Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Flame, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

21.

Ник стоеше на един вашингтонски ъгъл под студената следобедна светлина. От лявата му страна беше Източният пазар на Капитолийския хълм: червена тухлена сграда с отделни павилиони за хранителни стоки. Дж. Едгар Хувър бе работил тук като разносвач на бакалски стоки по домовете.

„Шибаното ФБР“ — помисли си Ник. Как бе могъл Кол да загуби контрол над своя човек? Каква толкова важна работа имаше, че сега Ник трябваше да свърши това сам? Детективът облиза студените си устни. Скочът от бутилката в колата му изгаряше стомаха му. В устата му се топяха три ментолови бонбона.

Забеляза го, когато беше на три пресечки от него, видя го как се приближава. Никой не го следеше, нямаше подозрителни автомобили. Но детективът не можеше да разгадае изражението на мъжа, който застана пред него и каза:

— Вие трябва да сте Ник Шърман.

— Щом казвате.

— Радвам се да се запозная с вас. — Фарън Сиърс протегна ръка.

Нито един от мъжете не стисна дланта на другия с пълна сила и двамата го знаеха.

— Трябваше да проверите служебната ми карта — рече Ник.

— Разпознах ви като ченге още от две пресечки — отвърна Фарън.

— Не е хубаво да стоим на открито — каза детективът.

— Наоколо има няколко бара, в които бихме могли… — започна Фарън.

— Не е нужно да влизаме в бар!

Фарън премигна.

— Добре. Знам по-добро място.

Източният пазар напомня продълговат склад за зеленчуци, месо и птици. В отсрещния ъгъл има будка за бърза закуска, от която Ник и Фарън си купиха по чаша кафе. Зад тях стар негър остъргваше от скарата загорял лук и слушаше джаз по радиото. От лявата им страна имаше остъклена месарница. Пред тях бе сергията за риба, където върху лед бяха натрупани зейнали морски пъстърви със студени черни очи.

— Значи обичате ментолови бонбони? — рече Фарън.

— Какво?

— Имам добро обоняние — поясни Сиърс. — Развих го в затвора, където източниците ми на информация бяха ограничени. Усещам мириса на мента.

Ник извърна очи.

— Имах дълъг ден. Дълъг полет.

— Къде бяхте с агент Кол?

— Той ще ви каже, ако иска да знаете.

Фарън се усмихна.

— Какво е първото нещо, което имате срещу мен?

— Просто така ли?

— Естествено — сви рамене милиардерът. — Усетих го в ръкостискането ви, чувам го в гласа ви. Вие ще умрете заради мен. Ще убиете човек. Но не ме харесвате.

Очите на Фарън не мигаха — също като на мъртвите риби.

— Нищо лично — отвърна Ник. — Но вие сте политик.

— Вярно е, но има още нещо.

— По дяволите. Наистина ли искате да знаете? Ченге съм вече близо трийсет години. Сега залагам живота си за човек, който веднъж се е опитал да убие ченгета.

— Значи Кол ви казва всичко?

— Трябва.

— А вие отвръщате ли му със същото?

— Абсолютно — твърдо кимна ченгето и се намръщи.

— Не — каза Фарън. — Не мисля така. Казвате му всичко, което смятате, че трябва да знае, но не му казвате всичко.

— Ние ще спасим живота ви.

— Онези полицаи, които исках да убия, не носеха значките си като вас — рече Фарън.

— Но въпреки това сте щели да ги убиете.

— Да. И това щеше да ме обрече на смърт. Но те не бяха ангели, а и времената не бяха такива. Аз не съм като другите…

— О, не започвайте със „сериозни алибита“ — изръмжа Ник. — В последно време главата ме заболява да слушам такива неубедителни глупости. Убийството си е убийство. И вие не сте по-различен от мен. Затова съм тук като ченге, защото човек си е човек.

— Навремето аз не бях човек. Бях…

— Запазете това за телевизията. — Ник притисна ръка до челото си, но продължаваше да усеща тъпо пулсиране в мозъка си. — Спестете ми приказките как робството, линчовете и насилието в историята ни сега ви дават специален статус на убиец.

— Аха — рече Фарън. — Проблемът ви е, че съм чернокож.

— Това не е мой проблем — настоя Ник.

— Не е и мой — отвърна събеседникът му.

— Вижте, единственото, за което трябва да се тревожите, е дали ще ви спася живота. Нямате основания да се безпокоите, защото убийците и чудовищата, които са по следите ви, са причината постоянно да лъскам мерниците си.

— „Чудовищата, които са по следите ви“?

Ник махна с ръка.

— Важното е, че за мен няма значение дали сте жертва, или убиец, или пък от коя раса сте.

— Абсолютно прав сте. И напълно грешите.

По радиото зад тях свиреше джазбанд, който изпълни Ник със спомени за дневна, за радиоапарат, за майка му, боса и с развята край раменете коса — как го държи за ръчичките и го върти. „Това е музиката, на която танцувахме с баща ти, когато беше войник.“ Ник взе чашата и видя, че черното езеро в нея трепери.

— Имате нужда да повярвам на приказките ви, нали? — рече той. — Съгласен съм. По дяволите, вие проповядвате толкова разпалено, защото очевидно имате нужда всички на света да повярват на приказките ви.

— Вие не можете да повярвате на думите ми. Трябва да го заслужите. Но да, важно е всички…

— Важно за вас — поправи го Ник. — Лично.

— Животът е личен.

— Значи сте тръгнали на този кръстоносен поход заради себе си.

— Естествено. — Фарън даде на Ник три секунди да се порадва на триумфа си. — Защото имам само онова, което има и най-лошият от хората. В наше време всички от горе до долу се давят в кръв от разкъсаната душа на Америка. И най-тежката ни рана е расизмът.

— Възможно е, но по дяволите, вие имате много повече, отколкото хората, работещи от девет до пет, господин Милиардер.

— Бих могъл още утре да загубя всичко това. Разбрах го, когато за първи път чух да се затръшва вратата на килията ми.

— Сега имате достатъчно адвокати, които да не позволят да идете в затвора — отгърна Ник.

— Съдържанието на джобовете ми няма значение, ако критерият за оценка се основава на цвета на кожата ми.

— Моите критерии не са такива. Расата не е мой проблем.

— Това ще е ваш проблем даже сърцето ви да е чисто и очите ви слепи — възрази Фарън. — Живеете в свят, вмирисан от расизъм.

— Мирише на прясно месо, стърготини и мъртва риба.

— И на кафето, което не пиете — прибави Фарън.

Ник премигна. И студено се усмихна.

— Вижте, господин месия, не можете да ме обрисувате с вашата расистка бяла четка, защото…

— Не съм ви обрисувал така…

— Защото — продължи детективът — не съм бял.

Някаква салвадорска бавачка вдигна на ръце русо, синеоко бебе, за да може да види как продавачът тегли на кантара морски костур.

— Аз съм индианец — каза Ник. — Не достатъчно, за да е официално. Баба ми беше наполовина индианка. Нямаше да ме включат в списъците.

— От кой народ? — попита Фарън.

Ник се усмихна.

— Искате да кажете племе ли? От северните шайени. Не е толкова важно — продължи той. — Сини очи, светлокестенява коса и получавам слънчев загар като швед. По дяволите, предполагам, че никой не знае.

— Защото не казвате на никого. — Твърдение, а не въпрос.

— Какъв съм си е моя работа.

— Какъв сте? — попита Фарън.

— Вижте. — Ник поклати глава. — Това си е моя работа. Единственото, което трябва да знаете, е, че не бих могъл да съм таен нацист, готов да убие някой, който не е бял като мен — като част от мен.

— Расизмът не е грях на белите — той е човешки грях. Познавам негри с по-светла кожа, които храчат расистка отрова срещу по-тъмнокожите негри, негри, които мразят латиноамериканците, латиноамериканци, които членуват в ку-клукс-клан и не понасят негрите. Чувал съм негри да хвърлят всички вини върху евреите като нацисти. Чернокожи, евреи, бели, азиатци — всички са „те“ за някой друг.

— И ме накарахте да дойда тук само за да ми кажете това? Да разбиете прикритието ми…

— Исках да знам на кого поверявам живота си.

— Тогава ми изнесете някоя проповед, за да ме поставите на мястото ми — каза Ник.

— Не ме оставяйте да определям мястото ви. Аз не го знам. А вие?

— Мога да съм където си искам, по дяволите!

— Да — отвърна Фарън, — точно така смятам и аз. Защо тогава се гневите? Защо нападате моята раса? Предполагам, че не е само заради мен.

— Вижте, съжа… Не, по дяволите! Няма да се извинявам! Не съм някой размахал камшик… Никога не съм правил нито едно проклето… е, може би… Аз съм бяло ченге в град, седемдесет и пет процента от жителите на който са чернокожи, така че повечето от мръсниците, които съм виждал да изнасилват и убиват, са черни. Това е положението.

— Значи виждате лошите като лоши, а не като чернокожи…

— Да, но… но…

Продавачът започна да полива с маркуч пъстървата, натрупана върху леда.

— Вижте — продължи Ник, — ако мислите, че не мога…

— Мисля, че сте добър човек — каза Фарън.

Детективът премигна.

— Но си имате проблем. И това не съм аз. Това сте вие.

Ник се загледа във водата, която обливаше мъртвата риба.

— Да, добре — рече той. — Животът. Работата. Стресът.

Детективът вдигна чашата към устните си и отпи.

— Изстинало е.

На съседния щанд един месар разфасоваше агне.

— Моите проблеми са си мои — каза Ник. — Те няма да ми попречат да ви пазя.

Фарън постави длан върху ръката му — леко, но твърдо докосване.

— Знам, че сте под прикритие, но можем пак да се срещнем.

— Защо?

Фарън сви рамене.

— Просто като идея. Не е ли добра?

— Гробищата са пълни с добри идеи — отвърна Ник.