Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Flame, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

11.

Сали седеше там, където я бяха оставили. След като пусна Далтън в стаята на Сиърс, Монаха я отведе при една жена, която заедно със съпруга си беше оставила магазина им за авточасти, билетите за „Кливландските индианци“ и местата в синагогата, за да се премести във Вашингтон и да „работи за Фарън“. Доброволката запозна Сали с други доброволци от Алабама, Ню Мексико, Орегон и „просто отвсякъде“: старци и младежи, бели, чернокожи, азиатци и латиноамериканци, дошли тук, за да „помогнат на Фарън“.

Но не я запозна с човека с военна подстрижка, който се навърташе наоколо и я дебнеше, където и да идеше тя. Агентката често ходеше до тоалетната и си записваше информация за хората на Фарън, които после Бюрото да провери. И започна да иска да се запознае със Сиърс.

— Добра идея — каза й Джон Лейбовиц, бившият конгресмен, и се усмихна. — Ще трябва да уредим това колкото можем по-скоро.

В пет часа на втория ден Сали отиде при икономката от Шейкър Хайс и повтори молбата си за аудиенция.

— Ами, не съм сигурна как да направя това, скъпа — беше отговорът, но когато Сали каза, че няма да си тръгне, докато „това“ не бъде направено, икономката й даде кофичка малиново кисело мляко. — Просто за в случай че отнеме повече време, отколкото си мислиш.

Празната кофичка от млякото отдавна бе в кошчето за боклук и икономката си беше отишла вкъщи, когато Джеф Ууд завари Сали седнала на една кушетка в чакалнята до главната зала. Господин Военна подстрижка се прозяваше на прага.

— Защо не сте си тръгнали? — попита я Ууд.

— Още не съм си свършила работата. Не съм се запознала е Фарън.

— Може би утре.

— Мога да чакам. — Тя потупа кушетката. — Ето тук.

— Не сте много разбрана, нали? — рече Ууд.

— Не ми плащат да съм разбрана.

Във фоайето тиктакаше архаичен часовник.

— Добре, не си тръгвайте — каза той.

— Не се тревожете — отвърна тя на отдалечаващия му се гръб.

След седем минути в джоба на жилетката на господин Военна подстрижка иззвъня телефон. Той отговори и придружи Сали два етажа нагоре до мястото, където пред една затворена врата стоеше Монаха.

— Седни — каза й той, после се обърна към Военната подстрижка. — Когато дойде време да влезе, ще ти се обадят по телефона. — След това отново каза на Сали: — И не стой цяла нощ — чуваш ли?

После затрополи надолу по стълбите. Телефонът на господин Военна подстрижка иззвъня, той отговори и й каза да влезе. Този кабинет се намираше един етаж под обляната със слънце стая за медитация. И двете помещения бяха с ламперия от тъмно дърво. На едната стена имаше поставен в рамка символ, нарисуван върху оризова хартия. Изображението беше просто: голям черен кръг върху бледа вселена. Пред бюро с компютър от едната страна бяха поставени три стола. Нощта изпълваше прозорците. Зад бюрото седеше чернокож мъж с мека синя риза. Поразиха я очите му.

— Ето коя сте били — каза той.

Тя усети, че вратата зад нея се затваря.

— Коя съм била?

— Видях ви от прозореца — отвърна Фарън. — Тази сутрин.

— Тук съм цял ден. — Тя седна пред бюрото срещу него. — И вчера сутринта. Не знаехте ли?

— Знам, че Далтън има партньорка. Смятах, че е заминала заедно с него.

— Хората ви не ви ли казаха, че не е така?

— Не.

— Колко… досадно — каза Сали.

— Съжалявам — отвърна Фарън. — Няма да се повтори.

„Усмивката му е замислена — помисли си тя, — а не лукава.“

— Не сте от агентите на ФБР, с които съм свикнал. Защо сте избрали тази работа?

— Нашата работа е…

— Не ви питам за вашата работа. Питам за вас.

— В такъв случай не съм длъжна да ви отговоря.

— Не сте. — И той зачака.

„Проклета, нежна усмивка! — помисли си тя. — Не изглежда толкова стар.“

— Искате да кажете, защото съм чернокожа ли? Защо съм постъпила в Бюрото?

Той не отговори.

— Защото съм жена?

Фарън пак не каза нищо.

— Каква съм според вас? — попита тя. „Въпросите водят до отговори. Отговорите позволяват да изместиш темата от…“

— Вие не сте „каква“ — каза той. И пак зачака.

— Не е нещо важно — накрая отвърна Сали.

— Не сте заложили живота си и не сте поели правото да отнемате живот заради нещо, което „не е важно“ — възрази Фарън.

— Работата изисква…

— Връщате се там, откъдето започнахте. Защо се страхувате?

— Не се страхувам от нищо — и съм наясно с капана, който се готвите да щракнете: „Щом не се страхувате…“.

— Защо да е капан?

По ребрата й изби пот — над лентичката на сутиена, който някак си изведнъж започна да стяга гърдите й.

— Какво искате? — „Защо гласът ми звучи като шепот?“

— Искам да зная — отвърна той.

— Защото… ченгетата… ФБР е най-голямата… защото ченгетата са единствените, които могат да направят нещо във всеки един момент.

— Да направят нещо добро — каза Фарън. Тя кимна. — За какво да направят нещо добро?

— Не усещате ли гадната смрад навън? — промълви Сали. — Тя ни убива. Задушава всички — деца, старци, всичко, за което са работили родителите ми и… Те няма… никой няма да ми каже какво… да ме накара да живея в тези лайна без моята… — „Навеждаш се над бюрото към него!“ Тя се дръпна назад, седна изправена и стисна коленете си под широката, скромна пола. — Така няма да стигнем доникъде.

— Вече сме тук.

— И някой се опитва да ви убие.

— И това е част от лайната, с които се борите.

Тя кимна.

— Само тази борба ли има значение — попита той, — или е важно и онова, което поддържам аз?

Вратата зад нея се отвори. Сали се обърна и дясната й ръка се насочи към хълбока, където… нямаше пистолет.

— О! — каза жената на прага. — Мислех, че си сам.

Лорън Кавана претегли Сали с поглед и каза:

— Ето значи къде сте били. Дълъг ден. Късна нощ.

Носеше скъпа рокля с колан, доста над финансовите възможности на агентка от ФБР. Дългата до раменете й коса беше небрежно съвършена. Червилото по устните й лъщеше.

— Не е чак толкова късно — възрази Сали. — Свикнала съм.

— Сигурно. — Лорън заобиколи бюрото. — Фарън, трябва да провериш сметките по проекта за новия софтуер.

Тя застана до него, опряла се с една ръка на стола му, и започна да пише команди на клавиатурата. Фарън погледна към екрана и каза:

— Тези неща са твоя грижа, Лорън.

— Но най-отдолу стои твоето име.

Той въздъхна и започна да проучва цветните графики и диаграми, които се нижеха по дисплея. Лорън погледна към жената от отсрещната страна на бюрото — твърд, овладян поглед. Сали не извърна очи.

— Всичко изглежда наред — рече Фарън.

— Добре. — Ръката на Лорън докосна рамото му. — Тогава ви оставям.

Но на излизане каза на Сали:

— Радвам се, че навлизате толкова бързо.

— Правя каквото мога.

— Несъмнено.

Вратата се затвори и в стаята се възцари тишина.

— Работата ми е да пазя живота ви — каза на мъжа зад бюрото Сали. За да възстанови разговора. И ролите им.

— Трудно ли ще ви бъде?

— Няма да е лесно. Разкажете ми за хората на Монаха. Той настоява около мен постоянно да има някой. Твърди, че било в случай, че нещо ми потрябва. Не оспорвам мнението му.

— А може би трябва да го направите. Ние трябва да го направим.

— Ами хората му?

— Те не са „негови“, както не са и „мои“.

— Колко души има?

— Не знам.

— Въоръжени ли са?

— Никога не съм го питал. Той знае, че това не би ми харесало.

— Това, че „не би ви харесало“ не е равносилно на забрана.

Фарън се усмихна.

— Умна сте.

— Ами оръжието?

— Необходимост — отвърна той. — Понякога можете да спрете насилието само с насилие. Дали помощниците на Монаха имат оръжие ли? Не знам. Дали му се доверявам, за да го оставя сам да взима тези решения? Да. Дали ще го питам за това? И да го обидя? Само при най-ужасни обстоятелства — а след като тук е ФБР, колко ужасни могат да са обстоятелствата?

— Надявам се никога да не разберете — каза тя.

— Госпожице… агент. Всъщност как да ви наричам? — попита Фарън.

— Казвайте ми Сали.

— Това истинското ви име ли е?

— Да.

— Харесва ми.

— Вижте — рече тя, — кажете на хората си, че двамата с Далтън винаги трябва да знаем къде сте и да ни се осигурява достъп до вас.

Фарън сви рамене и се усмихна. После кимна.

— Тази нощ би трябвало да сте в безопасност. Прибирам се вкъщи.

— Лека нощ — каза той. — Не се страхувайте.