Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний дозор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Последен патрул
Последний дозор
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 2006 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Предходна Сумрачен патрул
ISBN ISBN 978-954-761-250-1

„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Общо дело
  • Общ враг
  • Обща съдба

Сюжет

Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във "Вампирския замък", туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил "Венеца на всичко" (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.

Всички Различни са много разтревожени от тези случай. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито пък го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.

Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.

Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Сумрачен патрул Нощен патрул

ВТОРА ГЛАВА

Това е много правилно — да пристигаш в чужд град сутрин. С влак или със самолет — няма значение. Денят сякаш започва с нова, чиста страница…

В самолета Алишер отново стана мълчалив и замислен. Аз дремех през целия полет, а Алишер мълчаливо гледаше в илюминатора, сякаш имаше нещо интересно в далечната, нощна земя. Преди да кацнем, когато влетяхме в утрото и самолетът започна да се снижава, попита:

— Антоне, ще имаш ли нещо против да се разделим за малко?

Погледнах любопитно към младия маг. Инструкциите на Хесер не предвиждаха нищо такова. За роднините и приятелите си, или по-точно — за отсъствието на такива, Алишер вече ни разказа.

Впрочем, не беше трудно да се досетя за кого може да мисли момче, напуснало родината си на двайсетгодишна възраст.

— Как се казва тя? — попитах аз.

— Адолат. — отвърна той без всякакви преструвки. — Иска ми се да я видя. Да разбера какво е станало с нея.

Кимнах. Поинтересувах се:

— Това име означава ли нещо?

— Всички имена означават нещо. Нима не поиска от Хесер да ти вложи знания по узбекски език? — порази се Алишер.

— Той не ми предложи. — измърморих аз. Наистина, защо сам не помислих за това? И как може Хесер да направи такъв пропуск? Различните изучават основните световни езици — разбира се, с помощта на магия. Някой по-рядък език може да бъде вложен в съзнанието ти от по-силен или по-опитен маг. Хесер би могъл. Алишер — не…

— Значи е смятал, че няма да ти трябва. — замислено каза Алишер. — Интересно…

Изглежда, Алишер не смяташе, че това е грешка на Хесер.

— Ще ми трябва ли да знам узбекски? — попитах аз.

— Едва ли. Почти всички знаят руски. Само най-младите и глупавите не учат руски език… Какво пък, все едно, теб никой няма да те вземе за узбек. — Алишер се усмихна. — Адолат означава справедливост. Красиво име, нали?

— Красиво е. — съгласих се аз.

— Тя е обикновен човек. — промърмори Алишер. — Но има хубаво име. Светло. Учихме заедно в училище.

Самолетът се разтресе — спуснаха шасито.

— Разбира се, иди при нея. — казах аз. — Мисля, че и сам ще стигна до офиса на Патрула.

— Не си мисли, че е само заради момичето. — Алишер се усмихна. — Струва ми се, че ще е по-добре първо да поговориш сам с местните патрулни. Ще им покажеш писмото на Хесер, ще се посъветваш… А аз ще дойда след час-два.

— И сред колегите ли нямаш приятели? — тихо попитах аз.

Алишер не отговори — и това беше отговор.

 

 

Излязох от аерогарата — явно скоро беше реконструирана и изглеждаше напълно модерно. В ръцете ми имаше само чантата с багажа и малко пакетче от безмитния магазин, нищо повече. Спрях, огледах се. Ослепително синьо небе и настъпваща, независимо че беше ранна сутрин, жега. Пътниците бяхме малко, нашият полет беше първият за деня, следващият се очакваше след час. Веднага бях обкръжен от частници, предлагащи услугите си:

— Да тръгваме, скъпи!

— Целият град ще ти покажа, направо безплатна екскурзия!

— Накъде отивате?

— Сядай, в колата ми е хубаво, има климатик!

Аз поклатих глава, погледнах към възрастния таксиджия-узбек, който спокойно чакаше до старата „Волга“ с нарисувани отстрани квадратчета на таксито. Попитах:

— Свободен ли си, бащице?

— Човек е свободен, докато вярва в свободата си. — философски отвърна таксиджията. Говореше много добре руски, почти без акцент. — Сядай.

Ето. Едва съм пристигнал — и неизвестно откъде изскочи обръщението „бащице“, а в отговор получих поредната цветиста мъдрост на Изтока. Попитах:

— Някой от великите ли го е казал?

— Дядо ми го казваше. Той беше червеноармеец. После беше враг на народа. После — директор на колхоза. Да, той беше велик.

— Случайно да се е казвал Рустам? — поинтересувах се аз.

— Не, Рашид.

Машината се измъкна от паркинга, аз се наслаждавах на вятъра, духащ през прозореца. Въздухът беше свеж и не миришеше както в Русия. Пътят също се оказа хубав, дори по столичните мерки. Дърветата отстрани правеха сянка и създаваха усещането, че вече сме в града.

Таксиджията замислено каза:

— Климатик… Сега всички обещават на пътниците прохлада. А нима нашите деди и прадеди са имали климатик? Отваряли са прозореца на колата си и са били доволни!

Аз погледнах с недоумение към шофьора. Той се усмихна:

— Шегувам се. От Москва ли идвате?

— Да.

— Съвсем без багаж… Ай-ай-ай! — Той поцъка с език. — Да не са го загубили?

— Спешна командировка. Нямаше време за багаж.

— Спешна? В нашия град няма нищо спешно. Преди хиляда, две, три хиляди години градът си е стоял. Той е отвикнал да бърза.

Аз свих рамене. Наистина, таксито вървеше някак мудно, но това не дразнеше.

— И къде отиваме? Имаме хотел „Самарканд“, имаме хотел…

— Не, благодаря. Не съм дошъл да спя. Трябва ми базара. Сиабския, в Стария град.

— Правилно! — въодушеви се шофьора. — Човекът знае къде отива и защо. Долетя — и веднага на базара. Без вещи, без жена, без проблеми — така трябва да се живее! Но нали си взел пари, щом отиваш на базара?

— Взех. — кимнах аз. — Закъде без пари на базар? А колко ви дължа? И какво вземате — соми[1], рубли?

— Ако ще да са долари или евро. — безгрижно отвърна шофьорът. — Колкото искаш, толкова ще дадеш. Виждам, че си добър човек — защо да се пазарим. Добрият човек ще се притесни да не плати малко на бедния таксиджия. Сам ще плати повече, отколкото съвестта ще ми позволи да поискам.

— А вие сте добър психолог. — засмях се аз.

Шофьорът кимна:

— Добър? Да… сигурно. Защитавах докторска дисертация в Москва. Много отдавна… — той помълча. — Но сега не са нужни психолози. Като такси печеля повече.

Той замълча. Аз също не намерих какво да отговоря. Но вече бяхме в града и след малко шофьорът започна да изброява какво непременно трябва да посетя в Самарканд. Три медресе[2], образуващи архитектурния ансамбъл Регистан, джамията Биби-Ханъм… Между другото, всичко това е близо до най-добрия самаркандски базар, Сиабския, чиято слава, както вече е ясно на шофьора, отдавна е стигнала до Москва. Базарът също трябва да бъде посетен, и то най-напред. Да не идеш е просто грешно. Но аз съм правилен човек и няма да направя такава грешка…

 

 

Сигурно шофьорът би се разстроил много, ако ме беше видял как отминавам входа на базара. Не, разбира се, че смятах да го посетя. Работата си е работа, но трябва да отнеса със себе си и някакви впечатления!

Но не сега.

Така че се измъкнах от шумната тълпа край входа на базара, отминах ято японци (и тук дойдоха!), както винаги окичени с миниатюрни фотоапарати и камери — след което заобиколих Биби-Ханъм. Джамията наистина впечатляваше. Керамичната облицовка на огромния купол блестеше на слънцето. Входният портал беше толкова огромен, че според мен надминаваше Триумфалната арка в Париж, а липсата на барелефи по стените напълно се компенсираше от заплетената шарка на опечените в синьо тухли.

Но сега ме очакваше не помпозно-туристически район.

Във всеки град има улици, които са построени под нещастна звезда. Те не винаги са в покрайнините. Понякога са до мрачни фабрики, понякога са до железопътни линии или автомагистрали, понякога — до някой парк или оцелял по недоразумението на градските власти овраг. Там се заселват неохотно, но и рядко напускат — сякаш сковани от някаква дрямка. И животът там тече по съвсем различни закони и в съвсем друго темпо…

Помня един район в Москва, където до обраслия с дървета овраг минаваше еднопосочна улица. Уж най-обикновен жилищен район — но сякаш скован от дрямка. Бях там през една зимна вечер по фалшив сигнал — вещицата, която правеше отвари, имаше лиценз. Автомобилът замина, а мен ме оставиха да съставям протокол за взаимна липса на претенции, после излязох на улицата да се опитам да хвана кола — не ми се искаше да викам такси и да чакам в апартамента на вещицата. Въпреки ранния час беше съвсем тъмно. Валеше сняг. По улицата нямаше никакви хора, явно всички излизащи от метрото тръгваха в друга посока. Автомобилите също изчезнаха някъде, а тези, които все пак минаваха, не желаеха да спират. А до самия овраг, опасан с ниска ограда, имаше малко паркче-атракцион: будка за билети, две-три въртележки, детско влакче — кръг от релси с диаметър десетина метра. И в пълна тишина, под валящия от небето мек сняг, на фона на черната, мъртва пропаст, малко локомотивче с два вагона се движеше в кръг, звънтейки и мигайки с разноцветни светлини. В първото вагонче седеше абсолютно неподвижно, покрито от навалелия сняг, петгодишно момче с голяма шапка-ушанка и със здраво стисната в ръка пластмасова лопатка. Сигурно това беше детето на касиерката, която е нямала на кой да го остави в къщи… Уж нищо особено, но ми стана толкова неприятно, че се принудих да спра минаващият край мен камион и да избягам към центъра на града.

Горе-долу в такъв район се намираше и офисът на Нощния Патрул. Не ми трябваше карта, и така чувствах накъде да вървя. И ми трябваха само десет минути от базара, от самият център. Но сякаш попаднах в друг свят. Не, не в ярка източна приказка, а в нещо средно, което можеш да срещнеш и в азиатските републики на бившия Съветски Съюз, и в Турция, и в южните страни на Европа. Полу-Европа, полу-Азия, взела не най-добрите черти от двете части на света. Много зеленина, но с това се изчерпва хубавото — сградите са прашни, мръсни, овехтели, дву- или триетажни. Ако не бяха толкова еднообразни, щяха да радват окото на туриста. Но тук и това липсва, всичко е унило и еднотипно: изронени стени, мръсни прозорци, отворени външни врати, окачено по просторите пране. Някъде от дълбините на паметта ми изплува термина „скелетно-камъшитено домостроене“. Въпреки унилата канцеларщина, той характеризираше тези сгради, построени „временно“, но престояли повече от половин век.

Офисът на Нощния Патрул се намираше в голяма, но едноетажна къща — също остаряла, с малка градинка около нея. Хрумна ми, че такова място е много подходящо за малка детска градина, пълна със смугли, чернокоси деца.

Но тукашните деца отдавна бяха пораснали. Заобиколих паркираното до оградата „Пежо“, отворих вратичката, отминах саксиите, в които се бореха за живот изсъхващи цветя и с потръпване прочетох старата табелка в съветско-бюрократичен стил, окачена на вратата:

 

НОЩЕН ПАТРУЛ

Отдел гр.Самарканд

Приемни часове:

20:00 — 08:00

 

Първо ми се стори, че съм се побъркал. После, че гледам през Сумрака. Но не, надписът беше абсолютно реален, жълти букви върху черен фон, покрит с пукнато стъкло. Ъгълът на стъклото беше счупен, а последната буква в думата „патрул“ беше избледняла.

Отстрани имаше същият текст на узбекски, от който разбрах, че „Нощен Патрул“ в превод звучи като „Тунги Назорат“.

Бутнах вратата — не е заключено, разбира се, — и влязох направо в голяма зала. Точно както е прието на изток — никакви антрета. Ами правилно, за какво са им, в Самарканд изобщо няма студ.

Обстановката беше проста и с нещо напомняше на малко отделение на милицията, или на кантора от съветските времена. До входа имаше закачалка и няколко шкафа с книжа. Зад едно бюро пиеха чай трима млади узбеки и пълна възрастна рускиня. Пред тях кипеше голям електрически самовар. Не, само погледнете — самовар! За последен път видях самовар в Русия на измайловския панаир заедно с матрьошките, шапките-ушанки и други подобни стоки за чуждестранните туристи. Имаше още няколко празни бюра. В ъгъла бръмчеше стар компютър с масивен монитор — отдавна е трябвало да му сменят вентилатора…

— Ассалом алейкум. — казах аз, чувствайки се като пълен идиот, който се опитва да изглежда умен. Ама защо Хесер не ме обучи на узбекски?

— Алейкум ассалом. — отговори жената. Тя беше смугла, чернокоса — очевидно със славянска кръв, но с онази удивителна промяна във външността, която настъпва без всякаква магия с всички европейци, които от раждането си живеят на Изток. Дори беше облечена като узбекска жена — в ярка дълга рокля. Жената ме погледна любопитно — почувствах умелото, но слабо докосване на проучващото заклинание. Не се защитих и тя безпроблемно свали информацията. Лицето й се изопна, тя се надигна и тихо каза:

— Момчета, имаме висок гост…

— Тук съм неофициално! — замахах с ръце аз.

Но вече беше късно. С мен се здрависваха, представяха ми се — Мурат, шесто ниво, Тимур, пето ниво, Нодир, четвърто ниво. Доколкото разбрах, изглеждаха колкото реалната си възраст, тоест двайсет-трийсет годишни. В самаркандския Патрул, както обясни Хесер, има петима Различни… в ташкентския Патрул, според Алишер, сътрудниците са по-млади. Накъде по-млади, да не би да вземат на работа ученици?

— Валентина Илинична Фирсенко, Различна. Четвърто ниво.

— Антон Городецки, Различен, Висше ниво. — за пореден път повторих аз.

— Аз ръководя канцеларията. — продължи жената. Тя се здрависа последна, и изобщо се държеше като най-младшия сътрудник на Патрула. При това оцених възрастта й на поне сто и петдесет години, освен това превъзхождаше мъжете по Сила.

Впрочем, след секунда не останаха никакви съмнения кой тук е главният.

— Момчета, бързо пригответе маса. — изкомандва Валентина. — Мурат, вземи колата, бързо мини по маршрута, а после прескочи до базара.

С тези думи тя връчи на Мурат ключовете за огромен стар сейф, от който момчето, всячески опитвайки се да го направи незабележимо, извади оръфана пачка пари.

— Моля ви, няма нужда! — помолих аз. — Тук съм напълно неофициално и за кратко. Просто да се представя, да задам няколко въпроса… Трябва да отида и до Дневния Патрул.

— Защо? — поинтересува се жената.

— На границата нямаше пункт за Различни. В Сумрака висеше табелка, че Светлите трябва да се регистрират в Дневния, а Тъмните — в Нощния Патрул.

Беше ми интересно как патрулната ще коментира това шокиращо нехайство. Но Валентина Илинична само кимна:

— Нямаме достатъчно сътрудници за дежурство на аерогарата. В Ташкент всичко е както трябва… Нодир, изтичай до упирите[3], кажи им, че в града е пристигнал по лична работа Висш Светъл — Городецки от Москва.

— Аз съм тук неофициално, но не по лична… — започнах аз. Но вече не ме слушаха. Нодир отвори една невзрачна врата и влезе в съседната стая, където с удивление забелязах също толкова просторна и полупразна зала.

— Защо при упирите? — попитах аз, зашеметен от напълно немислимата догадка.

— О, там е офисът на Дневния Патрул, при тях няма упири, просто така им викаме… по съседски… — Валентина Илинична се засмя.

Аз мълчаливо влязох в съседната стая след Нодир. Двама Тъмни Различни — млад и на средна възраст, четвърто и пето ниво, дружелюбно ми се усмихнаха.

— Ассалом алейкум… — измърморих аз, минах през залата (абсолютно същата, дори имаха същия самовар) и отворих вратата към улицата, успоредна на тази, по която дойдох.

Зад вратата имаше същото дворче, а на стената — табелка:

 

ДНЕВЕН ПАТРУЛ

Отдел гр.Самарканд

Приемни часове:

08:00 — 20:00

 

Тихо затворих вратата зад себе си и се върнах в стаята. Нодир, явно почувствал реакцията ми, вече беше изчезнал.

Един от Тъмните каза добродушно:

— Като си свършите работата, елате и при нас, уважаеми. Рядко идват гости от Москва.

— Елате, елате! — подкрепи го втория.

— Някой път… благодаря за поканата. — смутолевих аз. Върнах се в офиса на Нощния Патрул и затворих вратата.

В нея дори нямаше ключалка!

Светлите изглеждаха леко смутени.

— Нощен Патрул. — процедих аз през зъби. — Светли сили…

— Посгъстихме се малко. Комуналните услуги са скъпи, наем… — Валентина Илинична разпери ръце. — Вече десет години делим едно помещение.

Аз направих лек пас — стената, разделяща офиса на Светлите от офиса на Тъмните, се освети за миг от синьо сияние. Едва ли при Тъмните в Самарканд има маг, способен да свали наложеното от Висш заклинание.

— Напразно правите така, Антоне. — укорително каза Валентина Илинична. — Няма да ни подслушват. При нас не е прието така.

— Вие би трябвало да следите Тъмните сили! — възкликнах аз. — Да ги контролирате!

— Ами ние ги контролираме. — разсъдително отвърна Тимур. — А когато са наблизо, е по-лесно да ги контролираме. За да обикаляме целия град ни трябва пет пъти по-голям щат!

— А табелките? „Нощен Патрул“, „Дневен Патрул“? Хората ги четат!

— Нека ги четат. — каза Нодир. — Малко ли кантори има в града? Ако се криеш и не окачиш табелка, веднага става подозрително. Или милицията ще дойде, или бандити да ни рекетират. А така всички виждат: държавна организация, няма какво да вземеш от нея, нека си работят…

Аз се опомних. В края на краищата, това не е Русия. Самаркандския Патрул не е в нашата юрисдикция. Някъде в Омск бих могъл да упражнявам правата си и да предявявам претенции. Не съм началник на самаркандския Патрул, нищо че съм Висш Светъл.

— Разбирам. Но в Москва това е невъзможно… Тъмните да седят през една стена!

— Седят, и какво от това? — примирително каза Валентина Илинична. — Само седят. И тяхната работа не е сладка. Не, ако стане нещо, няма да престъпим принципите си. Момчета, помните ли как преди три години жодугар[4] Алия-апа наложи проклятие на стария Назгул?

Момчетата закимаха. Момчетата се оживиха и явно бяха готови да си спомнят за тази славна история.

— На кого е наложила? — не издържах аз.

Всички се засмяха.

— Това е име — Назгул. Не са онези назгули от американските филми[5]. — проблясвайки с белозъбата си усмивка, обясни Нодир. — Има такъв човек. Имаше, умря миналата година. Умираше дълго, а жена му беше млада. Помолила една вещица да й помогне. Забелязахме проклятието, арестувахме вещицата, направихме забележка на жената — направихме всичко както си трябва. Валентина Илинична премахна проклятието, всичко стана много добре. Макар че старецът беше много гаден, съвсем лош. Зъл, алчен и развратен, нищо че беше стар. Всички се зарадваха когато умря. Но проклятието го премахнахме както си трябва!

Аз помислих и седнах на скърцащия стол. Да, и да знаех узбекски, това нямаше да ми помогне. Проблемът не е в езика. А в манталитета.

Умните думи малко ме успокоиха. Но в този момент забелязах погледа на Валентина Илинична — добър, но снизходително-съчувствен.

— И все пак, не трябва да е така. — казах аз. — Разберете ме, не искам да ви упреквам, това си е вашият град, вие отговаряте за реда тук… Но е някак необичайно.

— Това е, защото сте по-близо до Европа. — обясни Нодир. Явно не смяташе, че Узбекистан не е в Европа. — А при нас е нормално, ако има мир — може да живеем един до друг.

— Ъхъ. — Аз помълчах. — Благодаря за разясненията.

— Седнете на масата. — дружелюбно каза Валентина Илинична. — Какво се свихте в ъгъла като някой чужд?

Общо взето, не седях в ъгъла. В ъгъла Тимур приключваше с подготовката на масата. На ярката покривка, моментално превърнала две бюра в голяма трапезна маса, вече стояха чинии с плодове: яркочервени и сочно-зелени ябълки; черно, зелено, жълто и червено грозде; огромни, колкото малки дини, нарове; някакъв много апетитен салам с домашен вид; нарязани парчета месо и горещи, очевидно затоплени с магия, лепешки[6]. Спомних си как Хесер в един рядък миг на носталгия започна да хвали самаркандските лепешки — и какви били вкусни, и как не се развалят цяла седмица, само да ги стоплиш — и ядеш, ядеш, не можеш да спреш… Тогава приех думите му за обичайните старчески спомени от рода на „едно време дърветата бяха по-големи, а саламът — по-вкусен“. Сега устата ми се напълни със слюнка, и изведнъж заподозрях, че Хесер не е преувеличил много.

Освен това на масата имаше две бутилки коняк. Местен, което веднага ме изплаши.

— Не се притеснявайте, че масата е празна. — каза невъзмутимо Нодир. — Сега Мурат ще се върне от базара и ще седнем както трябва. А засега ще „подложим“ малко.

Разбрах, че няма да се измъкна от тържествен обяд с изобилие на алкохол. И заподозрях, че Алишер се е измъкнал от незабавна среща с патрулните не само заради интерес към съдбата на бившата си приятелка от училище. Нищо, че вече от много години посещението на московски гост не е посещение на висшестоящ началник. Въпреки това патрулните считат Москва за много, много важен център.

— Работата е там, че дойдох по молба на Хесер… — казах аз.

И видях по лицата им, че моят статут от просто висок излетя до немислими висини. Някъде в космоса, където Различните не могат да идат.

— Хесер ме помоли да намеря приятеля му. — продължих аз. — Той живее някъде в Узбекистан…

А сега настъпи неловка пауза.

— Антоне, за девона ли става въпрос? — попита Валентина Илинична. — Но той отиде в Москва… през деветдесет и осма. И там загина. Мислехме, че Хесер знае за това.

— Не, не, не става въпрос за девона. — запротестирах аз. — Хесер ме помоли да намеря Рустам.

Млади узбеки се спогледаха. Валентина Илинична се намръщи:

— Рустам… чувала съм нещо… — Тя се поколеба. — Но това… това е много стара история. Съвсем древна. Тя е на хиляди години, Антоне.

— Той не работи в Патрула. — признах аз. — И, разбира се, вече има друго име. Мисля, че е сменил много имена. Знам само, че е Висш Светъл маг.

Нодир поглади твърдата си черна коса и твърдо каза:

— Това е много трудно, Антон-ака. В Узбекистан има само един Висш маг. Той работи в Ташкент. Но той е млад. Ако стар и силен маг иска да се скрие — той винаги ще се скрие. Тук не ти трябва сила, за да го намериш. Трябва мъдрост. Трябва самият Хесер да търси. Не, Антон-ака. Ние не можем да ти помогнем.

— Може да попитаме Афанди. — замислено каза Валентина Илинична. — Той е слаб маг и не е много… много съобразителен. Но паметта му е добра, а живее вече триста години.

— Афанди? — напрегнах се аз.

— Това е петият ни сътрудник. — Валентина Илинична леко се смути. — Е, нали разбирате, седмо ниво. Той… е повече по стопанската част. Но ако помогне?

— Почти съм сигурен в това. — Аз кимнах, припомняйки си думите на Надечка. — А къде е той?

— Трябва скоро да дойде.

Нямах друг изход. Кимнах и отидох до „празната“ маса.

 

 

Мурат се върна след половин час, с пълни торби, част от които веднага бяха изсипани на масата. Останалото Мурат го отнесе в малка кухня, залепена към основното помещение на Патрула. Кулинарните ми познания стигаха, за да разбера — сега ще се готви плов.

А дотогава пиехме коняк, който се оказа неочаквано добър, и замезвахме с плодове. Валентина Илинична остави Нодир да води разговора. И аз вежливо изслушах историята на узбекските Патрули от древните митични времена до Тамерлан[7] и от Тамерлан — до наши дни. Няма да лъжа, тук Светлите не винаги са живели мирно с Тъмните. Имало е мрачни, кървави и ужасни събития. Но останах с впечатление, че противоборството на Патрулите в Узбекистан се е изостряло по някакви напълно неведоми за мен закони. Хората воювали и се избивали, а Патрулите са пазели вежлив неутралитет. Затова пък по времето на Хрушчов и в първите години от управлението на Брежнев, Светлите и Тъмните се сражавали с немислимо ожесточение. Именно тогава загинали тримата Висши мага — двама от Дневния и един от Нощния Патрул. Войната покосила и редиците на Различните от първо и второ ниво.

После всичко утихнало, сякаш „застоя“ на осемдесетте години се разпрострял и над Различните. И оттогава отношенията между Тъмните и Светлите се свеждат до вяло противопоставяне, по-скоро на нивото на закачките и насмешките, отколкото на сериозна неприязън.

— На Алишер това не му харесваше. — отбеляза Тимур. — Той още ли е в Москва?

Аз кимнах, зарадван от удачния обрат в разговора.

— Да. В нашият Патрул е.

— И как е той? — вежливо попита Нодир. — Чухме, че вече е четвърто ниво?

— Практически трето. — казах аз. — Но сам ще ви разкаже. Той също дойде, но реши първо да посети познатите си.

Тази новина явно не зарадва патрулните. И Тимур, и Нодир сега изглеждаха ако не огорчени, то притеснени. Валентина Илинична поклати глава.

— Изглежда ви разстроих? — поинтересувах се аз. Изпитата бутилка принуждаваше към откровеност. — Обяснете ми, какво има? Защо се отнасяте така с Алишер? Защото баща му е девона?

Патрулните се спогледаха.

— Проблемът не е в това, кой е баща му. — каза Валентина Илинична. — Алишер е добро момче. Но той… е много рязък.

— Нима?

— Може би се е променил в Москва. — предположи Тимур. — Но Алишер винаги е искал да воюва. Не се е родил в подходящо време.

Аз се замислих. Разбира се, в нашият Патрул Алишер винаги предпочиташе да работи на улицата. Патрули, сблъсъци, арести — малко неща се случваха без него…

— Ами… при нас това е някак по-естествено. — казах аз. — Москва е голям град, животът е по-напрегнат. Но Алишер много тъгува по дома си.

— Не, ние се радваме, разбира се! — сепна се Валентина Илинична. — Толкова отдавна не сме виждали Алишер. Нали, момчета?

„Момчетата“ се съгласиха с пресилен ентусиазъм. Дори Мурат се обади от кухнята, че Алишер му липсва.

— А скоро ли ще дойде Афанди? — попитах аз, отклонявайки разговора от неприятната тема.

— Наистина… — обезпокои се Валентина Илинична. — Вече три часа…

— Ама той отдавна е тук. — отново се обади Мурат от кухнята. — Обикаля двора с метлата, виждам го през прозореца. Сигурно е решил, че ще го карат да готви плов…

Нодир бързо отиде до вратата и извика:

— Афанди! Какво правиш?

— Мета двора. — с достойнство отвърна петият сътрудник на самаркандския Патрул. Съдейки по гласа му, не само беше роден преди триста години, но и телом беше стар.

Нодир се обърна и виновно разпери ръце. Отново повика:

— Афанди, влез вътре, имаме гост!

— Знам, че имаме гост. Затова и мета!

— Афанди, но гостът вече е вътре! Защо чистиш улицата?

— А, Нодир! Не ме учи как се приемат гости! Когато гостът е на улицата, всички чистят в къщи. А ако гостът е вътре, трябва да се чисти улицата!

— Както искаш, Афанди! — със смях каза Нодир. — Разбира се, ти знаеш най-добре. А дотогава ние ще хапваме грозде и ще пием коняк.

— Чакай, Нодир! — тревожно се обади Афанди. — Ще е неуважение към госта, ако не седна с него на масата!

След миг Афанди вече беше на вратата. Изглеждаше страшно нелепо. На краката — кецове без връзки, дрехите — опасани с войнишки колан сини дънки и бяла найлонова риза с копчета от всякакъв вид. Найлонът е здрав материал. Ризата явно беше на двайсет или трийсет години. Самият Афанди бе гладко обръснат (впрочем, съдейки по парченцата вестник, с които бяха залепени порязванията по брадичката, това му е струвало доста усилия) и беше плешив старец на около шейсет години. Хвърли одобрителен поглед към масата, облегна метлата на стената и смело подскочи към мен.

— Здравей, уважаеми! Да нараства твоята Сила като страстта на младеж, събличащ жена! Да достигне тя второ ниво, че даже и първо!

— Афанди, нашият гост е Висш маг. — отбеляза Валентина Илинична. — Защо му пожелаваш второ ниво?

— Мълчи, жено! — пускайки ми ръката и сядайки на масата, каза Афанди. — Нима не виждаш колко бързо се изпълни пожеланието ми, че даже беше надминато?

Патрулните се засмяха. Впрочем, изобщо не подигравателно. Афанди — аз сканирах аурата му и разбрах, че старецът беше на най-ниското ниво на Силата — беше шутът на самаркандския Патрул. Но любим шут, на който ще простят всяка глупост, и на когото никой няма да се обиди.

— Благодаря за добрите думи, бащице. — казах аз. — Наистина — пожеланията ти се сбъдват бързо.

Старецът закима, мятайки с удоволствие в устата си половин праскова. Зъбите му бяха отлични — може да не следеше за външността си, но явно придаваше голямо значение на такъв важен орган.

— Тук са само сукалчета. — измърмори той. — Сигурен съм, че дори не са успели да те посрещнат както подобава. Как се казваш, добри ми човече?

— Антон.

— А на мен ми викай Афанди. Това значи „мъдрец“. — старецът погледна строго патрулните. — Ако не беше моята мъдрост, отдавна силите на Тъмнината, да изсъхнат в гърчове и да изгорят в ада дано, да са им изпили малките сладки мозъчета и сдъвкали големите жилави дробове!

Нодир и Тимур се разсмяха.

— Защо дробовете са жилави, разбрах. — наливайки коняк, каза Нодир. — А защо мозъците са сладки?

— Защото мъдростта е горчива, а глупостта и невежеството — сладки! — каза Афанди, обръщайки чаша коняк след прасковата. — Ей! Ей, глупако, какво правиш!

— Какво? — Тимур, който възнамеряваше да замези коняка с грозде, погледна въпросително към Афанди.

— Не бива да замезваш коняк с грозде!

— Защо?

— Защото това е все едно да вариш козленце в млякото на майка му!

— Афанди, само евреите не варят козлета в мляко!

— А ти вариш ли?

— Не. — обърка се Тимур. — Защо в млякото…

— Ами тогава не замезвай коняк с грозде!

— Афанди, само три минути ви познавам, но вече поех толкова мъдрост, че ще я смилам цял месец. — Намесих се аз в разговора, привличайки вниманието на стареца. — Мъдрият Хесер ме изпрати в Самарканд. Той ме помоли да намеря неговият стар приятел, когото някога са наричали Рустам. Случайно да познавате Рустам?

— Разбира се, че го познавам. — кимна Афанди. — А кой е този Хесер?

— Афанди! — Валентина Илинична плесна с ръце. — Ама как може да не си чувал за Великият Хесер?

— Хесер… — замислено каза старецът. — Хесер… Хесер… Да не е онзи Светъл маг, който работеше като златар в Бинкент?

— Афанди! Как можеш да бъркаш Великият Хесер с някакъв си златар? — Валентина Илинична беше шокирана.

— А, Хесер! — закима Афанди. — Да, да, да! Олджибан[8], победителя на Сотон, Лубсан и Хуркара. Кой не познава стария Хесер?

— А кой познава стария Рустам? — отново се намесих аз, преди Афанди да се потопи в изброяване на славните подвизи на Хесер.

— Аз. — гордо каза Афанди.

— Само, моля те, не преувеличавай, Афанди. — помоли Тимур. — На нашият гост му е много нужно да се срещне с Рустам.

— Това е трудно. — Цялата шутовщина на Афанди внезапно се изпари. — Рустам избяга от хората. Преди десет години са го видели в Самарканд. Но оттогава никой не е говорил с Рустам, никой…

— Откъде познавате Рустам, Афанди? — не се стърпях аз. Ако не бяха думите на щерка ми, щях да съм сигурен, че дядката ми мъти главата.

— Това беше отдавна. — Афанди въздъхна. — Живял в Самарканд един старец, съвсем глупав, точно като тези сукалчета. Вървял из града и плакал, защото нямало какво да яде. И изведнъж насреща му излязъл могъщ батир[9], чийто очи сияели, а челото му било високо и мъдро. Той погледнал стареца и казал: „Дядо, защо тъгуваш? Нима не знаеш каква сила е скрита в теб? Та ти си Бошкача! Различен!“ Батирът докоснал стареца с ръка — и той придобил сила и мъдрост. А батирът казал: „Знай, че самият Велик Рустам е станал твой учител“. Ето такава история ми се случи преди двеста и петдесет години!

Съдейки по всичко, този разказ порази патрулните не по-малко от мен. Мурат замръзна на вратата на кухнята, а Тимур разля коняка, който доливаше в чашите.

— Афанди, Рустам ли те е инициирал? — попита Валентина Илинична.

— Вече разказах всичко, на мъдрият му стига. — вземайки чашата от Тимур, отвърна Афанди. — А на глупавия и сто пъти да му разкажеш — нищо няма да разбере.

— Защо не си ни разказвал тази история преди? — попита Тимур.

— Нямаше повод.

— Афанди, ученикът винаги може да повика учителя си. — казах аз.

— Това е така. — важно потвърди Афанди.

— Трябва да се срещна с Рустам.

Афанди въздъхна и хитро ме погледна.

— А трябва ли Рустам да се срещне с теб?

Колко ми омръзна тази източна витиеватост! Нима и у тях, в бита, общуват именно така? „Жено, затопли ли чурека[10]?“ — „О, мой мъжо, нима горещите ми ласки няма да заменят чурека?“

Усетих, че няма да се сдържа и ще се изкажа недостойно за гост, когото са посрещнали толкова радушно. Но, за щастие, на вратата тихо се почука и влезе Алишер.

Лицето му изобщо не ми хареса. Не бих се учудил, ако Алишер беше тъжен. В края на краищата, би могъл да открие, че ученическата му любов се е омъжила, родила е пет деца, затлъстяла е и го е забравила — напълно достойна причина за тъга.

Но Алишер явно беше разтревожен от нещо.

— Здрасти. — каза той на бившите си колеги, сякаш се е разделил с тях едва вчера. — Имаме проблем.

— Къде? — попитах аз.

— Точно зад оградата.

Бележки

[1] Националната валута на Киргистан. Бел.прев.

[2] Медресе — мюсюлманско учебно заведение. Бел.прев.

[3] Упир — чисто славянска дума с неустановен произход. Според някои изследователи това е име на един от най-древните духове в славянската митология, символ на изначалното зло. Според други е синоним (или по-точно — производна) на думата „вампир“. Според народния фолклор „упир“ е непълноценен вампир, просто слуга на иницииралият го истински вампир. Бел.прев.

[4] Жодугар (узбекски) — Магьосник/магьосница. Нещо средно между титла и професия без фиксиране към пола. Бел.прев.

[5] Назгул — букв. „призракът на пръстена“ — деветимата крале, станали слуги на Саарон (от произведението на Толкин „Властелинът на пръстените“). Бел.прев.

[6] Лепешки — тънки сухи питки; приготвят се от всякакви видове брашно или дори от картофи. Приличат на еврейските питки „маца“. Бел.прев.

[7] Тамерлан (1336–1405 г.) — велик пълководец, завоевател на източните земи. Истинското му име е Тимур-Ленг, европейците го произнасяли Тамерлан. Бел.прев.

[8] Олджибан — едно от имената на митичната личност Хесер. Бел.прев.

[9] Батир (при украинците — „башкир“) — човек с изключителна сила, ловкост, смелост и съобразителност. Образували отворени общества, в които били важни личните качества, независимо от произхода. Членовете на батирските общества често попълвали управляващата класа. Бел.прев.

[10] Чурек (от турски — „хляб“) — общо название на местния пшеничен хляб в Северен Кавказ. Може да се приготвя и от овесено и царевично брашно. Бел.прев.