Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Flame, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

58.

Късно следобед същата сряда Ник седеше в заседателната стая в секретната квартира и гледаше четири имена и адресите, написани на жълтия лист на бележника му — четирима мъже, които бяха излетели от Лексингтън, с адреси или самоличности, смятани за подозрителни от армията агенти, спешно вкарана в действие от Кол. Ник гледаше имената, гледаше и ръцете си на масата до жълтия бележник. Ръцете му трепереха.

„Почини си, мисли за нещо друго, започни отново освежен. Мисли за добрите времена.“ Ник си спомни жена си — как го караше да се смее, калейдоскоп от върволица обикновени дни, замръзнал образ на самия него, току-що завърнал се от поредното местопрестъпление, където беше командвал той, до нейното болнично легло, безпомощно седящ часове наред, докато ракът я поглъщаше. Двамата заедно бяха решавали кръстословици, ребуси и…

„Първият, който умря, беше Крис“…

Четирите имена го гледаха от жълтия лист.

Кол, Сали и другите агенти разговаряха по телефона, проучваха доклади. Моливът на Ник бясно започна да драска по листа.

— Той използва името Лий Лоудъс! — извика Ник.

— Какво? — попита Кол.

Стаята потъна в тишина.

— Лий Лоудъс е човек без описание с пощенска кутия в Чикаго вместо адрес, който вчера е хванал самолет от Лексингтън за Балтимор! — отвърна детективът. — Той е Кърт Ванс!

— Как…

— Лоудъс е анаграма на „Осуалд“ — Лий Харви Осуалд.

Кол зяпна партньора си.

— Повярвай ми — каза Ник. — Сигурен съм.

— Не може да е вярно — отвърна Кол. — Покрили сме и двете вашингтонски летища.

— Той го е предполагал. Но от Балтимор може да вземе влак, автобус, да наеме кола… по дяволите, може едва ли не да стигне пеш.

— Телефонираха от Петия етаж — рече Кол. — Не разполагаме с повече хора. Всички са на двойно дежурство, включили сме и Агенцията за контрол на наркотиците, маршалите… — Кол се замисли, премигна и попита: — Лий Харви Осуалд?

Ник разтри пулсиращото си чело.

— Нашето момче не просто бяга от нас. Той ни надиграва. Присмива ни се. За него това е… триумфален шедьовър. И е влязъл в смъртоносната си зона.

— Как така никой в Кентъки не го е забелязал?

— Не знам — отвърна Ник. — Фарън ще ни позволи ли да го затворим?

— Странно е, че точно ти го предлагаш. Вчера той ми каза, че никой повече няма да го пъхне в затвора, най-малко някакъв гадняр, който иска да го убие, или предател, който иска да го спре.

— И все още нямаме никаква представа кой може да е това — продължи Кол. — Нито пък кого се предполага, че Ванс трябва да убие после, както пише в имейла.

— Може да е поредната заблуда, за да ни отклонят — рече Ник.

Инспекторът поклати глава.

— Никой не е знаел, че ще засечем имейла.

— Чикагската полиция ни прати записите на убитата проститутка — каза Ник. — Кърт Ванс я е избрал. Навярно можем да разберем защо…

Телефонът иззвъня. Ник грабна слушалката, послуша за миг, после погледна Кол.

 

 

Влязоха в подземна стая в централата на ФБР — със стоманена врата и брониран прозорец. Вътре чакаха агенти, включително шефът на вашингтонското оперативно бюро, както и един техник, седнал на пулта, от които се контролираше робот в помещението от другата страна на прозореца. Когато инспекторът влезе, съветникът на заместник-министъра му се усмихна — триумфираща усмивка.

— Стойността на разследването ти поставя под съмнение предполагаемата полза от него — каза съветникът на инспектора. — Човешката цена е величина, която постоянно се променя.

— Спести си коментара. — Кол погледна през прозореца.

На масата в другата стая лежеше пакет с големина на книга.

— Първата ни мисъл беше, че някой ви е пратил бомба — каза техникът. — Пратен е в четвъртък от Сан Франциско. Няма обратен адрес. Кучето каза не, външните скенери казаха не, но благоразумието казва да сме предпазливи. Пакетът трака. Рентгенът показва ниско метално съдържание, плътен предмет в картонена кутия.

— Когато се получи съобщението за „подозрителния пакет“ — продължи шефът на вашингтонското оперативно бюро, — проверих в групата за разследване на стари случаи. Те би трябвало да отговарят на съобщенията за вас. Предполага се, че преди девет дни във Фарго, Северна Дакота ви е търсил по име информатор.

— Ванс — рече Ник.

— Разбрал е всичко, което се е случило във Фарго — каза Кол.

Един от агентите протегна ръка към телефона… той иззвъня. Мъжът вдигна слушалката, после се обърна към инспектора:

— Някой иска да се свърже с вас.

Кол взе телефона и кимна към пакета:

— Отворете го.

После каза в слушалката:

— Ало?

Техникът започна да натиска бутоните и пъхна ръцете си в гумени ръкавици, свързани с контролен пулт. По телефона инспекторът чу гласа на Лорън.

— Далтън? Можеш ли да говориш?

— Донякъде — отвърна той.

От другата страна на прозореца свързаните с кабели многосъставни лапи на робота оживяха.

— Пратил ли си хора да ме следят? — попита Лорън.

Ръцете на робота се завъртяха над масата.

— Да — отвърна Кол.

Всички в подземната стая наблюдаваха робота.

— Мислех си… Ти… — Лорън замълча.

— Сигурността е основната ни грижа — каза Кол.

— Каквото и да има вътре, то е достатъчно здраво, за да издържи пощата на САЩ — рече техникът.

Гласът на Лорън стана студен.

— Никой не иска да ме убие.

— Трябва да разбереш…

— Мислех си, че разбирам. Мислех си, че си съвършено наясно. Ти си моята „основна грижа“.

Стоманените ръце, предназначени за микрохирургически операции, вдигнаха пакета от масата и го приближиха до стъклото, за да могат мъжете да прочетат адреса.

— Сега не е време да говорим за това.

— Защото е времето на Фарън. Както винаги, аз съм само част от…

— Не, това е… не.

Техникът погледна към Кол. Инспекторът вдигна ръка: „Почакайте“.

— И какво беше онова в Кентъки — тежък труд или просто удоволствие?

— Ти…

— Извинявай! Просто… Разкъсвам се на парчета! Разбирах положението, знаех какво правя, но това беше… Може ли да се срещнем довечера?

— Аз… не.

— Кога?

Ник погледна към Кол. Кол поклати глава.

— Не зная — отвърна на Лорън той. — Прощавай, имам работа. — И затвори. Приближи се до прозореца.

Ник кимна към пакета.

— Познаваш ли почерка?

Инспекторът погледна името си, прочете адреса на централата.

— Не.

Роботът отнесе пакета обратно на масата и проряза със скалпел прецизна линия в опаковъчната хартия.

— Няма данни за отделяне на газ или пари.

Пръстите на робота бръкнаха в разреза и извадиха кутия с видеокасета.

— Предметът е вътре.

— Първо го доближете насам — каза Кол.

Металните ръце завъртяха кутията към стъклото.

— „Историята на ФБР“ — прочете заглавието Ник. Върху неподвижната снимка на предуотъргейтски актьор в ролята на доброто ченге с яркочервено червило бе залепена целувка.

— Отворете я! — нареди Кол.

Докато роботът връщаше кутията на масата, Ник каза:

— Лепенка с цена 3.99 долара от „Уол Март“, разпродажба в магазин където и да е в САЩ.

Роботът извади от кутията четири компютърни дискети, прихванати заедно с ластик. Техник с ръкавици ги донесе в стаята и зареди едната от тях в компютъра. Софтуерът отговаряше и на екрана проблесна менюто.

— Повечето файлове са кодирани. Можем да ги отворим за няколко часа, но… Ето, един без парола: „NWSLTR“.

Екранът се изпълни с издателска програма, с първата страница на фирмен бюлетин, озаглавен „САМО ЗА ЧИСТИ ОЧИ — СЕКРЕТНО“.

— Арийска Америка — прошепна техникът.

— Рики — каза Ник.

— Пратила ти е техните компютърни файлове — рече съветникът, който бе чел всички доклади. — Трябва страхотно да си я изчукал, за да…

Кол го блъсна в стената.

— Далтън! — Ник хвана инспектора и го задърпа.

Кол пусна съветника и тръгна към вратата.

— Това е вторият ви удар, инспектор Кол! — извика съветникът след него. — Следващия път…

Ник заглади гънките по костюма му.

— Нещо сте се объркали, господине. Инспектор Кол не удря топката, той я подава.

 

 

Времето се върна обратно и една чернокожа чикагска проститутка на име Шери Уърд отново бе жива, изправила се на обувки с платформи на тротоара в зеленикавия блясък на заснеман тайно през нощта видеозапис. Времето беше когато и да е, сезонът — лято. Жената носеше съвсем къса рокля, чантичката бе провесена на рамото й. Шери се засмя и каза нещо на една бяла жена с впити къси панталонки и черни ботуши, после тръгна по странична улица. Ник я видя да отключва кола, да влиза и да потегля. Нямаше я, докато той не пренави касетата, после животът й отново започна да се върти пред очите му…

Времето за Ник означаваше нощ, сряда, късно вечерта. Никой не седеше заедно с него в съвещателната стая. Само той гледаше ли гледаше видеозаписа на една накълцана на парчета жена. Чувстваше се толкова самотен и уязвим, колкото някаква курва, чийто автомобил се приближаваше към сигурна смърт.

По-рано, докато ядяха безвкусната си китайска вечеря, тримата с Кол и Сали бяха гледали записа заедно.

— Изключи го — беше казал Кол. — Тук няма нищо.

— Може би — бе отвърнал Ник. Но си беше помислил: „Има“.

Кол им каза:

— Свети Валентин свърши, сигурни сме, че Ванс е в града и вече е прекалено късно.

— Той няма да се докопа до Фарън — поклати глава Сали. — Няма.

— Сам човек не е в състояние вечно да издържи на такова напрежение — каза Ник.

— Ние не разполагаме с вечност — възрази Кол.

Групата от Лексингтън не бе открила нищо. Групата от Чикаго не бе открила нищо. От Фарго докладваха за две убийства, едното на бивш затворник, чиято единствена законна кредитна карта била използвана след убийството за зареждането с бензин на автомобил с крадени регистрационни номера от Северна Дакота. Групата, която следеше „Арийска Америка“, не бе открила нищо.

Групата на Пи Джей, която се занимаваше с Якудза, не беше открила нищо повече, което да свързва с Фарън японската мафия, Йошио Чобей или юридическата фирма. При обиска на лосанджелиския склад бяха намерили малко количество амфетамини с неясен произход, сякаш хапчетата нарочно бяха оставени там, за да бъдат открити в знак на великодушна отстъпка — и обидно намигане.

Нямаше никакви резултати и от проследяването на бизнес конкурента на Фарън.

Смесена група от ФБР и вашингтонската полиция бе проверила всички обществени жилища в района на столицата с компютърния образ на Кърт Ванс и списък от вероятни имена: Лий Лоудъс, жертвата на убийство от Фарго, мъжът, убит в Лексингтън, Брайън Лъстър, Крис Харви.

Този образ беше разпространен до местните медии и телевизионни програми за ограничаване на престъпността: смята се, че в района на Вашингтон се крие въоръжен и опасен федерален беглец, отговорен за две убийства. Репортерите, които задаваха въпроси, получаваха в отговор предпазливи лъжи.

Ууд заобиколи Фарън с колкото можеше бодигардове. Той бе забелязал групата, която го наблюдаваше. Избяга им, после телефонира на Кол.

— Ще ме следиш само както аз ти позволи. — После изчака на място, за да даде възможност на инспектора да насочи хората си към него.

Лейбовиц остана в апартамента си и според агентите, които го наблюдаваха, стоеше там сам.

— Не се опитва да се свърже с никого по домашния си телефон — докладва Сали, — но всички те имат мобифони, които не можем да подслушваме.

Лорън също си бе вкъщи. Записът на телефонния й разговор с Кол беше доставен в секретната квартира. Съвестта накара инспектора да постави касетата при другите.

„Вече съм разпнат — помисли си той. — Какво са още няколко гвоздея?“

Кол предложи на Сали да я откара.

— Аз ще остана тук, ще спя на походното легло — каза им Ник.

А сега си помисли: „Всеки път, когато не съм съсредоточен върху работата, си спомням, че ми се пие“. Желанието го имаше, но знаеше как да се бори с него. И все пак никога не бе съзнавал до каква степен е организирал живота си около следващата чаша. Изпитваше жажда, да. Болка, да. Но най-вече загуба. Не знаеше какво да прави. Освен да работи. И да не пие.

Разтри пулсиращото си чело: прекалено много кафе, прекалено малко сън, прекалено много пищящи нерви, жадни за стария навик. „Съсредоточи се, трябва да се съсредоточиш.“

Защото Ник имаше тайна. Знаеше, че знае нещо. Но не знаеше какво. Нямаше никакво „какво“, което да каже на Кол.

„Отпусни се, трябва да се отпуснеш, остави го да дойде, остави… Дай го тук навреме!“ Ник затвори очи. Остави го. Заслуша се. Нямаше чаткане на копита. Това щеше да е моментът да пие едно малко, за да се отпусне и…

Той взе дистанционното, включи видеото и напълни очите си със записа на жена, която се разхождаше, смееше се и насочваше колата си към сигурна смърт. „Какво се опитваш да ми кажеш?“

 

 

Сали седеше в автомобила на Кол пред жилищния си блок. Всеки дъх я завърташе по-навътре във въртопа на тъмна река.

— Кажи ми, че аз съм прецакала нещата — рече тя, впила поглед в запотеното предно стъкло. — Кажи ми, че не съм никаква професионалистка. Че съм изложила на опасност задачата ни. Че съм рискувала живота на Фарън. Че съм нарушила правилата на Бюрото и законите на улицата. Че съм унищожила кариерата, на която съм се отдала. Че съм предала теб, Ник и всички, и всичко.

— Толкова ли сме силни? — каза Кол.

— Какво искаш да направя? — попита го тя.

— Двамата сме в една и съща кола.

Той поклати глава.

— Не, не е така. Ти поне не си се компрометирала със заподозрян.

— Съжалявам.

— И аз. Но не съжаляваме толкова, нали?

Случаен автомобил ги окъпа във фаровете си и отмина.

— Какво би могло да се случи в най-добрия случай? — попита Сали.

— В момента, докато седим тук, Кърт Ванс би могъл да се сблъска с ченге, което да го гръмне право в сърцето. И някакъв вътрешен човек в щаба на Фарън, когото лично не познаваме, би могъл да направи писмено признание, което да запълни всички неясноти, да се запише на видео, докато го прави, и накрая сам да си пръсне черепа.

— След това ще можем ли да живеем щастливо?

— Естествено. Защо не?

Мълчаха дълго. Накрая Кол каза:

— Ти си най-страхотният ми агент. Имаш всичко необходимо, правиш всичко необходимо. Благодаря ти.

Отговори му самотната сълза, която избяга от миглите й, за да се спусне надолу по бузата й.

— Поспи малко — рече Кол. — Не му позволявай да ни хване, че плачем.

— Сега вече не можем да загубим — промълви тя.

— Права си. Не можем.

Сали отвори вратата… затвори я и притисна чело до рамото на Кол. После слезе от колата. Знаеше, че той следи с поглед самотната й фигура по дългия пуст тротоар.