Серия
Оперативен център (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Acts of War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Том Кланси. Бойни действия

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 1997

Редактор: Лилия Анастасова


Благодарим на Джеф Роувин за творческите идеи и неоценимото сътрудничество при подготовката на ръкописа. Нашата признателност и за помощта на Мартин Х. Грийнбърг, Лари Сегриф, Робърт Йодълман, Том Малоун и чудесните хора от групата «Пътнам Бъркли», сред които Филис Гран, Дейвид Шанкс и Елизабет Бийер. Както обикновено искаме да благодарим на Робърт Готлиб от агенция «Уилям Морис», нашия агент и приятел, без когото тази книга нямаше да бъде написана. Обаче вие, нашите читатели, трябва да определите доколко са били успешни колективните ни усилия.

Том Кланси и Стив Печеник

1.

Понеделник, 11:00

Ел-Камишли, Сирия

Ибрахим ал-Рашид махна слънчевите си очила и надникна през мръсния прозорец на «Форд Галакси», модел 1963 година.

Младият сириец не присви очи. Наслаждаваше се на слънчевата светлина, отразена от златистата пустош. Болката му доставяше същото удоволствие както топлината на лицето, горещия въздух в белите дробове и потта по гърба. Той приемаше неудобствата така, както го бяха правили пророците — хората, дошли в пустинята, за да бъдат приковани към Божията наковалня, приготвена за Неговата велика мисия.

Но макар да му беше приятно, през лятото по-голямата част от територията на Сирия беше истинска пещ. Макар че климатичната инсталация на колата работеше, присъствието на другите трима мъже повишаваше температурата.

Махмуд, големият брат на Ибрахим, седеше отпред до него. Макар че се потеше обилно, той беше необичайно мълчалив дори когато новите и бързи пежа и фиати ги изпреварваха. В момента не желаеше скандали. Но стигнеше ли се до бой, нямаше по-смел от него. Още като дете Махмуд винаги беше готов да нападне по-едрите момчета. На задната седалка Юсуф и Али играеха карти за по един пиастър на раздаване. Всяка загуба се придружаваше от лека ругатня.

Ремонтираният осемцилиндров двигател ги придвижваше плавно по модерното шосе номер седем. Фордът беше десет години по-стар от Ибрахим и многократно ремонтиран. Но резервоарът беше достатъчно голям, за да побере онова, което им трябваше, а шасито — солидно. Подобно на арабите, кюрдите, арменците, черкезите и много други народи тази кола беше съставена от различни части — някои нови, други стари. Но въпреки това се движеше.

Ибрахим се вгледа в скучния пейзаж. Не приличаше на пустинята на юг — само пясък, облаци прах, трепкащи миражи, черни шатри на бедуини и тук-там по някой оазис. Тази пустиня представляваше безкрайна шир от изсъхнала и напукана пръст, голи хълмове и стотици руини на древни селища. За съвременния бит напомняха изоставени превозни средства, бензиностанции и сенници, където продаваха престояла храна и горещи напитки. Сирийската пустиня винаги е примамвала авантюристите, поетите и археолозите, които изпитваха на гърба си и после описваха нейните опасности. Но областта между великите Тигър и Ефрат някога е била пълна с живот. Не каквато е сега. Преди турците да започнат да източват водните й запаси.

Ибрахим си спомни сутринта, когато преди да тръгнат, баща му каза:

— Водата е живот. Контролираш ли едното, ще контролираш и другото.

Младият мъж познаваше историята и географията на областта. И водите. Беше идвал тук два пъти, докато служеше във Военновъздушните сили. Откакто се уволни и се залови да поправя трактори и други машини в една голяма ферма, непрекъснато слушаше старите хора да говорят за сушата и за глада.

В миналото известна като Месопотамия — гръцката дума за «земята между реките», сега Сирия се наричаше Ал-Гезира — «островът». Остров без вода.

Река Тигър някога е била един от най-важните транспортни маршрути в света. Тя извира от Източна Турция и тече около хиляда осемстотин и петдесет километра в югоизточната част на Ирак, където при Басра се съединява с Ефрат. Голямата Ефрат е образувана от сливането на реките Кара и Мурад в Източна Турция. Тя тече предимно на юг, а после на югозапад в продължение на почти две хиляди и седемстотин километра през огромни каньони и скалисти дефилета в горното си течение и през обширна равнина в Сирия и Ирак. Там, където се срещат, Тигър и Ефрат образуват речния канал Шат-ел-Араб, който тече на югоизток, влива се в Персийския залив и е част от границата между Ирак и Иран. Двете страни отдавна спорят коя да контролира корабоплаването върху този сто и деветдесет километров воден път.

Тигър и Ефрат на изток и великият Нил на запад някога са образували Плодородния полумесец — люлката на няколко ранни цивилизации, датиращи от 500 г.пр. Хр.

Люлката на цивилизацията, каза си Ибрахим. Неговата родина. Една трета от тази велика земя, на която принадлежеше и той, сега беше безжизнена и западаше.

В миналото по Ефрат са плавали военни кораби и местните племена са били принудени да се придвижат на запад. Водните колела и напоителните канали на изток били занемарени, докато в западната част на страната се издигали велики градове, простиращи се от Алепо на север до вечния Дамаск. Ефрат била изоставена, а после — съсипана. Бистрите й води станали кафяви от индустриалните и човешките отпадъци, идващи предимно от Турция. Сега дори топящите се планински снегове и поройните дъждове не можеха да я изчистят. През осемдесетте Турция започна масирана кампания за водните запаси, построявайки язовири по горното течение на Ефрат. Това спомогна за пречистването на реката и за плодородието на турските ниви, но причини още по-голяма суша и глад в Северна Сирия и особено в Ал-Гезира.

И Сирия не направи нищо, за да предотврати това, горчиво помисли Ибрахим. Трябваше да се бори с Израел на югозапад и да наблюдава действията на Ирак на югоизток. Сирийското правителство не искаше цялата северна граница — повече от шестстотин и четирийсет километра — да бъде подложена на опасност заради обтегнати отношения с турците.

Но наскоро започнаха да се чуват различни гласове, които станаха особено силни през 1996 година след неколкократните и настървени атаки срещу кюрдите. В провинция Хакари, близо до границата с Ирак, в сблъсъци с турците загинаха хиляди кюрди. Още няколко хиляди умряха, когато в Халабджа Саддам Хюсеин използва отровен газ срещу кюрдите. Кръвопролитията се засилиха и заради вътрешните борби между различните кюрдски секти — за земя, традиции и заради степента на намеса, която биха търпели от страна на населението с друго самосъзнание.

Накрая Муллах Мустафа Мирза, водачът на малкия, но могъщ клан Мирза от Ирак, ги призова да се помирят. Той поиска обединение. А обаятелният Валид Ал-Назри, лидерът на ПКК, кюрдската работническа партия, се съгласи да му помогне да го постигне.

През последните няколко месеца Ибрахим прекарваше почти цялото си свободно време в Хазеке, тих град на югозапад. Работеше с местните патриоти от ПКК, в която членуваше и брат му. След като се увери, че печатарските преси и колите работят, той нетърпеливо изслуша възгледите на Махмуд относно основаването на автономна държава. Докато помагаше в пренасянето на оръжие и взривни материали под прикритието на нощта, слушаше ожесточените им спорове за обединяване с другите кюрдски фракции. Докато си почиваше, след като бе помогнал на няколко малки въоръжени групи да се качат на влака, той чу какви уговорки се правят за посрещането на иракските и турските кюрди, да кроят планове за автономна държава и да избират водач.

Ибрахим сложи слънчевите си очила и светът отново потъмня.

В днешно време единствената причина за прекосяването на Ал-Гезира е пътуването до Турция. Той също бе тръгнал натам, макар че не беше като повечето туристи. Те идваха с фотоапарати, за да снимат пазарите, окопите от Първата световна война и джамиите. Носеха географски карти и кирки за археологически разкопки или американски джинси и японска електроника, които продаваха на черния пазар.

Ибрахим и неговият екип имаха друга цел — да върнат водата на Ал-Гезира.