Серия
Сламкарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mote in God’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

9. Негово височество реши

Вицекралската резиденция беше най-внушителната сграда в единствения голям град на Нова Шотландия. Сали възхитено разглеждаше огромната сграда и възбудено сочеше багрите, променящи се с напредването на совалката.

— Как са постигнали този ефект? — попита тя. — Не ми прилича на синтетично покритие.

— Изсечена е от новошотландска скала — поясни Синклер. — Никъде другаде няма да видите такива. Преди Първата империя да тераформира планетата, тук не е имало живот. Цветовете са си останали същите, каквито и преди да изстине лавата.

— Прелестно е — отвърна Сали. Около двореца имаше широко открито пространство. Жилищните сгради бяха малки и от въздуха лесно се различаваше кръговата система, в която бяха организирани. Така оставаше място за големите генератори на поле, осигуряващи сигурна защита на местните жители. — Нямаше ли да е по-просто, ако използваха правоъгълен план?

— По-просто, да — каза Синклер. — Но ние сме преживели двестагодишна война. Никой не иска да живее без защитно поле — не че не вярваме на флота и Империята — припряно прибави той. — Но не е лесно да промениш толкова стари навици. Предпочитаме да живеем на гъсто и знаем да се бием.

Совалката описа кръг и кацна върху застиналата лава на покрива. По оживените тесни улици долу се виждаха всевъзможни шотландски карета. Сали се изненада колко е малка имперската секторна столица.

Род я остави с офицерите си в удобна чакалня и последва охраната от морски пехотинци в колосани униформи. Залата на Съвета едновременно съчетаваше простота и разкош. Каменните стени контрастираха на скъпите вълнени килими и гоблени. От високите греди на тавана висяха бойни знамена.

Войниците го въведоха вътре и му показаха къде да седне. Точно пред него имаше подиум за членовете на Съвета и техните помощници, а вицекралският трон над него доминираше над цялата зала. И все пак дори тронът оставаше в сянката на огромен холос на Негово величество Леонид IX, по Божия милост император на човечеството. Когато пристигаше съобщение от престолния свят, образът оживяваше, но сега показваше мъж на не повече от четирийсет години, облечен в мастиленочерната униформа на адмирал на флота без никакви военни отличия и ордени. Тъмните му очи пронизваха всички присъстващи в залата и гледаха към нещо отвъд тях.

Помещението бързо се изпълваше. Тук бяха депутатите в секторния парламент, военни и флотски офицери, забързани цивилни, следвани от нервни секретари. Род нямаше представа какво да очаква, но забеляза завистливите погледи на онези зад него. Той беше най-младшият офицер на първия ред от местата за гости. Адмирал Кранстън седна през два стола от лявата му страна и ободрително му кимна.

Прозвуча гонг. Чернокожият дворцови майордом — със символичен бич, затъкнат в колана на бялата му униформа — се качи на подиума над тях и удари по пода с жезъла си. Имперските съветници влязоха в залата в колона по един и заеха местата си. Не бяха толкова внушителни, колкото звучаха титлите им, реши Блейн. Повечето изглеждаха измъчени — но мнозина притежаваха същия поглед като този на императорския портрет, способност да гледат отвъд присъстващите към нещо, за което човек можеше само да се досеща.

Майордомът изпъчи гърди и удари три пъти с жезъла си.

— Негово височество Стефан Юрий Александрович Мерил, вицекрал на негово императорско величество в сектора отвъд Въглищния чувал. Бог да дари с мъдрост негово величество и негово височество.

Всички се изправиха. Род си помисли, че е лесно да си циничен. В крайна сметка, Мерил беше обикновен човек, както и Негово императорско величество. Обуваха си панталоните крачол по крачол. Ала носеха отговорност за съдбата на човешката раса. Съветът можеше да им дава препоръки. Сенатът можеше да води дебати. Парламентът можеше да вика и да поставя искания. И все пак, когато се обмислеха всички препоръки, някой трябваше да действа от името на човечеството… Не, церемониите не бяха проява на празна помпозност. Трябваше да се напомня за хората, които притежаваха такава власт.

Негово височество бе висок слаб мъж с гъсти вежди. Носеше флотска униформа с кометата и слънцето на гърдите си, отличия, заслужени с дългогодишна служба в сектора. Когато стигна до трона си, той се обърна към холоса и се поклони. Майордомът прочете клетвата за вярност към короната, след което Мерил седна и кимна на Съвета.

Лорд-председателят на Съвета херцог Бонин се изправи от мястото си в средата на голямата маса.

— Милорди, господа, Съветът се събира по заповед на негово височество, за да обсъди въпроса за извънземния кораб от Сламката. Сесията може да е продължителна — без сарказъм прибави той.

— Всички сте получили доклада за проучването на кораба. Мога да го обобщя в две основни точки: извънземните нямат нито Олдърсънов двигател, нито Лангстъново поле. От друга страна, те, изглежда, притежават значително по-съвършена техника от тази в Империята — имам предвид и техниката от времето на Първата империя.

В залата се разнесоха ахвания. Мнозина имперски управници и повечето поданици се отнасяха към Първата империя с почти мистично благоговение. Бонин многозначително кимна.

— Сега ще обсъдим какво трябва да направим. Негово превъзходителство сър Трафин Гиъри, секторен министър на външните работи.

Сър Трафин бе висок почти колкото вицекраля, но с това приликата помежду им свършваше. Вместо стройната, атлетична фигура на Негово височество, тялото на министъра приличаше на бъчва.

— Ваше височество, милорди, господа. Пратихме куриер на Спарта и след седмица ще пратим още един. Тази сонда пътуваше по-бавно от светлината и е била изстреляна преди повече от сто години. В продължение на няколко месеца не се налага да предприемаме никакви мерки. Предлагам да се приготвим за експедиция до Сламката, но иначе да чакаме инструкции от негово величество. — Гиъри свирепо издаде напред долната си устна и се огледа. — Навярно ще изненадам мнозина от вас, които познават характера ми, но смятам, че е разумно сериозно да обмислим този проблем. Възможно е от нашето решение да зависи съдбата на човешката раса.

Надигна се одобрителен шепот. Председателят кимна на човека от лявата си страна.

— Милорд Ричард Макдоналд Армстронг, секторен министър на войната.

За разлика от огромния сър Трафин, военният министър беше дребен мъж с меко лице. Но очите му бяха твърди — също като на портрета над подиума.

— Отлично разбирам възгледите на сър Трафин — започна Армстронг. — За нас е огромно облекчение да знаем, че най-мъдрите мъже на нашата раса на Спарта ще поправят неуспехите и грешките ни.

Новошотландският му акцент почти не се усещаше, помисли си Род, но Армстронг определено беше местен. Дали ако им се наложеше, тези хора можеха да говорят като всички останали?

— Но е възможно да нямаме достатъчно време — тихо продължи военният министър. — Помислете. Както показват архивите ни, преди сто и тринайсет години Сламката просияла толкова ярко, че затъмнила Окото на Мърчисън. По-късно угаснала. Това несъмнено бележи момента, в който сондата е започнала да намалява скорост при навлизането си в нашата система. Лазерите, които са я изстреляли, са действали дълго време. Създателите им са имали поне сто и петдесет години, за да разработят нова техника. Помислете за това, милорди. За сто и петдесет години земните хора са стигнали от бойните платноходи до космическия кораб, кацнал на Луната. От барута до ядрения синтез. До техническо равнище, достатъчно за построяването на такава сонда — и след още век и половина създали Олдърсъновия двигател, Лангстъновото поле, десет междузвездни колонии и Кодоминиума. Половин столетие по-късно флотът напуснал Земята, за да основе Първата империя. Ето какво могат да означават век и половина в развитието на една раса, милорди. Ето пред какво сме изправени днес.

— Аз смятам, че не можем да си позволим да чакаме! — изкънтя в залата гласът на стареца. — Да чакаме вест от Спарта ли? При цялото ми уважение към съветниците на негово величество, какво ново биха могли да ни кажат те? Докато подготвят отговора си, ние ще сме им пратили нови доклади. Възможно е положението тук да се е променило и инструкциите им да не са актуални. По-добре да допуснем грешка, отколкото да бездействаме!

— Какво препоръчвате? — сухо попита председателят на Съвета.

— Вече наредих на адмирал Кранстън да свика всички свободни в момента бойни кораби. Пратих на негово величество спешна молба за допълнителни сили. Предлагам към Сламката да се отправи експедиция на флота, за да установи какво става там. В същото време доковете на Нова Шотландия да преустроят достатъчно кораби, за да сме сигурни, че ако се наложи, ще сме в състояние да унищожим планетата на извънземните.

В залата прозвучаха възклицания. Един от членовете на Съвета припряно се изправи и поиска думата.

— Доктор Антъни Хорват, министър на науката — съобщи председателят.

— Ваше височество, милорди, нямам думи — започна Хорват.

— Ще ми се наистина да беше онемял — измърмори към Род адмирал Кранстън.

Министърът на науката бе възрастен, грижливо облечен мъж с внимателно обмислени жестове и думи, сякаш знаеше точно какво иска да каже и нищо повече. Говореше тихо, но гласът му отлично се чуваше в цялата зала.

— Милорди, тази сонда с нищо не ни заплашва. Тя е носила на борда си само един пътник, който не е имал възможност да докладва на родната си планета. — Хорват хвърли многозначителен поглед към адмирал Кранстън. — Няма абсолютно никакви данни, че извънземните познават пътуването със свръхсветлинна скорост. Няма нито намек за опасност, макар че милорд Армстронг говори за свикване на флота. Той се държи така, сякаш някакъв мъртъв извънземен и неговото светлинно платно заплашват цялото човечество! Питам ви, има ли логика в това?

— Какво е вашето предложение, доктор Хорват? — каза председателят.

— Да пратим експедиция, да. Съгласен съм с министър Армстронг, че няма смисъл да чакаме подробни инструкции от Спарта. Пратете боен кораб, ако това ще успокои духовете. Но с учени, дипломати, представители на търговското съсловие. Да идем с мир, както те дойдоха с мир, а не да ги заплашваме, сякаш са пирати! Никога повече няма да имаме такава възможност, милорди. Първият контакт между човечеството и разумни извънземни. О, ще открием други разумни видове, но никога повече няма да има първи път. Онова, което направим, завинаги ще остане в нашата история. Нека не я опозоряваме!

— Благодаря ви, доктор Хорват — рече председателят. — Има ли други изказвания?

Имаше. Всички заговориха едновременно, докато най-после не беше въведен ред.

— Господа, трябва да вземем решение — заяви херцог Бонин. — Какъв съвет бихте желали да дадете на негово височество? Да пратим ли експедиция на Сламката?

Този въпрос се реши бързо. Групите на военните и учените бяха по-многобройни от поддръжниците на сър Трафин. Нова Шотландия щеше колкото може по-бързо да прати кораби.

— Отлично — кимна Бонин. — А сега за характера на експедицията. Военна или цивилна?

Майордомът удари с жезъла си. Всички отправиха погледи към трона. По време на дебатите Мерил не беше проявил никакво отношение.

— Благодаря на Съвета, но не се нуждая от препоръки по този въпрос — заяви вицекралят. — Той се отнася до безопасността на сектора. — Мерил прокара пръсти през косата си, жест, който провали тържествеността на думите му. Когато осъзна какво е направил, Негово височество припряно отпусна ръка в скута си. На лицето му се изписа усмивка. — Макар да предполагам, че решението на Съвета не би се различавало от моето. Сър Трафин, за чисто научна експедиция ли се обявява вашата група?

— Не, ваше височество.

— Струва ми се, че е излишно да питам милорд министъра на войната. Във всеки случай, групата на доктор Хорват щеше да остане в малцинство. Тъй като подготвянето на експедиция от такъв характер не изисква общо заседание на Съвета, незабавно ще приема доктор Хорват, сър Трафин, милорд Армстронг и адмирал Кранстън в кабинета си. Адмирал, това ли е офицерът, за когото ми говорихте?

— Да, ваше височество.

— Доведете и него. — Мерил се изправи и се отдалечи от трона толкова бързо, че майордомът нямаше възможност да изпълни церемониалните си задължения. Той със закъснение удари с жезъла по подиума и се обърна към портрета на императора.

— Негово височество обявява Съвета за разпуснат. Бог да дари мъдрост на негово височество. Боже, пази императора.

Докато другите напускаха залата, адмирал Кранстън хвана Род под ръка и го изведе през една малка врата до подиума.

— Какво мислите за всичко това? — попита главнокомандващият.

— Беше много организирано. Присъствал съм на сесии на Съвета на Спарта, на които едва не се стигаше до бой. Старият Бонин си знае работата.

— Да. Разбирате този политически капан, нали? Поне по-добре от мен. Може би ще се окаже, че изборът ни е бил по-правилен, отколкото смятах.

— Какъв избор, господин адмирал?

— Не е ли очевидно, капитане? Снощи двамата с негово височество взехме решение. Ще потеглите с „Макартър“ за Сламката.