Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний дозор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Последен патрул
Последний дозор
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 2006 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Предходна Сумрачен патрул
ISBN ISBN 978-954-761-250-1

„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Общо дело
  • Общ враг
  • Обща съдба

Сюжет

Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във "Вампирския замък", туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил "Венеца на всичко" (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.

Всички Различни са много разтревожени от тези случай. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито пък го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.

Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.

Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Сумрачен патрул Нощен патрул

ТРЕТА ГЛАВА

Утрото беше толкова чисто и ясно, че вчерашното ни мрачно настроение сякаш се бе изпарило. Надечка безропотно изяде омразната й оризова каша, Светлана не каза и дума, когато мимоходом съобщих, че смятам да отида по-рано на работа. Затова пък предложи да се прибера по-рано и всички да отидем на кино, на някакъв семеен филм, който приятелките са й препоръчали. Представих си Тъмните, охраняващи Надя, които са принудени да гледат романтична приказка, където доброто, разбира се, побеждава злото, и се усмихнах.

— Непременно. Искам да разбера какво става там. Може би има някакъв напредък.

— Тогава щяха да ти се обадят. — разсея мечтите ми Светлана.

Но това не развали настроението ми. Аз бързо се приготвих, взех чантата с документи (да, какво да се прави, и Светлите магове трябва да се занимават с бумащина). Целунах дъщерята, жената и излязох от апартамента.

На долния етаж оживено си говореха Ромка — добродушен и тромав младеж, работещ от две години в Патрула, и симпатично слабичко момиче. Тъмна. От онези, които Завулон задели да ни охраняват.

Аз поздравих и двамата и продължих, клатейки глава.

Ето така започват романите с нещастен край. Като при Алиса и Игор…

Времето беше толкова хубаво, че за секунда се поколебах, стоейки до входа, дали да не ида пеша до метрото. От друга страна, изобщо не ми се искаше да се пъхам в метрото. Жега, блъсканица, претъпкани влакове — часът пик в московското метро свършваше около дванайсет часа през нощта.

А, не, по-добре с колата. Светлана не смяташе да ходи никъде. А като прегледам линиите на вероятностите, ще заобиколя задръстванията и ще съм на работа след двайсет минути.

Свалих защитните заклинания, които нямаше да ми навредят, но ще принуждават особено чувствителните шофьори да се отдръпват от колата ми, и седнах зад волана. Включих двигателя. Притворих очи, изучавайки откъде ще е най-добре да мина.

Резултатът беше обезкуражителен. Неизвестно защо всички вероятности се сливаха в пътя до Шереметиево. Откъде-накъде, та аз изобщо не смятах да ходя там!

Нещо пухкаво обви шията ми. И добродушен, леко напрегнат глас попита:

— Дълъг път ли го очаква кралят?

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Картинката изобщо не ми хареса.

Едгар не го видях. Затова пък видях нещото, което ми сложи на шията — сребриста космата лента. Не ставаше за шал, в нея имаше нещо хищно… сякаш под сивата козина се криеха множество миниатюрни остри зъби.

Освен това видях Генадий Саушкин, който седеше отдясно на задната седалка. Лицето на вампира беше безпристрастно.

— Какво си намислил, Едгар? — попитах аз.

— Това не те засяга. — Едгар се разсмя неприятно. — Не си и помисляй да влизаш в Сумрака и не се опитвай да прилагаш магия. Лентата на шията ти съществува във всички слоеве на Сумрака… във всеки случай, до шестия включително. И ще ти откъсне главата при най-малкото използване на магия.

— Няма да проверявам. — казах аз. — А после?

— Ще ни поканиш ли в къщи? — попита невидимият Едгар. При тези думи лицето на Саушкин леко трепна.

— Не. Извинявай, но не ми е до гости.

— Тоест, може да те убивам? — поинтересува се Едгар.

— Нима си мислиш, че ще ви дам Надя? — Аз не се изплаших, дори не се учудих от въпроса. — Можеш да ме убиваш.

— Не че разчитах много на това. — каза Едгар. — Но Генадий настояваше на този въпрос… нали разбираш — много му се искаше да използва дъщеря ти.

— Така, както той използва сина си ли? — не се стърпях аз. И бях възнаграден с озъбената физиономия на вампира, от която мигновено изчезна всичко човешко.

— Тихо, тихо. — побутна ме по рамото Едгар. — Не се горещи. Че няма да мога да удържа Гена. Той ти е много обиден, нали се сещаш защо?

— Да. Не би ли могъл да се появиш? Неприятно е да говориш с празно място.

— Излизай от двора. — Едгар се ухили. — Не ми се иска твоите охранителчета да ни забележат… Ще ги разкъсаме — и дори няма да забележат. Но виж, може да си счупим зъбите в Светлана[1].

Генадий отново се озъби, демонстрирайки, че зъбите му са пълен комплект, като четири от тях очевидно превъзхождаха човешките.

— Сигурен съм. — казах напълно искрено аз. Дадох газ и бавно изкарах колата от паркинга. Може би трябва да се забия в стълба? Не, така няма да ги изненадам, те са готови за такива действия… — Заради Надя направо ще ви стрие на прах.

— И затова смятам, — все така вежливо и миролюбиво продължи Едгар, — че изобщо не ни трябва разярена жена да ни следва по петите. Ще може ли дъщеря ти да пробие до седмия слой, няма ли да може — не е ясно. Шансовете не са по-големи от това, ако използваме само теб.

Аз изпръхтях.

— Май ще ви разочаровам, обаче не мога да надскоча себе си. Аз съм Висш, но не съм нулев. Трябва да си Мерлин, за да влезеш на седмия слой.

— Нали ти казвах, че трябва да вземем момичето. — тихо каза Генадий. — Нали ти казвах, че той няма да може!

— Тихо! — успокои го Едгар. — Ще може. Просто още не е достатъчно мотивиран, но ние ще му помогнем и той ще успее.

— Опитай. — казах аз. — Е, накъде да карам?

— Към Шереметиево-2, къде другаде. — Едгар се засмя. Невидимостта му бавно изчезваше и той се появяваше, отначало като полупрозрачна фигура, после — придобивайки цветове. Генадий така и не се появи, виждах го само в огледалото. — Мисля, че най-бързо ще е по околовръстното, нали? И се опитай да не се мотаеш. След час има самолет за Единбург. Мисля, че ще успеем да долетим, преди да открият изчезването ти. Изобщо не ми се иска да хабя последния заряд на Минойската Сфера за портал до Единбург. Но имай предвид, че ако закъснеем за самолета, ще минем през портала.

— Сигурно Арина ви чака в Единбург? — попитах аз.

— Карай, карай. — усмихна се Едгар. — А през това време ще ти обясня защо ще ни помогнеш.

— Много ми е любопитно. — казах аз. В гърдите ми се събираше топка, но изобщо не исках да показвам страха си. Макар че… какъв е смисълът? Вампирите инстинктивно усещат страха. Дори с магия е трудно да се скриеш от техните възприятия.

— Ти ще се стараеш заради дъщеря си, разбира се. — каза Едгар. — Заради дъщеря си и жена си. С Тъмните този номер няма да мине, но със Светлите — точно в десятката.

— Не можеш да стигнеш до тях.

— Сам — може и да не успея. Хесер и Завулон добре са се постарали. Преброих шестима пазачи. А ти за колко знаеш? За двамата млади глупаци на стълбите?

Аз премълчах.

— Предполагам, че са поне осем, ако не и дванайсет. — загрижено каза Едгар. — Няма смисъл да гадаем, защото и двамата дъртаци са решили да се презастраховат. Но ако до дома ти избухне взрив… не, не обикновен взрив, а ядрен… Тогава ще загинат дори Висшите Различни, Хирошима нагледно го доказа.

— Няма да направиш такова нещо, Едгар. — казах аз. — Ти си Тъмен, но не си психопат. Атомен взрив в центъра на Москва? Само за да убиеш жена ми и дъщеря ми? А колко хора ще загинат? Ами ако на някой не му издържат нервите и сметне това за ядрена атака и започне световна война?

— Именно! Най-хубавото е, — Едгар се засмя, — че дори Хесер да усети нещо нередно и изведе роднините ти извън Москва, това изобщо няма да промени ситуацията. От действията ти ще зависи съдбата на стотици хиляди, дори милиони хора. Добра примамка за Светъл, нали?

— Едгар. — попитах аз. — Какво се е случило с теб?

— Нищо. — Едгар се засмя с нервен, неестествен смях. — С мен всичко е наред!

— Загубил ли си някого, Едгар?

Зададох въпроса напосоки. Но Едгар мълчеше — и аз разбрах, че съм уцелил.

— Жена ми. — каза той накрая. — Анабел.

— Ти каза, че си с нея в Крит. — спомних си аз.

— Бях. Точно преди година. Връщахме се от плажа към хотела, вървяхме край пътя… До нас мина камион. Шофьора не овладя камиона и я блъсна с осемдесет километра в час. Нищо не успях да направя.

— Ти си я обичал. — удивено казах аз.

— Да. — Едгар кимна. — Обичах я. Не съм Завулон, мога да обичам. Можех.

— Много съжалявам. — казах аз.

— Благодаря ти, Антоне. — с напълно нормален тон каза Едгар. — Знам, че говориш искрено. Но това не променя нищо… в нашите отношения.

— Защо тръгна срещу всички? Защо привлече хора?

— Хората ли? Каква е разликата как ги използваме? Ние живеем за сметка на тяхната енергия. Защо да не ги използваме и като пушечно месо… А защо съм тръгнал против всички… неправилно задаваш въпроса. Аз изобщо не съм против. Аз съм за. Ако искаш, за всички Различни. Тъмни и Светли. Когато постигнем целта си, ще разберете. Дори ти ще разбереш.

— Не сме се договаряли така. — каза Генадий.

— Помня какво се договорихме. — рязко отвърна Едгар. — Ще направим това, което сме намислили. А после ти ще предизвикаш Антон на бой. Така е, нали? Нали сам искаше честен двубой?

— Исках. — с известно съмнение каза Генадий.

— Е, щом си толкова сигурен, че ще разбера, — аз вече излизах на околовръстното, борейки се с изкушението да завъртя рязко волана и да изхвърля колата от естакадата, — тогава можеш да ми разкажеш какво сте намислили. Ами ако започна да ви помагам доброволно?

— Мислех и за това. — кимна Едгар. — Дори от самото начало си мислех, че от всички Светли, които познавам, ти си най-вменяемия. Но така се случи, че започнахме да работим с Генадий. А той беше абсолютно против. Той не те обича, знаеш ли? Ти уби сина му. Заради тебе се развъплъти жена му. Е, как да те вземем в Последния Патрул?

— Много романтично име.

— Гена го измисли, той ни е голям романтик. — Едгар се засмя. — Не, не смятахме да те закачаме. Отмъщението е хубаво нещо, но само ако не ти е останало нищо друго, освен отмъщението… Защо му трябваше на Хесер да праща точно теб в Единбург!

— Убили сте Виктор, защото е разпознал Генадий?

— Да. — кимна Едгар. — Това беше спонтанен ход. Гена занервничи, реши, че появяването на съученика на Костя не е случайно, че ни следят. Сгрешихме, разбира се. Затова пък разбрахме как се премахва бариерата на третия слой. По този въпрос нямахме точни данни.

— А за голема на петия слой имахте ли?

— О, да! — Едгар се засмя. — След смъртта на Анабел ме преместиха в специалното хранилище. Е… за да се успокоя, да преживея болката си на тиха архивна длъжност… Само да знаеш, Светъл, какви неща има в специалното хранилище на Инквизицията! Дори не подозирах, че могат да се създадат такива неща. Честно ще ти кажа, през последните сто години магията е деградирала. Ние сме се разглезили, използвайки човешките вещи. А сме имали аналози и на телефоните, на колите, на самолетите… ама какви ти аналози! Могли сме да създадем цивилизация, основана изключително на магия!

— Само че изработваме по-малко Сила, отколкото употребяваме. — казах аз. — Не можем да живеем без хората.

— Между другото, мислих по тази тема. — Едгар се оживи. — Можеше да… ей, не намалявай скоростта! Продължи по лявата лента, там засега е чисто… Та така, мислех по тази тема. Най-идеалното общество според мен ще е със структура, близка до средновековната. Хората живеят просто, здравословно, безгрижно, работят сред природата, занимават се със занаяти и изкуства. Няма нужда от централно правителство, достатъчна е феодалната система от барони и местни крале. А ние, Различните, живеем отчасти сами, отчасти сред хората. Без да се крием! И всички знаят за нас. Разбира се, при такава схема дори хората ще могат да предизвикат на бой маг или вампир. Нека! Трябва да има механизъм за естествен подбор, който да бракува слабите и прекалено жестоките Различни. Този свят би бил далеч по-приятен от сегашния, при това както за Различните, така и за хората. Никога ли не си чел фентъзи?

— Какво?

— Не си ли чел книжки? Всички тези „Властелини на пръстените“, „Конани“, „Магьосници от Землемория“, „Хари Потъри“?

— Чел съм някои неща. — казах аз. — Ами… някъде е наивно, някъде е интересно. Като занимателна литература е поносимо, дори за нас.

— А сред хората е далеч по-популярна от научната фантастика. — уверено каза Едгар. — Ето ти парадокс — на хората не им е интересно да четат за усвояването на Марс или за полети в космоса — онова, което наистина могат да постигнат, а ние — не. Затова пък мечтаят да станат магове, да се хвърлят в бой с голям остър меч… само ако знаеха как изглеждат раните от истински меч… Какво означава това? Че средновековният свят, в който съществува магия, е най-привлекателен за хората!

— Е, да. — казах аз. — Разбира се. Защото никой не се замисля за радостите при посещението на външната тоалетна при двадесет градусов студ или ароматът, който тези ями разпространяват в четиридесет градусова жега. Защото героите от книгите не страдат от настинка, разстройство, апандисит, малария, а ако пострадат — моментално се появява някой Светъл целител. Защото всички се виждат седнали на кралския трон, обгърнати в плаща на могъщ маг или, в краен случай, в отряда на някой весел и смел барон. А не на изсъхналото поле с дървена мотика в ръцете, гледащ след отряда, който току-що е стъпкал жалката ти реколта, която наполовина принадлежи на веселия и смел барон.

— Това е друг въпрос. — миролюбиво каза Едгар. — Навсякъде има плюсове и минуси. Затова пък няма реклама, политици, адвокати, генетично модифицирани продукти…

— Продуктите изобщо ще бъдат малко. — вметнах аз.

— …деца, родени уродливи, заради замърсяването на околната среда…

— Време ти е за „Грийнпийс“. Затова пък ще бъде пълно с деца, които са урочасани още в утробата на майка си. И още повече ще са най-обикновените деца, умрели по време на раждане заради неправилно положение и липса на лекарства. Едгар, вие какво — да не сте решили да върнете света в средновековието?

Едгар въздъхна.

— Не, Антоне. Това е много, много малко вероятен изход. Мога честно да призная, че се надявам на него. Но шансовете са незначителни.

— Много сериозно обмислям да завъртя волана и да се врежа в някой стълб. — казах аз. — Виждаш ли, пред нас има пешеходен надлез с толкова съблазнителни бетонни опори…

— Няма да ни навреди. — отвърна Едгар. — И на теб, предполагам. Колата ти е хубава, има въздушни възглавници, предпазни колани… има голям шанс да оживеем. Не прави глупости. Ако искаш да се самоубиеш, направи някоя магия.

— Какво си изровил в архивите? На какво разчиташ?

— Не му казвай. — мрачно каза Генадий. И явно тези думи подействаха по напълно противоположен начин. Все пак Едгар беше Тъмен, а те са свикнали да гледат на вампирите с гнусливо презрение. Дори на съюзниците.

— Инквизицията винаги се е отнасяла с голямо внимание към артефактите, които са извън нейната досегаемост. — каза Едгар. — На артефактите, създадени от Мерлин, се отделя особено внимание… по напълно разбираеми причини. За Венеца на Всичко се знае малко. Само това, че се намира в Шотландия и е един от най-силните магическите предмети. Ако не е и най-силния. Но се смяташе, че няма никаква информация за него. За щастие, преди няколко години започна пълна каталогизация и компютъризация на архивите. Покрай всичко останало в електронна форма бяха преведени резултати от разпити на вещици през средновековието, отчети на агенти и учени, забравени от всички. Аз търсех всичко, свързано с Мерлин и открих няколко реда, за които отдавна е забравено. Една от Светлите вълшебници на тринайсети век, първо ниво… информацията е попаднала у нея, как да кажа — не според ранга й… Та вълшебницата е била разпитвана за една неприятност в Глазгоу, тогава това е било дребно провинциално градче. И в хода на разпита тя споменава за „последния артефакт, създаден от Мерлин“. Попитали я какво прави този артефакт. И тя отвърнала, буквално преведено: „Венецът е това, за което мечтаят отишлите си от нас Различни, онова, което те чакат в Сумрака, онова, което ще им донесе щастие и ще им върне свободата…“ Тогава не са обърнали внимание на думите й и те за векове са останали в архива. Докато листът пергамент беше поставен на скенера, а аз зададох търсене по думата „Мерлин“.

— Предполагам, че тази информация вече я няма в базата данни на Инквизицията. — отбелязах аз.

Едгар се усмихна.

— Искате да оживите мъртвите Различни?

— Отишлите си. — процеди Генадий. — Отишлите си, а не мъртвите!

— Не е толкова просто. — каза Едгар. — Ние мислим, че Венецът на Всичко ще слее сумрачният и човешкият свят, ще унищожи бариерите между слоевете. Ако сега отишлите си от нас не могат… на практика не могат да се връщат в нашия свят, а ние не можем да пребиваваме достатъчно дълго в дълбоките слоеве на Сумрака, то Венецът ще промени всичко това. Отишлите си ще бъдат с нас.

— Едгар, та вие не знаете нищо със сигурност. — казах аз. — Не можете да знаете. Това са само догадки. Ами ако слоевете наистина се слеят с нашия свят? Това ще е катастрофа!

— Ние знаем, че отишлите си Различни искат това. — твърдо каза Едгар.

— На основание на една фраза, казана от вълшебница през тринайсети век?

— Тя е била любовница на Мерлин. Тя е знаела със сигурност.

Не спорих повече.

Какво можех да противопоставя на тяхната вяра? Ами нищо. На вяра можеш да противопоставиш само друга вяра, а не факти, а още по-малко — хипотези.

— Едгар, ако бях напълно убеден, че Венецът ще върне отишлите си Различни, бих ви помогнал. Но аз не съм убеден в това. — Аз завих по Ленинградското шосе. — Това първо.

— Продължавай. — любезно предложи Едгар.

— Но дори и да исках да ви помогна, охраната на артефакта в Единбург е засилена. За всички е ясно, че отново ще се втурнеш натам. И предполагам, че вече е преброено и пресметнато колко и каква магия си откраднал от хранилището, така че твоите амулети няма да са изненада. Просто няма да можем да минем. Това второ.

— Повярвай ми, свърших добра работа. — гордо каза Едгар. — Сега в Инквизицията не знаят какво са имали, какво са нямали и какво е останало. Инквизицията е много, много силно бюрократизирана структура. Явно това е съдбата на всяка надправителствена организация, независимо дали човешка или наша. Ще ни е трудно, но ще минем. Дори и да не ни помогнеш… предполагам, че е невъзможно да те принуждавам да убиваш Светли.

— Трябваше да вземем момиченцето, тогава щеше да помогне. — изскърца със зъби Генадий.

— Разкарай се. — отвърна Едгар. — Защо е тази грубост? Трябва да си по-хуманен, Генадий.

— Преди бях хуманен. — каза вампирът. — Когато убиха Костя, също бях хуманен. Докато не си отиде Полина. Стига ми толкова!

— И все пак, трябва да се опитаме да преодоляваме разногласията, след като вече сме в един отбор. — разсъдливо каза Едгар. — Да не се принизяваме до оскърбления, да не заплашваме роднините и близките… напразно. Това ли е всичко, Антоне?

— Не, остана още една малка забележка. Не мога да сляза на седмия слой. До шестия стигнах — на нерви, на адреналин. Успях. Но после има такава бариера, че никога няма да мога да я пробия. И в Патрулите оценяваха мощността на бариерата — никакъв външен приток на Сила няма да помогне.

— Защо?

— Защото не е въпроса в Силата като такава! Тя и без това си нахлува през дупката над „Шотландските подземия“ — вземай колкото искаш! Само че със Силата трябва да се работи, да я пропускаш през себе си. Е, ще подадеш изкуствено Сила, ще я източиш от хората, от артефактите… и какво? Напрежението в мрежата също не трябва да се повишава до безкрайност, проводникът ще се стопи. Трябва ти свръхпроводник, разбираш ли? А такъв свръхпроводник може да е само нулев Различен, който изобщо не изработва магическа енергия!

— Ох, тези технически аналогии. — Едгар въздъхна. — Генадий, а ти разбра ли?

— Разбрах. Казвах ти…

— Добре, млък. Антоне, разбирам, че не можеш да се надскочиш. И аз няма да мога…

— Едгар, а откога си Висш?

Бившият Инквизитор се усмихна:

— Отскоро. Не обръщай внимание.

— Добре, премахнал си регистрацията на Генадий. — размишлявах на глас аз. — Това добре, сигурно сте го учили в Инквизицията. Но нивото може да се вдигне само с „Фуаран“. Книгата изгоря…

— Виж, никой не чака чудеса от теб. От теб се иска съобразителност. Намери обиколен път.

— Сигурен съм, че Томас-Римуващия е търсил този път стотици години.

— Но той не е имал жена и дъщеря, под които може да гръмне ядрен заряд. — Едгар си погледна часовника. — Точно навреме. Юнак, добре шофираш. А сега слушай — няма да вкарваш колата в гаража, няма смисъл. Само излишни следи. При входа за заминаващи ще ни чака едно момче, ще му дадеш ключовете. На човека е платено да откара колата ти до охраняем паркинг и да плати за три денонощия. Като се върнеш, ще можеш да я вземеш.

— Ако се върнеш. — добави Генадий.

— Извинявай, но според мен шансовете му са по-големи от нашите. — сряза го Едгар. — И така, сега бързо-бързо ще минем контролите, при това няма да привличаш вниманието на Различните в митницата. На Светлия не му трябват излишни жертви, нали? Ще седнем в самолета, ще пийнеш кафе, може даже и глътка коняк. И ще мислиш. Добре ще помислиш. Така, че да чувам как ти скърца мозъка. И ще е много добре, ако в Единбург вече знаеш как да вземем Венеца на Всичко. Защото времето ни е малко. Само дванайсет часа до взрива.

— Ти си мръсник. — казах аз.

— Не, аз съм много ефективен мениджър по персонала. — усмихна се Едгар.

Бележки

[1] Игра на думи; в оригинала — „не по зубам“, т.е. „не ни е по силите“. Бел.прев.