Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Flame, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

2.

След осем дни — беше вторник сутринта — в едно сепаре на един вашингтонски ресторант седяха трима мъже. През прозореца до тях се виждаше комплексът, наричан „Уотъргейт“.

— Вие двамата не можете ме излъга — каза Уили Смит на двамата, седнали срещу нещо. — Едно казвате, съвсем друго е действителната истина.

— И каква е „действителната истина“? — попита единият — човек с посребрена черна коса, белези по дясната скула и тъмни очи. Далтън Кол, специален агент от Федералното бюро за разследване.

Уили извади от вътрешния джоб на дънковото си яке цигари и запалка и продължи:

— Вие сте истински. Знам какво правите.

— „Истината“ е, че тук е забранено да се пуши — отвърна детектив Ник Шърман от отдел „Убийства“ на вашингтонското полицейско управление. Беше тъмнокос, със сини очи и усмивка, която разкриваше изпочупени зъби.

Уили издуха дима към двамата представители на закона и се засмя.

— Че арестувайте ме тогаз.

— Че ти какво си мислиш правим? — рече Ник Шърман.

— Знам какво казвате, че правите. — Уили носеше съвършено законен сгъваем нож в кожена кания на колана. — Същото, дето казаха, че правели ония униформени момчета, дето ме сгащиха преди две години.

— Искаш да кажеш — отвърна Шърман, като се надяваше, че касетофонът в джоба му работи, — че първите полицаи, с които си говорил, са ти казали, че си заподозрян в поредица от тежки престъпления, така ли?

— Да бе — потвърди Уили. — Казаха ми наизуст цялата книжка.

— Ние също ти съобщихме правата — рече Шърман. — Спомняш ли си? Първия път, когато се срещнахме у вас.

— Да бе — повтори Уили. — Нали сте приятелчета от групата за разследване на стари случаи. Рекли сте си: „Виж го ти Уили Смит — май се е забъркал в кражба на автомобил“.

— В кражба на автомобил, отвличане, изнасилване и убийство — добави Кол.

— Вижте какво ще ви кажа — наведе се над масата Уили. — Не можеш изнасили жена, ако тя не иска. Всичките тия неща са пълни глупости, дето ги използват кучките, за да натикат истинските мъже в пандиза.

— Ти вече си бил в пандиза, Уили — малко нервно отвърна Кол. — Излежал си две присъди за въоръжен грабеж.

— Това беше преди, сега е друго.

— Та преди две години — продължи агентът — някой отвлякъл Джени Дейвис от паркинга на болницата. Натикал я в багажника на автомобила й. Взел й колата, парите и кредитните карти. Направил… каквото искал с оная си работа. Бил й завързал очите, та да не може да го разпознае. Била е добра медицинска сестра, имала е син и съпруг. Защо според теб е трябвало да я убива?

— Кучките винаги намират начин да те прецакат. Но откакто излязох от затвора, не съм извършвал никакви престъпления. — Уили угаси цигарата си. — Разбирате ли? Преди месец и половина обаче се появявате вие и ми стоварвате някакви глупости. И оттогава не ми давате мира. По дяволите, аз обичам компаниите, нали? Водите ме с вас, купувате ми кафе, сандвичи…

— Хубаво е човек да има свободно време — вметна Кол.

— Вижте сега, аз съм в изпитателен срок! Затуй не мога да си намеря работа: жертва съм на това тежко време след Студената война.

— А какво си работил? — попита специалният агент.

— О, божичко! — възкликна Уили. — Стига с тия глупости! Знам какво всъщност правите вие двамата!

— И какво правим, Уили? — попита Кол.

— Мамите шефовете си! Мислите си, че като продължавате да бачкате по този неразрешен случай, ще си спасите задниците от куршумите на улицата! Но това няма да мине — освен ако нямате заподозрян!…

— И това съм аз — продължи Уили и запали нова цигара. — По дяволите, лепнали сте се за мен и ми задавате тъпи въпроси — че аз ви пазя живота бе, момчета!

— Уили — рече Ник, — сам ли измисли всичко това?

Уили сви рамене.

— Очевидно е трябвало да станеш астрофизик — каза Кол. — Но някога случвало ли ти се е да работиш в автомивка?

— Че кво ми е на професионалното досие? Вие двамата да не би да ми пишете биографията? — Уили погледна към изхода. Тъпи ченгета: защо го бяха оставили да седне на стола, от който можеше да държи под око всички влизащи в ресторанта?

Детектив Шърман седеше от външната страна на сепарето, между Уили и единствения път към вратата. В отражението на прозореца той видя, че сервитьорката взима кафеника и се насочва към тях. Шърман пъхна ръка под масата — така че Уили да не може да го види — и й даде знак да се върне.

— Защо, какво има? — попита Кол. — Ако казваш истината, какво значение има въпрос като този къде си работил?

Уили издуха дима към лицето на агента от ФБР.

— Е — повтори Кол, — някога работили ли сте в автомивка, господин Смит?

— Майната ти.

— Ами тогава — рече Ник, — значи имаме действителен проблем.

Уили видя заплахата в очите му и трепна.

— Какъв проблем?

— Ти току-що стана заподозрян номер едно! Вече можеш да ни обясниш какви идиоти сме или да не казваш нищо! Можеш да си вземеш адвокат, даже да нямаш пукнат грош! Сега си тръгваме — имаме и друга работа.

Двамата го оставиха малко да се помъчи, после Ник каза:

— Значи искаш да я караме съвсем официално и да идем в управлението, така ли?

Уили знаеше, че отиването в управлението означава да тръгне по веригата на правораздаването. На юридически език мълчанието му говореше и за разбирането, и за намеренията му.

— Става дума за убийство, кражба на кола, отвличане, въоръжен грабеж и изнасилване — рече Кол.

— Преди две години — продължи детектив Шърман — вашингтонската полиция е намерила колата там, където си я зарязал. Джени Дейвис е била натикана в багажника, гола и пребита до смърт. С разкъсвания от насилствен полов акт.

— Сигурно си бил с презерватив — каза Далтън. — И не си смъкнал гащетата си, за да не оставяш косми.

— Така че нямаме ДНК — рече Ник. — Не успяхме да проследим и кредитните карти — сигурно си ги продал на улицата.

Димът от цигарата на Уили се издигаше към тавана на светлия уютен ресторант.

— Няма и свидетели — прибави Ник. — Обаче имаме нещо друго.

— Отпечатъците от палците ти — каза Кол. — На багажника.

Представителите на закона наблюдаваха Уили. Той гледаше дима от цигарата си. В отражението на прозореца Ник Шърман видя, че сервитьорката се отправя към тях със сметката в ръка и отново й даде знак под масата да не идва. Тя се върна на касата.

— Отпечатъците не доказват нищо!

— По дяволите, Уили! — рече Ник. — Тъкмо това заявяват от прокуратурата! Казват, че всеки адвокат може да измисли „основателни обяснения за съмнение“ за начина, по който отпечатъците ти са се оказали на тоя проклет багажник.

— Аз лично предполагам, че все пак си решил да я поопипаш — каза Кол.

— Обаче като не са успели да открият нещо повече, обикновените ченгета са се отказали. И така попадаш в групата за разследване на стари случаи.

— Тоест в нашите ръце — поясни Кол. — И сам се прекара.

— Разбираш ли — каза специалният агент, — макар от разговорите ни да знаеше, че си заподозрян, ти не даде никакво обяснение, което адвокатът ти да може да представи на съдебните заседатели. Никакво обяснение за това как отпечатъците ти те свързват с Джени Дейвис.

— Каза ни, че изобщо не я познаваш — рече Ник. — Че не си виждал нито нея, нито колата й, че никога не си продавал автомобили и не си пазарувал в магазините, в които е пазарувала тя. Че никога не си се приближавал до нея, нито пък до болницата, в която е работила — „на повече от километър“, струва ми се, това бяха думите ти.

— Каза ни, че никога не си работил като автотехник — продължи Кол. — Че никога не си работил в бензиностанция, нито на паркинг. Или в автомивка.

— И така — рече Ник, — господин Основен заподозрян в убийство, единственото, което не си ни казал, е как отпечатъците ти са се оказали на онази кола.

— Както и да постъпиш, Уили, ти си… — започна Кол.

Неочаквано сервитьорката се изправи до тях.

— Вижте, господа, тук сте вече от…

Уили замахна със запалената си цигара към лицето на детектива, Ник го отблъсна и отскочи, но Уили блъсна сервитьорката в него. Двамата се стовариха на пода. Уили хвана масата и я бутна към Кол.

— Не мърдай, мамка ти! — извика от пода Ник.

Сервитьорката се беше вцепенила върху него.

Далтън блъсна масата на другата страна. Порцелановите и стъклените чаши се изсипаха на земята. Уили хвърли един от столовете през прозореца.

На тротоара избухнаха хиляди парченца стъкло. Столът падна сред тълпата туристи, които зяпаха „Уотъргейт“ оттатък улицата.

В момента, в който прозорецът се разби, пред него минаваше една жена от охраната на комплекса, изоставила поста си, за да си купи цигари. Тя видя, че от назъбената дупка изскача мъж и извика:

— Хей, господине! Какво…

В носа й се заби юмрук и тя усети, че револверът, който й беше забранено да изнася навън, изскача от кобура си.

Кол се метна през прозореца в секундата преди едно голямо парче стъкло да падне като нож на гилотина над зейналата дупка, видя Уили, видя как ръката му се вдига, как нещо черно се насочва срещу нещо…

— Залегни! — изкрещя Кол.

Оръжието изгърмя, но агентът вече се бе хвърлил на земята между два паркирани автомобила.

Туристите запищяха и се разбягаха като плъхове.

Кол се показа над багажника на колата, стиснал с две ръце 9-милиметровата си „Берета“.

— Залегни! — извика той. — ФБР! Всички залегнете!

С пистолет в ръка, Ник Шърман изскочи през дупката в прозореца.

Някакво шест-седемгодишно момиченце изпадна в паника и се затича. Уили изскочи иззад един паркиран туристически автобус и насочи револвера към ченгетата. „Граждани на огневата линия!“ Детективът се зае с детето, а Кол стреля в един от прозорците на ресторанта. Гърмежът и звънтенето на разбитото стъкло за миг стреснаха Уили и Ник успя да издърпа момиченцето между два паркирани автомобила.

Уили стреля два пъти по колата, зад която се криеше Кол, после се сниши зад автобуса. Туристите стояха като заковани — кой където е. Кол чу как момиченцето хлипа.

— Ник! — прошепна специалният агент.

— Добре съм! — разнесе се глас един автомобил зад него. — Боли ме коляното!

Преди дванайсет години един пиян шофьор беше блъснал патрулната кола на Ник и бе наранил гърба и крака му.

Кол чу, че колегата му предава по радиостанцията код 13 — „полицаи в опасност“. Някъде в далечината се чу сирена на полицейски автомобил. Агентът запълзя по тротоара покрай автобуса, прицелил се към мястото, където преди малко се беше показал Уили.

„Спокойно — каза си той, докато наблюдаваше как отражението му в страничното огледало се уголемява. — Много спокойно.“ И щом стигна до предното колело, се метна между автобуса и колата, насочил пистолет към мястото, където Уили…

… го нямаше.

Разнесе се изстрел и куршумът на Уили проби дупка в автобуса. Престъпникът тичаше към бензиностанцията в края на паркинга… хвърли се зад контейнера за боклук.

Кол стреля няколко пъти в зелената стомана на контейнера и хукна натам.

„Остават му още два куршума.“

Уили прескочи пустееща през зимата цветна леха, завъртя се, зад него на улицата се движеха автомобили, а пистолетът му…

Кол стреля три пъти в земята край краката му. Пред Уили избухна облак от прах и пръст и го заслепи. Той стреля. Куршумът прелетя покрай агента.

„Още един“ — помисли Кол.

Уили изтича на Рок Крийк Паркуей, една от основните градски състезателни писти в обречената на гибел надпревара с часовника на свръхактивните вашингтонски жители. Запищяха клаксони. Заскърцаха спирачки. Засвяткаха стопове. Но нито една кола не спря, въпреки че Уили отчаяно им махаше.

— Хвърли пистолета! — извика Кол. — Предай се, Уили!

Уили пак стреля, но в същия момент между тях мина някакъв малък камион на деликатесна хлебарница. Куршумът проби ламарините и потъна сред франзелите.

„Празен пистолет“ — помисли си Кол и се втурна след Уили.

От другата страна на Рок Крийк Паркуей, срещу „Уотъргейт“ се намира пристанът „Томпсън“. Уили мина покрай паркинга и се затича по моста за пешеходци. На пътя му се изпречи двойка туристи. Той удари мъжа с празния револвер, хвана жена му и я издърпа към парапета. Стискаше я с едната си ръка за шията, а с другата извади ножа от канията на колана си.

Зад Уили бяха вълните на сивия Потомак. Той потърси с поглед преследвача си. После се обърна към пристана: катинари, висящи на стоманени врати. С периферното си зрение забеляза мъгляво петно, придвижваше се откъм моста към купчина греди. Престъпникът завъртя туристката и прикри тялото си с нейното.

— Знам, че си там! — извика той към купчината. — А си ме гръмнал, а съм я убил! Ще я намушкам в окото! Излез така, че да те виждам! Излизай!

Изминаха двайсет секунди. После Далтън Кол се появи иззад купчината, отпуснал „Беретата“ до крака си.

— Предай се, Уили.

Уили задърпа жената към кея.

— Мамицата ти, вече си имам заложник!

— Точно това ти е проблемът! — Кол започна да се приближава към него.

— Какво?

— Нямаш план, Уили. А животът ще продължи. Нямаш план и не знаеш нито една молитва.

— Имам…

— Имаш дръжки, Уили. Ако се откажеш, ще идеш в затвора и ще живееш. Престани с тези глупости, иначе ще умреш.

Агентът се приближаваше все повече. Уили отстъпваше, докато не усети под краката си дървената платформа на кея.

— А си се опитал да ми направиш нещо, ще я убия!

Туристката подбели очи. Стоманата, притисната до скулата й, остави кървавочервена резка.

— Продължавай в същия дух — каза Кол. — Така ще ми е по-лесно.

Специалният агент вдигна „Беретата“. Уили видя тъмните му очи, видя дулото на оръжието — черна дупка към вечността, и изкрещя:

— Луд ли си бе?

— Да.

И Далтън натисна спусъка. Чу се само сухо металическо изщракване!

— Мамка му! — смаяно викна агентът.

Уили блъсна жената към него и се затича към една от завързаните на кея лодки.

Агентът подхвана жената с лявата си ръка, пусна я на земята и пак вдигна „Беретата“. Следващите гнезда на пълнителя бяха пълни. Зад купчината греди бе извадил един патрон — първия от пълнителя, но отдолу чакаше смъртоносното олово.

— Уили! — извика Кол.

Уили видя насоченото към него оръжие. Току-що то бе изщракало празно. И се хвърли с нож в ръка срещу лудия тип от ФБР.

Кол стреля три пъти. Уили падна по гръб в реката.

 

 

Пристанът „Томпсън“ бе пълен с полицаи. От патрулната полиция. От отдел „Убийства“ на вашингтонското полицейско управление. От групата за разследване на стари случаи. Полицаи в униформи, полицаи в костюми. Полицаи на мотоциклети, в патрулни автомобили и необозначени коли, дори двама на коне.

Специален агент Далтън Кол се беше облегнал на една кола и чакаше.

Оттатък пристана виждаше служебния автомобил. На задната му седалка седеше Ник Шърман със студен компрес на коляното — бяха му го направили хората от линейката, откарала ранените туристи в болницата.

Разследващите екипи от Бюрото и вашингтонското полицейско управление държаха агент Кол и детектив Шърман разделени, така че законът да получи докладите им, без те да могат да се уговорят помежду си.

Двама санитари от моргата бутаха към очакващия ги микробус носилка на колела, върху която лежеше тежък черен найлонов чувал.

„Убих човек — помисли си Далтън Кол. — Точно както го бях планирал.“

— Искате да кажете, че сте искали да застреляте заподозрения? — го беше попитал агентът от ФБР, поел случая.

— Не — обясни му Кол. — Но преди да постъпя в Бюрото, се заклех пред самия себе си, че ако се наложи да убия, ще го направя.

— Просто така? — попита агентът.

— А как иначе? — отвърна Кол.

Агентът се увери, че наблизо няма никого, и каза:

— Вижте, придържайте се към обичайната терминология. Аз изповядвам същата философия, но не я споделям с никого.

На пристана спря нова кола, цялата в антени. От нея слязоха четирима: шофьорът — специален агент от ФБР, специалният агент, ръководещ вашингтонското оперативно бюро на ФБР, заместник-началникът на отдела за криминално разследване на ФБР и един от помощниците на заместник-министъра на правосъдието на Съединените американски щати. Четиримата се насочиха към Кол.

— Специален агент Далтън Кол? — попита заместник-началникът на отдела за криминално разследване.

— Да, сър.

Заместник-началникът бе един от двайсет и двамата най-могъщи служители във ФБР, най-могъщата институция на реда в Съединените щати.

— Чиста стрелба или не? — попита той агента, който бе поел случая.

— Сър? — попита агентът неразбиращо.

— Чист ли е агент Кол, или не?

— Сър, разследването още не е завършило.

— Чухте ме. Чист ли е, или не — и ми отговорете веднага!

Агентът облиза устни.

— Чист е.

Висшият служител от Бюрото се обърна към полицаите от вашингтонското управление.

— Имате ли нещо против това мнение?

— Вижте — отвърна един сержант от отдел „Убийства“. — Случаят е от компетенцията на федералните власти, а и нашият човек изобщо не е имал време да провери нещата. Ако се оправите с патрулната полиция, откъм нас няма да има проблеми.

Заместник-началникът се обърна към местния ръководител на оперативното бюро на ФБР — формално шеф на Кол.

— Разберете се с патрулните. Погрижете се до утре сутрин този агент да е чист и готов да изпълнява служебните си задължения. Ако възникнат проблеми, свържете се направо с мен. Не искам никакви усложнения. Имате ли въпроси?

— Не, сър — отвърна специалният агент.

— Агент Кол — каза заместник-началникът. — Елате с нас.