Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Visitors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)
Сканиране
gogo_mir (2013)
Корекция и форматиране
3Mag (2015)

Издание:

Клифърд Саймък. Посетителите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“


1. Лоун Пайн, Минесота

Джордж, бръснарят, разсече въздуха с ножиците и ядосано щракна с тях.

— Казвам ти, Франк, не знам какво става с теб — заяви той на мъжа, седнал в бръснарския стол. — Прочетох статията ти за рибата и диваците в резервата. Не изглеждаше да си особено притеснен.

— Наистина не съм — отвърна Франк Нортън. — Това няма чак такова голямо значение. Щом хората не искат да плащат разрешителното за резервата, могат да ходят на риба другаде.

Нортън беше издател, редактор, рекламен директор и разпространител на излизащия в Лоун Пайн вестник „Сентинъл“, чиято редакция се помещаваше от другата страна на улицата, срещу бръснарницата.

— Това е нахалство — каза бръснарят. — Не е честно да се предостави на ония червенокожи контролът над лова и риболова в резервата. Като че резерватът не е част от щата Минесота или даже от Съединените щати. Сега белият човек не може да лови там риба с обикновено държавно разрешително. Ще трябва да си купи разрешително от племето. А племето ще може да установява свои правила и наредби. Не е честно, казвам ти.

— За хора като теб и мен няма да има особена разлика — рече Нортън. — Ако искаме да ходим на риба, ей го потока с пъстървата край града. Във вира под моста има толкова големи дъгови пъстърви, че чак страх да те хване.

— Става дума за принципа — каза бръснарят. — В статията ти пише, че червенокожите притежават тази земя. Тяхна била, дяволите да ги вземат! Не е тяхна. Просто ги оставяме да си живеят там. Когато отидеш в резервата, ще те обвинят, че си отишъл на лов или за риба. Ще те обвинят в какво ли не, за да платиш разрешителното. Сигурно повече, отколкото плащаш на държавата. Ще въведат свои собствени ограничения. Ще трябва да живеем по техните закони, закони, с чието създаване нямаме нищо общо. И ще ни причинят главоболия. Почакай и ще видиш, че ще ни причинят главоболия.

— Самонавиваш се, Джордж — възрази Нортън. — Няма да причинят главоболия на никого. Те ще искат хората да ходят там. Ще направят всичко възможно, за да привлекат рибарите. Та нали това ще им носи пари.

Джордж пак щракна с ножиците.

— Тия проклети червенокожи — каза той. — Непрекъснато хленчат за правата си. Наричат се туземни американци. Нямало вече индианци. О, не, за Бога, сега те били туземни американци. И твърдят, че сме им отнели земята.

Нортън се подсмихна.

— Е, щом отвори въпрос за това, според мен наистина сме им отнели земята. И независимо от чувствата ти, Джордж, те са туземни американци. Ако това е името, с което искат да наричат сами себе си, струва ми се, че имат право. Те са били тук първи и ние наистина сме им отнели земята.

— Имали сме правото да го сторим — каза Джордж. — Тя просто си е била тук. Те не са я използвали. От време на време са събирали по малко див ориз или са убивали по някоя патица. Или пък някой бобър, заради кожата. Но не са използвали истински земята. Оставяли са я да пустее. Не са знаели как да я използват. А ние сме знаели. Тъй че сме дошли и сме я използвали. Казвам ти, Франк, имали сме правото да я вземем и да я използваме. Имаме правото да използваме всяка земя, която не се използва. Но дори и сега не ни се разрешава да го правим… Вземи например онази земя отвъд реката. Големи, високи, прави дървета — стоят си там още от времето, когато Христос е бил младенец. И чакат някой да ги използва. Едно време дърварите са ги пропуснали някак си и те все още си стоят там, както са си стояли едва ли не от Сътворението. Хиляди акри гори, които просто чакат триона. Милиони кубици дъски чакат някой да ги набичи. Има дърводобивни компании, които искат да се заловят с тях. Отишли в съда, за да получат право да ги секат. Но съдията казал „не“. Не можете да ги сечете, казал. Това е праисторическа необитаема зона и не можете да я пипате. Службата по горите казала на съда, че онези хиляди акри дървета са национално наследство и трябва да бъдат съхранени за потомството. Как пък се загрижихме чак толкова за наследството и потомството?

— Не знам — отвърна Нортън. — И не ме интересува. Чудесно е да стоиш тук и да наблюдаваш праисторическата необитаема зона, чудесно е да излезеш за малко и да се поразходиш там. Такъв покой е там, отвъд реката. Покой и някаква величественост. Чудесно е, че имаме такова нещо.

— Изобщо не ми пука — каза бръснарят. — Казвам ти, че не е честно. Избутват ни. Избутват ни разни празноглави добротворци и простодушни милозливци, които вдигат врява до Бога, че трябвало да помогнем на ония бедни, онеправдани червенокожи, да опазим дърветата и да не замърсяваме въздуха. Каквото и да казват онези милозливци, червенокожите могат да обвиняват само себе си. Те са ужасно мързеливи. На всички, взети заедно, не им се събира и един ден честен труд. Само си лежат и хленчат. Не пипват никаква работа. Непрекъснато твърдят, че им дължим нещо — независимо колко им даваме, те твърдят, че им дължим още повече. Казвам ти, не им дължим нищо освен един хубав ритник по мързеливите задници. Имали са си своя шанс и не са го използвали. Били са прекалено тъпи, за да го използват, или пък прекалено мързеливи. Цялата тази проклета страна е била тяхна преди да дойдат белите хора, обаче не са направили нищо с нея. От години се грижим за тях и колкото повече правим, толкова повече искат. И вече не молят за нещо, а го изискват. Точно това правят — изискват неща, които нямат. А какво право има който и да било от тях да изисква нещо? За какви се мислят те? А? Запомни ми думите. Много скоро тия червенокожи ще поискат да им върнем цяла северна Минесота, а може би и част от Уисконсин. Точно както става в Блак Хилс. Казват, че Блак Хилс и районът на Бигхорн им принадлежали. Приказват за някакви си стари договори отпреди сто, че и повече години. Твърдят, че сме им били отнели земята, без да имаме право на това. Внесоха онзи закон в Конгреса и започнаха съдебно дело за Блак Хилс и Бигхорн. И най-вероятно някой тъп съдия ще каже, че имат право. А и в Конгреса има празноглавци, които работят за тях и обясняват, че червенокожите имали законно право върху земята, за която белите хора са хвърлили години труд и милиони долари, та да я превърнат в нещо, което си струва. Когато са я притежавали индианците, тя е била само пасище за бизони.

Бръснарят размаха ножиците.

— Само почакай и ще видиш — каза той. — Същото ще стане и тук.

— Твоят проблем, Джордж — рече Нортън, — е, че си фанатик.

— Можеш да ме наричаш както щеш — отвърна бръснарят. — Приятели сме и няма да ти се обидя. Но знам кое е честно и кое — не. И не ме е страх да го кажа. Като наричаш някого фанатик, само показваш, че не мисли като теб. Нямаш какво повече да кажеш и затова го наричаш с разни имена.

Нортън не отговори и бръснарят се върна към работата си.

Зад прозорците на бръснарницата двата комплекса магазини и канцеларии в Лоун Пайн дремеха в късния следобед на ранния есенен ден. На улицата бяха паркирани няколко автомобила. Три кучета изпълняваха сложните, официални кучешки ритуали на разпознаване — трима стари другари се срещаха на северозападния ъгъл на пресечката. Стифи Грант, дрипав скитник с лоша слава, седна на едно буре пред железарския магазин и насочи изцяло вниманието си към допушването на угарка от пура със сравнително прилична големина, която бе извадил от канавката. Сали, сервитьорката в кафене „Пайн“, метеше бавно тротоара пред работното си място, проточвайки заниманието си, тъй като не й се щеше да влиза отново вътре и да оставя топлите есенни лъчи. В края на най-източната част на комплекса Кърмит Джоунз, банкерът, отби колата си в бензиностанцията на ъгъла.

Джери Конклин, студент по лесовъдство, работещ върху дисертацията си в университета на Минесота, паркира автомобила си край моста над река Пайн под градчето, извади въдицата си от калъфа и започна да я сглобява. Когато преди няколко месеца спря в сервиза на Лоун Пайн на път за лесовъдния лагер в праисторическата необитаема зона, служителят му разказа за чудовищната пъстърва, която се криела във вира под моста. Джери беше страстен рибар и запомни тази информация, но досега не бе имал възможност да направи нищо по въпроса. А днес се беше отклонил доста от пътя си на връщане от друг лесовъден лагер, където бе прекарал няколко дни, изучавайки екологията на зрялата, девствена гора от бял бор, за да може да опита късмета си.

Погледна часовника си и видя, че може да си позволи не повече от трийсет минути. Кати имаше два билета за симфоничен концерт — някакъв гостуващ диригент, чието име беше забравил, щеше да дирижира оркестъра и Кати от седмици го тормозеше да отидат заедно. Не си падаше особено по такъв род музика, но Кати я обичаше и щеше да се огорчи ужасно, ако той не се върнеше в Минеаполис навреме.

В бръснарницата Джордж каза на Нортън:

— Следобед те видях да носиш вестниците в пощата. Сигурно е много приятно да нямаш работа цяла седмица.

— Грешиш, и то много — отвърна Нортън. — Не можеш просто да щракнеш с пръсти и да направиш вестник, та било то и седмичник. Трябва да се съберат рекламите, да се свърши печатарската работа и още много други неща, за да се подготви вестникът за следващата седмица.

— Винаги съм се чудил защо седиш тук — каза Джордж. — За млад журналист като теб има толкова много места. Не трябва да седиш тук. Вестниците в Минеаполис ще ти намерят място. Сто на сто ще те глътнат веднага, стига да поискаш.

— Не знам дали е така — каза Нортън. — Във всеки случай тук ми харесва. Сам съм си шеф, бизнесът си е мой. Не носи много пари, но са достатъчно, за да преживея. Ще се загубя в големия град. Имам един приятел в Минеаполис. Завежда отдела за вътрешна информация в „Трибюн“. Млад е за поста си, но е добър. Казва се Джони Гарисън…

— Обзалагам се, че ще те назначи — прекъсна го Джордж.

Може би. Не знам. Отначало сигурно би ми било трудно, поне докато усвоя тънкостите на вестникарството в големия град. Та както бях започнал да ти казвам, Джони е редактор там и печели много повече от мен. Но пък си има и своите проблеми. Не може да зареже работа рано следобед и да отиде за риба, ако му се прииска. Не може да се отпусне днес и да навакса загубеното време утре. Има къща с голяма ипотека. Издържа скъпо струващо семейство. Всеки ден изминава цели мили в натовареното градско движение, за да се добере до работа, а после и за да се върне вкъщи. Има адски много отговорности. Пие доста повече от мен. Навярно трябва да върши безброй неща, които не иска, и да се среща с хора, с които с удоволствие не би се срещал. Работи много и отнася отговорностите у дома си…

— Е, всяка работа си има недостатъците — каза бръснарят.

Една объркана муха бръмчеше дразнещо на прозореца с глупаво упорство. На витрината бяха подредени шишенца, използвани извънредно рядко — украса, останала от едно време. На стената бе окачена пушка тридесети калибър.

Служителят на бензиностанцията на ъгъла нагласи маркуча в резервоара на колата на банкера, погледна нагоре през рамо и възкликна:

— За Бога, Кърмит, виж!

Банкерът погледна.

Нещото в небето беше голямо, черно и съвсем ниско над тях. Не издаваше никакъв шум. Просто си летеше и бавно се снижаваше. Изпълваше половината небе.

— НЛО — каза служителят. — Първото, което виждам. Господи, колко е голямо! Никога не съм си представял, че са толкова големи.

Банкерът не отговори. Беше прекалено вцепенен, за да отговори. Изобщо не можеше да помръдне.

Сервитьорката Сали изпищя, изпусна метлата и побягна, сляпо и безцелно, без да спира да пищи.

Сепнат от писъка, Стифи Грант се килна от бурето към улицата, после забеляза голямото черно нещо в небето, вдигна глава и я изви толкова назад, че загуби равновесието си, което и без това не беше особено добро — резултат от привършването на онова, което бе останало в бутилката с долнопробен самоделен алкохол, произведен от Ейб Паркър някъде в гората. Стифи се прекатури назад и зае стабилна седяща поза насред улицата. После успя да се изправи и отчаяно побягна. Пурата падна от устата му, но той не спря да я вдигне. Беше я забравил.

В бръснарницата Джордж заряза подстригването и изтича до прозореца. Видя Сали и Стифи да бягат панически. Пусна ножиците, смъкна пушката от стената, зареди я и се хвърли към вратата.

Нортън се надигна от стола.

— Какъв е проблемът, Джордж? Какво става?

Бръснарят не отговори. Вратата се затръшна зад него.

Нортън я отвори и излезе на тротоара. Бръснарят тичаше по улицата. Появи се служителят от бензиностанцията — тичаше срещу него.

— Натам, Джордж — извика той и посочи крайградската поляна. — Приземи се до реката.

Джордж се спусна нататък. Нортън и служителят го последваха. Кърмит Джоунз, банкерът, пердашеше след тях, като се задъхваше и пухтеше.

Нортън прекоси поляната и спря над ниския чакълест бряг. Напреки на реката, над моста, който покриваше изцяло, бе кацнала огромна черна кутия, чиято дължина бе достатъчна, за да обхване реката — единият й край лежеше на отсрещния, а другият — на отсамния бряг. Беше по-скоро дълга, отколкото широка, и висеше високо във въздуха над водата. На пръв поглед бе просто продълговато тяло без никакви отличителни белези — кутия, боядисана в най-черното черно, което човек можеше да си представи.

Бръснарят беше спрял пред него и вдигаше пушката към рамото си.

— Не, Джордж, не! — извика Нортън. — Недей!

Пушката гръмна и почти едновременно с изстрела от просната над реката кутията блесна ослепителна мълния. Бръснарят за миг сякаш припламна. После светлината изчезна и той остана изправен неподвижно, като нелеп черен пън. Човек, от когото излизаше пушек. Оръжието в ръцете му стана огненочервено и се огъна, цевта увисна като сварен спагет. После бръснарят Джордж потече към земята и остана да лежи на купчина, която нямаше ни най-малко сходство с човек — черна, все още димяща купчина, над която се издигаха леки къдри неприятно миришещ дим.