Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Flame, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

43.

Този четвъртък следобед такситата в Ню Йорк включиха фаровете си рано. Портиерът на един от хотелите на Пето авеню докосна шапката си, когато към него се приближиха трима азиатски бизнесмени. Най-възрастният носеше тънко куфарче. Черното му палто беше разкопчано, сякаш студеният вятър вече нямаше значение за него. Най-младият крачеше пред двамата си спътници. Освен това той беше и най-едър, гръдният му кош изпъкваше под шлифера му. Имаше къса коса и дебели бузи. Не носеше нищо — ръцете му бяха свободни. Помежду им вървеше мъж на средна възраст с гладка кожа и грижливо сресана коса. Когато възрастният мъж влезе във фоайето на хотела, очакващата го служителка на хотела се поклони и го поведе към бюрото си. Мъжът на средна възраст се понамръщи.

Кол го посрещна, поклони се дълбоко и изрецитира думите, които бе запомнил наизуст и репетирал с П. Дж. Тоукър по време на полета от Вашингтон.

— Коничиуа, Чобей-сан. Сумимасен га…

Йошио Чобей зяпна непознатия американец.

— Хай?

Бодигардът се обърна към тях, но Пи Джей го спря и му показа значката си. Чобей забеляза тази процедура и когато се обърна към инспектора, очите му показваха, че вече знае.

— Мейши о дозо. — Кол му подаде визитката си с две ръце, като я държеше така, че Чобей да може да я прочете. Японецът плъзна поглед по японските йероглифи и релефния печат.

— Гомен насай — каза инспекторът, като се надяваше, че изразите все още са подходящи. — Нихон го уа, хон но сукоши шика ширимасен.

— Не се мъчете повече, инспектор Кол — отвърна Чобей. — Аз отлично говоря английски.

— Домо — рече Кол.

Японецът кимна на бодигарда, който последва Пи Джей до двата стола край вратата, и прибра в джоба си визитката на Кол.

— Навярно бихте ми оказали честта да се присъедините към мен на кафе, чай или нещо по-силно? — инспекторът посочи два стола във фоайето.

— Мочирон — отвърна Чобей. — Йороконде.

И след като Кол не отговори, се усмихна.

— Аха. Вашият японски всъщност е ограничен. Извинявам се. За мен ще е чест да се присъединя към вас.

Чобей рязко закрачи покрай Кол към един от столовете, седна и се усмихна на инспектора, който зае мястото срещу него.

— Ако позволите — каза японецът, — моят шеф — моят работодател — е доста възрастен. Ако е възможно да го… освободите да иде в стаята си и да си почине…

— Тук е Америка — отвърна Кол. — Може да иде където поиска.

Чобей кимна на стареца, който седеше на бюрото в отсрещната част на фоайето. Той се сбогува с жената, която го беше отвела, насочи се към асансьорите и изчезна в облаците.

— Вашият тепподама също може да си върви — каза инспекторът.

— Моят… „куршум“ ли? — попита Чобей. — Извинете, но трябва да поправя вашия японски. Колегата ми е служител от плановия отдел на „Сугамо“.

— Японският ми сигурно наистина е много лош.

Чобей махна с ръка.

— Няма значение. Моят колега може да почака.

Сервитьорката прие поръчката им за кафе. Когато се отдалечи, Кол попита:

— Желаете ли да ви покажа по-официални документи за самоличност?

— Самоличността ви е ясно установена — отвърна японецът.

— Както и вашата.

— Тогава какво може да направи един обикновен вицепрезидент на „Сугамо индъстрис“, за да помогне на прочутото ФБР?

— Всъщност ние може би ще сме в състояние да ви помогнем.

— Аха — рече Чобей. Сервитьорката постави на масата порцеланови чаши и вдигащ пара сребърен кафеник. — И как можете да го направите?

— Имате огромни интереси в американската политика и администрация — както и в търговията — отвърна Кол.

— Би било нелюбезно да не обръщам внимание на културата на страна, която е съюзник и приятел на родината ми. И да не познавам системата, управляваща пазара, в който участва „Сугамо“.

— Не съм тук, за да ви помогна да спечелите пари.

Чобей се усмихна.

— Колко жалко.

— Не съм тук и заради „Сугамо“ — поне не пряко.

— Тогава… пряко — каква работа имаме да вършим двамата?

— Фарън Сиърс.

— Господин Сиърс е най-достойният колега и в двете ни страни. Важен и уважаван бизнесмен в области, в които „Сугамо“ също…

— Много хора го мразят заради дързостта му — прекъсна го Кол.

Чобей сви рамене.

— Защо преследвате Фарън Сиърс из страната?

— Преследвам ли? Не съм сигурен какво искате да кажете с тази дума, но… както сам се изразихте, това е свободна държава и човек може да иде където поиска.

— Казах, че тук е Америка. Не съм казвал, че е свободна.

Чобей отпи от кафето си.

— В Америка има много неща, които харесвам. Пиенето на кафе — евтин и приятен стимулант.

— И законен. Не като някои „възбуждащи опиати“ — прибави Кол. Имаше предвид амфетамините, които Якудза бе превърнала в основен проблем с незаконните наркотици в Япония.

— Харесвам и Елвис Пресли и Мерилин Монро — каза Чобей.

— Падате си по мъртви американци, така ли?

— Понякога едва смъртта ни кара да оценим какво сме имали.

Кол срещна твърдия поглед на кафявите му очи.

— Ами Фарън Сиърс?

— Защо се интересува ФБР? Навярно това е част от американската ви култура, която не разбирам. Необходимо ли е да се посъветвам с някой от адвокатите на компанията ми, за да си изясня нещата?

— Кой би могъл да си помисли, че Йошио Чобей се нуждае от адвокат гай-джин, за да му помага в разговор на чаша кафе?

— Казахте, че ФБР може би ще е в състояние да ми помогне — рече японецът. — Кафето ви беше прекрасно, но времето ми напредва.

— Надявам се да не е напреднало прекалено — подметна Кол. — Отлично е известно, че компаниите на Фарън Сиърс са бизнес конкуренти на „Сугамо“.

— Американски компании контролират петдесет и четири процента от софтуерния бизнес в Япония — отвърна Чобей. — Това означава, че софтуерните компании на господин Сиърс са конкуренти на моята компания дори в нашата страна. Както и IBM, МБА, „Майкрософт“, „Лотус“ и много други. Разбира се, техните президенти никога не са държали клеветнически антияпонски речи.

— Той е отправил предупреждение към страната си за Якудза. Това притеснява ли ви?

— Какво ме притеснява си е моя работа. И на моята организация.

— „Сугамо интернешънъл“ ли имате предвид?

— Фарън Сиърс се опитва да разпространява необосновани отрицателни настроения към страната ми. Финансира политически и икономически групировки, за да поощрява антияпонските настроения. Негов сътрудник и бивш конгресмен лобира срещу нас на Капитолия и изгражда политическа машина, с цел господин Сиърс да може да стане президент или да разполага с марионетно правителство, което да му се подчинява. За човек с моето положение би било безотговорно да пренебрегвам господин Сиърс. Такъв човек не би могъл нито да е плах в оценката на собствените си отговорности, нито глупак при… тяхното упражняване.

— Надявам се, че английският ми е правилен — прибави Чобей с усмивка.

— О, разбрах ви. Всъщност ФБР е загрижено, че конкурентите на господин Сиърс могат да прибегнат до насилие.

— Страната с най-много насилие в света е вашата — отвърна Чобей.

— Затова съм тук. Ако с Фарън се случи нещо, всеки, който го преследва, ще си има неприятности. Всеки, който е негов конкурент. Всеки, който е предупреден. Всеки, както и да се казва той.

— Разбирам. И вашата „помощ“ се изразява в…?

— „Сугамо“ е добре дошла да прави бизнес тук — каза Кол. — Но…

— Какво „но“?

Инспекторът се усмихна. После, след кратка пауза, каза:

— Надявам се, че съм се изяснил.

— Всички имаме своите надежди — поклати глава Чобей. — Значи вие сте прочутите агенти. Във филмите изглеждате много по-едри и силни.

— И в реалния живот сме достатъчно яки.

— Супер — измърмори японецът.

— Домо. — Кол се изправи. — Кафето е за ваша сметка.

— Супер — засмя се Чобей.

Докато излизаше през въртящата се врата, следван от Пи Джей, инспекторът чу заглъхващия смях на Чобей и потретеното от него „Супер“.

 

 

— Кол — каза П. Дж. Тоукър, докато бързаха по Пето авеню, — дано разбираш какво правиш. Сега Чобей знае, че знаем за него. Знае, че го наблюдаваме, че наблюдаваме „Сугамо“. Така е десет пъти по-трудно да хванем и него, и Якудза.

— Е, досега имаме късмет — отвърна Кол.

— Може ли да прослушам записа?

— Някой ден.

Качиха се в колата на Бюрото.

— Доколко е сигурна информацията ти за онзи склад в Лос Анджелис? — попита Кол, когато автомобилът наду клаксона си и се запровира сред уличното движение.

— Бихме могли да получим заповед за обиск — отвърна Пи Джей. — Стига прокурорът да обещае на съдията първородния си син.

— Разполагаме с три часа заради часовата разлика със Западното крайбрежие. Ще уредя заповед. До полунощ можеш да стигнеш до Лос Анджелис, за да я изпълниш.

— Нахлуването в склад, част от който наема „Сугамо индъстрис“, е голям риск — каза Пи Джей. — Дипломатите и Петият етаж в Министерството на правосъдието… Ако не открием муниции и амфетамини от Мексико…

— „Сугамо“ няма да подадат оплакване — прекъсна го Кол. — Ако го направят, ще попаднат под прицела на общественото внимание. Чобей не иска това — нито пък онези в компанията, които все още действат законно… Чуй ме, Пи Джей. Тази операция е сериозна, разбираш ли?

Двамата помълчаха известно време, после Тоукър каза:

— Май искаш не само аз, но и някой друг да разбере, че има нови правила.

Кол нареди на шофьора да включи сигналните светлини и сирената, но това почти не ускори напредването на автомобила към летището.

— От сега нататък — каза инспекторът, — докато пак не ме понижат в специален агент, с всички сили разследвай всичко свързано с Якудза и особено с Чобей. Ако искаш нещо — каквото и да е, набери номера, който ти дадох, и ще го получиш. Единственото правило е резултатите от разследването ти да минават първо през мен.

— За какво говорихте, по дяволите? — прошепна Пи Джей.

— За кино — отвърна Кол.