Серия
Пръстенов свят (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ringworld Throne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)
Сканиране
NomaD (2007)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)

Издание:

Лари Нивън ТРОНЪТ Американска, I издание

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Светослав Николов

Художник: Ивайло Петров

Портрет: Камо

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Светлана Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 22

Печат: „Балкан прес“

София, 1999


На Робърт Хайнлайн

ПРОЛОГ
КАРТАТА НА ВРЪХ СЕЙНТ ХЕЛЪНС

1733 г. от н.е. — Падането на градовете. (Управляващите в този момент кукловоди от експериментаторската фракция разпространяват по Пръстенов свят бацил, унищожаващ свръхпроводниците.)

2851 г. от н.е. — Първият контакт: „Лъжецът“ катастрофира на Пръстенов свят.

2878 г. от н.е. — „Гореща игла на дознанието“ излита от Каньон.

2880 г. от н.е. — „Гореща игла на дознанието“ достига до Пръстенов свят.

2881 г. от н.е. — Стабилността на Пръстенов свят е възстановена.

 

 

2882 г. от н.е.

 

Най-задния танцуваше.

И те танцуваха навсякъде, докъдето стигаше погледът, под плоското огледало, в каквото се бе превърнал таванът. Десетки хиляди от себеподобните му очертаваха с движенията си стегнати спирали, свалили едната си глава и вдигнали другата, за да не губят чувство за ориентация Потракването на копитата им се вплиташе в музиката досущ като стотици хиляди кастанети.

Ритник пред целта, ритник встрани, отклони се. Едното око следи партньора срещу теб. И при това движение, и при следващото никога не поглеждай към стената, зад която са Невестите. От милиони години състезателният танц и други, извънредно разнообразни социални взаимодействия определяха кой ще има потомство и кой — не.

А зад илюзията на танца се издигаше илюзията на прозорец, далечен и огромен. Изгледът към „Скритият Патриарх“ разсейваше Най-задния, но беше насъщно напомняне за рисковете, макар и пречка в танца. Протегни шия, поклони се…

Другите трикраки танцьори, огромната площадка и таванът над нея бяха извлечени от паметта на компютрите в „Гореща игла на дознанието“. Танцът поддържаше уменията, реакциите, здравето на Най-задния. Изминалата година беше за него време на покой, възстановяване и размисъл. Но условията все пак можеха да се променят всеки миг.

Преди една земна година, половин древна година в света на кукловодите, четиридесет завъртания на Пръстеновия свят… Най-задния и съществата от други раси, които бе заробил, откриха закотвен под Картата на Марс океански кораб, дълъг цяла миля. Онези го нарекоха „Скритият Патриарх“ и отплаваха с него, оставяйки Най-задния тук. Сега екранът, натрапващ присъствието си и в танца на кукловода, му показваше в реално време картината от мрежовото око в предната наблюдателница на кораба.

И гледката беше далеч по-истинска от танцьорите.

Виждаше в едър план Луис Ву и Кхмий, които се излежаваха. Разбунтувалите се слуги на Най-задния му се струваха поизхабени. Неговите медицински програми бяха им възвърнали младостта и здравето преди малко повече от две години. Да, двамата все още бяха млади и здрави, но отпускането и леността не им се отразяваха добре.

Ритник назад, докосване на копитата. Завъртане на място, езиците се допират за миг.

Над Големия океан се стелеше море от мъгла. Раздърпана от вятъра, тя се носеше на ивици край страховития кораб. А по брега се трупаше като надигаща се вълна. Само високата почти двеста метра наблюдателница стърчеше над мъглата. Далеч навътре в сушата планини пронизваха мътилката — почти черни, но с искрящи върхове.

„Скритият Патриарх“ бе достигнал целта си. Най-задния щеше да загуби възможността за наблюдение на бившите си спътници.

Мрежовото око му предаваше и гласовете им.

— Съвсем сигурен съм — обясняваше Луис Ву, — че това е връх Хууд, а онзи там е Рейниър. За третия не знам, но щеше да прилича на Сейнт Хелънс, ако оригиналът му на Земята не си бе пръснал горната част на парчета преди около хиляда години.

— Е, да — промърмори Кхмий, — на Пръстенов свят планините не експлодират, освен ако ги цапардосаш с метеорит.

— Точно това исках да кажа. Мисля, че след най-много десет часа ще сме при картата на залива Сан Франциско. А с тези вълни и ветрове в Големия океан се нуждаеш от вдаден навътре залив, за да слезеш безопасно на сушата. Оттам можеш да започнеш завоеванията си, ако нямаш нищо против да се набиеш в очи веднага.

— Харесва ми да се набивам в очи.

Кзинтът стана и се протегна, ноктите му изскочиха от пръстите. Осем стъпки козина, завършваща с остриета — кошмарно видение. Най-задния си напомни, че все пак вижда холограма. Кхмий и „Скритият Патриарх“ бяха на триста хиляди мили от неговия кораб, заровен в Картата на Марс.

Завърти се, предните крака се плъзгат вляво. Не си отвличай вниманието.

Кзинтът пак се отпусна на палубата.

— Знаеш ли, този кораб е белязан от съдбата. Построен е за нахлуване в Картата на Земята. Тила си го е присвоила, след като се е превърнала в пазителка, за да стигне с него до Картата на Марс и да превземе Ремонтния център. А сега „Скритият Патриарх“ се завръща за нашествие…

В пилотската кабина на осакатеното междузвездно возило вееше хладен ветрец. Танцът ставаше по-забързан. Потта се процеждаше в елегантно сресаната козина на Най-задния и се стичаше по краката му.

Екранът показваше не само видимия спектър на светлината. С радар се различаваше огромният залив, по който бяха напластени градовете, издигнати от древните кзинти по брега. Ако се намираше на планета, извивката й щеше да ги скрива от погледа му.

— Ще ми липсваш — изрече Луис.

В първия миг изглеждаше, че Кхмий не го е чул. После той заговори, без да завърти към него оранжевото си туловище:

— Луис, там има владетели, които да победя, и самки, които да родят децата ми. Това е най-подходящото място за мен, но не и за теб. В тези земи хуманоидите са роби, пък и не са точно от твоята раса. Ти не бива да идваш, а аз не мога да остана.

— Че казвал ли съм друго? Ти тръгваш, аз оставам. Но ще ми липсваш.

— Противно на онова, което ти подсказва разсъдъкът.

— Ъ-ъ…

— Луис, чух да разказват нещо за теб преди много години. Много ми се иска да науча дали е истина.

— Питай.

— Когато се завърнахме в световете си и предадохме на нашите управници кораба на кукловодите, Чтара-Рит те покани да се разходиш из ловния парк край град Кръвта на Чуарамбър. Ти беше първото същество от друга раса, влязло там не за да умре. Прекара в парка два дни и една нощ. Е, как беше?

— Ами почти през цялото време бях очарован — промълви изтегналият се по гръб Луис. — Мисля, че се дължеше на оказаната ми чест. А и човек трябва да си опитва късмета от време на време…

— На угощението, дадено от Чтара-Рит следващата вечер, чухме една история.

— И какво гласеше тя?

— Навлязъл си във вътрешните земи, сред докараните от други светове твари. И си се натъкнал на ценно животно…

Луис изведнъж се оживи и се надигна да седне.

— Бял бенгалски тигър! Открих прелестна зелена гора насред всички онези ваши растения в червено и оранжево. Почувствах се някак уютно, налегна ме носталгия. После този… хм, проклет човекояден красавец изскочи от храстите и се вторачи в мен. Кхмий, беше горе-долу с твоите размери. Тежеше към четиристотин килограма и ми изглеждаше малко поизгладнял. Извинявай, прекъснах те!

— А що за създание е бенгалският тигър?

— Стар обитател на Земята. Отдавнашни врагове сме, така да се каже.

— Разказаха ни, че си отскочил пъргаво и си вдигнал голям клон. После си застанал пред тигъра, размахал си клона и си му рекъл: „Помниш ли?“ А животното се обърнало и се махнало.

— Ъхъ.

— Е, защо постъпи така? Нима тигрите разбират човешката реч?

Луис се засмя.

— Надявах се да го разкарам, ако не се държа като безпомощна жертва. Не минеше ли номерът, смятах да го прасна по муцуната. Клонът беше много подходящ за боздуган. А пък заприказвах, защото си помислих, че някой кзинт може да ме чуе. Да умра като непохватен турист в ловния парк на Патриарха щеше да е достатъчно позорно, но и да хленча отгоре на това… o, не!

— Знаеше ли дали Патриархът е пратил някого да те охранява?

— Не. Все пак предполагах, че е възможно да има скрити наблюдателни устройства. Погледах как тигърът си отива, после се обърнах и едва не се блъснах в един кзинт. Да си кажа право, почти изскочих от собствената си кожа. Помислих го за друг тигър.

— Той твърдеше, че малко оставало да те зашемети. Ти си го нападнал, искал си да го удариш с клона.

— Щял е само да ме зашемети?

— Точно така. Луис Ву се ухили.

— Носеше зашеметител, каквито използват земните копои, само че дръжката беше преправена. Вашата Патриаршия никога не е произвеждала несмъртоносни оръжия, затова и си ги купува от Обединените нации. Наканих се да замахна, а той пусна зашеметителя, ноктите му изскочиха… Видях, че е кзинт, и се разкикотих.

— Как тъй?

Луис отметна глава назад и избухна в смях със зейнала уста и оголени зъби. За кзинт такова поведение означаваше пряко предизвикателство и ушите на Кхмий прилепнаха към главата му.

— Ха-ха-ха-ха! Не можах да се сдържа. И наистина адски ми провървя. Изобщо не се канеше да ме зашемети. Щеше да ме убие с един удар на лапата си, но се овладя.

— Каквато и да е истината, историята е много интересна.

— Слушай, хрумна ми нещо. Ако имаше как да се махнем от Пръстенов свят, ти би искал да се завърнеш у дома като Кхмий, нали?

— Не вярвам, че ще ме приемат. Подмладяването, на което ме подложи Най-задния, заличи и белезите ми. Бих изглеждал почти на възрастта на най-големия си син, който в момента сигурно управлява владенията ми.

— Да-а… Пък и Най-задния едва ли би се съгласил да ти помогне…

— Няма и да го моля!

— А мен?

— Не смятам, че ще се наложи.

— Всъщност досега не съм се питал дали Патриархът би се доверил на твърдението на Луис Ву за твоята самоличност. Но е така, нали?

— И аз мисля, че това би било достатъчно, Говорещ с тигри. Само че ти реши да умреш.

Луис прихна.

— Едва ли умирам по-бързо от теб! Доста вероятно е да изкарам още петдесетина годинки. Да не забравяме, че Тила Браун направо стопи вълшебните медицински машинарийки на Най-задния.

„Може би стига!“ — каза си кукловодът.

— Той има свои медицински устройства и в пилотската кабина — напомни Кхмий.

— За нас са недостъпни.

— Луис, дори в кухненския робот са въведени медицински програми.

— Да, бе, ще прося от някакъв си кукловод!

Дали намесата му щеше да ги вбеси? Или биха я приели като желано разнообразие? Речта на кукловодите беше по-сбита и по-гъвкава от езиците на хората и кзинтите. Най-задния изсвири-изчурулика няколко фрази: команда [] танц [] понижаване на сложност с една степен [] отново [] шесто мрежово око „Скритият Патриарх“ [] предаване/приемане [] предаване образ и звук, без миризма, осезание, изключен зашеметител.

— Кхмий, Луис.

Двамата скочиха, извъртяха се, впиха погледи.

— В неподходящ момент ли се намесвам в разговора ви? Бих искал да ви покажа някои неща.

Отначало те само зяпаха танца. Най-задния се досещаше колко глупаво, изглежда в очите им. Устите и на двамата се разтеглиха, но човекът се усмихваше развеселен, а кзинтът се гневеше.

— Шпионирал си ни — изръмжа Кхмий. — Как?

— Погледни нагоре. Моля те да не го унищожаваш. То е над главата ти на мачтата, върху която е закрепена радиоантената. Можеш да го достигнеш с нокти…

Лицата се уголемиха пред погледа му.

— Като бронзова паяжина с черен паяк в средата — промърмори Луис. — Има фрактален характер. Трудно е да се определи къде свършва. Мислех си, че ги прави някакво местно насекомо.

Най-задния обясни:

— Това е камера, микрофон, телескоп, прожекционна система… Изпълнява функциите и на други уреди. Нанася се с пръскане. Поставил съм ги на различни места, не само по кораба. Луис, би ли повикал гостите си? — Чуруликане: команда [] намиране потомците на Строителите. — Трябва да ви покажа нещо. Искам и те да го видят.

— Това, с което се занимаваш, прилича малко на таекуондо — отбеляза Луис.

Команда [] търсене: таекуондо.

Получи информацията. Вид бойно изкуство на хората. Нелепо! Неговата раса никога не участваше в схватки.

— Не искам мускулният ми тонус да спадне — сподели Най-задния. — Неочакваното се случва тъкмо когато си най-малко подготвен за него. — Втори екран се отвори сред танцуващите — двама от расата на Строителите приготвяха храна в огромната кухня. — Трябва да ви осведомя за…

Ноктите на Кхмий сякаш замахнаха право към очите му. Изображението от шесто мрежово око примига и внезапно го смени празна белота.

 

 

Ритник. Въртене около Водещия на тази част. Спиране. Преместване с милиметри. Спиране. Търпение.

Явно се опитваха да го отбягват през последните десет часа, а и вече половин година по древното летоброене. И все пак им се налагаше да хапнат.

Дървената маса беше огромна, за да е в състояние да побира участниците в кзинтско угощение. Преди година Най-задния по принуда снижи обонятелната чувствителност на мрежовото око в помещението заради застоялата смрад на кръв. Миризмата вече се усещаше съвсем слабо. Бяха махнати кзинтските гоблени и грубоватите фрески, защото хуманоидите трудно понасяха кървави сцени. Кхмий бе отнесъл най-добрите образци в каютата си.

Вонята на пържена риба тегнеше във въздуха. Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин шетаха в кухнята.

Мъничката им дъщеря май се чувстваше добре до единия край на масата. Чак в другия край суровата половина на огромна риба трябваше да подразни апетита на Кхмий.

Кзинтът огледа ястието.

— Добър улов.

После очите му зашариха по стените. Скоро откри каквото търсеше — блещукаща фрактална паяжина точно под оранжевата издутина в сводестия таван.

Двамата от расата на Строителите привършиха работата и си измиха ръцете. Кауаресксенджаджок наскоро бе навлязъл в младежките години, Харкабийпаролин беше малко по-възрастна от него. Косата им започваше от темето назад и се спускаше почти до кръста.

Жената взе на ръце момиченцето, за да го кърми. Кауаресксенджаджок промълви:

— Значи скоро ще те загубим.

— Имаме си шпионин — веднага сподели Кхмий. — Предполагах и преди, но вече го знам със сигурност. Кукловодът е нагласил камери тук-там.

Младокът се засмя на гнева му.

— И ние бихме му сторили същото. Естествено е да се стремиш към повече информация!

— След по-малко от денонощие ще съм далеч от взора на кукловода. Кауа, Харки, много ще ми липсва компанията ви, вашите знания и малко смахнатата ви мъдрост. Но се радвам, че мислите ми ще си остават само мои!

„Губя всички тях — каза си Най-задния. — А потребностите на оцеляването налагат да прокарам път за връщането им при мен.“

— Слушайте, приятели — обади се той, — ще ми отделите ли един час, за да внеса мъничко разнообразие в живота ви?

Двамата потомци на Строителите зяпнаха. Кзинтът се озъби. Луис Ву пък вдигна рамене.

— Нямам нищо против разнообразието.

— Бихте ли изключили осветлението?

Човекът изпълни молбата му. Кукловодът изсвири-изпя команда. Наблюдаваше лицата им на своите екрани.

Мрежовото око също се превърна в екран — носени от вятъра дъждовни струи край ръба на голяма плоча. Далеч долу се тълпяха стотици бледи хуманоиди. Май бяха свикнали да живеят стадно. Отъркваха се един в друг без прояви на враждебност, тук-там се съешаваха, забравили да потърсят уединение.

— Картина в реално време — поясни Най-задния. — Наблюдавам мястото, откакто възстановихме устойчивата орбита на Пръстенов свят.

— Вампири! — изсумтя Кауаресксенджаджок. — Флуп! Харки, виждала ли си ги някога да се събират в такова множество?

— Е? — подкани Луис.

— Преди да върна нашата сонда към Големия океан, използвах я да пръска мрежови очи по маршрута си. В момента виждате първия изследван от нас район откъм най-високата постройка, която успях да открия, за да имам изглед. Уви, облаците и дъждът постоянно пречат на наблюденията ми. Въпреки това, Луис, можеш да се убедиш сам, че там има живот.

— Вампири…

— Кауаресксенджаджок, Харкабийпаролин, мястото се намира вдясно от вашия град. Ето, животът благоденства както преди. Бихте могли да се върнете у дома.

Жената не продума веднага, но младежът май се двоумеше. Промълви нещо на своя език — дума, която си остана непреведена.

— Не обещавай каквото няма да дадеш! — изръмжа Луис.

— Луис, ти упорито отказваш да говориш с мен, откакто спасихме Пръстеновия свят. Държиш се, сякаш сме опустошили стотици хиляди мили обитаеми земи с плазмена горелка. Обясних ти защо се съмнявам в твоите изчисления. А ти не желаеш да ме чуеш. Поне сега се убеди, че там все още има живот!

— Чудесно — изпръхтя човекът. — Вампирите са преживели бедствието!

— Не само вампирите. Гледай!

Поредната изсвирена команда. Камерата доближи далечните планини към тях.

Повече от тридесет хуманоиди минаваха през проход между два върха. Двадесет и един вампири, шестима от дребните червенокожи пастири, петима от по-едра и смугла раса. Имаше и двама с малки глави, които вероятно не бяха разумни същества. Жертвите бяха голи и не се опитваха да избягат. Изглеждаха уморени, но весели. Всеки пленник имаше спътник измежду вампирите, малцина, от които носеха дрехи, за да се предпазят от студа и дъжда. А и одеянията им очевидно бяха отнети от създания с друго телосложение.

Вампирите не се отличаваха със самосъзнание, поне доколкото беше известно на Най-задния. Сега обаче се питаше дали неразсъждаващи животни биха завъдили роби или добитък… Нямаше особено значение.

— Луис, Кхмий, какво ще кажете? Ето че и други раси са оцелели. Веднъж дори видях потомци на Строителите.

— Не забелязвам явни тумори, нито мутации — призна Луис Ву, — което все пак не означава, че такива явления липсват. Най-заден, напомням ти, че чух предвиждания за пораженията от самата Тила Браун. А тя беше пазителка, много по-умна от теб или от мен. „Един и половина трилиона погубени.“ Това ни каза, нали?

— Тила наистина беше извънредно интелигентна и все пак за мен си остана човек. Дори и след коренната промяна. Хората не се вглеждат право в опасността. Вие наричате кукловодите страхливци, но как да определим нежеланието ви да…

— Откажи се! Мина само една година. Раковите заболявания понякога се развиват след десет, дори след двадесет. А за мутациите е необходимо цяло поколение.

— И интелектът на пазителите е скован в някакви граници! Тила дори нямаше представа за истинската мощ на моите компютри. Луис, нали остави на мен — да извърша окончателната подготовка…

— Откажи се!

— Ще продължа наблюденията си — невъзмутимо съобщи кукловодът.

 

 

Маратонският танц на Най-задния щеше да трае, докато той допусне грешка. Доближаваше предела на изтощението. След това тялото му щеше да оздравее и да възстанови силата си.

Не си загуби времето да подслушва по време на вечерята. Наистина този път Кхмий не унищожи мрежовото око в трапезарията, но не му се вярваше да говорят откровено.

И какво от това? Преди година, докато твърде разнообразният му екипаж още се мъчеше с Тила Браун и нестабилността на Пръстенов свят, неговата сонда разпръсна мрежови очи навсякъде по „Скритият Патриарх“.

Предпочиташе да се съсредоточи в танца.

Кхмий скоро щеше да му се изплъзне. Луис щеше да потъне в мълчанието си. Нищо чудно след година и той да напусне кораба, ставайки недостъпен. А библиотекарите от града на Строителите… Дали да не се позанимава с тях?

Най-задния притежаваше медицинските машини в „Иглата“. Ако бившите му партньори смятаха, че ги изнудва с това, бяха абсолютно прави. Но сега си признаваше, че е действал прекалено грубо. И Кхмий, и Луис отказаха медицински грижи.

В момента двамата вървяха забързано по тъмен коридор. При такава липса на осветление картината не беше добра, но пък и те не можеха да видят мрежовото око. Кукловодът долови само част от разговора. По-късно си го пусна няколко пъти.

— … игра на надмощие — казваше Луис. — Най-задния се чувства принуден да ни наложи властта си. Прекалено осведомени сме за него, следователно имаме възможност и да му навредим някак.

— Опитвах се да измисля нещо — изсумтя Кхмий.

— Да, но доколко си впрегнал ума си в това? Все едно. Той ни остави на мира за около година, после изведнъж реши да се разсейва насред странните си упражнения. Защо да ни отделя внимание? Нищо в онова, което ни показа, не изглеждаше тревожно за него.

— Е, поне познавам твоя начин на мислене — подметна кзинтът. — А и той ни подслуша, нали? Ако успея да се върна в Патриаршията, не бих имал нужда от помощта му, за да си възвърна владенията. Имам теб, а ти не ми искаш цена за услугата.

— Ъхъ…

Кукловодът се двоумеше дали да се намеси. Но какво да им каже?

— Най-задния ме контролираше чрез земите, които изгубих — продължи Кхмий. — Каква власт имаше над теб? Да, изнудваше те чрез удоволствието от жицата, а ти взе, че се отказа от порока си. Добре, автолечителят в совалката беше унищожен, медицинските програми в кухнята обаче могат да ти приготвят лекарството за подмладяване. Не греша, нали?

— Могат да приготвят съответното вещество и за теб.

Кхмий махна пренебрежително с косматата си ръка.

— И ако ти се оставиш да остарееш, не му даваш нищо, заради което да се пазари. — Луис само кимна. — Друго се питам — ще ти повярва ли Най-задния? За един кукловод… Моля те да разбереш, човеко, не искам да те обидя! Знам, че си искрен. Но за кукловода доброволното остаряване е форма на самоубийство.

Луис отново кимна безмълвно.

— Такава присъда ли си отреждаш за един трилион убийства?

В някоя друга вечер сигурно би прекъснал безцеремонно разговора. Този път само промълви:

— Възмездие и за двама ни. Аз ще умра от старост. А Най-задния губи робите си… и властта над обкръжаващата го среда.

— Ами ако наистина са оцелели?

— Да, бе! Той програмира всички действия за стабилизирането на орбитата. Аз просто не можех да вляза в онази част от Ремонтния център. Нали там имаше дърво на живота? Само че именно аз му осигурих възможността да порази с плазмена струя от слънцето пет процента от повърхността на Пръстенов свят. Ако не го е сторил, значи ще ми е по силите… да живея. И тогава Най-задния отново ще ме притежава. Важно е, щом аз съм причината да не притежава теб.

Именно.

— И си е рекъл: „Защо да не покажем на Луис стар запис, като го уверим, че е в реално време…“

Вятърът фучеше по-силно, заглушаваше гласовете. — Но ако… броя… — чу се от Кхмий.

— … и на Най-задния да се откаже…

— … мозъкът ти остарява най-бързо!

Кзинтът загуби търпение и отпраши нанякъде по огромната палуба. И без това вече бяха извън обсега на устройството.

Най-задния нададе вой като най-голямата вселенска машина за еспресо, разкъсана от собственото си налягане.

В този вой имаше височини и обертонове, недостъпни за слуха на човек или кзинт, а акордите му съдържаха богата информация. Описваше произхода на две раси, наскоро напуснали дивите степи или слезли от дърветата. Обясняваше начините да предизвикаш слънчево изригване, после да превърнеш струята в лазерен лъч — оръдие, съизмеримо с мащабите на целия Пръстенов свят. Изреждаше техническите характеристики на компютри, чиито модули са миниатюризирани до квантово равнище, затова покриват като боя стените на пилотската кабина. Споменаваше невероятната гъвкавост и изчислителна мощ на програмите им.

Ах, вие, изродени издънки на полуразумни диваци! Вашата жалка пазителка, онази злополучна за околиите Тила нямаше нито прозорливостта, нито знанията, за да го разбере, а самите вие дори и в този момент не напрягате рудиментарните си умове, за да ме изслушате! Аз ги спасих! С програмите на кораба си!

Един оглушителен писък, после кукловодът млъкна. Не бе пропуснал нито стъпка. Сега назад и поклон, докато Водещият събира Невестите в четворната фигура. Миг на отдих, за да пийне глътка вода, за която е прежаднял. Едната глава се наведе да пие, другата следеше танца — понякога имаше импровизации.

Нима Луис Ву наистина се поддава на старческо слабоумие? Толкова скоро?! Да, отдавна беше навлязъл в третото столетие от живота си. Но лекарството за подмладяване поддържаше някои хора бодри и умни поне по пет века, ако не и повече. Вероятно, лишен от медицинските грижи, Луис Ву остаряваше прекалено бързо.

И Кхмий щеше да му се изплъзне.

Не беше особено важно. Най-задния се намираше във възможно най-безопасното място. Корабът му бе погребан в кубически мили изстинала магма близо до средата на Ремонтния център на Пръстенов свят. Нямаше нищо спешно. Можеше да почака. И да опита с библиотекарите. Все нещо щеше да се промени… а засега притежаваше своя танц.