант, огромна куха звезда, голяма колкото орбитата на Сатурн в системата на земното слънце. Струва ми се логично, ако изобщо съществува, Олдърсъновият пункт за Сламката да е в онази звезда. Нали?

Хорст Стейли се надигна на лакът.

— Мисля, че е прав. Това обяснява защо никой не е картирал трансферния пункт. Всички са знаели къде е…

— Но никой не е искал да провери. Да, разбира се, че е прав — презрително рече Уитбред. — И тъкмо натам сме се запътили. Ура!

— Да — усмихна се Потър и отново се загледа през илюминатора.

— Това е извънредно необичайно — каза Уитбред. — Ако щете ми вярвайте, но ви уверявам, че не навлизаме в звезди повече от два пъти на всеки три пътувания. — Той замълча за миг. — И даже това е прекалено.

 

 

Флотилията спря край мъглявите очертания на Окото на Мърчисън. Не ставаше и дума да влязат в орбита. От това разстояние гравитацията на супергиганта беше прекалено слаба.

Танкерите се приближиха и започнаха да зареждат резервоарите на бойните кораби.

 

 

Между Хорас Бери и Бъкман се породи странно приятелство. Търговецът понякога дори се чудеше какво иска от него астрофизикът.

Бъкман бе слаб, жилав човек с тънки кости. Ако се съдеше по вида му, изглежда, забравяше да се храни дни наред. Не го интересуваше нищо в истинската вселена, поне както я разбираше Бери. Хора, време, власт, пари — това бяха само средства, които ученият използваше, за да изследва звездите. Защо му беше да търси компанията на търговец?

Но Бъкман обичаше да говори, а Хорас имаше време да го слуша. Напоследък „Макартър“ бе заприличал на кошер, ужасно оживен и претъпкан с хора. А в каютата на Бери имаше достатъчно място човек да крачи назад-напред.

Или, цинично си мислеше той, може би му харесваше кафето. Бери разполагаше с десетина вида, все приготвени от него смески, и филтърни конуси, с които да го приготвя. Отлично съзнаваше качеството му в сравнение с онова, което правеха в големите кафемашини из кораба.

Набил им поднесе кафе, докато двамата наблюдаваха зареждането на екрана в каютата. Танкерът, който пълнеше резервоара на „Макартър“, не се виждаше, но „Ленин“ и другият кораб се очертаваха на мътноаления фон като мастиленочерни издължени яйца, свързани със сребрист кабел.

— Не би трябвало да е чак толкова опасно — каза доктор Бъкман. — Вие го приемате като спускане в слънцето, Бери. Строго погледнато, наистина е така. Но цялото това огромно пространство не е много по-голямо от Кал или което и да е друго жълто джудже. Мислете за него като за нажежен до червено вакуум. Освен ядрото, разбира се — то навярно е малко и изключително плътно.

— Този случай ни дава възможност да научим много — с блеснали, отправени към безкрайността очи прибави астрофизикът. Бери го наблюдаваше отстрани и намираше изражението му за величествено. И преди го беше виждал, но рядко. Такива хора не можеха да се купят с пари. Присъствието на учения му действаше отпускащо и това му харесваше.

— Мислех, че вече знаете всичко за Окото — отвърна той.

— Проучванията на Мърчисън ли имате предвид? Изгубена е прекадено много информация, а част от запазената не е достоверна. След скока включих цялата си апаратура. Бери, количеството на тежките частици в слънчевия вятър е удивително голямо. А това на хелия — огромно. Но доколкото знаем, корабите на Мърчисън не са навлезли в самото Око. Именно там човек наистина може да научи нещо. — Бъкман се намръщи. — Надявам се, че уредите ни ще издържат. Трябва да се показват извън Лангстъновото поле, разбира се. Най-вероятно ще прекараме известно време в тази нажежена мъгла, Бери. Ако полето поддаде, тя ще унищожи всичко.

Търговецът го зяпна, после се засмя.

— Да, докторе, така излиза!

Бъкман се озадачи. Трябваха му няколко секунди, за да проумее думите му.

— А, разбирам какво искате да кажете. Че ще загинем и ние, нали? Не ми беше хрумнало.

Прозвуча ускорителната сирена. „Макартър“ навлизаше в Окото.

 

 

В ухото на Род отекна гърленият глас на Синклер.

— Тук машинното отделение, господин капитан. Всички системи в изправност. Полето се справя чудесно, не е толкова топло, колкото се страхувахме.

— Добре — отвърна Блейн. — Благодаря, Санди. — Той проследи с поглед танкерите, които се смаляваха на звездния фон. Вече бяха на хиляди километри и се виждаха само с телескопи.

Другият екран показваше бяло петно сред червена мъгла: „Ленин“. Флагманският кораб щеше да потърси Олдърсъновия пункт — ако имаше такъв.

— И все пак е сигурно, че рано или късно в полето ще се появи пробойна — продължи главният инженер. — Топлината няма къде да отиде, така че трябва да се акумулира. Това не е като космическа битка, господин капитан. Но можем да издържим, без да освобождаваме натрупаната енергия, поне седемдесет и два часа. После — нямаме данни. Досега никой не се е опитвал да изпълни толкова безумен номер.

— Да.

— А би трябвало — весело подхвърли Ренър, който слушаше разговора от своя пулт. „Макартър“ поддържаше гравитация 1 g, но рядката фотосфера оказваше по-голяма съпротива, отколкото бяха очаквали. — Логично е Мърчисън да се е опитал. Корабите на Първата империя са били по-добри от нашите.

— Може и да се е опитал — разсеяно отвърна Род. На екрана „Ленин“ се отдалечаваше. Изпълни го раздразнение. Трябваше да води „Макартър“…

Старшите офицери спяха на постовете си. Ако полето погълнеше прекалено много енергия, нямаше да са в състояние да направят нищо, но Блейн се чувстваше по-добре на командното си кресло. Накрая стана очевидно, че присъствието му е излишно.

От флагмана се получи заповед и „Макартър“ изключи двигателите си. Прозвуча предупредителна сирена и корабът се завъртя, после друг сигнал оповести края на неприятните гравитационни промени. Екипажът и пътниците разкопчаха предпазните си колани.

— Освободете вахтените на долната палуба — нареди Род.

Ренър се изправи и се протегна.

— Това е, господин капитан. Разбира се, когато фотосферата се сгъсти, ще трябва да намалим скоростта, но няма проблем. Триенето и без това ни забавя. — Той погледна към екраните си и зададе няколко въпроса на компютъра. — Не е плътна като… хм, да речем като атмосфера, но гъстотата й е много по-голяма от тази на слънчев вятър.

Блейн и сам го виждаше. „Ленин“ все още водеше с изключени двигатели. На екраните флагманският кораб приличаше на черна треска с неясни очертания заради четирите хиляди километра нажежена до червено мъгла.

Окото се сгъстяваше около тях.

 

 

Род остана на мостика още един час, после осъзна, че е забравил нещо.

— Господин Ренър?

— Слушам.

— Вече можете да си починете. Предайте управлението на господин Кроуфорд.

— Слушам. — Главният астрогатор се запъти към каютата си. Още преди четирийсет и осем минути беше стигнал до заключението, че присъствието му на мостика не е наложително. А сега, горещ душ и малко сън на койката, вместо на пулта…

Както обикновено, коридорът до каютата му бе претъпкан. Кевин Ренър решително си пробиваше път — и изведнъж някой силно се блъсна в него и почти падна.

— По дяволите! Извинете — изръмжа мъжът и се хвана за реверите на астрогатора.

— Извинете и вие, доктор Хорват.

— Моите извинения — Министърът на науката отстъпи назад и изтупа дрехите си. — Още не съм свикнал с гравитацията. С всички ни е така. Дали е заради ефекта на Кориолис[2]?

— Не. Заради лактите е — отвърна Ренър и на устните му плъзна обичайната му усмивка. — На борда на този кораб има шест пъти повече лакти, отколкото хора, докторе. Изчислих го.

— Много смешно, господин… Ренър, нали? Главен астрогатор Ренър. Ренър, тази пренаселеност пречи на моите хора също толкова, колкото и на вашите. Ако можехме да не ви се пречкаме, нямаше да го правим. Но не можем. Трябва да съберем информация за Окото. Възможно е никога повече да не ни се удаде такъв шанс.

— Зная, докторе, и се отнасям с разбиране. А сега, ако обичате… — Сладките мечти за гореща вода и чисти завивки се стопиха, когато Хорват отново го хвана за реверите.

— Един момент, моля. — Министърът като че ли си спомни за нещо. — Господин Ренър, вие сте били на борда, когато капитанът е пленил извънземната сонда, нали?

— Естествено.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Сега ли? Но, докторе, всеки момент може да ме повикат на мостика…

— Спешно е.

— Но както може би сте забелязали, ние се движим във фотосферата на звезда. — „И не съм се къпал от три дни, както също може би сте забелязали…“ Ренър видя изражението на Хорват и се предаде. — Добре, докторе. Само че нека не стоим в коридора.

Каютата на министъра беше също толкова претъпкана с багаж, колкото и всички на борда, но бе самостоятелна, което целият екипаж на „Макартър“ би сметнал за незаслужен разкош. Ако се съдеше по презрителния поглед на Хорват, неговото мнение очевидно не бе такова.

Той прибра койката в стената и спусна два стола.

— Седнете, Ренър. Някои неща в това пресрещане ме безпокоят. Надявам се, че ще получа от вас безпристрастен поглед върху нещата. Вие не сте флотски човек.

Главният астрогатор не си направи труд да отрече това твърдение. Преди беше служил като помощник-капитан на търговски кораб и нямаше търпение да напусне флота с още по-богат опит, за да стане капитан.

— Е, Ренър — каза Хорват и седна на ръба на сгъваемия стол, — абсолютно ли беше необходимо да атакувате сондата?

Ренър се разсмя.

Министърът не реагира, макар да изглеждаше така, сякаш е сдъвкал развалена стрида.

— Извинете — отвърна астрогаторът. — Не трябваше да се смея. Вие не бяхте на борда. Знаете ли, че сондата се приближаваше към Кал с максимално ускорение?

— Естествено. Но чак толкова ли беше опасно?

— Доктор Хорват, капитанът на два пъти ме изненада. Много. Когато сондата ни нападна, аз се опитвах да заобиколя платното преди да сме изгорели. Може би щях да успея, а може би не. Но капитанът нареди да минем през платното. Блестяща идея — трябваше да се сетя и сам. Този човек е гений. И в същото време е маниакален самоубиец.

— Моля?

— Изобщо не трябваше да се опитва да залови сондата. Изгубихме прекалено много време. Щяхме да се натресем в звездата. И досега не мога да повярвам, че успяхме толкова бързо да качим на борда оная проклета капсула…

— Блейн ли го направи?

— Не. Нареди на Каргил. Той е по-опитен в маневрите при висока гравитация. И тъкмо това е въпросът, докторе. Капитанът избра най-подходящия човек и по този начин ни спаси.

— А вие щяхте да избягате, така ли?

— Незабавно и без капчица срам.

— Но той я е заловил. Добре. — Хорват кисело сбърчи лице. — Но също така е стрелял по нея. Първи…

— Извънземният стреля първи.

— Това е била метеоритна защита!

— Няма значение.

Министърът сви устни.

— Добре, докторе, да опитаме по друг начин. Да речем, че оставите колата си на хълм без спирачка и да речем, че тя се спусне по склона и убие четирима души. Вие носите ли вина?

— Огромна.

— Сламкарите са поне също толкова интелигентни, колкото и ние. Съгласен ли сте? Добре. Създали са метеоритна защита. Били са длъжни да я направят така, че да не стреля по неутрални космически кораби.

Хорват дълго мълча. Кевин Ренър мислеше за ограниченото количество гореща вода и за това, че киселото изражение май е естествено присъщо на министъра.

— Благодаря, господин Ренър — каза Хорват накрая.

— Моля. — Той се изправи.

Прозвуча сирена.

— О, Господи! За мен е. — Главният астрогатор се втурна към мостика.

 

 

Бяха дълбоко в Окото: достатъчно дълбоко, за да виждат в жълто рядката звездна материя наоколо. Индикаторите на полето светеха в същия цвят, но със зеленикав оттенък.

Когато стигна на мостика, Ренър не видя миноносеца на дисплеите.

— „Ленин“ вече е скочил?

— Тъй вярно — потвърди юнкер Уитбред. — Сега сме ние, господин главен астрогатор. — Червенокосият младеж широко се усмихна.

Блейн доплува до мостика, без да докосва стените на коридора.

— Поемете управлението, господин Ренър. Пилотът би трябвало да е на вашия пулт.

— Тъй вярно. — Ренър се обърна към Уитбред. — Освобождавам ви. — Пръстите му затанцуваха по клавиатурата и по екрана потекоха новите данни. Последваха сирени: готовност за скок, бойна готовност, ускорение. „Макартър“ се приготви за неизвестността.

Бележки

[1] Псалтир, 50: 9. — Б.пр.

[2] Отклонение на движещо се тяло по отношение на земята, отдавано на хипотетична сила (сила на Кориолис), но всъщност предизвикано от земното въртене. — Б.пр.