Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний дозор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Последен патрул
Последний дозор
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 2006 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Предходна Сумрачен патрул
ISBN ISBN 978-954-761-250-1

„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Общо дело
  • Общ враг
  • Обща съдба

Сюжет

Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във "Вампирския замък", туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил "Венеца на всичко" (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.

Всички Различни са много разтревожени от тези случай. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито пък го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.

Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.

Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Сумрачен патрул Нощен патрул

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В чайхана[1] беше сумрачно и мръсно. Под тавана, около слабите крушки в изцапаните абажури, жужаха мухи. Ние седяхме на омазнени шарени или възглавнички, или малки матраци около ниска, на петнайсет сантиметра от пода, маса. Най-обикновена маса, само че с отрязани крака. На масата имаше покривка — ярка, но също мръсна.

В Русия такова кафене веднага щяха да го закрият. В Европа биха вкарали собственика в затвора. В САЩ биха наложили на собственика огромна глоба. А някъде в Япония притежателят на такова заведение би си направил сепуко от срам.

Но такива вкусни миризми, като в този малък, изобщо не туристически чайхан, не съм усещал никъде!

След като се откъснахме от преследването, се разделихме. Тъмният отиде да търси своите и да докладва за случилото се. Валентина Илинична и Нодир отидоха да събират Светлите, фигуриращи в резерва на Патрула, да звънят в Ташкент и да искат подкрепление. А ние с Алишер и Афанди хванахме такси и се добрахме до този чайхан в покрайнините на Самарканд, точно до малък базар. У мен се зароди подозрението, че базарите в Самарканд са повече от десет и със сигурност са повече от музеите и кинотеатрите, взети заедно.

По пътя си наложих заклинание за маскиране и станах двойник на Тимур. Неизвестно защо, младите магове смятат, че приемането външността на покойник е лоша поличба. Свързаните с това поверия са най-различни, от „скоро ще умреш“ до „ще придобиеш чужди навици“. Все едно, че навиците са бълхи, които след смъртта на стопанина си се разпръскват в търсене на най-подобния… Никога не съм бил суеверен, така че приех външността на Тимур без колебания. Все едно, трябваше да се маскирам като местен. В този чайхан човек с европейска външност ще изглежда толкова нелепо, като папуас на сенокос в руско село.

— Тук готвят много вкусно. — обясни полугласно Алишер, след като поръча. Аз, не разбирайки нито дума узбекски, мълчах, докато младото момче-сервитьор беше тук. Афанди, за щастие, също: само от време на време изкрякваше, потриваше плешивото си теме и гордо ме поглеждаше. Явно погледът означаваше: „Как победихме дева, а?“. Аз послушно кимах в отговор.

— Вярвам ти. — отвърнах аз. До стената имаше масивен китайски касетофон с огромни хриптящи високоговорители и мигащи разноцветни лампички. Свиреше касета с нещо национално, по принцип интересно, но безнадеждно развалено от преправянето му в ритъма на поп-музиката и от качеството на касетофона. Но затова пък силата на звука беше достатъчна, за да говорим спокойно на руски без да предизвикваме учудени погледи. — Мирише вкусно. Само че, извинявай, много е мръсно.

— Това не е мръсотия. — отвърна Алишер. — Или по-точно, не е онази мръсотия. Знаеш ли, когато идват от Западна Европа в Русия, също се мръщят: каква мръсотия навсякъде! А е мръсно не защото не чистят! В Русия почвата е друга, ерозията е по-голяма, оттам във въздуха се вдига прах и пада навсякъде. Ако измиеш тротоара със сапун, в Европа три дена ще остане чист, най-много вятъра да довее някоя хартийка. А в Русия ако щеш с език го облизвай, след един час отново ще е прашно. В Азия прахът е още повече, затова и европейците, и руснаците казват: „Мръсотия, безкултурие, диващина!“ Не е вярно! Просто местността е такава! В Азия ако мирише хубаво, значи не е мръсно. В Азия трябва да вярваш не на очите, а на носа си!

— Интересно. — казах аз. — Никога не съм се замислял за това. Сигурно затова хората на Изток имат тесни очи и широки носове?

Алишер мрачно ме погледна. После измъчено се засмя:

— Добре, затапи ме. Но аз наистина мисля така, Антоне. На Изток всичко е различно.

— Дори Различните. — кимнах аз. — Алишер, та аз не повярвах в дева. Извинявай.

— Знаеш ли, според твоето описание това не е онзи, който ме преследваше. — сериозно каза Алишер. — Онзи беше по-нисък, но много пъргав. С крака. Приличаше на маймуна с рога.

— Пфу на тях, оригня на мирозданието, творения на безотговорен маг! — започна Афанди. — Ние с Антон победихме този безнравствен, развратен дев! Да беше видял този бой, Алишер! Макар че младежите не трябва да гледат порнография…

— Дядо Афанди… — започнах аз. — Моля те!

— Наричай ме просто „бобо“! — нареди Афанди.

— Какво означава това? — попитах с подозрение аз.

— Това означава „дядо“. — Старецът ме потупа по рамото. — Ние с теб победихме тези девове и сега си ми като роден внук!

— Афанди-бобо, — помолих аз. — Моля те, не споменавай този бой. Много ми е неудобно, че не успях веднага да поразя дева.

— Девовете! — твърдо повтори Афанди.

— Дева? — наивно предложих аз.

— Девовете! Те бяха два! Големият стискаше малкия в ръка и го размахваше наляво-надясно, надясно-наляво!

Афанди стана и много изразително изобрази поведението на „девовете“.

— Хай, велики войне Афанди. — бързо каза Алишер. — Били са два. Антон не е забелязал втория от страх. Сядайте, носят ни чая.

Десетина минути пихме чай със сладкиши. Разпознах халва, рахат-локум и нещо като баклава. Всички останали сладкарски чудеса на Изтока ми бяха непознати. Но това не ми попречи да се наслаждавам на вкуса им. Имаше разноцветни кристали захар (предпочитах да не размишлявам с какво точно са ги боядисали), снопове тънки, много сладки нишки, нещо приличащо на халва, но бяло; изсушени плодове. Всичко беше много вкусно. И много сладко, което за нас беше много важно. След загуба на Сила винаги ти се яде сладко. Нищо, че работим с чужда Сила, просто разпределяйки я в пространството, това също не е лесно. Гликозата в кръвта пада дотолкова, че като нищо ще паднеш в хипогликемична кома. Ако това се случи в Сумрака, само чудо може да те спаси.

— После ще има шурпа[2] и плов. — каза Алишер, наливайки си вече пета чаша зелен чай. — Храната тук е проста. Но истинска.

Той замълча. И аз разбрах за какво си мисли.

— Те загинаха в бой. Както подобава на патрулните. — казах аз.

— Това беше наш бой. — тихо каза Алишер.

— Общ бой. Дори за Тъмните. Трябва да намерим Рустам и никой няма да ни попречи. Само жалко за Мурат… и хората уби, и сам не успя да оживее.

— Аз бих могъл. — мрачно каза Алишер.

— Аз също. — признах аз. Разменихме си разбиращи погледи.

— Хора срещу Различни. — Алишер въздъхна. — Направо не мога да повярвам! Като в кошмарен сън! Всички бяха омагьосани, това е работа на Висш!

— Поне трима Висши. — казах аз. — Тъмен, Светъл и Инквизитор. Вампир, целител и боен маг.

— Дошъл е краят на времето. — Афанди поклати глава. — Никога не съм мислил, че ще се съберат Светлината, Тъмнината и Страха…

Аз бързо го погледнах — и успях да уловя краткия миг преди глупавото изражение да се върне на лицето на Афанди.

— А ти не си толкова глупав, колкото се преструваш, Афанди. — казах аз тихо. — Защо се държиш като оглупял старец?

Няколко секунди Афанди се усмихваше. После стана сериозен:

— За слабия е по-добре да изглежда глупав, Антоне. Само силният може да си позволи да бъде умен.

— Ти не си толкова слаб, Афанди. Ти влезе на втория слой и остана там пет минути. Някаква хитрост ли знаеш?

— Рустам имаше много тайни, Антоне.

Аз дълго гледах Афанди, но лицето на стареца оставаше невъзмутимо. После погледнах Алишер. Той изглеждаше замислен.

Интересно, дали ни е дошла една и съща мисъл?

Най-вероятно да.

Афанди — той ли е Рустам? Глупавият старец, който десетки години безропотно е чистил офиса на провинциален Патрул, е един от най-старите магове в света?

Всичко е възможно. Каквото ти хрумне. Казват, че с годините всеки Различен си променя характера, опростява се: на преден план излиза една, доминираща черта на характера. Хитроумният Хесер е искал интриги, затова и до сега интригантства. Фома Лермонт, който мечтае за спокоен и уютен живот, сега се грижи за градинката си и работи като антрепренер. А Рустам, ако в характера му преобладава скритостта, спокойно може да доживее до пълна параноя и да се крие в облика на слаб и вдетинен старец.

Но ако е така, той няма да се разкрие, дори да изкажа догадката си. Ще ми се изсмее в лицето и ще запее старата песен за своя учител… Но той всъщност не каза, че Рустам го е инциирал! Той разказа тази история в трето лице: Рустам, глупавият старец, инициацията. Ние сами поставихме Афанди на мястото на глупавият старец!

Аз отново погледнах към Афанди. Сега разпаленото ми въображение беше готово да намери в погледа му и лукавство, и болезнена скритост, и дори ехидство.

— Афанди, трябва да говоря с Рустам. — казах аз, внимателно подбирайки думите си. — Това е много важно. Хесер ме изпрати в Самарканд, помоли ме да намеря Рустам и в памет на старото приятелство да го помоля за съвет. Само за съвет!

— Хубаво нещо е старото приятелство. — кимна Афанди. — Много хубаво! Когато го има. Но аз чух, че Рустам и Хесер са се скарали. Толкова лошо са се скарали, че Рустам е плюл след Хесер и е казал, че не иска да го вижда на узбекска земя. А Хесер се разсмял и отвърнал, че тогава Рустам трябва да си избоде очите. На дъното на бутилка с хубаво старо вино може да падне горчива утайка, и колкото по-старо е виното, толкова по-силно горчи утайката. Така и старото приятелство може да породи много, много голяма обида!

— Прав си, Афанди. — казах аз. — За всичко си прав. Но Хесер каза още нещо. Той е спасявал живота на Рустам. Седем пъти. И Рустам е спасявал живота му. Шест пъти.

Донесоха ни шурпата и ние млъкнахме. Но Афанди стоеше с плътно стиснати устни дори след като момчето се отдалечи. И с такова изражение на лицето, сякаш пресмяташе нещо наум.

Спогледахме се с Алишер. Той кимна едва забележимо.

— Кажи ми, Антоне… — каза накрая Афанди. — Ако приятелят ти се е разстроил, че любимата му жена си е отишла от него… толкова се е разстроил, че е решил да напусне този свят… а ти си отишъл и един месец си живял при него, пил си вино с него от сутрин до вечер, карал си го да ходи на гости и си му разказвал колко други хубави жени има наоколо… това смята ли се за спасяване на живота?

— Мисля, че зависи от това дали наистина приятелят е бил готов да се самоубие от любов. — предпазливо казах аз. — На всеки мъж, който е преживял подобно нещо, му се струва, че няма защо да живее. Но много, много рядко те са посягали на себе си. Е, само глупавите голобради момченца.

Афанди отново замълча.

Телефонът ми, сякаш изчакал паузата, иззвъня.

Извадих слушалката с пълната увереност, че звъни или Хесер, на който са му съобщили за случилото се, или Светлана, която е почувствала неприятностите. Но на дисплея нямаше никакъв номер или име. Той просто светеше с равна сива светлина.

— Да? — казах аз.

— Антоне? — попита гласът. Познат глас с лек прибалтийски акцент.

— Едгар? — зарадвано възкликнах аз. Нормален Различен не би се радвал на обаждане от Инквизитор. Още повече, ако този Инквизитор е бивш Тъмен маг. Но ситуацията в момента беше твърде нестандартна. По-добре Едгар, отколкото непознат радетел на равновесието, окичен с амулети от глава до пети и подозиращ в престъпление всичко и всички.

— Антоне, ти си в Самарканд. — Едгар, разбира се, не питаше, а констатираше. — Какво става там? Нашите окачат портал от Амстердам до Ташкент!

— А защо до Ташкент? — не разбрах аз.

— По-просто е. Вече сме ползвали това трасе. — поясни Едгар. — Така че — какво става там?

— Знаеш ли за Единбург?

Едгар само изпръхтя насмешливо. Е, да, ама че въпрос зададох. В Инквизицията сигурно и стажантите знаеха за опита да се открадне артефакта на Мерлин. А какво остава за опитните сътрудници.

— Съдейки по всичко, същият отбор. Само че там използваха наемници. А тук са омаяли местните военни и полицията. Всички с амулети и заклинания, куршумите са омагьосани…

— Ясно, край на отпуската ми. — безнадеждно каза Едгар. — Поне ти да не се беше пъхал там! Измъкнаха ме от плажа! Защото съм имал опит в работата с теб!

— Оценявам такова внимание. — ехидно казах аз.

— Сериозно ли е положението? — след кратка пауза попита Едгар.

— Стотина човека, изпратени срещу местните Патрули. При оттеглянето загинаха двама Светли. А после ни нападна дев. Прегриза наполовина един Тъмен. Три минути го трамбовах!

Едгар изпсува. Попита:

— С какво го трамбова?

— Прах. Добре, че случайно го знаех…

— Прекрасно! — саркастично каза Едгар. — Млад московски маг случайно помни заклинание срещу големи, което не се използва от сто години!

— Вече подготвяш доклада ли? — подкачих го аз. — Идвай, тук ще ти хареса. Впрочем, изучи някои заклинания срещу големи, според слуховете тук се навърта още един.

— Кошмар… — измърмори Едгар. — Аз съм на Крит. По бански на плажа. Жена ми ми маже гърба с крем. А сега ми нареждат след три часа да съм в Амстердам и незабавно да потеглям за Узбекистан! Как се нарича това, а?

— Глобализация, сър. — съобщих аз.

Едгар изстена в слушалката. После каза:

— Жена ми ще ме убие. На меден месец сме. А тя, между другото, е вещица! А мен ме викат в някакъв си там Узбекистан!

— Едгар, не ти отива да говориш „някакъв си там“. — аз отново не се удържах от ехидство. — Каквото и да е, в една държава сме живели. Смятай го за свой отложен патриотичен дълг.

Но Едгар явно не беше предразположен нито към сарказъм, нито към заяждания. Тежко въздъхна и попита:

— Как да те намеря?

— Звъни. — просто казах аз. И прекъснах връзката.

— Инквизицията. — разбиращо кимна Алишер. — Размърдаха се. Ще им се отвори работа тук.

— Първо да си прочистят своите редове. — казах аз. — Нали някой шета из тяхната кантора.

— Не е задължително. — опита се да защити Инквизицията Алишер. — Това може да е Инквизитор в оставка.

— Нима? Тогава откъде хората са разбрали, че Хесер ни е изпратил в Самарканд? Той съобщи само на Инквизицията!

— Сред предателите има и Светъл целител. — напомни ми Алишер.

— Искаш да кажеш — Висш Светъл от нашия Нощен Патрул? Целител? И той работи за врага?

— Защо не! — инатливо каза Алишер.

— В нашия Патрул имаше само един Светъл целител от Висше ниво. — спокойно напомних аз. — Или по-точно, само една. Моята жена.

Алишер се сепна. Поклати глава:

— Извинявай, Антоне! Нямах предвид това!

— Ай, стига сте се карали! — с предишния глуповат глас каза Афанди. — Шурпата изстина! А какво е по-лошо от изстинала шурпа? Само топла водка!

Той крадливо се огледа и прекара ръка над шурпата. От изстиналият бульон отново се заиздига пара.

— Афанди, как да поговорим с Рустам? — повторих аз.

— Яж шурпа. — измърмори стареца. И ни даде пример.

Отчупих си парче лепешка и се заех с шурпата. Какво да се прави, Изтокът си е изток. Тук не обичат да отговарят направо. Сигурно най-добрите дипломати в света са на Изток. Не казват „да“ или „не“, но това не значи, че се въздържат…

Едва когато и аз, и Алишер си доядохме шурпата, Афанди каза с въздишка:

— Сигурно Хесер е казал истината. Сигурно той може да иска отговор от Рустам. Един отговор на един въпрос.

Какво пък, това вече е малка победа!

— Ей сега. — кимнах аз. Въпросът, разбира се, трябваше да бъде зададен правилно и така, че да не оставям възможност за двусмислен отговор. — Само минутка…

— Защо бързаш? — учуди се Афанди. — Минутка, час, ден… Мисли.

— По принцип съм готов. — казах аз.

— И какво от това? Кого ще питаш, Антон Городецки? — Афанди се ухили. — Рустам не е тук. Ще идем при него и ти ще му зададеш въпроса си.

— Рустам не е тук? — аз едва не загубих дар-слово.

— Не. — твърдо каза Афанди. — Извинявай, ако нещо в думите ми те е заблудило. Но ще трябва да идем на платото на демоните.

Аз си помислих, че започвам да разбирам как Хесер се е скарал с Рустам. И че Мерлин, независимо от всичките му злодейства, все пак е бил добра душа и Различен с велико търпение. Защото Афанди — това е Рустам. Без съмнение!

— Аз само за минутка. — Афанди се надигна и тръгна към вратата в ъгъла на чайхана. На вратата беше нарисуван ясният и без превод мъжки силует. Интересно беше, че нямаше врата с женски силует. Явно жените в Самарканд не са свикнали да прекарват времето си в чайханите.

— Ама че е образ този Рустам. — измърморих аз, възползвайки се от възможността. — Инатлива гадина.

— Антоне, но Афанди не е Рустам. — каза Алишер.

— Ти какво, да не му повярва?

— Антоне, преди десет години баща ми разпозна Рустам. Тогава не отдадох голямо значение на това… е, жив е древен Висш, и какво от това? Много от тях вече се крият, живеят незабележимо сред хората…

— Е?

— Баща ми познаваше Афанди. Може би от около петдесет години.

Аз се замислих.

— А как точно баща ти ти разказа за Рустам?

Алишер смръщи чело. После много гладко, сякаш четеше от лист, каза:

— Днес видях Велик, който никой и никога не е виждал от седемдесет години. Великият Рустам. Приятел, а после враг на Хесер. Аз минах покрай него. Ние се познахме един друг, но се престорихме, че не се виждаме. Хубаво е, че малък Различен като мен никога не се е карал с него.

— Е, и? — Дойде мой ред да споря. — Баща ти е могъл да разпознае Рустам, маскиран като Афанди. И да каже така.

Алишер се замисли и призна, че да — може и така да е. Но той все пак смята, че баща му не е говорил за Афанди.

— Все едно, това не ни води до никъде. — Аз махнах с ръка. — Нали виждаш какъв е инат. Налага се да отидем с него на платото на демоните… между другото, какво е това? Само не ми казвай, че на Изток има демони, които живеят на някакво плато!

Алишер се усмихна:

— Демон — това е сумрачната форма на Тъмните магове от високо ниво, чиято човешка природа е деформирана от Силата, Сумрака и Тъмнината. Това го учим още на първото занятие. Не, платото на демоните е човешко име. Това е планинска местност, където има камъни с необичайна форма — сякаш са вкаменени демони. Хората не обичат да ходят там. Е, само туристите…

— Туристите не са хора. — съгласих се аз. — Значи, обичайните суеверия?

— Не, не са суеверия. — Алишер стана сериозен. — Там е имало битка. Голяма битка между Тъмни и Светли, почти преди две хиляди години. Тъмните са били повече, побеждавали са… и тогава Великият Светъл маг Рустам използвал ужасно заклинание… никой никога повече не е използвал в бой Бялата Мигла. Тъмните се вкаменили. И не са се разсеяли в Сумрака, а така си останали в обикновения свят — каменни демони. Хората казват истината, макар че не знаят за това.

Изведнъж сърцето ми се сви. От студен, хлъзгав, отвратителен спомен. Аз стоя пред Костя Саушкин. И далечният глас на Хесер шепне в главата ми…[3]

— Бялата Мъгла. — казах аз. — Заклинанието се казва „Бяла Мъгла“. Достъпно е само за Висши магове, изисква максимално съсредоточаване и пълно източване на Силата в радиус от три километра…

Думите на Алишер сякаш счупиха някаква ключалка в паметта ми. И се отвори скърцащата врата на гардероба, в който се беше спотаил древен скелет, озъбен в костелива усмивка…

Хесер ми е дал не просто голо знание. Той беше дал цял откъс от своята памет. Щедър подарък… почти същият, както при данайските дървари.

 

…Камъкът пари краката ми през меките кожени пантофи, защото камъкът е нагорещен до червено, и дори наложените върху дрехите заклинания губят силата си. А отпред дими нечие тяло, наполовина потънало в размекнатият камък. Заклинанията на някои от съратниците не бяха издържали на Чука на Съдбата.

— Хесер! — крещи в ухото ми висок широкоплещест мъж. Черната му брада се накъдря от горещината, бяло-червените му дрехи са покрити с черна пепел. Отгоре падат, разсипвайки се на прах, дантелени черно-сиви парцали. — Хесер, трябва да се решим!

Аз мълча. Гледам димящото тяло и се опитвам да разпозная убития. Но в този момент защитата му се окончателно се разпада и трупът пламва, превръщайки се в стълб от мазна пепел, издигаща се към небето. Потоците разсейваща се Сила разбъркват пепелта и тя за момент образува призрачна човешка фигура. Разбирам какво точно пада върху нас и в гърлото ми засяда буца.

— Хесер, те искат да вдигнат Сенките на Владиките! — В гласът на мага с бяло-червени дрехи звучи истински ужас. — Хесер!

— Готов съм, Рустам. — казвам аз. Протягам му ръка. Маговете рядко правят заклинания по двойки, но ние сме преживяли много заедно. И още — двама е по-лесно. По-лесно да се решим. Защото пред нас има стотина Тъмни и десет хиляди хора.

А зад нас — само стотина доверили ни се хора и десетина магове-ученици.

Много е трудно да убедиш себе си, че десет и сто са по-скъпи от сто и десет хиляди.

Но аз гледам черно-сивата пепел и изведнъж ми олеква. Казвам си онова, което винаги ще си казват силните и добрите в такава ситуация. След сто, след хиляда, след две хиляди години.

Пред нас няма хора!

Пред нас има обезумели зверове!

Силата тече през мен, Силата изпълва жилите ми като бълбукаща каша, Силата избива по кожата ми като кървава пот. Наоколо има много, много Сила — изтичаща от убитите Различни, разсеяна от произнесените заклинания, нахлуваща от тичащите в атака хора. Тъмните не напразно са довели със себе си цяла войска. Човешкото оръжие не е страшно за Различните, но махащите със саби ръце, озъбените във викове уста, и жадуващите смърт очи принадлежат на живи мехове, пълни със Сила. И колкото повече ненавижда и се бои тази мръсна човешка паплач, събрано под знамената на Тъмните от жестоки управници или от жаждата за лесна плячка, толкова по-силни са вървящите сред тях Тъмни магове.

Но ние имаме в резерв заклинание, което никога не е звучало под това слънце. Донесено от Рустам от далечен северен остров, измислено от хитроумен Светъл с името Мерлин, но ужасило дори него, стоящият толкова опасно близо до Тъмнината…

Бялата Мъгла.

Рустам произнася чуждите, грубо звучащи думи. Аз повтарям след него, без дори да се опитвам да вникна в смисъла им. Думите са важни, но те са само ръцете на грънчаря, придаващ форма на глината; глинена форма, в която наливат разтопения метал; бронзови окови, не позволяващи излишна свобода на ръцете. Думите започват и завършват всичко, в думите са формата и направлението, но всичко решава Силата.

Силата и Волята.

Аз повече не мога да сдържам мощта, която кипи в мен, и с всеки удар на сърцето ми се опитва да разкъса жалкото ми човешко тяло. Аз отварям уста заедно с Рустам. Аз крещя, но вече крещя без думи.

Времето на думите свърши.

Бяла мъгла излита от устните ни, издига се като мътна вълна — и се стоварва върху приближаващата армия, върху кръгът от Тъмни магове, които плетат паяжината на своето заклинание… не по-малко ужасяващо, но по-бавно… малко по-бавно. Сивите сенки, които вече започват да се надигат от камъка, са издухани от бялата мъгла.

А после Бялата Мъгла настига и Различните, и хората.

Светът пред нас губи цветността си, но не както това става в Сумрака. Светът става бял, но това е белотата на смъртта, не на живота, онова смесване на цветовете, което е също толкова безплодно, както и тяхното отсъствие. Сумракът трепва, смачква се — слой след слой се залепят един за друг, прекарвайки между ледените воденични камъни крещящите от болка хора и онемелите от страх Различни.

И светът застива.

Бялата мъгла се разсейва. Остава валящата от небето пепел. Остава нагорещената земя под краката ни. И остават вкаменените фигури на Различните — причудливи, не всички приличащи на човешки тела, превърнати в гранит, груби и изродени. Трансформиращият се в тигър върколак, навелият се към земята вампир, вдигналият ръце в напразен опит да се защити маг…

От хората не е останало абсолютно нищо. Сумракът ги е погълнал, смлял и превърнал в нищо.

Нас ни тресе. Раздрали сме си един на друг кожата с ноктите. Какво пък, отдавна смятахме да се побратимим.

— Мерлин казваше, че Различните ще бъдат изхвърлени на седмия, последен слой на Сумрака. — тихо казва Рустам. — Той е сбъркал. Но и така стана… добре… Тази битка… ще живее във вековете. Това е славна битка.

— Погледни. — казвам му аз. — Погледни… братко.

Рустам се вглежда — не с очите, а така, както умеем ние, Различните. И пребледнява.

Тази битка няма да живее през вековете. Ние никога няма да се хвалим с нея.

Да убиеш врага — това е доблест. Да го обречеш на мъки — подлост. Да го обречеш на вечни мъки — вечна подлост.

Всички те все още са живи. Превърнати в камък, лишени от подвижност и Сила, осезания, слух — всички чувства, предоставени на хора и Различни.

Но те са живи и ще живеят — докато камъкът не се превърне в пясък, а може би и по-дълго.

Ние виждаме техните трептящи живи аури. Виждаме тяхното учудване, страх, гняв.

Ние няма да се гордеем с тази битка.

Ние няма да говорим за нея.

И никога повече няма да произнесем чуждите бодливи думи, призоваващи Бялата Мъгла…

 

Защо гледам Алишер отдолу нагоре? И защо зад главата му се вижда тавана?

— Свести ли се, Антоне?

Аз се надигнах на лакти. Огледах се.

Изтокът е тънко нещо. Изтокът може да бъде деликатен. Всички в чайхана се преструваха, че не са забелязали моят припадък. Оставили са Алишер сам да ме връща в съзнание.

— Бялата Мъгла. — повторих аз.

— Разбрах, разбрах. — кимна Алишер. Той беше разтревожен не на шега: — Добре де, сбърках, не е мигла, а мъгла. Извинявай. Защо трябва да припадаш?

— Рустам е използвал Бялата Мъгла заедно с Хесер. — казах аз. — Преди три години… накратко, Хесер ме научи на това заклинание. Много сериозно ме научи. Сподели спомените си. Накратко… сега помня как се е случило всичко.

— Наистина ли е толкова мрачно? — попита Алишер.

— Много. Не ми се иска да ходя там.

— Е, нали това е било отдавна. — успокоително каза Алишер. — Всичко вече е свършило, всичко отдавна е отминало, потънало е в Лета…

— Де да беше така. — отвърнах аз, но не уточних. Ако на Алишер не му провърви, сам ще види и разбере всичко. Защото все пак ще ни се наложи да отидем до платото на демоните. Рустам от моите заимствани спомени нямаше нищо общо с Афанди.

Точно в този момент Афанди се върна от тоалетната. Седна на възглавничката, погледна ме и попита добродушно:

— Решил си да полегнеш? Рано е за почивка, ще почиваме след плова.

— Не съм сигурен. — измърморих аз, докато сядах.

— Ах, какво хубаво нещо е цивилизацията! — продължи Афанди, сякаш не ме беше чул. — Вие сте млади, не знаете колко блага̀ е донесла цивилизацията на света.

— Нима там е светела крушка? — измърморих аз. — Алишер, напомни на келнера за плова, става ли?

Алишер се намръщи.

— Наистина…

Той стана, но точно в този момент се появи млад мъж с голямо блюдо. Разбира се, една чиния за всички, както си трябва… червеникав ориз, оранжеви моркови, солидно количество месо, цяла глава чесън отгоре.

— Нали ти казах, тук готвят добре. — с удоволствие каза Алишер.

А аз гледах мъжа, който донесе плова. Интересно, къде се дяна младежа? И защо новият келнер е толкова нервен?

Взех в шепата си малко плов и го вдигнах към лицето си. Погледнах към келнера. Той закима и измъчено се усмихна.

— Говеждо с чеснов сос. — казах аз.

— Какъв сос? — учуди се Алишер.

— Просто така… спомних си мъдрият Холмс и наивният Уотсън. — отговорих аз, без повече да се притеснявам, че руският ми изглежда неуместно тук. — Чесънът е за да заглуши миризмата на отровата за мишки. Нали каза — на Изток трябва да вярваш на носа си, а не на очите… Уважаеми, хапнете плов с нас!

Келнерът поклати глава, отстъпвайки бавно. От любопитство погледнах към него през Сумрака — в аурата му преобладаваха жълти и зелени оттенъци. Страх. Не беше професионален убиец. И сам е донесъл отровния плов, вместо по-малкия си брат, защото се е страхувал за него. Учудващо е на какви мерзости е способен човек от любов към близките си и от грижа за тях.

Изобщо това си беше чиста импровизация. В чайхана са намерили някаква гадост — отрова за мишки. И някой е наредил да ни нахранят с отровен плов. Невъзможно е да убиеш силен Различен по този начин, но можеш да го отслабиш, да го разсееш.

— Сега ще те направя на лагман[4]. — обещах аз на келнера. — И ще нахраня с него братчето ти. Чайхана следи ли се?

— Не… не знам… — Келнерът веднага разбра, че независимо от външността ми трябва да говори по руски. — Не зная, наредиха ми!

— Марш оттук! — наредих аз, ставайки. — Няма да има бакшиш.

Келнерът се втурна към вратата на кухнята. А през това време посетителите започнаха да напускат чайхана, решили при такъв случай да минат без заплащане. Какво ли ги изплаши така — думите ми или интонацията?

— Антоне, да не си подпалиш панталоните. — каза Алишер.

Аз сведох очи — в дясната ми длан със съскане се въртеше файърбол. Бях се ядосал дотолкова, че окаченото заклинание беше преминало на пусков стадий.

— Да бях подпалил тази гадина… за назидание. — процедих аз през зъби.

Алишер мълчеше. Ту се усмихваше неловко, ту се мръщеше. Аз прекрасно разбирах какво иска да каже. Че тези хора не са виновни. Заповядали са им и те не са могли да се възпротивят. Че този беден чайхан е всичко, което имат. Че с него изхранват две-три големи семейства с деца и старци. Но мълчеше, защото в случая имах право да устроя малък пожар. Човекът, опитал се да отрови трима Светли мага, заслужава възпитателна мярка. За назидание и на него, и на другите. Ние сме Светли, а не светци…

— Шурпата беше хубава. — тихо каза Алишер.

— Тръгваме през Сумрака. — казах аз, превръщайки файърбола в струйка течен пламък и изливайки я в чинията с плов. Оризът и месото се превърнаха във въглени заедно с отровата. — Нещо не ми се иска да минавам през вратата. Твърде бързо работят, гадовете.

Алишер кимна с благодарност, стана, и за по-сигурно стъпка горещите въглени от чинията на пода и изсипа върху тях два чайника.

— Зеленият чай също беше хубав. — съгласих се аз. — Слушай, та чая беше доста обикновен. Дори гадничък. А много вкусен!

— Тук главното е да се свари правилно. — с облекчение подхвана темата Алишер. — Когато чайникът е на петдесет години и нито веднъж не е измиван… — Той се запъна, но след като не откри по лицето ми ярко изразено отвращение, продължи: — Точно там е цялата хитрост! Отвътре по стените се образува една такава хитра коричка от танин, ефирни масла и флавоноиди…

— Нима в чая има флавоноиди? — удивих се аз. Отново вдигнах чантата си на рамо. Едва не я забравих. Бельото — добре, но в чантата са всички бойни амулети от Хесер и пет дебели пачки с долари!

— Е, може и да бъркам… — съгласи се Алишер. — Но работата е именно в тази коричка, тя позволява да вариш чай сякаш в черупка от чай…

Вече по навик хванахме Афанди под мишниците и влязохме в Сумрака. Хитрият старец не спореше, даже напротив — сви крака и увисна между нас, хихикайки гнусно и викайки: „О! О!“. Помислих си, че ако все пак, въпреки спомените на Хесер, Афанди е Рустам, няма да се съобразя с възрастта му. Ще му изтърся такава руска народна, че ушите му ще се свият на тръбичка.

Бележки

[1] Чайхан (от „чай“ и перс. „хан“ — дом) — чайна в Средна Азия и Иран. Бел.прев.

[2] Шурпа — зеленчукова супа с месо; има и вегетариански варианти. Бел.прев.

[3] Тази история е описана в третата част на книгата „Сумрачен Патрул“. Бел.авт.

[4] Лагман — украинско ястие от накълцани месо, картофи, лук, моркови, цвекло и макаронени изделия. Бел.прев.